Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (6)

4.

Понеделник, 3 май, 11:00 ч.

Луси несръчно затвори телефона, без да може да отдели поглед от осакатеното тяло върху масата за аутопсия. Гласът на Джей Ди Фицпатрик още ехтеше в ушите й. Ръсел Бенет.

Ръсел Бенет. Не, не е възможно.

Но беше. Беше на същата възраст, със същия ръст и тегло. Беше следвал в Медицинския колеж в Мериленд. Помнеше дипломата му на стената в дневната му.

— О, господи — прошепна тя.

Невъзможно беше да види лицето на Ръс в безформената маса, която лежеше пред нея. Все пак продължи да се взира в опит да свърже някой детайл от мъжа, когото познаваше, с малтретираното тяло. Освен приблизителните размери, друго не намираше.

— Ей, хлапе. — Руби подаде глава през вратата. — Свободна ли си за обяд?

Влезе в стаята и сбръчка чело.

— Хич не изглеждаш добре. Какво е станало?

Луси тежко преглътна.

— Познавам го.

— Познаваш Кристофър Джоунс?

— Сгреших — едва отговори тя. — Кристофър Джоунс е жив.

Руби заобиколи масата, хвана Луси за брадичката и наведе главата й така, че погледите им се срещнаха.

— По-бледа си и от него, момиче. Я сядай.

— Добре съм — отрече Луси, но Руби я натисна към стола.

— Казах да сядаш. — Приятелката й седна на другия стол. — Кажи сега какво става.

Луси набързо разказа думите на Фицпатрик за имплантите в скулите. Руби премигна.

— Леле. Кой би могъл да предположи? Но ти не знаеш дали това тяло е на Ръсел Бенет. Знаеш само, че е поставил имплантите на Джоунс.

Луси поклати глава.

— Познавам го. Вече има връзка.

Руби се ококори.

— Познавала си го?

— Да, но не в оня смисъл, в който си мислиш. — Но бих могла. Вероятно. — Познавам родителите му. Семейство Бенет са свестни хора.

А това ще разбие сърцата им.

— И какво ще правиш сега?

— Нищо. Ще изчакам Стиви и Фицпатрик да се върнат. Ако нямаш нищо против, поеми… — Ръс. Не, това вече не беше Ръс Бенет. Пое си накъсано въздух. — Не би трябвало повече да работя по случая. Аз го намерих, познавам го. — И се скарахме. Потрепна. Беше много повече от скарване. — Най-вероятно ще съм сред заподозрените.

Руби преглътна.

— Беше нагласено така, че да го откриеш. Ченгетата ще разберат това.

Да, може би ще го направят, но първо всичко трябва да излезе наяве. Опита се да запази спокойствие, макар че всеки мускул в тялото й беше стегнат.

— Сигурна съм, че си права. Но засега положението е такова.

Руби се изправи и извади чифт ръкавици.

— Добре. — Размаха пръст пред лицето на Луси. — Но да не си казала и една дума на онези инспектори. Хич не ми пука колко готин е Фицпатрик. Да не си им казала нищо, без доктор Мулхаузър да е тук. И без адвокатът ти да е до теб.

Стомахът на Луси се сви. Адвокат. Може да ми потрябва адвокат. За късмет познаваше един.

— Може би си права.

— Обикновено съм права — изтъкна Руби. Покри тялото с чаршаф, после отново я погледна. — Съжалявам, хлапе. Сигурно ти е тежко. Бил ти е приятел.

Никога не ми е бил приятел. Излъга ме, за да ме накара да легна с него. Само че това нямаше да го каже на Руби.

— Благодаря.

— Е, когато приключим с това, ще излезем и ще пием по едно мартини, става ли?

Луси се насили да се усмихне.

— Това прилича на среща. Само дето ти ще изпиеш мартинито ми.

Въздишката на Руби можеше да пусне кораб по водата.

— Нека позная. Току-що си правила аутопсия на маринован в алкохол черен дроб.

— Не точно сега. Но получавам постоянен приток от болни дробове. Пиенето те убива.

— Скъпа, всички ще умрем от нещо. Надявам се поне да е нещо забавно.

Без да чака отговор, Руби затика количката с тялото към студената стая.

Луси остана сама и се замисли.

Трябва да се обадя на адвокат. Трябва да кажа на Крейг. Някой трябва да съобщи на семейство Бенет, че Ръс го няма. Последното беше работа на инспекторите.

Скоро щяха да са тук и да си свършат работата. И да й задават много въпроси, на които не би искала да отговаря. Кошмар. Е, поне това щеше да накара Фицпатрик да спре да я гледа по оня начин. Беше твърде настойчив.

А тя отдавна беше научила, че настойчивите мъже създават много проблеми. Но пък и спокойните, улегнали мъже също водеха до дяволски големи проблеми. Доказателство „А“, Ръс Бенет. Той определено ме направи на глупачка. И двете ни направи на глупачки. Гуин също трябва да знае. Преди да се усети, вече набираше номера.

— Моргата на Мел. Вие ги пробождате, ние ги нарязваме — с равен глас издекламира Гуин.

По всяко друго време Луси щеше да се разсмее. Сега й се наложи да сподави плача си.

— Луси е.

— Е да де, виждам ти номера. Да не мислиш, че на всеки отговарям така?

— Не, естествено, че не. — Луси трябваше да спре. Сърцето й започна да бие лудо, мислите й запрепускаха. Какви ги върша? Не можеш да й кажеш. Ченгетата ще разберат, че си й казала, че Ръс е мъртъв, и двете можете да загазите. Защото и Гуин познаваше Ръс и трябваше да научи, че е мъртъв, но не преди семейство Бенет да бъдат информирани. И не преди ченгетата да научат.

Гуин нямаше нищо общо с това. Луси никога не беше била по-сигурна за нищо в живота си. Въпреки това щеше да е заподозряна. Точно като мен.

Не можеш да ги оставиш да й го стоварят така. Ще бъде толкова наранена. Ще те намрази завинаги.

Не, Луси знаеше, че това не е истина. Гуин не би могла да намрази никого завинаги.

Не както бих направила аз. Но това беше проблем за друг ден.

— Луси? Какво е станало? Добре ли си, скъпа?

Не можеше да каже на Гуин, не още.

— Такова, трябва да говоря с Торн.

— Какво е станало? — настоя Гуин.

— Не се сърди, но още не мога да ти кажа. Моля те, дай ми Торн.

Томас Торн беше шефът на Гуин, техен приятел и един от най-добрите басисти в града. Само че днес Луси се вълнуваше повече от факта, че беше и един от най-добрите адвокати в града.

— В съда е — притеснено каза Гуин. — Ще му кажа да ти се обади веднага, щом дойде. За убития от тази сутрин е, нали? Оня, дето трябваше ти да го откриеш.

Обикновено Луси се възхищаваше на бързия ум на Гуин. Днес — не толкова.

— Да.

— Луси, просто ми кажи, че си добре. Да не си в опасност?

— Не. Тук в моргата съм. Добре съм, честно. Ще ти обясня веднага, щом мога.

— Добре — каза Гуин неубедително. — Ела довечера в клуба. Ще те накарам да се почувстваш по-добре.

След събитията от деня, клубът й звучеше като нирвана.

— Ако мога, ще дойда.

— Моури казва, че хората се обаждат да питат дали ще идваш.

— Ако мога, ще дойда. — Ако не съм в затвора. Отново. Мисълта я ужасяваше. Отново.

— Виж, ще се срещна с Ройс за обяд. Не искаш ли да дойдеш? Ще го помоля да покани някой от колегите си в офиса заради теб.

На Луси й се прииска да се разкрещи. Не, не мога да дойда да обядваме. Имам проблем. Но разбира се, не го направи.

— Не, благодаря. Затрупана съм с работа. Изкарайте си добре двамата.

— Моргата на Мел винаги се пука по шевовете — предвзето каза Гуин и Луси усети, че не е убедила приятелката си. — Трябва да ядеш.

Не, не трябва. Наистина. Усети, че й се повдига и преглътна. Успя да се усмихне и да придаде бодрост на гласа си, така че Гуин да спре да се притеснява.

— Закусих късно, така че не съм гладна. Ти се забавлявай с Ройс и му благодари от мое име. Беше много мило от ваша страна да изчакате късния ми полет снощи. Благодаря, че ме взехте.

Вратата се отвори и тя вдигна глава. Беше Крейг Мулхаузър, изглеждаше разстроен. Не ядосан, но много, много притеснен. Усмивката и привидното й спокойствие се изпариха.

— Трябва да затварям, мила. Кажи на Торн да ми се обади веднага щом е възможно.

Остави телефона си на тезгяха и изправи рамене.

— Обадих се на адвоката си — обясни тя.

— Вероятно е умна постъпка, просто за всеки случай. Руби ми каза, че това е Бенет. Ще остана при теб, докато дойдат полицаите. После ще импровизираме. — Опита се да се усмихне. — Спокойно, Луси. Ти си просто случаен свидетел. Нищо лошо не си направила.

„Този път“ беше неизреченото допълнение. Споменът за последната й среща с живия Ръсел Бенет безмилостно изплува. Спомни си за кръвта, която струеше от носа на Ръс на публично място, където беше изрекла някои доста неразумни неща.

Крейг се изкашля.

— Ако ме питат за това, какво да им кажа?

Луси тихо въздъхна.

— Истината.

 

 

Понеделник, 3 май, 11:00 ч.

— Чувствах се много по-добре, когато смятахме, че тя не познава жертвата — процеди Джей Ди, докато се отдалечаваха от квартала на Кристофър Джоунс.

— Знам.

Стиви Мазети изучаваше лицето на партньора си. Признанието на Луси, че е познавала Ръсел Бенет, го беше объркало. Луси като цяло завихряше мислите му и макар че при други обстоятелства това би било хубаво, сега не беше никак добре.

— Защо не я попита откъде го познава?

Беше й казал само да остане там, където е, докато отидат при нея.

— Почти го направих — каза той. — Но се сетих, че Хайът ще ни срита задниците, че не сме го направили лично, и ще е прав. Тази жена не споделя лесно, но очите й говорят много. Трябва да сме при нея, когато ще говорим за Бенет. Освен това трябва да се убедим, че наистина е Бенет.

Отговорът не беше лош, реши Стиви, но не включваше цялата истина. Макар да си партнираха едва от няколко седмици, тя познаваше Джей Ди отдавна и усещаше, когато не е напълно откровен. В кабинета на Хайът той беше изпитал облекчение, когато я чу да казва, че Луси няма сериозна връзка, а сега беше притеснен и разтревожен, когато разбра, че се е познавала с Бенет.

Изгледа я.

— Какво? — попита той сприхаво. — Какво си мислиш? Не обичам, когато правиш така.

Тя му се усмихна сухо. Той също добре я познаваше.

— Сладурана е. Луси де.

Този път очите му блеснаха.

— И така, ако оставим очевидното настрана — продължи Стиви, — си прав. Трябва да разговаряме с нея лично. Но тя не го е направила. Била е използвана по някаква причина. Нека да идем при Бенет, да проверим дали не си е у дома.

— По това време би трябвало да е на работа. — Той се намръщи. — Но ако е жив, ще трябва да ни даде някои обяснения за ония импланти, да ни каже на кого е сложил скулите на Джоунс. Вероятно няма да го направи. Ако е мъртъв, ще ни трябва заповед за обиск, за да претърсим офиса му. Днес Грей няма да ни хареса.

— Грей не ни харесва през повечето време — изтъкна Стиви, макар това да не беше съвсем вярно. Окръжният прокурор Грейсън Смит беше от най-готините типове, които човек би могъл да срещне… но извън офиса си. На работа не толерираше глупостите. Би било ужасяващо човек да се сблъска с него в съдебната зала. Беше най-отдаденият окръжен прокурор от всички, които някога беше срещала.

Беше по-отдаден на работата си, отколкото на съпругата си. Стиви беше благодарна за годините, изживени с Пол. Той разбираше баланса между семейството и работата. Грей или не умееше това, или не изпитваше необходимост да го прави, сякаш нямаше семейство, което да го очаква у дома. Трудно беше да се каже. Защото дори на нея, вероятно една от най-старите приятелки на Грей, й беше трудно да пробие стоманената броня, която беше надянал.

— Ще потърся адреса на Бенет — каза тя. — След това ще говоря за заповедта. А ти се обади на Хайът.

Джей Ди повдигна горната си устна, така приличаше на Джеймс Дийн. Тя често се чудеше дали „Джей Ди“ не означава именно това, но единствения път, когато го попита, той се направи, че не чува, и бързо смени темата. Така че го остави на мира.

Стиви разбираше и приемаше правото на лична неприкосновеност.

— Добре — изрече той. — Ще се обадя на Хайът. Предполагам, че донякъде е по-добре, отколкото да искам заповед от Смит. Провери дали Бенет не е обявен за изчезнал. Хайът ще пита.

— Не е обявен — каза тя, след като провери докладите и му даде домашния адрес на Бенет — живееше в луксозен апартамент с изглед към вътрешното пристанище.

— Скъп квартал — отбеляза той. — Връзва се с ролекса и обувките.

— Очевидно доста цици е моделирал — каза тя. — Сега звънни на Хайът, а аз ще хвана Грей за рогата.

Обади се до кабинета на Грей, на телефона беше Дафни Монтгомъри — жена в началото на четирийсетте, дошла от малкото градче Ривърдейл, Западна Вирджиния — факт, който съобщаваше на всеки, като вид извинение за провлечения си говор. Стиви я харесваше много, но знаеше, че тази жена побърква Грейсън с дългите си коси и с домашните си гозби и сладкиши, които носеше всеки ден в опит да убеди шефа си да ги опита.

Давай, момиче. Този мъж имаше нужда някой да го наглежда.

— Хей, Дафни, Стиви Мазети е.

— Стиви! Как е твоето прекрасно момиченце?

Стиви се усмихна.

— Корделия е добре, благодаря. Той там ли е?

— Да, но днес е в ужасно настроение.

— Винаги е така. Свържи ме с него, моля те. Кажи му, че е важно.

— Погребението си е твое, малката.

Миг по-късно ядосаният глас на Грейсън се чу в слушалката.

— Бог да ми е на помощ, Стиви, но вече ще почна да крещя.

— Какво е станало?

— Праскова. Алергичен съм към праскови. Получавам обриви.

— А каза ли й, че си алергичен, последните три пъти, когато ти донесе пай с праскови?

— Не — призна си той и й прозвуча като петгодишната й дъщеря. — Ще й кажа.

— Тя е добра жена. Грей. Отдели сладкиша и аз ще си го взема вкъщи. Прасковеният пай е най-любимият на Корди от всички сладкиши на Дафни. Виж сега, положението е такова, че ни трябва заповед.

— Постоянно сте в такова положение, че да ви трябва заповед — кисело изтъкна той.

— Това сега е специално. За лекарски кабинет е.

Грей въздъхна.

— Че и в понеделник. Добре, казвай.

Стиви му обясни детайлите.

— Така че при всички положения ще ни трябва заповед…

— Нямаме почти никакви основания за издаване на заповед. Напълно е възможно имплантите да бъдат разменени поради най-обикновена канцеларска грешка.

Знаеше, че така ще й каже.

— Тогава ако Бенет не е мъртъв, ще знае коя е жертвата. И ще се позове на оная глупост за тайната между лекар и пациент.

— Но вие мислите, че е умрял.

Стиви се замисли за пръстена и часовника. И за римската цифра „I“ върху гърба на убития. Нямаме време за това.

— Да, мисля, че убитият е Бенет. Ако не го открием, ще можем ли да вземем заповед за обиск?

— Би трябвало. Тръгвам към съда след петнайсет минути, така че се обади на госпожа Монтгомъри, когато разберете дали е жив. Тя може да започне с бумащината.

Стиви затвори в същия миг, в който и Джей Ди завърши разговора си.

— Хайът вече е решил, че Луси Траск е замесена — обяви той.

— А ти си решил, че не е — меко каза Стиви.

Джей Ди й хвърли гневен поглед.

— И ти също.

— Не мисля, че го е убила, за бога, но в някаква степен е замесена. Нещата бяха нагласени така, че да открие тялото на човека, който и да е той. Колкото по-рано открием откъде го познава, толкова по-добре. Дяволски силно се надявам да си има алиби.

— Това би било идеално — каза той сухо, докато завиваше по улицата, на която живееше Бенет. — Почти стигнахме. Уреди ли разрешителното?

— Тц. Грейсън иска първо да разбере дали Бенет е мъртъв.

— Би било идеално — повтори той. — Може би този там ще може да ни каже.

Джей Ди посочи униформения портиер, който стоеше на входа на луксозната кооперация.

— Извинете — провикна се портиерът, докато Джей Ди паркираше до бордюра. — Не можете да спирате тук.

Стиви му показа значката си и човекът се намръщи.

— Аз съм инспектор Мазети, а това е инспектор Фицпатрик. Търсим доктор Ръсел Бенет.

Портиерът подозрително присви очи.

— Не е тук.

— Не е тук в смисъл, че не живее тук, или в момента го няма? — запита Джей Ди със спокойна усмивка. Стиви харесваше това у него. Можеше с лекота да бъде добро или лошо ченге, а тази ирландска усмивка беше обезоръжила мнозина неохотни свидетели за трите седмици, през които работеха заедно. Луси Траск не би имала шанс срещу тази усмивка.

— Тук живее — призна с неохота портиерът.

Стиви извади бележник от джоба си.

— Името ви, господине?

— Херигън. Денис Херигън. К’во искате от доктор Бенет?

— Просто трябва да поговорим с него — с равен глас отговори Джей Ди. — Във връзка с едно текущо разследване. Не можем да ви кажем повече, знаете как е.

— Да, знам — отвърна с дълбока въздишка Херигън, — но го няма тук, на почивка е.

— О… — Джей Ди си придаде разочарован вид. — Знаете ли кога се връща?

— Вероятно скоро. Няма го от две седмици.

— Ето на това му се казва почивка — каза Джей Ди и поклати глава. — Де да имах и аз две седмици да се махна и да разпусна.

— Всички сме така — отговори Херигън. — Ама на него му трябваше. Докторът работи здравата.

Джей Ди се намръщи.

— Ще ни трият сол на главата… знаете де, шефът ни, ако се върнем с празни ръце. Къде е госпожа Бенет? Може би ще можем да говорим с нея?

Изражението на Херигън стана мрачно.

— Не съм я виждал от седмици.

— Не я харесвате — отбеляза Джей Ди със съзаклятнически тон.

Херигън неспокойно погледна към Стиви.

— Не ми е работа да говоря.

Което, разбира се, казваше всичко. Джей Ди беше предразположил свидетеля и Стиви знаеше, че човекът ще говори по-свободно, ако нея я няма там. Извади телефона си.

— Трябва да се обадя. Изчакай, докато се върна.

Отдалечи се настрани, залепи телефона за ухото си, все едно се обажда, докато в действителност слушаше Джей Ди.

— Извинявай, човече — каза тихо той. — Тя е… знаеш как стоят нещата. По-старша е и трябва да внимавам.

— Ясно ми е — тихо отвърна Херигън. — Имам една такава вкъщи.

— Та каква е тая работа с госпожа Бенет? — цъкна сладострастно с език Джей Ди. — Чух, че била хубавица.

Стиви успя да прикрие усмивката си. Джей Ди доскоро беше страхотен инспектор от „Наркотици“ и понякога минаваше под прикритие. Беше много добър в това.

— Бенет не се среща с грозни — повтори Херигън.

— Чух, че той… нали знаеш, допълнил формите й, ако схващаш какво имам предвид.

Херигън се изсмя похотливо.

— Тъй си е. Не, че тя го оцени де. Кучка. Опитва се да го ошушка до грош. Късмет за него, че имат предбрачно споразумение. Едва я спрях да не се качи горе миналия месец, когато го нямаше у дома. На доктора му се наложи да си издейства ограничителна заповед, че да я държи надалеч, щото крадеше всичките художествени произведения, които е събрал.

— Не е ли опитвала да дойде, докато той е на почивка?

— Не и докато съм бил тук.

— А той кога замина?

— Чакайте да помисля. Преди две седмици, в неделя. Обикновено не работя в неделите, но се трампих с едно от момчетата, имаше билети за „Ориолис“.

— Страхотно. Щеше ми се и аз да имам време да ида на мач, но шефката ей там не ме оставя. Значи, видяхте доктора следобеда?

— Аха. Извиках му такси.

— До летището?

Херигън се поколеба. Стиви се обърна достатъчно, за да го види с периферното си зрение, все още с телефон до ухото. Човекът се мръщеше.

— Не. Не помня за къде, ама не беше за летището.

— Той ли каза, че отива на почивка? — попита Джей Ди.

— Не. Е, да, ама не го каза на мен. Следващата сутрин се обадил на рецепцията. Още не бях дошъл. Казал, че ще ходи на Вирджинските острови и да му прибираме пощата. Така и направихме.

— Когато го настанихте в таксито, носеше ли куфар?

— Куфарче. Сигурно се е върнал за куфара, когато не съм бил на смяна. — Херигън се изправи и очите му отново се присвиха с подозрение. — Защо?

Джей Ди отново се усмихна, но портиерът вече го гледаше предпазливо.

— Просто го търсим, за да поговорим с него.

Стиви се върна.

— Извинявам се, че отне толкова време.

— Няма проблем — каза Джей Ди. Извади визитка от джоба си и написа номера на мобилния си телефон на гърба й. — Господин Херигън, ще ви моля да ми се обадите, ако го видите или си спомните още нещо.

Очите на портиера се разшириха, като прочете „Убийства“ на визитката.

— Мъртва ли е? Госпожа Бенет? Щото ако е тя, не го е направил докторът. Тая жена въртеше всякакви мъже, от гадните типове. Всеки от тях може да го е направил.

Джей Ди повдигна вежди.

— Може да използваме някои имена като начало.

— Не им знам имената — сопна се Херигън. — Срещаше се с тях долу на улицата, когато живееше тук, после отиваха един бог знае къде.

— Как е името на съпругата? — запита Джей Ди.

— Бранди — презрително отговори той. — Безсърдечната Бранди. С акъл като на седмокласничка. Кучка.

Джей Ди си го записа.

— Ако ги видите отново, обадете се. Благодаря ви.

Щом се качиха в колата, Стиви кимна одобрително.

— Добро предположение, че съпругата е имала импланти.

Джей Ди сви рамене.

— „Благодарности за бюста“. Логично е. Бенет сигурно е платил дяволски голям коледен бонус на оня тип, че да вдъхне такава лоялност. — Отдалечи се от бордюра, ръцете му здраво стискаха волана. — Значи, с кого ще разговаряме първо? Съпругата или доктор Траск?

— Знаем, че Луси не го е направила. Да се върнем в моргата и да видим какво може да ни каже. Искам да разполагам с колкото се може повече информация, преди да говорим със съпругата.

 

 

Понеделник, 3 май, 11:45 ч.

Трябваха му само няколко часа сън и голяма чаша кафе. С приповдигнато настроение паркира лексуса до пристана си, извади мобилния си телефон и отвори сайта на „Тракаматик“. Малката синя точка мигаше до моргата, точно там, където се очакваше да бъде, защото там се намираше Луси Траск.

Днес не очакваше от нея да избяга, но скоро и това щеше да се случи. Скоро, когато осъзнае, че всичко е свършено, предполагаше, че тя ще подвие опашка и ще побегне, когато й станеше ясно, че лъжите и престъпленията, които бе извършила, ще бъдат разкрити, а той искаше да може да я намери, когато това се случеше. С модерните технологии беше съвсем лесно — беше напъхал под подплатата на чантата й проследяващо устройство. Беше се оказало толкова елементарно. Жените бяха извънредно небрежни с дамските си чанти.

В сайта можеше да влезе отвсякъде, от всеки компютър, дори от телефона си. Засега Луси беше там, където се очакваше да бъде.

Заключи колата си и спря накрая на пристана, като отдели минута, за да се наслади на свършеното. Беше поправил повредената фасада и изчистил всичката мръсотия. Имотът вече беше започнал да придобива вид на обитаемо място.

Джеймс Канън беше притежавал това място, но не го беше заслужавал. Определено не се беше грижил за него.

Името на Канън беше първото от списъка, който получи от Малкълм Едуардс преди два месеца. Да се сдобие със списъка беше чудесен пробив. Да убие Малкълм и жена му… просто незабравимо. Беше се подготвял психологически за убийството и възбудата му продължи с дни.

Но когато изведе Джеймс Канън с яхтата на Малкълм, за да пререже гърлото му, това беше просто… отврат. Липсваше финес. Нямаше замах. И нямаше никой, който да знае какво е направил. Даде си сметка, че част от възбудата му се дължеше на ужаса на Малкълм, който наблюдаваше как жена му умира.

Заслужили си бяха ужаса. Всеки един от списъка си го заслужаваше. Но когато уби Канън сам, победата беше куха. Нямаше на какво да се наслади.

С изключение на двата имота на Канън. Това място тук до водата и луксозния апартамент в центъра на Балтимор. Щеше да ги използва, докато не приключеше. Да си има оперативен център и място, където да се размаже след деня на убийството, беше истински дар.

Канън определено беше имал добър вкус. Не поддържаше връзки със семейството си. Нямаше приятели. За късмет беше истински отшелник. На никого нямаше да липсва. Никой от съседите му дори не се усъмни, като им казах, че съм наел от него апартамента. Просто взе ключа от джоба му и се нанесе. Никой не запита къде е Джеймс. На никого не му пукаше.

Нито пък тук, на брега. Откри документите в чекмеджето на Канън и когато дойде тук, за да провери, беше възхитен. Оказа се фабрика за преработка на риба, или щеше да бъде такава, ако Канън беше успял да завърши започнатото. Вътре във фабриката намери оборудване и инструменти, електрически триони и фризери. И най-хубавото — пристан, достатъчно дълбок за яхтата му.

Продължи надолу и скочи на лъскавата палуба. Всички следи от Малкълм Едуардс и жена му бяха заличени. Никой никога нямаше да се досети, че някога на носа е било изписано „Кери он“.

Запознайте се със „Сатисфекшън“. Ако някой някога реши да провери, преправената регистрация веднага щеше да се набие на очи, но никой нямаше да разпознае яхтата на Малкълм Едуардс.

Защото това е моята яхта. Отново си имам собствена яхта. Най-сетне. Спомни си за яхтата, която някога бяха имали. „Вет“, наречена на майка му. Баща му обожаваше оная каца ръжда. И аз също. Бяха прекарали много дълги дни, вадейки раци от залива на палубата на оная стара рибарска лодка. За някои това беше развлечение, начин да се изкара слънчевия неделен следобед, но за неговото семейство беше препитание.

Само че това отдавна беше приключило. „Вет“. Бизнесът с раците. Семейството му. Всичко отдавна беше свършило. Заради Малкълм Едуардс, Джеймс Канън, Ръсел Бенет и всички останали. Те бяха изтръгнали сърцето на семейството му. Бяха отнели имота на семейството му. Всичко бяха взели. Искаше да си платят.

Но това не стигаше. Искаше хората да разберат какво се е случило с всеки един от тях. Прерязаното гърло на Канън, тялото му в залива — това не му бе донесло удовлетворение. Никой не беше видял. Никой не го беше грижа.

Помисли и реши да пренареди имената в списъка. Ръс Бенет се беше изкачил на върха и се превърна в лабораторния му плъх. Изпробва всяка извратена фантазия, която някога беше имал, и всичко се нареди толкова добре. Толкова дяволски добре.

И черешката на тортата — също като Малкълм Едуардс, и Бенет лесно му даде парите си. Да им измъкне регистрациите за банковите сметки и паролите се беше оказало детска игра. А да прехвърли парите им в своята сметка бе дори по-лесно.

Сега парите им ми принадлежат. Трупаше имоти и пари по-бързо от дете, играещо „Монополи“. И ще се погрижа за тях. Знам какво е да останеш без нищо. Заради тях.

Повече нямаше да харчат парите си. А аз мога и да се наслаждавам. Освен това те ми го дължат. Дължат ми живота, който трябваше да имам. Животът, който щеше да има.

Животът, който всъщност Луси Траск живее в момента. Дори само за това ще си плати. Скоро.

Сега обаче имаше друга „риба за пържене“.

Слезе по стълбите до каютата на „Сатисфекшън“ и отвори вратата. Ето я там, гола, завързана, със запушена уста, седнала на тоалетната чиния, точно където я беше оставил. Очите й бяха разширени и изпълнени с ужас. Действието на коктейла успокоителни, който й беше дал, вече беше отминало. Дишаше тежко заради натиканата в устата й кърпа. Още по-прекрасно.

— Здравейте, госпожо Гордън — спокойно каза той. Лицето на шейсет и пет годишната жена беше изпънато като кожа на барабан благодарение на пластичната хирургия. — Помните ли ме? Не? Няма проблем. Не мисля, че сме се запознавали официално. Но това кой съм аз не е толкова важно. По-важното е коя беше сестра ми. И кой е синът ви. И какво направи преди двайсет и една години.

Очите й диво заблестяха и той разбра, че Ръс Бенет му бе казал истината. Джанет Гордън знаеше какво беше станало тогава, но си беше мълчала през всичките тези години. В повечето случаи.

Омразата в него се надигна. Тази жена не заслужаваше въздуха, който диша. Сви ръката си в юмрук, изпълнен с копнеж да размаже лицето, за което тя толкова старателно се беше грижила. Успя да се овладее. Когато му дойде времето. Тя щеше да съжалява.

— Ръс Бенет ми каза за вас — прошепна той, съвсем близо до лицето й. — Че сте знаели. Че сте го изнудвали. В началото не му повярвах. Качеството на информацията, изтръгната чрез мъчения, обикновено е доста ниско, знаете.

Тя се дръпна назад към стената, очите й бяха пълни със сълзи. Това още повече го вбеси.

— Не мога да спра да се чудя как една жена, една майка, би могла да се облагодетелства от смъртта на невинно момиче? И колко глупава сте били да се доверите на Бенет, вярвайки, че скалпелът му няма да се отплесне или че няма да прекали с упойката? Но сте му се доверили и ето ви тук, с щръкналите цици, с изпънатия стомах и с лице, по-изпънато и от трамплин. — Той се намръщи. — Можете ли въобще да мигате?

Тя мигна, едва-едва, а по бузите й закапаха сълзи.

— О, горкичката ми тя — провлече той — Как се чувствате? Ужасно? Е, не се притеснявайте. Тепърва ще става по-зле. А когато умрете? Синът ви ще дотича от Колорадо, за да идентифицира трупа ви. И тогава… Тогава и на него ще му дойде редът.

— Не! — изкрещя тя приглушено.

— Да — прошепна той. — След всички тези години на свобода Райън най-сетне ще се срещне с неизбежното.

— Не.

Тя се замята, опитвайки да се освободи, а той просто я наблюдаваше, чакаше я да се откаже. След няколко секунди раменете й се отпуснаха, главата й клюмна на гърдите. Изчака я, за да се увери, че разбира какво й предстои. Искаше да види ужаса в очите й.

Беше чакал това двайсет и една години. Всички ония нощи, когато беше лежал в леглото, заслушан в риданията на майка си, в гневните думи на родителите си, в пиянските крясъци на баща си. Заради онова, което синът на Джанет Гордън и приятелите му бяха направили. И което не бяха.

— Убих Малкълм доста милостиво, изведнъж, защото ми сътрудничи. След като го убедих, че това е в негов интерес де. Даде ми списък с имена, с всички хора, които тогава просто са гледали и не са направили нищо. Като сина ти. Райън просто стоял и гледал, не си мръднал и пръста, за да го спре. Но поне и неговият живот е бил скапан. Нали така? Нали така? — повтори яростно той и тя закима, цялата разтреперана.

— Синът ти е влизал и излизал от затвора, наркотици, депресия, не е успявал да се задържи на работа. Ръс Бенет, от друга страна, беше богат и преуспял. Това просто не ми се видя честно. На теб вижда ли ти се честно? — Хвана раменете й и здраво я разтърси. — Честно ли е?

Стискайки здраво очи, жената поклати глава.

Той извади ножа за филетиране от джоба си, притисна острието под брадичката й, а после махна кърпата от устата й.

— Нещо от това вижда ли ти се честно?

— Какво… — Тя се разтрепери толкова силно, че го накара да дръпне ножа на милиметър. Не искам да си пререже сама гърлото, за бога.

— Какво „какво“, Джанет?

Тя се сви и се притисна към стената.

— Какво искаш от мен?

Той се наведе толкова близо, че подуши страха й.

— Искам удовлетворение.

— Но аз дори не съм била там! — изпищя тя. — Нищо не съм направила!

— Съвсем вярно. Ти. Не. Направи. Нищо. — Натика кърпата обратно в устата й, повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й. — Опитах всичко с Ръс, всичко, което винаги съм искал да направя на всеки един от вас, но не можех, защото не ви знаех кои сте. Благодарение на Малкълм вече имам списъка. Но благодарение на Ръс имам теб.

И Луси Траск, помисли си той. Пренареди списъка си отново, след като изслуша каквото Ръс Бенет имаше да му каже. Бенет се беше оказал прав за Джанет Гордън. Въобще не се усъмни, че онова за Луси също е истина. Тя беше безсърдечна кучка, което се подразбираше, защото беше Траск. Беше крадла и мълчанието й я правеше виновна. И се беше облагодетелствала. Също като Джанет. А Джанет беше просто упражнение, докато стигнеше до Луси.

А упражненията водеха до съвършенство.

Наведе надолу лицето на Джанет и я огледа преценяващо.

— Да видим. Ръс е гледал, така че му извадих очите. Не каза нищо, така че му отрязах езика. И пръст не е помръднал да й помогне, така че му отрязах пръстите. И просто за кеф размазах всички кости на лицето му и му избих всички зъби. — Усмихна се. — А сърцето, което му позволи да се прави, че нищо не знае? Познай! Изтръгнах и него.

Жената започна да скимти от ужас, а сълзите рукнаха по лицето й.

— Никак не ми е жал за теб, Джанет. Сестра ми също е плакала. Молила се е. За милост. За помощ. Някой да направи нещо. Но синът ти не е направил нищо. А ти направи по-лошо и от нищо. По всяко време през тези двайсет и една години ти можеше да проговориш, да въздадеш правосъдие. А вместо това, просто си се облагодетелствала.

Стисна здраво брадичката й и тя изскимтя.

— Заради това лице. Ще се наслаждавам на всеки миг, докато те убивам.

Блъсна я с презрение назад и прибра ножа си.

— Честно казано, раздвоен съм. Бих искал да строша всяка кост от лицето ти, точно както направих с Ръс. От друга страна, трябва да оставя достатъчно от теб, та синът ти да може да те разпознае в моргата.

Отдалечи се от нея и спря при вратата.

— Ще се върна по-късно и ще поплаваме малко. Ще те изведа на палубата, където ще имаме повече място за работа. Освен това горе ще ми е и по-лесно да почистя. Ще ти отпуша устата. А после ще можеш да крещиш колкото ти душа иска.