Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (25)

24.

Сряда, 5 май, 09:20 ч.

Стиви затвори телефона. Докато чакаха Хайът, който беше привикан за друга пресконференция, пусна проверка за Евън Риърдън.

— Евън Риърдън за последно е бил видян в Оксфорд — каза тя. — Не е далеч от Андерсън Фери. Той всъщност е медицинска сестра. Току-що говорих с болницата, в която е работил. Казаха, че е напуснал преди три месеца.

— Когато според Мейнард е починала майка му — отбеляза Джей Ди. Тъй като не можеше просто да седи и да чака, преглеждаше кутията със снимки, която Хигинс им беше дал.

— Сто пъти вече я гледахме тази кутия, за да търсим майката на Евън — каза Стиви.

— Е, аз ще погледна за сто и първи. Риърдън е тук. Има някъде пристан, има и фризер, както и апартамент до скапано заведение за понички. Той е тук, точно под носовете ни. — Извади снимката с отбора. — Били са осем зрелостници. Бък, Малкълм и Райън са мъртви. Сони е изчезнал. Каза, че един е умрял, двама са се преместили, а един живее в Балтимор. Къде?

— Не знам — призна Стиви, — Деби щеше да проверява.

Обади се на секретарката и когато приключи разговора, изражението на лицето й беше триумфално.

— Джеймс Канън живее в апартамент във Фелс Пойнт. В същия квартал, където е и „Доубойз“.

Да.

— Да вървим.

Беше почти до вратата, когато тя го спря.

— Джей Ди, чакай. — Стиви отново звънеше по телефона. — Трябва ни гаранция.

— Трябва да намерим Риърдън — изръмжа той.

— И аз го искам, но трябва да сме подготвени, когато го открием.

Джей Ди се върна на бюрото на Стиви и я изчака нетърпеливо да включи Дафни по спийкърфона.

— Можем ли да претърсим апартамента на Канън? — попита я тя.

— Не и заради сладкарница с понички, захарче. С какво друго разполагате?

— С нищо още — призна Стиви.

— Още сега отивам там — избухна Джей Ди. — Ако няма никой, ще разпитам съседите, ще разбера дали са виждали Канън напоследък и ще им покажа снимката на Риърдън. Ако е бил там, следователно Джеймс най-вероятно също е мъртъв.

— Можеш да ми се обадиш, като разбереш — каза Дафни. — Ще съм нахвърлила заповедта.

Стиви прекрати разговора и грабна сакото си. Тъкмо стигнаха асансьора, когато телефонът на Джей Ди звънна. Търсеха го от моргата.

— Крейг Мулхаузър се обажда.

Докторът беше побъркан от притеснение от новината.

— Нямам никакви новини — обезсърчи го Джей Ди.

— Знам. Затова и досега не се обаждах. Но току-що получих обаждане от господин Бенет, бащата на жертвата. Пита кога може да дойде да разпознае тялото.

— Какво? Ще го разпознавате ли?

— Не — яростно отрече Мулхаузър. — Казах му, че сме го разпознали с помощта на рентген. Но той настоя, че от града са му позвънили да дойде за разпознаване.

Джей Ди се намръщи.

— Каза ли кой му се е обадил?

— Твърдеше, че сте били вие.

— Мамка му. Не отново. Използвал ме е и за да подмами Ейгър.

— Знам. Казах му да не напуска хотела си, докато не говори с вас.

— Благодаря, докторе. Това може да се окаже пробив.

Затвори телефона и обясни накратко на Стиви какво е станало.

— Къде отиваме първо? В апартамента на Джеймс Канън? Или при Бенет и може би най-сетне да научим истината?

— Бенет — твърдо каза Стиви. — Нека пратим униформени при Канън. Ако Риърдън държи Луси, съмнявам се да е там.

— Завел я е при останалите. Някъде на усамотено място.

— Добре. Ако никой не отвори, полицаите ще разпитат всички съседи в кооперацията. Ако Бенет ни каже, че и Канън е бил замесен, това може да се окаже достатъчно за заповед.

 

 

Сряда, 5 май, 09:30 ч.

Луси страдаше от най-жестокото главоболие, което някога беше изпитвала. Ройс. Бил е Ройс през цялото време. Само дето не беше Ройс. Беше Евън. Евън Брайън. Той ме е отвлякъл. А също и Гуин.

Ръцете и краката й бяха завързани. Лепенката, с която беше залепил устата й, когато простреля Скинър, още беше там. Сети се за Скинър, колко горд беше, като й показваше снимките на бебето си. Моля те, дано е жив.

Гуин лежеше зад нея в багажника. Сега, когато колата беше спряла, Луси чуваше плиткото дишане на приятелката си. Бяха живи. Засега. Той държеше родителите й. Дали вече ги беше убил?

Хванал е майка ми. Изтръгва им сърцата. И с нея ще постъпи така. С Гуин. С мен. Паниката се надигна в гърлото й, за да я задуши.

Джей Ди, къде си? Беше сложил проследяващо устройство в джоба й. Скоро ще дойде. Но ако не стигнеше навреме? Трябваше й план. Например? Например, Евън беше ранен. Точно преди да затръшне багажника, Луси видя превръзката около ръката му. Помнеше, че чу изстрел. Скинър беше прострелял Евън.

Боже. Изглеждаше много пребледнял, вероятно беше изгубил много кръв. Добре. Щеше да наблюдава и да чака. А ако й се удадеше възможност…

Може да ти се наложи да го убиеш. Ще можеш ли? Сети се за Кевин Дръмонд. За Ники Фийлдс. О, да. Ще мога.

 

 

Сряда, 5 май, 10:00 ч.

Семейство Бенет изглеждаха потресени, когато Джей Ди и Стиви ги посетиха в хотелската им стая. Джей Ди се надяваше, че ще успее да ги предразположи, но се беше подготвил и да действа направо, ако се наложи.

— Сега, ето какво ще стане — процеди той през зъби. — Ще ни кажете какво е станало с Илиана Брайън преди двайсет и една години. Луси Траск е в ръцете му.

Бенет ахна. Съпругата му затвори очи.

— А също и родителите й, и вашият шериф — добави Стиви и двамата още повече пребледняха. — Така че почвайте да говорите. Какво е станало и кой е бил замесен?

— Не знаем точно — каза Бенет. — Знаехме, че момичето на Брайън е било нападнато. Синовете ни… те бяха доста… необщителни.

— Виновни, искате да кажете — поправи го Джей Ди. — Изнасилили ли са я? Всички ли?

— Ръс се кълнеше, че не е — каза Бенет. — От полицията прекратиха делото, след като бившият й приятел се самоуби. Казаха, че той е виновен. Тогава Бък загина и всичко се промени.

Госпожа Бенет взе да си играе с перленото си колие.

— Ние, родителите, се избягвахме един друг, защото се досещахме, че момчетата ни са направили нещо. Нещо ужасно. Само дето не знаехме какво точно.

— Кои се избягвахте? — нетърпеливо попита Джей Ди.

— Всички, освен Мирна Уесткот. Тя или нищо не забелязваше, или се преструваше. Най-вероятно са били Сони, Бък, Малкълм Едуардс, Райън Ейгър и Джеймс Канън.

Джей Ди забеляза, че не включиха сина си.

— Ще дадете ли писмени показания за това?

Бенет кимна.

— Да.

Стиви вече набираше Дафни.

— Имаме показания. Издействай заповедта.

Джей Ди тръгна да излиза, но се обърна.

— Защо поискахте статиите от процеса на Луси от Барт Хигинс?

— На Ръс му трябваха — обясни Бенет. — Каза, че някакъв репортер искал да пише статия за Луси и той ги искал, за да разбере истината.

Джей Ди се намръщи, беше объркан.

— Но вие сте харесвали Луси. Обядвали сте заедно, когато сте идвали в града.

Госпожа Бенет най-сетне се обади.

— По молба на майка й. Така можеше да разбере как се оправя Луси. Аз се съгласих. Не исках да ядосвам семейство Траск.

— Рон може доста дълго да се сърди — добави Бенет.

— А Кети знае много тайни — горчиво каза госпожа Бенет.

— Какво точно знае? — намеси се Стиви. — Кажете ни. Веднага.

— По малко за всеки, предполагам — отговори госпожа Бенет. — Но за мен знае, че имах връзка, когато децата бяха малки. Аз… разболях се. Наложи се да кажа на съпруга си и той ми прости. Но Кети знае.

— Заплашила е да разкаже? — не можа да скрие изненадата си Стиви.

— Да — призна госпожа Бенет. — Когато арестуваха Луси, Рон отказа да й помогне, така че Кети се обърна към нас. Поиска да наемем адвокат. Тя щеше да плати, но трябваше да изглежда, че парите са от нас. Ние отказахме. Не искахме да ядосваме Рон. Тогава тя заплаши, че ще разкаже.

Джей Ди се ококори.

— Майка й е платила на адвоката?

— Да — потвърди Бенет. — Прекалено много се страхуваше, за да каже на Рон, така че трябваше да го направим ние, а после Рон ни го връщаше с години, по всякакви дребни начини. Само това, че знаехме, че Бък е замесен в оная история отпреди двайсет години, му попречи и нас да прогони от града.

— Как така и вас? — запита Стиви и Бенет се притесни.

— Това е просто мое предположение. Семейство Брайън обвиниха Рон и Кети, че са откраднали медальона на дъщеря им. И после внезапно се преместиха. Всички знаехме, че Рон е способен да използва властта си в своя изгода. След това всички внимавахме да не го ядосваме.

Ама че шибан град.

— А защо взехте статиите за сина си? — отново запита Джей Ди.

Бенет извърна поглед.

— Ръс заплаши, че няма да ни дава да виждаме внуците си.

Кети Траск не е била единствената страхливка.

— Ръс къде щеше да се среща с репортера?

— Не знам. — Господин Бенет съвсем пребледня. — Не е бил репортер, нали?

— Не — призна тихо Джей Ди. — Най-вероятно е бил Евън Риърдън.

— Боже мой — прошепна госпожа Бенет.

— Не знаех — тихо каза съпругът й. — Не знаех. Помогнах му… О, господи.

Стиви докосна ръкава на Джей Ди.

— Инспектор Фицпатрик, да тръгваме.

 

 

Сряда, 5 май, 10:20 ч.

Идваше. Луси чуваше стъпките му, докато лежеше в тъмния багажник. Нямаше никаква представа колко е часът, но знаеше, че е минало достатъчно време, че нещо не е в ред. Ако Джей Ди можеше да я проследи, вече щеше да е дошъл.

Капакът на багажника се отвори и тя затвори очи с надеждата, че той ще реши, че е в безсъзнание.

— Знам, че си будна, Луси — каза й той. — Можеш да си отвориш очите.

Но тя продължи да ги държи затворени. Не искаше да му достави удоволствието да види страха й. Той се наведе над багажника и измъкна Гуин. Луси чу изскърцване на колело. А после тупване.

— После ще извадя теб — каза й. — Държа пистолет в ръката си. Ще те прострелям, ако почнеш да се мяташ, но няма да те убия, само ще те спра. После ще заколя приятелката ти Гуин и ще те накарам да гледаш. Гарантирам ти, че ще усети всеки разрез. Кимни, ако ме разбираш.

Луси се сети за Ники Фийлдс и стомахът й се сви. Изскимтя уплашено и той я хвана за косата.

— Казах, кимни, ако разбираш — изръмжа й.

Луси кимна и той пусна косата й. Извади я от багажника с една ръка, обвита около кръста й. Тя се присви, когато я пусна върху ледена стоманена плоскост.

Миришеше на гнило. Чу скърцане на колелета. Отвори очи и видя, че Гуин лежи върху медицинска носилка. Бяха в голям товарен док и с крайчеца на окото си успя да види гаражна врата, достатъчно голяма, че през нея да мине и камион. Но помещението беше празно.

Бяха само двете и Евън. Помощта вече би трябвало да дойде. Ще трябва да поемеш нещата в собствените си ръце.

Евън се надвеси над нея, огромен и ужасяващ, беше свил ранената си ръка в юмрук.

— Дълги години чаках този миг — каза й той. Ударът дойде бърз и силен, право в лицето й. Болката я ослепи и очите й се напълниха със сълзи.

Топла кръв покри лицето й. Носът й кървеше, а устата й беше запушена. Опита се да диша, пред погледа й затанцуваха бели светлини. Той рязко издърпа лепенката от устата й и тя с усилие си пое дъх.

— Това — каза той, — беше задето ми счупи носа.

Луси се задави, опита се да успокои дишането си, докато бликащата от носа й кръв заплашваше да я задуши.

— Съжалявам… Аз не… Не помня.

Лицето на Евън потъмня.

— Не помниш?

— Много се… биех тогава… Съжалявам.

— Още повече ще съжаляваш, това ти го обещавам. Още дори не сме започнали.

 

 

Сряда, 5 май, 10:30 ч.

Дафни чакаше Джей Ди и Стиви в апартамента на Джеймс Канън, където следователите вече извършваха огледа.

— Заповедта е за повърхностен оглед и само за документи, които биха свързали Канън с нападението над момичето на Брайън. Съжалявам, само това можах да уредя толкова бързо.

— Да се надяваме да е достатъчно — каза Стиви и си сложи чифт ръкавици. — Дрю?

Дрю вдигна глава от купчина документи върху масата в трапезарията.

— Съседите разпознаха Евън на снимката. Казаха, че се е нанесъл преди около шест седмици. Намерихме много документи, но досега нищо не ни насочва къде би могъл да е отишъл. Добрата новина е, че имаме съвпадение с отпечатъците, които моят екип взе от черния лексус в Андерсън Фери. — За миг се поколеба. — Освен това намериха в багажника му нож. Дълъг нож за филетиране, много остър. Според снимките, които имам на имейла си, това може да е оръдието на убийството на валето, на проститутката и на детективката.

Джей Ди претърси бюрото на Канън, Стиви се зае с килера. След няколко минути Джей Ди удари джакпота.

— Дафни? — извика той, сърцето му щеше да изскочи. — Риърдън не би следвало да се ползва с поверителност тук, нали? След като се е нанесъл незаконно?

— Не, скъпи, съвсем определено не се ползва.

— Добре — свирепо обяви той. — Стиви, виж какво намерих. — Подаде й го. — Това е ръководство за употреба на светкавичен фризер. Принтирал го е от компютъра си. Виж датата.

— Преди две седмици — каза Стиви. — Денят след изчезването на Бенет. Добра работа, Джей Ди.

— Нека да го намерим тоя фризер. Преди да е станало твърде късно.

Джей Ди издърпа още едно чекмедже. Да.

— Намерих нещо.

Измъкна купчина чертежи, разпръсна ги на масата до извлеченията от кредитните карти.

— Това е фабрика. — Посочи една от страниците. — Ето тук е фризерът. Огромен е.

— Достатъчно голям, за да побере човек? — запита Стиви.

— Според упътването е достатъчен да побере шест тона месо в кутии от по двайсет и пет килограма — отговори Дрю.

— Достатъчно голям.

— И аз се натъкнах на нещо — въодушевено обяви Дафни, ровейки из документите, които четеше. — Ето тук, отпреди две години. Джеймс Канън е кандидатствал за заем за обновяване на фабрика за консервиране на риба. Преди година е трябвало да влезе в употреба, но от банката са оттеглили заема. Кредитна криза. Джеймс Канън сигурно е фалирал.

— Значи тая фабрика в момента е изоставена — каза Стиви.

— Докато Риърдън не е решил да си я превърне в дом — довърши Джей Ди. Сърцето му вече препускаше.

Луси, ние идваме. Трябва да издържиш още малко.

— Какъв е адресът?

 

 

Сряда, 5 май, 10:40 ч.

Луси надигна глава, когато количката бутна и отвори две люлеещи се врати. Напуснаха тъмния коридор, който свързваше товарния док с… с какво? Премигна през сълзи и се огледа. Това беше фабрика. Изоставена. В приглушената светлина успя да види лентите на конвейера, изключени и неподвижни. Оборудването събираше прах и — о, изненада — имаше и голям фризер за светкавично замразяване. Идеалният размер за милион замразени грахчета. Или за човек.

Надигна още малко глава и замръзна. На пода пред нея имаше двама души. Баща й лежеше на една страна, овързан и със запушена уста. На няколко крачки по-нататък беше майка й. Сърцето на Луси се сви. Кети Траск седеше, опряна на някаква подпора. Краката й бяха опънати, глезените — завързани, ръцете й — завързани отпред. Изглеждаше зле, лицето й беше сиво. Но беше жива.

Луси усети леко потупване отзад по крака си. Гуин беше дошла в съзнание. Първата й мисъл беше да благодари за това, но после премисли. Ако Евън планираше да нарани Гуин, щеше да иска тя да усеща. На Луси й се прииска приятелката й още да не беше се свестила.

До оборудването и родителите й имаше две стоманени маси. На по-голямата маса успя да различи тялото на някакъв мъж. Премигна отново и се опита да го разпознае. Сони Уесткот. Беше гол и разпънат, китките и глезените му бяха завързани за ъглите на масата, а едно въже беше омотано около краката. Не можеше да каже дали е жив.

На по-малката маса имаше… инструменти. Ножове, чукове, ръчен трион. Луси затвори очи. Той им изважда сърцата. Ще направи това и с нас.

Чу се как скимти и преглътна сълзите си. Спри. Не бива да се предаваш, или няма да излезеш жива оттук.

Насили се и погледна Евън в очите.

— Прострелян си, някой трябва да те зашие.

Ъгълчето на устните му се надигна злобно.

— Предлагаш да ми помогнеш? Но първо трябва да те развържа, нали така? На толкова тъп ли ти изглеждам? Ти за мен не се тревожи. Сам се погрижих.

Тя не можа да прикрие изненадата си.

— Как?

— Много опит с вършенето на мръсната работа на лекарите.

Тя го изгледа, той също я оглеждаше. Имаше медицински опит, което всъщност не я изненада. Разрезите на жертвите му бяха много прецизни.

Лицето му още беше бледо и той внимателно притискаше ръката към тялото си. Все още беше слаб, но възвръщаше силите си. Ако смяташе да прави нещо, да се възползва от загубата му на кръв, щеше да й се наложи да действа бързо.

— Сони жив ли е? — запита, печелейки време.

Той й се усмихна, като че ли беше отгатнал намерението й.

— За съжаление, да. Чакам го да се съвземе, за да приключа с него.

— Даваш си сметка, че полицията те търси, нали? — спокойно каза тя.

— Давам си сметка, че полицията търси теб — натърти той. — Никой не знае, че трябва да търси мен. Аз съм мъртъв. Платих много пари, за да умра.

Твърдението му, че бил мъртъв, нямаше смисъл, но тя го остави така.

— Ти си братът на Илиана Брайън. Търсят те.

В погледа му пламна омраза.

— Не се осмелявай да произнасяш името й.

— Не искаше ли точно това да направим? Да отгатнем името й? Нали затова изгори буквите по гърбовете им? Ръс, Джанет и Райън Ейгър?

— Не си играй игрички с мен — избухна той. — Знам какво се опитваш да направиш.

— И какво се опитвам да направя?

Той отново се усмихна и Луси се зачуди как бе успяла да пропусне блясъка на лудостта в очите му през всичките седмици, откакто го познаваше. През всичките седмици, когато беше близо до Гуин. И до мен. Можеше да ме е убил десетки пъти. Това, че не беше го направил, я накара да реши, че има по-голям план.

— Не ти трябваше да отгатваш името й — каза той. — Винаги си го знаела.

„Сестра №1“.

— Имах гривната й — съгласи се тя. — Мислех, че е моя. Мислех си, че брат ми я е купил за мен. Но никога не съм притежавала медальона й.

— Ти си такава лъжкиня.

Евън приклекна до нея и прокара пръсти през лицето й, а тя потрепна от отвращение.

— На кого продаде медальона ми? Искам си го обратно.

— Не знам къде е медальонът ти — каза тя и изкрещя, когато юмрукът му се заби в челюстта й. От удара количката, на която лежеше, тръгна. Пред погледа й затанцуваха бели звезди, а той хвана количката и я спря.

— Продала си го.

— Не, не съм. Никога не съм имала… Ох.

Той я издърпа от количката на земята и я изрита в ребрата. Тя се сви и усети, че ще повърне.

— Кълна се.

— Ти си същата лицемерка като баща си. Крадеш бижута от трупове, изхвърляш семейства на улицата, защото искат правосъдие. — Клекна до нея, стисна брадичката й и повдигна лицето й. — Дадох ти шанс да постъпиш правилно, но ти беше също толкова груба като него. Дойдох при теб. Мислех си, че ще ми помогнеш.

Тя си спомни какво й беше казал.

— Ударих ли те?

— Знаеш, че ме удари. Счупи ми проклетия нос. Май ти върнах услугата.

— Съжалявам — каза тя, без да може да прикрие отчаянието в гласа си. — Биех се като малка, особено след като брат ми загина. Съжалявам, че си бил сред тях.

— Не съм бил сред тях — дрезгаво изрече той. — Бях хлапето, чието семейство баща ти съсипа. Бях готов да те моля оня ден. Исках да спася семейството си.

Болеше я. Ребрата й горяха.

— Какво е направил баща ми?

— Знаеш какво е направил.

— Не знам. Бях само на четиринайсет — извика тя и в очите му нещо проблесна. Вяра?

— Заплаши, че ще затвори баща ми — каза Евън. Погледна баща й с омраза. Луси можеше да го разбере. И тя беше ненавиждала Рон Траск през целия си живот.

— Как? — внимателно попита тя и Евън насочи изпълнения си с омраза поглед към нея.

— Обеща да нагласи нещата така, че да изглежда, че татко е откраднал пари.

— А ти защо дойде при мен?

— Ако в онзи ден просто ми беше върнала медальона, родителите ми щяха да се оправят. Татко нямаше да загуби всичко.

Сърцето й прескочи. И после бащата на Евън се е самоубил.

— Не знаех какво е направил баща ми. Не знаех и какво е направил брат ми. Ако ме беше питал, щях да ти го кажа.

Погледът му изстина.

— Опитах се да те попитам, но ти дори не спря да ме изслушаш.

Луси затвори очи и се опита да си спомни, но не можа.

— Съжалявам, че съм те ударила, но наистина не помня.

Направи грешка, че каза това. Разбра го още щом думите излязоха от устата й.

— Не си спомняш? — прошепна той. — Баща ми се застреля. Майка ми се пропи до смърт. Можеше да спреш това, стига да ми беше дала медальона.

— Никога не е бил у мен — каза тя, опитвайки се да го успокои. — Медальонът ти никога не е бил у мен.

Той рязко се изправи.

— Лъжкиня — изкрещя. Изтича до масата, на която лежеше Сони Уесткот, и взе дървена бухалка. Преди Луси да успее да се отдръпне, Евън се върна и вдигна бухалката високо.

— През цялото време е бил у теб. И после си го продала. Продала си го, за да платиш за скапания си клуб.

Замахна силно с бухалката към бедрото й и Луси усети как костта изщрака. Изкрещя от болка.

Кракът ми. Счупен. О, боже. Мъчителната болка превзе всичко, докато накрая не остана само тя.

— Заболя ли те, доктор Траск? Да видим какво още мога да направя.

Върна се при стоманената маса, избута Сони Уесткот на пода и после отново се върна при нея със зачервено от усилието лице. Вади от пот се стичаха по лицето му. Вдигна я с една ръка от пода, изправи я на крака и я повлече към масата. Луси се съпротивляваше, опитваше се да се измъкне. Той залитна и стисна гърлото й.

Луси блъсна с рамо превързаната му ръка. Той изстена от болка, препъна се и двамата паднаха.

— Ах ти, кучко — изръмжа той. — Ще си платиш за това.

Надигна се на колене, обви кръста й със здравата си ръка и отново опита да я изправи на крака. Единственото, което Луси чуваше, беше бумтенето в главата си. Единственото, което усещаше, беше болката в крака си. Започна да се бори като животно в опит да се измъкне и изкрещя от болка, когато тилът й се блъсна в челото му. Хряс.

Ръката около кръста й внезапно изчезна. Дишайки тежко, Луси се изтърколи и надигна глава. Евън лежеше неподвижен. В безсъзнание. Превръзката на ръката му беше яркочервена. Шевовете му се бяха разкъсали и той отново кървеше.

Тя се огледа отчаяно, после погледна нагоре и видя малката маса. Ножове. Видя ножове. Завлече се на едно коляно, подпря брадичка на ръба на количката и я забута. Тя се наклони и падна на циментовия под, ръбът й удари Евън в челото.

Ножовете и чуковете изпопадаха. Да.

Трябваше да диша дълбоко. Нямаше време. Измъкни се. Измъкни се. Срежи въжетата. Но ръцете й бяха вързани зад гърба. Трябваше й помощ. Отново погледна към количката. Гуин лежеше неподвижно и гледаше.

Луси изви тяло и издърпа ръцете си така, че да успее да хване един от ножовете. Затъркаля се към Гуин, стискайки зъби от болка, като дяволски се надяваше, че няма да се прободе в гърба.

 

 

Оушън сити, Мериленд

Сряда, 5 май, 10:30 ч.

Клей спря колата.

— Алиса, стигнахме. Събуждай се.

Алиса се протегна, прозя се и после изненадано премигна.

— Това не е Андерсън Фери.

— Не. Почти бях стигнал и се замислих. Знаем, че Ники е отишла в Андерсън Фери преди седмица. Мазети каза, че би трябвало да сме намерили пакет. Но не сме.

— Значи или Ники го е скрила на място, за което не знаеш, или Евън го е взел.

Клей кимна.

— Чудех се защо Евън я е убил онази нощ. Ако е заради някаква информация, с която се е сдобила в Андерсън Фери, Евън как е разбрал за нея?

— Може да му е казала.

— Можеше да ми каже на мен — тихо каза той. Защо не дойде при мен, Ник? — Но тя не го е направила, което значи, че не е искала да знам, което значи, че наистина е било нещо гадно.

— А ако аз разполагах с нещо наистина гадно, нямаше да го пусна в апартамента си.

— Тя не го е пуснала. Била си е в леглото, когато… — Наложи му се да преглътне жлъчката, която изгаряше гърлото му всеки път, като си представеше обезобразеното тяло на Ники. — Хванал я е заспала. Знаел е, че тя знае. Бил е бесен, че тя знае.

— Но как е разбрал? — запита отново Алиса и изведнъж се сети. — Скрил е проследяващо устройство в раницата на момиченцето. Обзалагам се, че е скрил едно и в колата на Ники.

— Много добре — мрачно я похвали Клей. — Знаел е, че е била в Андерсън Фери, и е знаел, че се е прибрала. Тогава се зачудих защо устройството, което Ники сама си беше сложила в колата, е тук, в Оушън Сити. — Посочи мотела, чиято мазилка отдавна беше посивяла. — А именно там.

— Оставила ти е пакет.

— Оставила ми е нещо.

Сега, като беше тук, Клей се боеше да влезе вътре. Но знаеше, че трябва.

— Ела с мен. Не искам да си сама, докато ченгетата не заловят Риърдън.

— Откъде знаеш, че ще го намерят?

— Простреля ченге тази сутрин, оня, дето бил в критично състояние. И е отвлякъл доктор Траск. Чух по радиото.

— Божичко.

— Ще го намерят. Просто въпрос на време е.

— Горката жена — прошепна Алиса и го последва в мотела.

Ако я убие, кръвта й ще е и по моите ръце. Клей удари звънеца на рецепцията, една възрастна жена излезе и го поздрави.

— Името ми е Мейнард — представи се той. — Изпраща ме Ники Фийлдс.

— Добре. Мога ли да видя документите ви? Ники ме помоли да се уверя, че сте вие.

Клей показа документите си, възрастната жена бързо излезе и се върна с дебел кафяв плик.

— Благодаря — каза Клей.

Когато се върнаха в колата, той отвори плика и извади тесте с документи. Най-отгоре имаше бележка с прецизния почерк на Ники.

„Скъпи Клей,

Ако си тук, аз съм мъртва и виновен е Евън Риърдън. Докато пиша това, се надявай, че ще го открия и ще се оправя с него сама. Не ти казах, защото не исках да разбереш колко гадно се прецаках. Доверих се на Евън. Влюбих се. Дори мислех да избягам с него и да стана госпожа Тед Гембъл. Сега искам само да върна времето назад с няколко дни и да оправя всичко.

Когато Евън започна да ме ухажва, извърших рутинна проверка. Едно от нещата, които поисках, бяха неговите и на майка му документи от Нюпорт Нюз.

Документите пристигнаха седмица по-късно и вече бях хлътнала твърде много, за да видя това, което вече би трябвало да съм разбрала.

В брачното свидетелство майка му беше вписана като Ивет Брайън, не Ивет Смит, както Евън ми беше казал. Той твърдеше, че моминското й име е Смит, Тимъти Риърдън е първият й съпруг, а Евън е извънбрачно дете. Това беше противоречиво и ме усъмни.

Тимъти бил умрял преди десет години, но аз намерих сестра му. Тя ми каза, че когато Ивет се напиела, все плачела за дъщеря си Илиана. Името е крайно необичайно и не ми отне много, за да открия смъртния й акт. Илиана Брайън е била убита в градчето Андерсън Фери, Мериленд. Отидох там и намерих гроба й. Умряла е, когато е била едва на седемнайсет. Отидох в редакцията на местния вестник и взех статиите, които ще намериш в този пакет. Сега се тревожа защо Евън никога не е споменавал това.

Това, че Евън дойде при мен да иска нова самоличност, сега ми се струва много подозрително. Трябваше ми време, за да го осъзная, да постъпя както трябва. Ако разровя нещата докрай и всичко мине по план, ще се върна и ще си взема пакета. Ако не… майната му.“

Подпис нямаше. Нямаше „сбогом“. Клей подаде писмото на Алиса и запали двигателя. Трябваше да иде до Андерсън Фери.

 

 

Балтимор, Мериленд

Сряда, 5 май, 10:30 ч.

Докато Луси успя да се добере до Гуин, приятелката й се надигна на колене. Луси се отпусна на една страна, все още здраво стискайки ножа в ръце. Без да каже и дума, Гуин се изви така, че овързаните й ръце да достигнат оръжието.

Луси наблюдаваше дали Евън няма да помръдне, но той лежеше неподвижно. Все още. Движенията на Гуин изглеждаха мъчително бавни, но само след няколко минути въжетата паднаха и тя се освободи. Изви се, хвана ножа и започна да реже въжетата около китките на Луси.

— Той има пистолет — прошепна Луси. — Простреля полицай с него.

— Можем ли да го вземем?

Луси поклати глава.

— Беше в превръзката на ръката му, а той падна отгоре й.

— Мога да опитам да го претърколя и да му го взема.

— Много е тежък. Не мисля, че можеш да го помръднеш, а и ме е страх, може да дойде в съзнание. Просто побързай. — Луси тежко вдиша. — Трябва да се измъкнем, преди да се е съвзел.

Най-сетне въжетата паднаха и Луси разтърка китките си.

— Кракът ми е счупен — прошепна тя, когато Гуин се зае с въжетата около глезените й. — Не мисля, че ще мога да изляза от тук, а ти не би могла да ме мъкнеш. Освободи майка ми и бягайте. Аз ще освободя баща си. Дано не е твърде вдървен, за да се движи. Завързан е тук от вчера. Ако може да върви, ще се облегна на него.

— Имам по-добра идея. Измъкваме се двете от тук с оная количка и после пращаме ченгетата да спасяват вашите.

Въжетата се свлякоха и Луси трябваше да прехапе език, за да не изстене. Боли, по дяволите.

— Няма да я оставя тук. Той ще я убие. Изведи майка ми. — Преряза въжетата около глезените на Гуин. — Баща ми може да бута количката.

— Няма да те оставя тук, та той да те убие — изсъска Гуин. — Опитай се да се изправиш.

Луси я послуша, но кракът й поддаде, неспособен да удържи тежестта. Гуин плъзна ръце под мишниците й.

— На дупе — нареди й тя. — Ще те влача, а ти се бутай с другия крак.

Луси я послуша, но докато стигне до майка си, пред очите й заиграха ярки светлини.

— Срежи въжетата — каза тя на Гуин. — Сега я измъкни от тук. Действай — почти извика и приятелката й се запъти към количката.

— Остави го тук — каза й Гуин. — Ще те измъкна, после можеш да пратиш ченгетата.

Луси отново поклати глава.

— Колкото и да е лош, не мога да го оставя тук. Разкарай си задника веднага и вземи и нея. Доведи помощ.

Луси взе ножа и се зае да реже въжетата на баща си. С крайчеца на окото си видя как Гуин изправя майка й и й помага да стигне до вратата, която се затвори след тях. Вратата отново се отвори и Гуин докара инвалидна количка. Добута я до средата на залата и после излезе. Моля те.

Луси извади кърпата от устата на баща си.

— Ти ли взе медальона? — попита спокойно, докато прерязваше въжетата около ръцете му.

— Не. Побързай.

Натисна по-здраво с ножа, докато въжетата не паднаха. Рон разтърка ръце, а тя се зае с глезените му. Когато ги освободи, баща й се отпусна нестабилно на колене, а после се изправи.

Луси се надигна така, че да се отпусне на едно коляно.

— Помогни ми да се изправя.

Той отстъпи назад.

— Не.

— Какво? — Луси го изгледа невярващо. — Но аз ти помогнах!

— Това си е твой проблем — ледено каза той. Обърна се към вратата и я остави с отворена уста.

— Чакай. — Тя се пресегна към него, в опит да го хване. — Защо? — изсъска. — Защо ме мразиш? Защо ме оставяш тук да умра?

Той се обърна, яростта беше изкривила лицето му.

— Все ти. Винаги ти. Тя не беше моя съпруга, беше твоя майка. Подчиняваше ми се, както повелява дългът й, докато не станеше въпрос за теб. Опълчваше ми се единствено заради теб — изплю думата той и поклати глава с отвращение. — Не умря това дете, което трябваше. Каквото и да ти направи Евън, ти си го заслужила.

Отново се обърна към вратата, полузалитайки и полупрепъвайки се, за да се измъкне.

— Кучи син — изпъшка тя. Евън всеки миг щеше да дойде на себе си. Движи се! Инвалидната количка беше по-близо от платформата. Пълзи! И тя запълзя, влачейки крака си зад себе си, стиснала зъби срещу болката. Беше само на няколко крачки от инвалидната количка, когато чу дрънченето на метал зад себе си. Масата с инструментите беше отместена настрани. Евън се беше събудил. Проклятие.

— Какво става, по дяволите? — изрева, изпълнен с омраза. — Траск, спри!

Луси видя как баща й се препъва и спира. Моля те, Гуин, доведи помощ.

— Върни се, Траск — нареди Евън. — Ръце зад главата.

Баща й изглеждаше сякаш ще го послуша, когато се втурна да бяга. Миг по-късно се свлече на колене. Куршумът на Евън го беше прострелял точно в средата на гърба. Ризата му се просмука с кръв и той се строполи по лице. За миг Луси не можа да помръдне. После видя как баща й бавно се размърдва, беше жив.

— Не мърдай, Луси — изръмжа Евън.

— Трябва — свирепо отвърна тя. — Трябва да спра кървенето. Още е жив.

Евън я стисна за ръката, повлече я по пода, където баща й лежеше и кървеше. Прицели се в главата му. Луси затвори очи и извърна глава, когато той стреля отново.

— Е, сега вече е мъртъв — каза с равен глас. — Нямаш грижи.

О, боже. О, боже. Дишай. Не припадай.

И двамата замръзнаха, когато шумът отвън се усили. Хеликоптер. Джей Ди. Благодаря ти.

— Мамка му! — изрева отново Евън. — Размърдай си задника. Веднага!

— Риърдън! — долетя глас отвън. Джей Ди. Той е тук.

— Полиция. Мястото е обградено. Предай се.

Евън я изправи на крака.

— Мърдай — излая той и я повлече. Помъкна я надолу по коридора към вратата, блъсна я, за да я отвори и я избута пред себе си като щит, опрял пистолет в главата й.

— Вървете по дяволите! — изкрещя той. — Имам заложник. Пуснете ме на яхтата ми. Оставете ни да отплаваме и тя ще живее. Направете една стъпка към мен и я убивам. Кълна се.

От мястото си Луси мерна Джей Ди и Стиви, заели позиции за стрелба. Бяха тук. Само се дръж. Само още малко.

 

 

Сряда, 5 май, 11:00 ч.

Щом веднъж научиха адреса, всичко се задвижи — информирането на Хайът, лудото шофиране към хеликоптерната площадка, десетминутният полет вместо четирийсетминутно шофиране. Но сега, като гледаше опряния в главата й пистолет, времето сякаш беше спряло.

— Жива е, Джей Ди — тихо му каза Стиви.

— Знам. — Но беше ранена, бледа, устните й бяха присвити от болка, беше изнесла тежестта си на единия си крак. — Той няма да се качи в оная яхта, Стиви.

— Знам — отговори му на свой ред тя. — Две дузини полицаи са обградили мястото, снайперистите са на път. Трябва да разберем какво е направил с останалите. Искаш ли да слезеш долу?

Джей Ди не сваляше очи от лицето на Луси. Изглеждаше ужасена, болеше я. И също го гледаше. Нуждаеше се от него. Вярваше му.

— Не — отговори й. — Той може би още държи четирима други заложници, включително Гуин.

— Трябва ни преговарящ. — Стиви взе мегафона. — Нека поговорим, Евън.

— Не. Трябва да се изтеглите — изкрещя им той. — Или тя умира. Знаете, че ще го направя.

— Знаем — извика му Стиви. — Оттегляме се. Но трябва да поговорим. Някой вътре има ли нужда от лекарска помощ?

Отговори им мълчание. После Евън скри Луси от очите им и сърцето на Джей Ди прескочи. Няколко минути по-късно една инвалидна количка се провря през вратата, отгоре й лежеше тяло. Количката се удари в ръба на тротоара и отскочи, тялото се свлече на земята. Жертвата беше мъж, имаше дупки от куршуми на гърба и тила.

— Рон Траск — каза Стиви. — Мамка му.

Телефонът на Джей Ди звънна, номерът беше същият, който бе примамил Бенет и Гордън към смъртта.

— Фицпатрик.

— Не ми трябва скапаната ви лекарска помощ — изръмжа Евън в ухото му. — Сега се оттеглете или гаджето ти ще свърши точно като татенцето си. Имате три минути.

Разговорът прекъсна.

— Той ще я убие — каза Джей Ди. Гласът му беше едновременно хладен и уравновесен. — Изтегли всички на петдесет крачки и да решим как да се промъкнем зад него.

Стиви даде заповедта и колите и полицията започнаха да се изтеглят.

— Нали разглеждахме онези чертежи на мястото на път за насам? Коя врата ще използваме, за да го изненадаме в гръб?

Джей Ди си представи плановете.

— Имаме десет врати и две товарни площадки. Вратата, до която е застанал, води до основното производствено хале, където е и цялата машинария. Ако тя още си е там, той разполага с много места за криене, откъдето ще ни види, че идваме, все едно коя врата ще използваме. Ето защо трябва да го задържим на входа. Продължавай да му говориш.

— Е коя врата, Джей Ди? — тихо запита Стиви.

Джей Ди огледа предната фасада на сградата и се намръщи.

— Оная, която току-що се отвори.

Гуин Уийвър се измъкна през вратата от най-далечния край на сградата, като се притискаше към стената. Заобиколи ъгъла, така че сега стоеше с лице към водата, където бяха закотвени яхтата на Едуардс и малката яхта на Траск. Коленете й поддадоха и тя се свлече на земята. Риърдън нямаше да може да я види от предната врата.

— Хората от източната страна — каза Стиви по радиото, — отведете жената от сградата. Тя има нужда от медицинска помощ, погрижете се. Не искаме да привлечем вниманието на Риърдън. — После се обърна към Джей Ди. — Чудя се дали той знае, че се е измъкнала.

Джей Ди реши, че Евън вероятно знае.

— Говори с него. Накарай го да дойде до вратата. Отивам по пътя, откъдето тя току-що дойде.

— Няма начин. Ще чакаме подкрепление. Искам снайперистите да са тук, преди да влезем.

— И колко време ще ги чакаме?

— Двайсет, трийсет минути. Луси е билетът му за бягство.

Двайсет минути беше твърде дълго. След двайсет минути тя щеше да е мъртва.

— Но той ще я убие, Стиви. Затова е тук. Трябва да спечелим време точно сега. Мисли си, че ще преговаряме. Действай. Но трябва да влезем. — Успя да запази спокойствие. — Правил съм го и преди.

— Говори.

— Размерът на мястото е в наша полза. Той не може да наблюдава всички врати. Не му трябва и да знае, че снайперистите още не са тук. Накарай го да вярва, че го държат на мушка. И нека повярва, че си ми отнела случая. Ще иска да се възползва от спора ни. Накарай ме да си тръгна. Ще ида при Гуин, ще разбера какво става вътре и после влизам.

Стиви помисли, но после упорито разтърси глава.

— Искам снайперистите тук, Джей Ди.

Той стисна челюст.

— А според теб аз какъв бях? — запита я и тя издиша.

— Това е различно. Това е Луси. Тя е твоя, Джей Ди.

— Да, така е. Но той също вярва, че е негова. Тя е неговото отмъщение. Не искам да рискувам и да вярвам, че той предпочита свободата си пред смъртта й. Избирай сега. Знаеш, че ни наблюдава.

Тя отново поклати глава, но после протегна ръка и посочи настрани, сякаш го отпращаше.

— Скрий се зад някой от вановете. Ще ти донесат снайпер.

Джей Ди се престори на отчаян, като се отдалечаваше, после рязко съблече бронираната си жилетка. Махна се, сумтейки сърдито, и разбута хората от частите, които стояха в готовност. Приклекна зад вана, отново облече бронежилетка си и изчака, докато един полицай не му донесе снайпер.

— Партньорката ти казва „И не се прецаквай“ — предаде му полицаят. — Ще те прикриваме.