Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (22)

20.

Вторник, 4 май, 17:45 ч.

Фицпатрик стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувал. Стръв… Проклятие.

— Не разбирам защо си толкова ядосан — каза Луси. Чувстваше се спокойна, което всъщност я изненадваше. — И без това съм негова мишена. Сега съм защитена мишена.

— Ти си стръв, примамка — заяде се той.

— Все тая. Той е след мен. А аз съм тук, в тази кола. Чувствах необходимост да ме защитаваш, хубаво е — призна тя. — Няма да поемам ненужни рискове. Ако поискат да се покажа по телевизията, да раздрусам гривната и да кажа „ела да ме хванеш, здравеняко“, е, тогава вече ще говорим. Но това сега е различно. Това съм си аз, която си живея по обичайния начин. С охрана.

— „Ела да ме хванеш, здравеняко“?

— Гуин е по майтапите. Виж, не горя от желание отново да нося гривната, но има и по-лоши неща. Кевин е мъртъв, както и още двама човека, които нямат нищо общо с Илиана Брайън. Те заслужават справедливост. Илиана също.

— Убиецът й е мъртъв.

— А гривната й беше под леглото на брат ми в стара кутия от цигари.

— Може ли да я е убил той, а не Рики Джойнър?

— И аз се питах същото. Бих искала да говоря с него, но нищо не е такова, за каквото го мислех. Ако Бък има вина, това трябва да излезе наяве.

Той я изгледа накриво.

— Дори това да досъсипе майка ти?

— Да.

— Ако ти кажа, че не си виновна за състоянието й, ще ми повярваш ли?

Луси сви рамене.

— Вероятно не. Тя се грижеше за мен, преди Бък да загине, но после рухна. Мисля, че никога не си бях давала сметка колко ме беше пазила, докато не я отведоха. Бях й ядосана, задето си тръгна.

— Той какво направи? — запита Фицпатрик. Прозвуча заплашително и тя си спомни изражението му, когато стисна баща и за гърлото.

— Не ме е насилвал, ако за това ме питаш. — Видя как раменете му се отпуснаха облекчено. — Но ме биеше. Силно. А аз отивах на училище и биех другите, също силно. — Усмихна се печално. — Въобще не ми изглеждаше честно, че аз постоянно си имах проблеми заради това, а той — никога. Детството ми беше самотно, но не и ужасно, докато Бък не умря. И ти си преживял тежки времена. И твоята майка не се е грижела за теб.

— Не, не се грижеше, макар понякога да опитваше. Не я биваше много, но и на това се радвах. Сега обаче не говорим за мен и майка ми — не аз съм човекът, който трябваше да се види с майка си днес.

— Ти виждаш ли се с майка си?

— От време на време. Не ти беше лесно днес да се срещнеш с баща си. И е нормално да се сърдиш на майка си. На четиринайсет може да е разбираемо да вярваш, че ти си причинила нервния й срив, но на трийсет и пет не е така.

Луси погледна телефона в ръката си и смени темата.

— В Андерсън Фери обхватът беше лош, не можех да сваля нищо, получавах само есемеси. Току-що получих докладите от аутопсиите на Ники Фийлдс и Джейн Доу.

— Джейн Доу всъщност се казва Сю Елън Ламонт. Дрю я е намерил.

— Сю Елън е яла стек, преди да бъде убита, вероятно филе. Алкохолът в кръвта й е съвсем леко завишен, вероятно заради чаша вино. Няма следи от наркотици. Стомахът на Ники е бил празен и изглежда, че е била жива, когато я е изкормвал.

— Боже! — Фицпатрик потрепери.

— Да. И при нея няма следи от наркотици. Била е още жива, като й е прерязал гърлото. Първият удар с ножа е минал на два сантиметра от сърцето. Питам се защо. Той е толкова прецизен с останалите си жертви. Чудя се дали не е искал да я накара да страда.

— Което я прави по-различна от Кевин, който просто се е озовал на грешното място в грешното време.

— Именно. Крейг не ми е изпратил снимки от убийството на Фийлдс, но описанието е ужасяващо. Пробол я, прерязал с нож корема й, после я обърнал и прерязал гърлото й. Ужасяващо… Това изглежда лично.

— Ще кажа на Стиви. Довечера тя ще се заеме със случая, а аз ще се опитам да разбера какво е станало със семейството на Илиана, когато са напуснали Андерсън Фери… след като те отведа на инструктаж. Хайът ще назначи охраната ти за довечера.

Тя отмести поглед към прозореца и обмисли внимателно следващите си думи. Под тях нямаше нищо, само километри вода. Бяха се озовали по средата на Бей Бридж — твърде символично, за да го пренебрегне.

— Можеш просто да останеш при мен — каза накрая тя.

— Като бодигард или… — Той издиша. — Да не искаш да остана, защото ме желаеш?

— Да, Джей Ди. Точно затова те попитах. Е?

— Бих искал да остана — простичко заяви той.

Тя леко се приведе напред, без да отмества поглед от прозореца.

— За снощи…

Смехът му прозвуча неуверен.

— Снощи преживяването беше… незабравимо. Но това не бях аз. Страхотен секс на обществено място… Трябва да ти кажа, че обикновено не съм чак толкова вълнуващ.

Луси се обърна и го изгледа.

— Да не мислиш, че аз съм? Че по принцип си правя секс по градинките?

— Не — смотолеви той. — Загазих ли?

— Вероятно… Боже мили. Не бях правила секс от години.

Фицпатрик я изгледа изненадано.

— Наистина? Колко години?

— Защо всички мъже искат да знаят това?

— Защото трябва да подхранват егото си… Хайде, кажи де?

Тя завъртя очи.

— Седем. И той ми беше годеник.

— Годеникът ти е загинал преди повече от седем години.

— Първият — да, така е.

Той премигна.

— Първият? Че колко годеници си имала?

— Двама — измърмори тя. — И преди да си ме питал още нещо, подготви се и ти за въпроси.

— Какви например?

— Например ти откога не си правил секс? И ми кажи за жена си, дето колата й още е в гаража ти. — Започна да брои на пръсти. — Искам да знам и за твоята майка, за бога. И какво, всъщност, означава това „Джей Ди“?

Изражението му стана сериозно, докато гледаше пътя право напред. Луси дори не предполагаше, че той ще й отговори, но сгреши.

— Три години. Джак Даниел, което би трябвало да отговори и на въпроса ти за майка ми. — Тялото му се стегна. — И… аз я убих.

Луси зяпна. Първоначално реши, че не е чула добре.

— Майка ти?

— Не, жена ми. Сега, ако ме извиниш, трябва да се обадя. Имаш ли нещо против да ми държиш телефона?

Луси изпълни молбата му, без да каже нищо.

 

 

Вторник, 4 май, 18:45 ч.

— О, боже — възкликна Гуин по телефона. — Вече си мислех, че си мъртва.

Подпряла сака си на лъскавия тезгях в кафенето в полицейския участък, Луси беше притиснала телефона си между ухото и рамото си и се опитваше да си намери портфейла.

— И защо така реши? Проклятие… Къде е?

— Кое къде е?

— Портфейлът ми. А, ето го. Задръж. — Подаде десетачка на жената зад тезгяха. — Две кафета, моля. — Намести сака на рамото си и се отправи с кафетата към масата. — Така, ето ме пак.

— Защо не ми се обади по-рано? Толкова се притесних!

— Пратих ти есемес, че съм добре — оправда се Луси и отпи глътка от кафето. — Нямаше нужда да ми пращаш десет съобщения. Нямаше обхват, какво да направя… И не ми викай. Имах пореден ужасен дълъг ден.

— Съжалявам — каза Гуин далеч по-спокойно. — Есемесите обаче не са достатъчни. Може някой да ти е откраднал телефона и да ми пише, че си добре.

Луси въздъхна.

— Четеш твърде много криминални романи. Ето ме. И съм добре.

— Предвид, че някой ти изпраща специални подаръци в кутии, мисля, че имам основание да се тревожа. Но да оставим това. Звучиш ужасно. Какво не е наред и къде си всъщност?

— В полицията съм. — Погледна втората чаша с кафе. Правих секс с мъж, който дори не знам как си пие кафето.

— Защо си в полицията? Да не са те арестували?

— Не, не. Добре съм. Маркираха ме. Като полярна мечка.

— Няма никакъв смисъл в това, което говориш.

— Знам. Уморена съм.

Все още си блъскаше главата над изявлението, което Фицпатрик толкова небрежно беше направил. После докато пътуваха беше звънял по телефона. Не бяха разменили нито дума. Знаеше, че това, което каза за жена си, не беше вярно, звучеше абсурдно. И все пак…

— Ченгетата са притеснени, така че ще сложат проследяващо устройство на чантата ми. Оставиха ми телефона и портфейла и ми позволиха да остана в кафенето, след като обещах, че няма да напускам сградата. А ти къде си?

— При Торн — въздъхна Гуин. — Ройс работи до късно, а апартаментът ми още е запечатан.

— Мислех, че Ройс си е взел почивка, за да остане с теб.

— Така е, но трябваше да уреди някаква работа, така че да не се налага да напуска града. Праща ми съобщения на всеки час. Романтично, нали?

В гласа на Гуин прозвуча надежда, която Луси веднага разпозна. Самата тя я беше почувствала, когато Фицпатрик едва не откъсна главата на баща й, за да му попречи да я нарани.

Двете с Гуин можеха да се грижат за себе си — бяха го доказали с годините. Но беше толкова хубаво, когато имаше и някой друг.

— Да, така е — съгласи се тя.

— Кога ще дойдеш? Сега тук сме само аз и Минг. И Джасмин — добави Гуин с лека досада. Джасмин беше последната наета в клуба и се опитваше да обсеби Торн. Защото не го познаваше. Той търпеше известно време, после отпращаше жените по пътя им. — Минг не е много по приказките, а Джасмин говори единствено за Торн, влудява ме.

Луси се намръщи.

— Минг защо е там? Торн къде е?

— Торн трябваше да се срещне с някакъв клиент след съда, така че изпрати Минг да ме доведе тук и да остане или докато Торн се върне, или докато Ройс ме вземе. — Гуин сниши глас. — Минг е много внимателен тази вечер, следи никой да не се промъкне през вратата.

— Добре. Значи не си сама.

Охраната им можеше да удържи малка армия, така че Гуин беше в безопасност.

— Кога от полицията ще свършат с маркирането на полярната мечка? Взела съм филми, сладолед и дори от онези здравословни гнусотии, дето твърдиш, че ги обичаш.

По дяволите. Луси беше забравила, че каза на Торн, че ще остане там през нощта.

— Всъщност ще се прибера у нас. Разрешиха ми.

— На Торн това няма да му хареса — предупреди я Гуин. — Нито пък на мен.

— Всичко е наред. Джей Ди ще остане с мен.

Надявам се.

— Така ли, госпожице Това-не-може-да-ми-се-случи? Ще спиш ли с него?

Луси успя да потисне порива да й разкаже за случилото се.

— Ще помисля.

— Най-сетне малко разум у тебе, малката. — Гуин помълча. — И къде беше днес, Луси, че нямаше обхват на телефона?

Тя въздъхна.

— Пак се върнах, заедно с полицаите. И видях баща ми.

Гуин си пое дълбоко дъх.

— Ще ми се тоя кучи син просто да пукне.

— Е, жив и здрав си е. И все още ме обвинява за всичко.

— Миличка… — Гласът й омекна. — Баща ти е истински кретен. Не го слушай.

— Трудно беше да не го изслушам. Крещяхме си един на друг.

Луси разказа какво беше станало и Гуин я изслуша мълчаливо.

— Баща ти посегна ли ти, Луси?

— Опита. Джей Ди го стисна за гърлото и го избута.

— Еха! Това вече е нещо. Трябва да му се отблагодариш, нали?

Луси свъси вежди.

— Това не е добра причина да правя секс.

— Не е и лоша причина за секс — подсмихна се Гуин. — Не сте го правили още, нали?

В отговор тя въздъхна. Понякога Гуин твърде лесно се досещаше.

— Напротив.

— Къде? Кога?

— Няма значение.

— А, не. Искам подробности.

Луси огледа кафенето.

— Няма начин, не и тук. По-късно ще ти разкажа.

— Толкова добре ли беше?

— Още по-добре. Наистина трябва да вървя.

— Тогава ми се обади, като се прибереш. — Преглътна шумно. — Днес наистина се уплаших, като не можах да се свържа с теб. Все си мисля за Кевин. И после ми се привидя… Няма значение.

— Съжалявам, че съм те изплашила. Следващия път ще се постарая повече. Кафето ми изстива. Трябва да вървя.

Луси прибра телефона в джоба си и отиде да провери какво става с Джей Ди Фицпатрик.

 

 

Вторник, 4 май, 19:10 ч.

Джей Ди беше толкова уморен, че номерата на дисплея се размазваха пред очите му. Тогава надуши аромата на кафе; Луси постави пред него чаша, а после и сметана, и пликчета със захар.

— Не знаех как го предпочиташ — обясни тя. — Кафето, имам предвид — добави кисело.

Той вдигна поглед и забеляза, че тя го изучава с очи.

— Реших, че съм те уплашил.

— Не. Стиви нямаше да ме остави сама с побъркан убиец.

Сложи си захар в кафето, после метна сметанките към празното бюро на Стиви.

— Тя обича малко кафе към сметаната си.

— Добре е да го знам. Мога ли да седна?

Той издърпа стол от друго празно бюро.

— Заповядай.

— Е, разкажи ми, Джей Ди. Какво е станало тогава? Знам, че не си убил никого.

— Убивал съм. Бях снайперист. Добър. — Изчака да види как ще реагира.

— Да ме ядосаш ли искаш? — сопна му се тя. — Да не се опитваш да ме изплашиш?

— Може — призна той.

— Добре, но още съм тук. Какво е станало с жена ти?

— Умря. Глупав инцидент, който не трябваше да се случва.

— Какъв инцидент?

— Гмуркане. Мая беше по екстремните спортове. Парашутизъм, скално катерене, такива неща.

— Знаех си. — Луси присви очи. — Знаех си, че си опасен.

— Не съм опасен — настоя той. — Точно затова тя е мъртва.

— В това няма смисъл. Върни се и почни от начало. Как се запознахте?

— В армията. Веднага се сдушихме. Напуснах първи и дойдох тук. Леля ми, която ме беше отгледала, още беше жива, но много болна, и успях да се погрижа за нея през последните й месеци. Така и не я опознах добре, но годините, които прекарах с нея, бяха най-щастливите в живота ми. Исках, нали разбираш, да й се отплатя поне с малко за това, което ми беше дала. Както ти и семейство Пю.

— Разбирам.

— После и Мая се уволни, но тя нямаше семейство, така че дойде тук, при мен. Постъпих в полицията, а тя стана пожарникар. Година по-късно се оженихме.

— Обичаше ли я?

— Да, но не така, както се обичаха Пол и Стиви. Двамата с Мая бяхме по-скоро приятели, които си плащат заедно сметките. След това нямаше какво много да си говорим.

— Е, как така си я „убил“?

— В началото и аз се занимавах с онези екстремни преживявания, но не ми бяха страст. Наситих се. Освен това се запознах с Пол и Стиви и поисках онова, което имаха. Исках да имаме деца.

— Но Мая не беше по децата — тихо каза Луси.

— Не, не беше. Обвини ме, че искам да я накарам да зареже забавленията и предполагам, че беше права, така че тя взе да прекарва все по-малко време вкъщи за сметка на заниманията, които й вдигаха адреналина. Повече време далеч от мен.

— Един ден отишла да се гмурка без теб и не се прибрала у дома?

Той кимна.

— Гмурнала се прекалено надълбоко и не изчислила добре изкачването.

— А ти обвиняваш себе си.

— Скарахме се доста лошо точно преди да излезе.

Луси го изгледа внимателно.

— Тя казвала ли ти е, че не си достатъчно вълнуващ за нея?

Въпросът й го озадачи.

— Да. Откъде разбра.

— Преди да ме целунеш вчера, аз ти казах, че дали ще тръгна с теб ще зависи от това колко си вълнуващ. Чудех се защо това така те разпали.

— Предполагам, че това още ми е болно място.

— Съжалявам. Сигурна съм, че не го е мислела.

— Напротив, мислеше го. Това е проблемът. Беше бясна, когато излезе онзи ден, а аз не я успокоих. Изкарах я от кожата й и ако не го бях направил, още щеше да е жива.

— Я чакай да изясним нещо. Съпругата ти, разумен възрастен човек, се ядосала, поела тъп риск и умряла. Джей Ди, това няма нищо общо с убийство.

Той срещна погледа й.

— Я чакай и аз да изясня нещо. Майка ти, лекарка, очевидно разумен възрастен човек, преживяла ужасна трагедия, с която ти нямаш нищо общо, след което претърпяла нервен срив. Ти, нейното дете, отчаяно си търсела вниманието й, което допълнително я изнервило и тя те отпратила. Това няма нищо общо с твърдението ти, че буквално си я подлудила.

Луси присви очи.

— Ти ме изигра.

— Но съм прав, нали?

Тя изчака няколко секунди гневът й да утихне.

— Да, но моля те, не го прави пак.

— Става. Научих тази техника от Стиви, така че можеш да виниш нея.

— Може и да го направя.

— Ядосана ли си?

— Не. Ти си прав. Дълбоко в себе си винаги съм го знаела.

— Но сърцето е друга работа.

Тя кимна.

— Значи, отиде в групата на Стиви, след като съпругата ти почина.

— Не веднага. Първо пощурях и започнах да поемам рискове срещу всяко копеле, което ми се изпречеше на пътя. За малко щях да умра и да стана причина за убийството на партньора ми в „Наркотици“. Тогавашният ми шеф ми предложи или да потърся помощ, или да се преместя. В крайна сметка направих и двете.

— И ето те сега тук.

Той се усмихна.

— Ето ме тук, да.

— А ето ме и мен — обади се Дрю, застанал на вратата. Изглеждаше ядосан. Постави чантичката й на бюрото на Джей Ди. — Тествах проследяващото устройство, което бях скрил. — Извади пудриерата, отвори я и показа миниатюрния предавател. — Но получавах грешни данни и не можех да си обясня защо. И тогава открих това. — Отвори чантичката й и подръпна хастара. — Срязан е. А вътре беше скрито това. — В ръката си държеше предавател, почти еднакъв с оня в пудриерата.

Джей Ди рязко се изправи.

— Какво става тук, по дяволите?

Луси се вгледа в устройството и стана бледа като платно.

— Някой ми е сложил бръмбар в чантата?

— Не е „бръмбар“, проследяващо устройство е — поправи я Дрю.

— Някой ме наблюдава? — прошепна тя. — Подслушва ме?

Какво става, по дяволите? Джей Ди въздъхна с облекчение, когато Дрю поклати глава.

— Не — каза той. — Някои от тези устройства имат и опция за подслушване. Като онова, което аз сложих, всъщност. Това обаче няма. Но през цялото време той знае къде си.

— Не е трябвало да бъде близо до теб, за да знае графика ти — допълни Джей Ди.

Тя кимна и се замисли.

— Той е знаел, че не съм била при Гуин снощи, когато е оставил сърцето на Джанет. Колкото и да е странно, това ме кара да се чувствам по-добре. И какво ще правим с това?

— Ще го оставим — заяви Дрю и тя премигна от изненада.

— Оня тип трябва да си мисли, че е на стъпка пред нас — обясни Джей Ди. — Можем ли с това да проследим него?

— Минава през уебсайт, което означава IP-адреси и разрешителни. Така че, не.

— И откога е било там? — запита Луси.

— Според сайта на производителя батерията издържа над десет дни в стендбай режим — отговори й Дрю. — Активира се при движение, а ти пътуваше, така че по-малко от десет.

— Преди десет дни бях в Лос Анжелис, чантата беше с мен. Освен ако не ме е проследил до Калифорния… Трябва да е станало, когато съм се върнала.

— Кой има достъп до чантата ти? — запита Джей Ди.

— Когато съм на работа, я държа в чекмеджето на бюрото и не го заключвам, както би трябвало. В клуба я оставям заключена в кабинета. Когато влязохме при семейство Бенет, беше в колата ти. От снощи е в сака ми и е с мен навсякъде.

На Джей Ди му хрумнаха две възможности. Беше наясно, че Луси няма да хареса нито една от тях. Алън от патологията, който вече знаеше повече от всеки друг в моргата за личния й живот. И Торн, приятелят й. Засега запази тези мисли за себе си.

— Може ли да проверим за отпечатъци? — каза вместо това.

— Може — отговори Дрю, — но не очаквай да има, досега не сме открили нищо.

Очите на Луси се разшириха.

— Следи ме едва от два дни, не може да знае режима ми. Или има и други устройства, или ме е следил и физически.

— Права си — съгласи се Дрю. — Отново ще прегледаме колата ти, ще видим и в другите ти чанти.

— В гардероба ми са.

— Ще проверя и портфейла ти, и мобилния ти телефон. Може да имаш инсталиран проследяващ софтуер на телефона, без да знаеш.

— Но как изобщо би могъл да се докопа до телефона ми?

— Става и с есемес, като прикачен файл, като нещо, дето прилича на линк към изображение. Може през цялото време да си работи и ти никога да не узнаеш. Телефонът ти?

Тя му го подаде.

— Това е просто… отвратително.

— Може би, но по-добре сигурни и отвратени, отколкото… Ще държим връзка.

Понечи да тръгне, но тя го дръпна за ръкава.

— Дрю, чакай. Наистина ли устройството, което сложи в чантата ми, може да подслушва? Това не ми харесва.

Джей Ди веднага се сети за предстоящата им нощ заедно. Нито пък на мен.

— Не предава през цялото време. Активира се дистанционно. Мога да се обадя от мобилния си телефон, ако си в беда или отидеш някъде, където не си ни уведомила предварително. Мога да чуя какво става.

Ужасът, изписан на лицето й, можеше и да изглежда забавен, стига да не беше съвсем на място. И споделен.

— Това наистина, ама наистина не ми харесва — каза тя.

Дрю сви рамене.

— Ако оня те докопа, ще искаш да знаем, че си в беда.

Тя погледна Джей Ди.

— Това не ми харесва, Джей Ди. Може да ме следят, пазят и да бъда стръв, но не ми харесва мисълта хората да подслушват личните ми разговори. Това излага на риск и мен, и всеки, когото познавам.

— Да, знам. — След като беше чул за делото й, наистина разбираше. — Това е само докато отново не си вън от опасност.

— Не, използвай другия вид устройство, Дрю. Дала съм ви вече достатъчно права над личния си живот.

Джей Ди внимателно я стисна за рамото.

— Луси, изслушай ме. Имаме работа с побъркан извратеняк.

— Знам.

— Човекът, когото търсим, е чудовище. Ще направим всичко, за да те предпазим, но ако се приближи, не би ли искала да се свържеш с нас?

Тя отмести поглед встрани.

— Да. — После изправи рамене. — Има ли начин да го блокирам, когато искам?

— Да — отговори Дрю. — Но така има опасност да не работи, когато ти трябва. Джей Ди е прав, Луси. Онзи човек е опасен. Видя какво може да направи.

Луси тежко преглътна.

— Кой ще може да активира това чудо?

— Аз, Джей Ди и Стиви. И Хайът.

— И Хайът ли? Налага ли се? — почти проплака тя.

Едното ъгълче на устата на Дрю кривна нагоре.

— Той отговаря за сигурността ти, така че, да.

Тя въздъхна.

— Добре. Това никак не ми харесва, но го правя, за да хванем тоя тип, преди да е убил още някого. Включително и мен. Добре. Бройте ме, но просто не ми харесва.

Дрю кимна сериозно.

— Добре. Ще ти върна чантата щом приключа с нея.

Когато Дрю си тръгна, Луси каза разстроена:

— Джей Ди, мразя това.

— Коя част точно? Следенето или личната неприкосновеност?

— И двете, но наистина няма значение. Най-важно е да спрем това. Ти какво правеше, когато влязох?

— Опитвах се да издиря Брайънови, след като са се махнали от Андерсън Фери. Имам номера на социалната осигуровка на бащата от полицейския доклад и намерих смъртния му акт. Умрял е в Северна Каролина година след убийството.

Луси завъртя стола си така, че да вижда екрана.

— О, самоубийство — тъжно отбеляза тя.

— Огнестрелна рана в главата. Намерих полицейския доклад, според който тялото е намерено от сина, Евън Брайън.

— Изглежда, че Евън има куп причини да е гневен. Къде е той сега?

— Още не мога да го намеря, а погледът ми вече се преплита.

Знаеше, че трябва да продължи да търси, защото единствената сестра на Евън беше носила гривната, донесла на Луси куп неприятности. Момчето беше връзката, а може би и техният човек. А докато не го идентифицираха, Луси живееше под прицел.

— И моят също — каза тя. — Крейг намери докладите от аутопсията на Илиана и Рики Джойнър. Изпрати ми ги на имейла, но очите ми вече не могат да се фокусират върху дребния шрифт на телефона. Тук има ли компютър, на който да мога да си проверя пощата?

— Използвай моя — предложи той.

— Луси?

Кожата на ръцете й настръхна.

— Мм?

— Мога ли да остана?

Тя обърна глава към него и устните й се озоваха на сантиметри от неговите.

— Да.

— Тогава да побързаме, за да можем да си вземем някаква храна и малко да поспим.

Устните й леко се извиха и Джей Ди използва целия самоконтрол, на който беше способен, за да не я целуне още тук, на бюрото. Но, както беше отбелязала Стиви, Хайът го наблюдаваше и никак не беше щастлив заради двойния му отказ да превърнат Луси в примамка. Засега щеше да се въздържа. И дяволски се надяваше, че Хайът е достатъчно почтен, за да не подслушва, когато не трябваше, защото по-късно…

— Храна и сън ми звучат добре. — Луси се обърна отново към екрана и веднага прехвърли вниманието си. — Илиана, какво ти се е случило, миличка? — прошепна тя.

Докладът беше страховит. Започна да разглежда снимките.

— Била е жестоко пребита.

— Най-вероятно с юмруци. Според патолога причина за смъртта е един от ударите по главата. Освен това е била изнасилена, брутално. Тук има натъртване и разкъсване… Нападението е било много жестоко. — Тя увеличи снимката. — Виж тази следа на врата й.

— Може да е от изтръгнатата верижка на медальона.

— Така е. Но няма подобен белег на китката. Когато намерих гривната в стаята на Бък, тя не беше скъсана. Това не стана, докато Сони не я открадна от мен.

— Значи гривната е била взета. Но от кого?

Тя замислено прехапа устни.

— Носиш ли гривната?

— Да. — Той измъкна пликчето от джоба си. — Стиви ми я даде.

Луси огледа гривната през найлона.

— Можеш ли да разкопчаеш закопчалката?

— Няма да е лесно, съвсем мъничка е.

— И на момче на годините на Бък не би му било лесно. Илиана носела ли е чанта?

Джей Ди потърси в кутията със снимките от бала.

— Да. — Показа й снимката. — Но до тялото й не е намерена чанта, според полицейския доклад. Първоначално са приели, че е кражба.

— Докато не са открили самоубийството на Рики Джойнър. Имаме ли полицейски доклад за смъртта му?

— Поисках да изпратят доклада по факс от щатската полиция. Почакай.

За щастие щатската полиция се беше оказала по-бърза от Гладис Строу и докладът вече беше на факса. Прочете го и се върна при Луси.

— Не е открита чанта при тялото му.

Луси оглеждаше снимката от аутопсията на Илиана.

— Майка ми е видяла тези наранявания, но тя беше педиатър, не е имала опит с нищо такова. Виждала съм много такива неща… С времето не става по-лесно, но шокът отминава. Сигурно е била изключително стресирана. И после да загуби Бък веднага след това…

Джей Ди я погали по гърба, но не каза нищо, остави я да говори.

— Предполагам, че не съм осъзнавала колко много бих искала нещата да бяха различни, докато не застанах на пристанището днес. Мислех си, че може би той ще ме прегърне. Може би ще позволи на майка ми да говори с мен. Може би всичко ще е наред. И може да има дяволски добра причина брат ми да крие гривна на мъртво момиче в стаята си.

Прехвърли снимките от доклада.

— Патологът е взел проби от семенна течност.

Луси беше приключила с коментара за личния си живот, беше казала много повече, отколкото беше склонна сама да сподели.

— В полицейския доклад за Илиана не се споменава ДНК тест — каза Джей Ди.

— Не са направили. Може би защото никой не е бил обвинен. Тогава е отнемало седмици, за да се извърши пробата. Но разполагат с кръвната група.

Погледна доклада от аутопсията на Рики Джойнър.

— Съвпада с кръвта на самоубиеца, но не с Бък.

Беше си мислила, че Бък е изнасилил Илиана. На него също му беше минавало подобно предположение през ума.

— Не е убедително — каза само.

— Не е. Но като прибавиш, че нараняванията по кокалчетата на Джойнър също съвпадат с нараняванията по лицето и тялото на Илиана, нещата стават по-сериозни. Освен това е имало и гняв, което също е мотив. Скъсала е с Джойнър, за да отиде на бала с Бък.

Той продължи да чете доклада.

— Джойнър е имал драскотини по лицето и гърдите.

— А тя — кожа под ноктите.

— Направо в десетката — намръщи се той. — Защо изглежда толкова не наред?

Луси отвори на снимката от аутопсията на Джойнър и Джей Ди тежко преглътна. Джойнър беше налапал дулото на пистолета и почти не беше останало нищо от лицето му. Но Луси не трепна, просто продължи да се взира в екрана с онази постоянна концентрация, която му се струваше толкова очарователна.

— Защото не е наред — каза накрая тя. — Виж му лицето.

Джей Ди направи гримаса.

— И как? Нищо не е останало.

Тя поклати глава и увеличи снимката така, че да се вижда челюстта отдясно.

— Това е охлузване.

— Прострелял се е в лицето, Луси — сухо каза Джей Ди.

— Това не е от изстрела. Бил е ударен в лицето, сериозно. Докато е бил жив. — Бързо превключи на ръцете на жертвата. — Това са рани от самозащита, а това — превключи на торса, където се виждаше тъмно охлузване върху гръдния кош — е ритник.

Джей Ди свъси вежди. Беше права.

— Защо патолозите не са го забелязали преди двайсет и една години?

— Причините може да са всякакви. От полицията са казали, че Джойнър го е направил. Жертвата и убиецът са мъртви, случаят е приключен. Може патологът да е имал много работа и е подкарал през просото.

— Е, той наистина ли се е самоубил?

— Възможно е. Но преди това здравата се е бил. — Луси отвори следващата снимка и замръзна. — Или пък не. Не и преди да е умрял, във всеки случай. — Увеличи снимката. — Виждаш ли това охлузване на гърба му? Получено е след смъртта. Също прилича на ритник с обувка.

И наистина беше така.

— Някой или го е убил, или го е изритал веднага, след като е умрял. — Прелисти полицейския доклад и разбра, че тя е права. — Имало е следи от барут по дланта, която още е стискала пистолета. Ако се е прострелял, пистолетът вероятно е щял да падне от ръката. Било е нагласено.

— Серийният номер на оръжието? — запита Луси.

— Изпилен е, но може би бихме могли да го възстановим… ако още пазят пистолета.

Стомахът й шумно изкъркори.

— Можеш ли да принтираш докладите? И после да ми уредиш охрана, за да си взема нещо за вечеря? Мога да ти донеса нещо, ако искаш. В кафенето почти всичката нормална храна беше свършила. Този джънк може да те убие.

Той пусна докладите да се печатат и се изправи.

— Идвам с теб.

— Добре. Тогава ще ида до моргата и ще проверя някои от кръвните проби, които пуснах на Ръс Бенет.

Изведнъж Луси замръзна, очите й се върнаха обратно на снимката от аутопсията на Джойнър.

— Какво има?

— Току-що си спомних как майка ми се караше на Бък, че си влачи краката по пода.

Джей Ди разбра.

— Заради обувките ли?

Тя кимна разтревожена.

— Със заострени върхове, носеше ги навсякъде, освен на футболното игрище.

— Няма как да е бил единственият, който е носил обувки със заострени върхове, Луси.

— Да, но само той имаше гривна от мъртво момиче, скрита под бейзболни картички.

Той я хвана за ръката.

— Хайде, нека си починем и да вечеряме. По-късно ще се тревожим за това.

Тя затвори файла и излезе от пощата си.

— Добре.