Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (12)

10.

Понеделник, 3 май, 19:15 ч.

Семейство Бенет тъкмо вечеряха, когато Джей Ди почука на входната врата. Отвътре миришеше на готвено, което му напомни, че отдавна нищо не бяха хапвали.

Господин Бенет отвори вратата и искрено се изненада.

— Луси? Влизайте.

Очевидно никой не беше ги уведомил.

— Отдавна не сме те виждали — каза господин Бенет и хвана Луси за ръката. — Кой е господинът, когото си ни довела? Надявам се, че ни носиш добри новини.

— Господин Бенет, чакайте. — Тя погледна неуверено навътре. — Госпожа Бенет тук ли е?

Бенет кимна и усмивката му се изпари.

— Луси, какво е станало? Кой е този човек?

— Това е инспектор Фицпатрик, от Балтимор. — Тя пое между дланите си ръката на възрастния мъж и пое дълбоко въздух. — Разследва убийства. Ужасно съжалявам. Ръс е мъртъв.

Мъжът пребледня и залитна.

— Не.

— Ужасно съжалявам… — повтори Луси. — Може ли да влезем?

За миг Бенет ги изгледа вцепенен.

— Разбира се — прошепна той.

Луси погледна Джей Ди.

— Остани тук. Сега се връщам.

— Джейсън? — извика госпожа Бенет откъм кухнята. — Кой е?

Луси изправи рамене.

— Аз съм, Луси Траск.

Изчезна в кухнята, откъдето веднага се разнесоха радостни възгласи.

А после настана мълчание. Луси отново се появи, подкрепяйки дребничка женица, която тежко се облягаше на нея, с притеснено посивяло лице.

— Дай чаша вода — нареди Луси. — Побързай.

Джей Ди хукна и когато се върна в дневната, завари Луси коленичила до дивана да изтръсква хапче от шишенце с лекарства. Постави таблетката под езика на възрастната жена и се зае да мери пулса й. Погледна господин Бенет.

— Все още ли доктор Джеймисън се грижи за нея?

— Да — тихо потвърди съпругът й.

Без да изпуска ръката на госпожа Бенет, Луси се обади по телефона.

— Доктор Джеймисън идва насам — каза тя. — Пулсът й се връща, слава богу. Госпожо Бенет, говорете ми.

Госпожа Бенет обърна празен поглед към Луси.

— Моят Ръсел… мъртъв? Как?

Луси взе и другата ръка на жената.

— Бил е убит.

Господин Бенет се облегна назад, лицето му беше сиво и безизразно.

— Как?

Луси се поколеба.

— Бил е пребит. Толкова съжалявам.

Госпожа Бенет рязко си пое дъх.

— Пребит? Моят Ръсел? Обрали ли са го?

Луси вдигна поглед към Джей Ди с молба за помощ. Малко е късно за това, помисли си той. Не беше очаквал тя да им съобщи, мислеше, че ще гледа, докато той се оправя. Трябваше да съм по-ясен.

— Не, госпожо — меко каза Джей Ди. — Очевидно е било продиктувано от омраза. Може би отмъщение.

Възрастните хора изглеждаха объркани.

— Отмъщение? — прошепна жената. — Но защо?

— Точно това трябва да разберем — внимателно обясни Луси. — Вие често разговаряхте с него. Да е споменавал някого, който може да го е заплашвал?

Господин Бенет затвори очи.

— Не.

— Съжалявам — каза Луси. — Ще се обадя на Рене вместо вас.

— Коя е Рене? — запита Джей Ди.

— Дъщеря им. Живее в Оксфорд, не много далеч от тук.

— За бога! — Една висока жена влезе през входната врата, без да чука. — Какво става тук? — драматично ахна тя. — Луси Траск, а ти какво правиш тук?

Луси бавно се изправи. Сви ръце в юмруци, лицето й почервеня. Жената лукаво я измери с поглед. Джей Ди веднага разбра, че се превзема. Знаела е, че Луси е тук.

Луси и жената стояха една срещу друга, а напрежението в стаята нарастваше.

— Госпожо Уесткот — учтиво произнесе Луси. — Времето определено не е подходящо.

— И сама го виждам. Какво става, Хилди? Какво ти направи тя? — Госпожа Уесткот грубо изблъска Луси и седна до госпожа Бенет. — Пребледняла си като чаршаф. Пи ли си хапчето?

— Да, изпи го — процеди през зъби Луси. — Трябва да си вървите.

Уесткот я изгледа.

— Никакви права нямаш тук. Не ме интересува колко буквички си сложила пред името си. — Отново се обърна към госпожа Бенет. — Какво е станало?

Жената се разплака.

— Ръсел. Мъртъв е. Убит.

Уесткот премигна.

— О! — Притисна крехката госпожа Бенет към твърде пищната си гръд и я потупа по гърба. — Горкичката. Заради начина му на живот, Хилди. Все щеше да му се върне накрая.

Думите й накараха госпожа Бенет да заридае още по-силно, а господин Бенет изглеждаше сякаш иска на мига да изхвърли жената навън.

Джей Ди се зачуди дали да не го направи вместо него, но тогава жената се разприказва.

— Срамота, просто срамота. Чудя се кой ли ще е следващият.

— Следващият? — попита Джей Ди и госпожа Уесткот го изгледа студено.

— А вие кой сте?

— Инспектор Фицпатрик, отдел „Убийства“, Балтимор. А вие коя сте?

— Мирна Уесткот. Аз живея в съседната къща. Аз съм се ангажирала да наглеждам квартала. Аз се грижа нежелани хора да не разстройват съседите ми.

Докато казваше това, изгледа Луси злобно.

Луси сякаш стана още по-висока, гърбът й още повече се изправи и за миг Джей Ди си помисли, че може да удари жената. Но вместо това се обърна и излезе.

— Кучка — процеди през зъби и остави Джей Ди с отворена уста.

— Чух го това — високо обяви госпожа Уесткот. — Майка ти би се засрамила много.

— Което няма да е нещо ново — изсумтя Луси, сякаш беше изскочила тапа от бутилка. После си пое дъх и се обърна към госпожа Бенет.

— Съжалявам. Отивам в кухнята да се обадя на Рене.

Джей Ди, който се чувстваше като зрител на сапунена опера, възвърна самообладанието си.

— Какво имахте предвид с „кой ще е следващият“? — попита учтиво той. Приклекна и притисна пръсти към китката на госпожа Бенет. Пулсът й беше слаб, но стабилен. Все още не беше задушена от щедрата пазва на госпожа Уесткот. Вдигна поглед и видя, че жената злобно го оглежда.

— Вие сте заедно с Луси Траск? — попита тя, като произнесе името на Луси така, все едно, че казва „Хитлер“.

Да, искаше му се да й се сопне, но се въздържа.

— Аз съм полицейски инспектор, госпожо — с равен глас отговори той. — Тук съм, защото си върша работата. Какво имахте предвид с „кой ще е следващият“?

— Просто, че тези неща идват по тройки. Всички знаят това.

— Доктор Бенет е вторият, на когото му се е случило нещо такова? — попита Джей Ди.

— О, да — отговори госпожа Уесткот доволна, че може да сподели пикантни новини. — Преди два месеца Малкълм Едуардс и жена му излязоха да плават и… — тя се наведе по-близо до Джей Ди, повличайки все още хлипащата госпожа Бенет със себе си — така и не се върнаха.

С крайчеца на окото си Джей Ди забеляза, че господин Бенет замръзна като паметник.

— Кой е Малкълм Едуардс? — настоя Джей Ди и Уесткот сви рамене.

— Момче, което израсна в квартала. Купи си скъпа яхта и започна да води неразумен живот, което доведе до смъртта му, точно като Ръсел.

Господин Бенет преглътна.

— Имаше рак, Мирна. Не е същото.

— Той се загуби в морето — подсмръкна Уесткот. — А сега и Ръсел… — Потупа госпожа Бенет по гърба. — Не се тревожи, Хилди. Тук съм.

Луси влезе в стаята, беше възвърнала присъствието на духа си.

— Рене е на път за насам.

— Благодаря ти, Луси — немощно каза господин Бенет. Изправи се и за миг Джей Ди си помисли, че ще падне, но не се случи. С изненада видя как той хвана Луси за ръката и я съпроводи до вратата.

— Оценявам, че си изминала целия този път, Луси — каза той тихо. — Но госпожа Бенет не е добре. Може би двамата с инспектора трябва да си тръгнете и да я оставите да си почива.

Уесткот й метна триумфален поглед през рамо, докато Луси с болка наблюдаваше госпожа Бенет.

— Мога да остана. Колкото време трябва.

Отвън спря кола.

— Това е доктор Джеймисън, той ще се погрижи за Хилди. Благодаря ти, че дойде, Луси, миличка. Благодаря ви, инспекторе.

За миг Джей Ди се поколеба дали да не каже, че ще остане, но реши да не го прави. Подаде визитката си на Бенет.

— Благодаря ви, сър. Може да имате въпроси или да се сетите по-късно за нещо, което може да помогне в разследването ни. Обадете ни се. Хайде, доктор Траск, да тръгваме.

Уесткот шумно подсмръкна.

— Прав ти път.

На Джей Ди му се прищя да каже на дъртата вещица да си затваря проклетата уста, но гледаше Луси, която почти с отчаяние се взираше в лицето на Бенет. Тя затвори за миг очи, изправи рамене и прегърна възрастния мъж. Той не отговори.

— Това е шок за вас. Знаете номера ми. Обадете ми се и веднага ще дойда.

— Знам. Ще ти се обадя скоро.

Тръгнаха си. Джей Ди отвори вратата на колата, а после се намръщи. Обърна се и огледа улицата. От съседната на Бенет къща чифт очи се взираха през щорите на прозореца.

— Луси, някой те наблюдава.

— Тук винаги някой те наблюдава — отвърна тя горчиво. — Да вървим.

 

 

Понеделник, 3 май, 19:15 ч.

— Бих искал стая — каза той, повлякъл Сузи.

Човекът на рецепцията вдигна очи.

— Колко време ще останете?

— Може би за една нощ. Ще платя в брой.

— Трябва да използвате кредитна карта, сър. Системата не ми позволява да ви дам магнитна карта, ако не е въведена кредитната карта.

— Ще предплатя за стаята.

Извади двеста долара от ролката с парите и ги хвърли на бюрото.

— Съжалявам, сър. Трябва ми кредитната ви карта заради щетите, за минибара. Съжалявам.

— И двамата съжаляваме.

Имаше кредитни карти в портфейла си, но те не бяха негови и нямаше да отговарят на документите му за самоличност. Имаше и карта на името на Тед Гембъл, но не искаше да я използва. Не трябваше никой да знае, че е бил тук като Тед Гембъл. Когато приключеше с всичко, щеше да се появи в някое далечно кътче от света.

Сузи се промъкна покрай него.

— Какво има, скъпи? — Изправи се на пръсти, така че да може да прошепне в ухото му. — Гладна съм за още от онова, което опитах отвън. Побързай.

Цялата кръв от главата нахлу в слабините му. Облегна се на бюрото.

— Виж сега. Имам жена. Не бива да разбере, че съм идвал тук, а ми проверява сметките.

— Разбирам дилемата ви. Мога да мина картата ви, но да задържа плащането, докато не се отпишете. Ако платите в брой, ще изтрия записа. Никой няма да разбере, че сте стъпвали тук.

Подаде на служителя картата на името на Тед Гембъл.

— Дайте ми стая, не ме интересува каква.

— Само да има легло — измърка Сузи.

Рецепционистът му подаде ключ.

— Стая 323, на третия етаж. Асансьорите са…

Той не го изслуша. Взе картата, ключа и ръката на Сузи и я помъкна към асансьора. Зад гърба му тя дрезгаво се изкикоти.

— Побързай, Тед. Искам да се чукам.

 

 

Понеделник, 3 май, 19:45 ч.

Джей Ди подкара колата извън квартала на семейство Бенет, като се опитваше едновременно да наблюдава Луси и да държи пътя под око. Изглеждаше ужасно, с бледо лице, с безпомощно стиснати юмруци в скута. „Прав ти път“ беше казала Уесткот. А господин Бенет не каза и дума, за да я защити. Просто я беше изблъскал през вратата. А това ме вбесява.

Донякъде би могъл да го оправдае — току-що беше научил, че синът му е мъртъв. Само дето… Спомни си как реагира Бенет при споменаването на Малкълм Едуардс. Това беше разтревожило стареца почти толкова, колкото и вестта за смъртта на сина му. Тук имаше нещо. Джей Ди беше сигурен в това.

Беше ясно и че има хора в квартала, които не харесват Луси. За миг беше показала онзи характер, който бе довел до счупения нос на Ръс Бенет. Малко оставаше да халоса и неприятната госпожа Уесткот, и нямаше да я обвини, ако го беше направила.

Но Луси запази хладнокръвие и се сдържа, макар и с усилие. Чувствата й изплуваха толкова близо до повърхността, че той успя да ги долови. Цялата трепереше — от болка или от гняв, не беше сигурен. Вероятно и от двете.

След като се отдалечиха достатъчно от квартала, Джей Ди подкара към паркинга на изоставен търговски център, спря колата и излезе. Луси го проследи с поглед, но когато й отвори вратата, тя затвори очи, а бледите й доскоро страни поруменяха от смущение.

— Съжалявам — прошепна тя. — Държах се непрофесионално и грубо. Оплесках всичко.

Както беше направил и преди, той отключи колана на седалката й, издърпа я за раменете и я изправи на крака. Тя остана вдървена, не се облегна отгоре му, но не се и отдръпна. Вече цялата се тресеше, въпреки топлата вечер. Той съблече сакото си и го уви около раменете й.

Тя протегна ръце и го хвана за ризата.

— Съжалявам — повтори жално тя. — Не знам какво ме прихвана.

Джей Ди я притисна нежно към себе си и тя се сгуши под брадичката му. Искаше му се да отмие болката й. Стига да можеше. И стига тя да му позволи.

— Старата госпожа Уесткот те нарече „нежелана“ и ти се вбеси. На твое място и аз бих се ядосал. Тя каква ти е?

— Просто съседка. Дърта харпия. Живее там откак се помня.

— А защо беше толкова груба с теб?

Пристисната към гърдите му, тя въздъхна.

— Знаем се отдавна. Аз… не я харесвам особено.

— Да, разбрах го. Досетих се, като я нарече кучка.

Луси покри лице с ръцете си.

— Не мога да повярвам, че го казах. Господин Бенет беше в шок, а аз казах това. Влоших нещата, а исках да ги оправя.

Джей Ди си помисли, че всъщност Уесткот влоши нещата за Бенет, като спомена Малкълм Едуардс, но щеше да се върне на това след минута.

— Тя защо те нарече „нежелана“? Какво е имало между вас?

За миг Луси не отговори. После уморено повдигна рамене.

— Тя е трудна жена.

Предчувствието му го накара да каже:

— Била е замесена в делото ти.

Луси отстъпи назад и го изгледа с широко отворени очи.

— Откъде знаеш?

— Не знаех, досега. Честно, просто предположих.

Сините й очи заблестяха и се присвиха.

— Ти ме изигра.

Джей Ди отметна косите от лицето й и прокара палец през устните й. Съжали, че повдигна темата. Или поне, че го направи точно сега, когато е толкова разстроена.

— Съжалявам. Не съм имал такова намерение.

— Разбира се, че имаше — отвърна му тя с равен глас. — Ти си полицай. С това се занимаваш. Да се връщаме. Имаш си работа за вършене, а аз трябва да намеря къде да остана за през нощта.

Отдръпна се от него и се отправи към колата.

— Ние, местните водачи, трябва да спим, за да сме във форма.

Джей Ди подкара към Балтимор, отдалечавайки се от Андерсън Фери и всичко неприятно, свързано с това място. Луси гледаше право пред себе си, скръстила ръце на гърдите. Стискаше реверите на сакото му, сякаш го използваше за щит. Бележка: Не използвай методи за разпит върху потенциални приятелки. Това определено не върши работа.

— Извинявай, Луси — тихо каза той. — Наистина мина много време, откакто съм сам. Напълно съм изгубил форма. Просто трябваше да те питам.

— Всичко е наред — каза тя с равен глас. — Вероятно нямаше да ти кажа, ако ме беше питал. Наистина не обичам да говоря за това.

— Добре тогава. Друг въпрос. Кой е Малкълм Едуардс?

Тя го погледна объркана.

— Не знам. Защо?

— Защото и той е мъртъв. Докато ти звънеше на дъщерята на Бенет, госпожа Уесткот каза, че е бил приятел с Ръс Бенет навремето и наскоро е загинал при злополука с яхта. Твърдеше, че лошите неща идвали по тройки, че Бенет бил номер две.

Луси се намръщи.

— Странно, наистина.

— Значи не си познавала Малкълм?

— Не помня името. Ако е бил в групата на Ръс, трябва да е по-възрастен от мен. Освен това всички ония момчета си имаха прякори. Искаш ли да го проверя? — Вече вадеше телефона от чантата си.

— Ако все още има батерия — отговори й той. Беше по-добре да се занимава с нещо, за да не мисли за станалото в дома на семейство Бенет. — Иначе мога да се обадя на Стиви и да я помоля тя да провери.

Тя включи зарядното от колата в телефона си.

— Това работи. — Започна да набира на клавиатурата. — Имам два резултата за Малкълм Едуардс.

Джей Ди я погледна и видя, че е напълно погълната от това, което прави. Енергията и концентрацията й се бяха върнали. Можеше да усети как вибрират, точно както преди малко усещаше болката й. Умението й да се съсредоточава без усилие беше впечатляващо.

Това беше нещо, което и той усвои в армията до съвършенство, когато стоеше скрит с часове, изчаквайки мишената му да се появи. В онези дни трябваше да умее да се концентрира мигновено и в началото никак не беше лесно. Всъщност, нищо от работата му тогава не беше лесно. Ето защо не обичаше да мисли за това.

— И Малкълм Едуардс ли е имал страница във Фейсбук? — запита той.

— Не, но има няколко статии за този инцидент. Ето тук пише, че за последно са го видели да се качва на яхтата си, „Кери он“. Може да означава „Продължавай“, но „Кери“ е изписано като име.

— Името на жена му?

— Да. И тя е изчезнала по същото време. Има спекулации, че се е самоубил, но общото мнение е, че никога не би рискувал живота й.

— И какво е станало?

— Излязла буря. Източник, близък до следствието, казва, че в състоянието, в което Малкълм е бил, не би могъл да се оправи с такелажа. Имал е рак в терминален стадий.

— И мистър Бенет спомена нещо такова. Ами жена му, Кери?

— Никой не е сигурен какво се е случило. Според статията тя е била с него по онова време.

— А яхтата?

— От бреговата охрана са провели щателно издирване, но не са открили нищо.

— Ха! — възкликна Джей Ди. — Човек би си казал, че все нещо ще намерят.

— Да, така е. Но тук пише, че от бреговата охрана са предупредили за силно вълнение. Предполагат, че яхтата е била повлечена навътре в морето и е потънала.

— Но все нещо би трябвало да изплува на брега, поне дървени останки.

Тя сви рамене.

— Да. Тук се казва, че е оставил къщата на съпругата си, но понеже тя загинала с него, всичко отишло за църквата на Божественото опрощение.

Това, че двама мъже, които са се знаели от деца, бяха се разделили с живота си в разстояние на няколко месеца, би могло да е просто съвпадение. Само дето Ръсел беше убит, а баща му бе реагирал много сдържано при споменаването на другия мъж. Да изчезнеш в морето би могло да се окаже удобен начин да убиеш някого. Но от друга страна, обикновеното съвпадение беше напълно възможно.

— Ако сумата е била голяма — каза той, — от църквата биха могли да имат мотив.

— Може. Ето го и некрологът. Поменът за двамата с Кери е бил точно миналата седмица. „Малкълм Едуардс е роден в Андерсън Фери, Мериленд, където е учил в местната гимназия, отдаден е бил на футбола и…“ — Тя се поколеба и млъкна.

— И? — подкани я Джей Ди.

— Бил е в отбора на звездите — продължи тя със странно стегнат глас. — Спечелили са първенството в годината на дипломирането му. — Енергично се изкашля. — Няма наследници. Двамата с Кери не са имали деца, а родителите му са починали преди година.

Замълча и се загледа в екрана на телефона си, хапейки долната си устна.

— Кое му е толкова важното на този футболен отбор, Луси?

Тя предвзето сви ръце в скута си.

— Брат ми играеше в него. Беше обявен за най-добър играч.

— Наистина ли? Къде е брат ти сега?

— Умря, като бях на четиринайсет. В годината, когато отборът спечели шампионата.

— Съжалявам — каза той, но мислите вече препускаха в ума му. Едуардс и братът на Луси бяха играли в един и същи отбор. Някакъв убиец тормозеше Луси, след като бе убил Ръс Бенет, който е познавал Едуардс.

— Беше много отдавна — продължи тя. — На некролога има снимка на Малкълм с жилетката на гимназията. Знаех го като Бъч. Играеше в защитата. Беше приятел на брат ми.

— А Ръс Бенет играл ли е в отбора?

— Не, макар че предполагам, че би искал. Това беше голяма работа за Андерсън Фери. Начин да се измъкнеш оттам, ако си момче.

— А момичетата? Те как се измъкваха?

— Някои се омъжваха. Аз отидох в колеж. Гуин се присъедини към… — Спря рязко, после продължи. — Към сестринската общност.

Той я изгледа. Стори му се, че премълча нещо.

— Разбирам. А как умря брат ти? Извинявай, че питам.

Луси още по-плътно уви сакото му около себе си.

— При злополука — сковано отвърна тя.

— Предполагам, че не ти се говори за това — каза той тъжно и тя въздъхна.

— Съжалявам. Беше преди двайсет и една години. Отдавна съм го преживяла, но…

— Понякога раните не заздравяват. — Сам се беше убедил в това.

Тя кимна.

— Да.

— И допускам, че завръщането в стария ти квартал не ти е помогнало.

Луси направи гримаса.

— Не, не помогна.

— Брат ти и Ръс Бенет връстници ли бяха?

Тя се обърна и го изгледа.

— Да, учиха в един клас. Заедно с Малкълм Едуардс. Защо ме разпитваш за Малкълм?

— Казах ти, Уесткот го спомена.

— Освен това ме нарече „нежелана“. Бих си помислила, че ще си по-разтревожен от това, отколкото от нечия явно случайна смърт, особено след… ами след това, което стана по-рано днес.

— Имаш предвид, когато те целунах ли? И когато ти също ме целуна?

Лицето й пламна.

— Да. Може би не трябваше да го правиш. Може би съм нежелана.

Произнесе това сякаш го предизвикваше да се съгласи.

— Знам, че не си.

Веждите й се вдигнаха.

— И откъде би могъл да знаеш това?

Той сви рамене.

— Защото аз те желая.

Тя се разсмя, но после силно поклати глава.

— Не, сериозна съм. Откъде знаеш, че Уесткот не е права? Може да съм… просто лоша. Няма как да го знаеш.

— Не мисля така. Ако беше лоша, нямаше да се погрижиш за краката на стареца. — Поколеба се, после отново сви рамене. — Или да плачеш над тялото на момиченце, което не познаваш.

— И ти плака — промърмори тя.

Джей Ди задържа погледа си напред.

— Знам. И се чудя за колко още си плакала, когато никой не е гледал.

— За много — отговори тя толкова тихо, че едва я чу. — Защо разпитваш за Малкълм?

Смяната на темата беше преднамерена. Отново беше се приближил твърде много. Реши да стигне още по-близо.

— Защото когато Уесткот каза името му, господин Бенет реагира.

Тя се намръщи.

— Как точно?

— Замръзна. Изглеждаше виновен. — Срещна погледа й. — А после те избута навън.

— Мислиш, че може да има връзка между убийството на Ръс и смъртта на Малкълм? И че господин Бенет знае нещо? — Поклати глава. — Не. Просто… не.

— Добре — спокойно се съгласи той и отново се загледа в пътя.

— Добре — твърдо повтори тя. — И какво ще правиш после?

Ще проверя Малкълм Едуардс и бащата на Ръс Бенет.

— Ще проверя старите гаджета — отговори вместо това. — Ще търся консервни фабрики с големи фризери и ще се надявам Дрю да открие пръстови отпечатъци върху оная кутия и… или върху колата ти.

— Наистина ли мислиш, че той е оставил отпечатъци? — мрачно попита тя.

— Не. Надявам се като се върнем, да имам вече разпечатката с телефонните разговори на Бенет. Дано данните да насочват към някаква следа. Трябва да разбера с кого се е срещал в неделята, когато е изчезнал. Дано и ти да намериш още нещо по тялото на Бенет утре.

— Остави ме в моргата. Имам още време тази вечер и мога да поработя.

— Не, не искам да оставаш там сама.

— Няма да съм сама. Алън и Руби са дежурни, а имаме и пазач. Понякога трябва да ме оставяш сама. — Повдигна вежда. — Освен ако не искаш да стоиш до мен, докато кълцам трупове. Мулхаузър казва, че има четири във фризера с името ми отгоре им. Можеш да държиш купата, докато махам мозъка. Прави… пльок.

Той я изгледа кисело и тежко преглътна.

— Това е задето те подведох преди малко.

— Повече или по-малко — великодушно се съгласи тя.

— Квит ли сме вече?

Тя му се усмихна и сърцето му подскочи.

— Повече или по-малко.

— Добре. Ще те оставя при трионите ти за кости. Имам да проверявам разпечатки.

Луси кимна развеселена.

— Така си и мислех.

 

 

Понеделник, 3 май, 20:00 ч.

Търкулна се по гръб, дишайки тежко. Беше сбъркал. Сузи бе много по-добра в секса, отколкото в лъжите.

— Невероятно — измърка тя и той почти й повярва. — И двата пъти.

— И сега върна ли му го?

— На кого?

— На гаджето си. Оня, дето ти изневерил.

Тя потисна смеха си.

— Да, върнах му го.

— А той как ще разбере?

Тя се изправи в леглото, смръщи се и го погледна объркано.

— Какво?

— Той как ще разбере, че си му отмъстила?

— Защо ти пука?

Той сви рамене.

— Да речем, че ми е хоби.

— Ти си готин, но си особняк — отсъди тя. Отметна назад косата си и леко докосна бързо потъмняващото петно на шията си.

— Струва ми се хубава смучка.

— Доста е добра — провлече той. — Това ли ти е доказателството?

— Ще свърши работа — отговори Сузи, след което се извъртя и се провеси наполовина от леглото, откривайки гледка към превъзходния си задник. Той чу подрънкване на ключове и се изправи на лакът, за да надникне над леглото и да види какво прави.

И точно навреме. Тя ровеше из джобовете на панталоните му. Яростта му избухна, хвана кучката за ръката и я метна по гръб.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — изрева той. Очите й се разшириха от страх.

Вдигна ръката си и показа пакета „Марлборо“, който стискаше в дланта си.

— Търсех цигара. — Издърпа ръката си. — Ти какво, да не си някакъв психопат?

Само да знаеше, малката. Издиша и измъкна смачкания пакет цигари от ръката й.

— Не, но не бива да тършуваш из мъжките джобове.

Сузи кимна и се отдръпна от него.

— Съжалявам — изхленчи тя. — Просто реших, че имаш цигари.

— Не можеш да пушиш от тези.

Пакетът „Марлборо“ беше специално за Райън, когато дойде да разпознава тялото на майка си. Надяваше се, че той ще оцени символизма. „Марлборо“ бяха за мъже, които работеха в ранчо.

После с тях щеше да прогори следващата буква върху гърба на Райън. И ще се погрижа да боли. Много. Сузи го гледаше подозрително.

— Стаята е за непушачи — каза той по-спокойно.

Изправи се и събра дрехите си, които лежаха разхвърляни из стаята.

— Ще си взема душ.

Тя извърна поглед.

— Може ли първо аз да ползвам банята? — сковано попита тя.

Той изсумтя раздразнено.

— Побързай. Имам работа.

Имам тела за доставяне.

Тя вдигна късата си пола и прашките, които се бяха озовали под леглото. Награби чантата и блузата си и се втурна към банята.

— Ще побързам.

Той натика смачканите цигари обратно в панталона си. Налагаше се да купи нов пакет. Сузи ги беше повредила. Трябваха му хубави, прави цигари, за да направи хубави, точни изгаряния върху гърба на Райън. Тръгна да вади ръката си от джоба, но застина.

Нещо липсваше. Кредитната му карта. Толкова беше бързал да изчука Сузи, че не я беше прибрал обратно в портфейла си. Дали?

Не беше в джоба му. И портфейлът му не беше там. Кучката е отмъкнала портфейла ми.

Загледа се във вратата на банята, обладан от гняв. Сигурно го беше отмъкнала, когато му смъкваше панталона, а после ловко го беше скрила в полата си.

Всички кредитни карти и документи, взети от жертвите му, бяха в този портфейл. Беше само въпрос на време някое от имената да се завърти по новините. А тя беше видяла документите на Тед Гембъл. Можеше да се раздрънка.

Измъкни я оттам. Внимателно. Обу панталоните си, извади нещо от джоба на сакото си и небрежно отвори вратата на банята.

Тя беше още гола, коленичила на пода, и използваше капака на тоалетната като маса.

Извърна се и възмутеният й писък секна, когато го видя какво държи в ръцете си. Очите й отново се оцъклиха, първо от ужас, после с някакво ядно примирение.

— Проклятие. Обикновено надушвам ченгетата от километър. — Повдигна вежди. — Доста документи на различни хора имаш тук, полицай Пулман. Чудя се защо.

Той използва пистолета в дясната си ръка, за да посочи леглото.

— Седни тук с ръце така, че да ги виждам.

Тя се подчини, намусена.

Той пусна полицейската значка от Нюпорт Нюз в джоба на сакото си, после взе картите и листа хартия, на който беше писала.

По-скоро беше драскала. Картата на името на Тед Гембъл беше под листа, беше използвала молив, за да направи старовремски отпечатък на номера. Метна дрехите й на леглото.

— Обличай се — нареди й, като все още държеше пистолета.

Тя обу прашките си, стискайки зъби.

— Ще ме арестуваш ли, или какво?

— Това си зависи от теб. Ще сляза долу да платя за стаята в брой и да накарам рецепциониста да анулира плащането с картата. Ако ми съдействаш, ще те пусна.

Очите й се присвиха с подозрение.

— Няма да ме арестуваш?

Той се усмихна.

— Името ти няма да фигурира никъде.

Обмисли го.

— Ще го преживея.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 20:00 ч.

За втори път днес Клей седеше в колата си пред апартамента на госпожа Клайн. Беше разстроен и уморен. Не бе стигнал по-близо до „Марго Уинчестър“, отколкото беше, когато пристигна преди часове. Всъщност дори регистрира крачки назад.

Последните няколко часа не минаха добре. Служителката в моргата за съжаление си беше свършила работата. С други думи, не му беше казала нищо, което да му е от полза. Беше отишъл да търси „зет“ си, който бил „изчезнал по време на отпуск“. Клей каза на жената, че е проверил всички болници и морги. Даде описанието на Евън Риърдън, но служителката нямаше никакви данни за подобен Джон Доу.

Тялото, намерено след пожара в къщата, би трябвало да е закарано в тази морга. Липсата на всякакъв интерес в очите на жената му подсказа, че или описанието на Евън е твърде различно, така че веднага биха могли да елиминират възможността, или имаха представа кой всъщност е загиналият в пожара.

Което означаваше, че Евън най-вероятно не е мъртъв. Което тревожеше Клей повече от вероятността Евън да е станал жертва на побъркана маниачка. Ако Евън беше жив, имаше много за обясняване. Но както и да търсеше Клей, Евън все още липсваше.

Телефонът му звънна. Вдигна с надеждата, че ще е Ники, но се оказа Алиса. Страхът започна да се надига в него. Къде беше Ники? И какво беше направила? Не би могла да пропусне всички тези улики. Нещо съвсем не беше в ред.

— Намери ли я вече? — попита Клей, без да поздрави.

— Не, звъня по хотелите от три часа. Ако Ники е в Оушън Сити, не е отседнала на никое от обичайните места, нито пък в големите хотели.

— Може да е с някого или пък да се е регистрирала под друго име.

— Ами ако нещо й се е случило, Клей? Може да е пострадала.

Или по-лошо. Картината вече беше почнала да се оформя в ума му. Можеше да лежи в моргата, убита от някой от нейните случайни мъже. Или сама да си е посегнала. Затвори очи. Преди да си тръгне, поведението й беше доста странно. Трябваше да се сетя. Трябваше да питам. Трябваше да настоявам.

— Опитай Ники Трайтън. Преди години това й беше фамилното име, като беше омъжена. Понякога още го използва.

Последният път беше, когато напусна полицията във Вашингтон и отиде на запой, който трая няколко дни. Клей беше този, който я откри, когато родителите й се свързаха с него, обезумели от ужас, защото не можеха да я намерят. Клей я беше излекувал от алкохолизма и й бе предложил работа в агенцията си. Даде й втори шанс. Нещата тръгнаха добре. До скоро.

А сега всичко беше отишло по дяволите.

— Имаме други проблеми. Намерих Марго.

— Как? — изненадана попита Алиса.

— Проследих баща й, ченгето. Работи в съседния град.

— Но това е добре, а? Намерил си я.

— Не, не е. Марго от четири месеца е затворена и се лекува. В частно заведение е и родителите й явно са ипотекирали дома си, за да си го позволят. Истинската Марго наистина има досие за нападение и прилича на жената, която Ники е видяла преди два месеца. Но не е тази, която търсим. А Евън не е мъжът, загинал в пожара миналата седмица.

Алиса бавно издиша.

— Евън ни е изиграл.

— Изиграл е Ники — отговори Клей. — И мен също. Ти нищо погрешно не си направила.

— И какво следва сега?

— Намерих жената, която Ники в действителност е срещнала. Танцува в клуб на плажа, но не отварят преди девет. А сега ще ида да потърся внучката на Клайн.

Погледна входната врата на госпожа Клайн с надеждата, че това посещение ще мине по-добре.

— А аз какво да правя?

— Продължавай да звъниш в хотелите на Оушън Сити. Съсредоточи се върху района около крайбрежния булевард.

— Защо мислиш, че е там, Клей?

— Колата й е там.

Настъпи мълчание.

— Можеш да проследиш колата й?

— Да. А тя може да проследи моята. За защита е, в случай, че се озовем в положение, с което не можем да се справим. Не следим твоята кола, ако това те притеснява.

— Малко се тревожех. Клей… — Тя се поколеба. — Да се обадя ли в болниците или в полицията?

Тревогата започна да го завладява. Ники би трябвало да е забелязала всички неточности в историята на Евън. Какво си направила, Ник?

— Не в полицията. Не още. Но опитай в болниците. — Насили се да каже следващите думи. — Аз ще се обадя в моргите.

— Съжалявам — прошепна Алиса.

— Нищо не си направила — изграчи той. — Трябва да вървя. Обади ми се, ако откриеш нещо.

Изтика мислите за моргата от ума си, изкачи стълбите към апартамента на госпожа Клайн и похлопа. Отвътре не се чу нищо. Беше видял колата й, паркирана отвън, така че се надяваше да си е у дома.

— Госпожо Клайн? — извика той. — Не искам да ви притеснявам, но още търся същата жена. Наистина трябва да говоря с внучката ви. Мисля, че я познава, и знам, че и двете сте вътре. Внучката ви има татуировка на кобра.

Не последва отговор.

— Госпожо Клайн? Добре ли сте?

Замръзна, като чу стъпките зад гърба си. Обърна се бавно и видя две униформени ченгета предпазливо да изкачват стълбите. Как успяха да стигнат толкова бързо дотук, по дяволите? Освен ако старата дама не виждаше по-добре, отколкото си беше помислил, и бе забелязала колата му на паркинга долу.

— Сър? — каза единият. — Проблем ли има?

— Не. Но предполагам, че съм изплашил жената — обясни Клей. — Намерението ми не беше такова. Търсех информация за внучката й.

— И ние така чухме — каза първото ченге. — Бихте ли отстъпили от вратата, моля?

Клей се подчини, като държеше ръцете си така, че да могат да ги виждат. Вратата зад него се отвори, той погледна през рамо и видя как госпожа Клайн наднича навън.

— Казах ви, че ще извикам полиция — заяви тя доволна.

Клей въздъхна.

— Добре. Тръгвам си. Не искам неприятности.

— Малко е късно за това, сър — каза вторият полицай. — Трябва да дойдете с нас.

Клей направи крачка назад.

— Къде? Защо?

— В управлението — отговори полицаят.

— Арестуван ли съм? — запита Клей.

— Не — отговори му първият. Беше по-възрастен и — Клей се надяваше на това — по-умен. — Господин Мейнард, отговаряте на описанието на човека, който неотдавна е посетил моргата.

Клей повдигна вежди. Въпросите му бяха привлекли нечие внимание.

— Не съм извършил престъпление.

Технически погледнато. Малко беше преиначил истината, но това беше всичко.

По-възрастният полицай кимна сериозен.

— Тогава няма да имате проблем да дойдете и да отговорите на няколко въпроса.

Клей отпусна ръце. Мъжът се държеше точно както и той би се държал, ако още носеше значка.

— Добре, ще ви последвам с колата си.

По-младият се накани да протестира, но другият го прекъсна с рязък поглед.

— Става, господин Мейнард — каза той. — Оттук, моля.

Клей отново въздъхна. Тоя ден наистина започва да става гаден.