Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (16)

14.

Вторник, 4 май, 06:45 ч.

Изправи се пред огледалото и се намръщи. Наклони глава, за да огледа шията си, където пламтяха две червени драскотини. Но момчето си го беше получило. За щастие бяха ниско, така че яката ги скриваше. Закопча си ризата, завърза вратовръзката и кимна, доволен от резултата. Никой нямаше да забележи. Никой нямаше да разбере. Скоро и без това нямаше да има значение.

Скоро щеше да отплава надалеч със „Сатисфекшън“, защото скоро всички имена от списъка му щяха да са в моргата на Луси Траск.

Трябваше да й го признае на жената… Успяваше да води двойствения си живот като изпечен агент от ЦРУ. Откритието, че по цял ден кълца мъртъвци, беше откровение за всички ония изроди в клуба. Никой не знаеше и за другите тайни, които тя пазеше, но скоро щяха да разберат.

Скоро всички щяха да разберат що за човек е Луси Траск в действителност. Скоро всички щяха да узнаят какво е била готова да прави, за да стигне дотук. Какви лъжи е била готова да изрича. Когато му дойдеше времето, щеше да извади целия й живот, така че всички да го видят. И тогава ще ми принадлежи. Скоро.

Днес обаче си имаше приоритети. Облече сакото, закопча маншетите на ризата. Синът на Джанет Гордън скоро щеше да е тук. Самолетът му кацаше след час.

Извади от джоба една от визитките, които беше отпечатал на принтера в апартамента на Джеймс Канън. БИДЪЛ И ЛАЙТ, АДВОКАТСКИ УСЛУГИ. След като Райън видеше останките на майка си, малцина щяха да са хората, на които би се доверил. Но адвокатът на майка му щеше да е един от тях.

Защото Райън всъщност нямаше избор. Ако искаше парите на мамчето, щеше да му се наложи да говори с адвоката на мамчето. Ще си поговорим хубаво. А после той ще умре.

Убийството на Райън нямаше да му отнеме толкова време, колкото другите. Райън не се беше облагодетелствал от греха си като останалите. Не като Едуардс или Бенет, или Джанет Гордън.

И определено не като Луси Траск.

Ако си изиграеше добре картите, до вечеря можеше да е приключил с Райън и да мине на следващото име. До вечерта мога да съм в Андерсън Фери. Снощи Луси беше завела там детектива, което го бе разгневило. Бяха отишли право в дома на Бенет, сигурно за да уведомят родителите му за злощастната му кончина.

Проследяващото устройство предаваше с точност до четири метра и половина. Беше сигурен, че са били именно там, а не другаде. Искаше да държи под контрол събирането на семейство Траск. Луси започваше да става много близка с онова ченге. Чудеше се каква ли беда ще да забърка. Или какво ще премълчи.

 

 

Вторник, 4 май, 07:50 ч.

Джей Ди спря зад колата на Стиви, паркирана пред кооперацията, в която бе живяла Джанет Гордън. Стиви вече го очакваше.

Беше спал лошо, а мисълта за Луси, за това дали някога ще му проговори отново, го побъркваше. И дали онова в алеята някога щеше да се повтори… А когато заспа, сънува тъмни помещения, замайваща музика и Луси, гола в леглото му.

Последното можеше никога да не се превърне в реалност, ако не успееше да я умилостиви. Най-напред обаче трябваше да се справи с оня, който я плашеше с обезобразени трупове.

— Дафни издейства ли разрешително? — попита той Стиви.

— В джоба ми е. Покрива апартамента, телефона и финансите. Хазяинът е горе с ключа. Полицаят, който оставихме да охранява, казва, че цяла нощ никой не е опитвал да влезе.

— А искането на Торн за клиентския списък? — сети се Джей Ди.

— Съдията каза, че ще издаде заповедта, след като се консултира. — Стиви сви рамене и отвори вратата на кооперацията. — Опитай да поговориш внимателно с Луси, Джей Ди. Нали?

— Мисля, че каквото и да й кажа, едва ли ще има голяма стойност за нея точно сега.

— Тя е разумна жена. Просто й се извини за думите си. Оправдай се с умората, глупостта или с каквото там решиш. Използвай трапчинката си, на мен това със сигурност би ми подействало.

Само дето имаше и нещо друго. Тя каза, че не съм полезен за нея.

— Ще опитам — обеща той.

Хазяинът ги чакаше пред вратата на Джанет Гордън. Показаха му заповедта, сложиха ръкавици, а той отключи вратата.

— Страхотно — тихо каза Джей Ди.

По стените висяха скъпи картини, в единия ъгъл имаше малък роял.

— Кога за последно видяхте госпожа Гордън? — попита той.

— Преди няколко дена — отговори хазяинът.

— Тя имаше ли съпруг, приятел?

— Вдовица е. Получаваше обаждания от мъже, но нямаше постоянен приятел. Освен ако не броим оня доктор, за когото не вярвам да й е бил приятел, все едно какво шушукат клюкарите.

— Какъв доктор? — запита Джей Ди, макар да беше сигурен, че знае отговора.

— Младо момче. Ей, не пипайте това! — възкликна той, когато Стиви започна да преглежда чекмеджетата на бюрото. — Госпожа Гордън ще ми откъсне главата.

Стиви изненадано вдигна глава.

— Господине, вие слушахте ли ме, докато ви се представях?

— Да, разбира се. — Хазяинът изведнъж се намръщи. — Всъщност, не съвсем. Беше рано.

— Фицпатрик и Мазети, от отдел „Убийства“ — каза Джей Ди.

Мъжът остана с отворена уста.

— „Убийства“? Тя да не е умряла?

— Да, сър — потвърди Стиви. — А сега ни разкажете за доктора, с когото се е виждала.

— Не помня името му. Беше достатъчно млад, за да й бъде син. Никога не съм мислил, че има нещо между тях, но жена ми казва, че госпожа Гордън щяла да натрупа много точки, ако успеела да си хване по-млад мъж и да го задържи.

— А как изглеждаше младият доктор? — нетърпеливо настоя Джей Ди.

— Метър и осемдесет, тъмна коса. Не мисля, че са били двойка, той едва ли я харесваше.

Описанието отговаряше на Ръс Бенет.

— И защо тогава се е виждал с нея? — попита Джей Ди.

— Предполагам, че за пари. Тя е тъпкана с пари. Последният й съпруг се занимаваше с нефт.

— А защо мислите, че не я е харесвал? — попита Стиви.

— Де да знам. От поведението му съдя. Сякаш щеше да я убие, ако можеше.

— Кой е най-близкият й роднина? — продължи с въпросите Джей Ди.

— В договора й за наем го има. Ще трябва да взема копие.

Джей Ди му се усмихна благо.

— Моля ви да го направите. Веднага.

Хазяинът с явно неудоволствие отиде да изпълни нареждането.

— В момента сигурно разправя на всички наематели — отбеляза Стиви.

— Знам. Тази кухня въобще не е ползвана. — Джей Ди отвори хладилника. — Няма храна. — Издърпа едно чекмедже.

— Менюта за всички скъпи места. Сигурно е похарчила цяло състояние по ресторанти.

— Била е „тъпкана с пари“ — напомни му Стиви и отиде в спалнята. — Джей Ди, ела да видиш.

Спалнята беше обзаведена като за момче, тийнейджър. Лавиците бяха отрупани със спортни трофеи, а по стените висяха флагове. Всички носеха инициалите на гимназията в Андерсън Фери.

Джей Ди не изглеждаше изненадан. Вдигна един трофей.

— „Райън Ейгър. Най-много пробягани ярдове“.

— Футболен играч — каза Стиви.

— Не просто обикновен футболен играч. — Джей Ди взе от скрина една рамкирана снимка. — Снимка на отбора, последна година. През тази година отборът е спечелил местното първенство. Виж имената. — Подаде й снимката.

— Ето ги Райън Ейгър, Малкълм Едуардс — Бъч, и Линус Траск — Бък.

— Брат на Луси — Лусинда.

Джей Ди приближи снимката и се загледа в номерата на фланелките им.

— Малкълм е играл в защита, а Линус е бил куотърбек. Най-добър играч.

— И как разбра от снимката, че е най-добър играч?

— Луси ми го каза, когато се прибирахме снощи от Андерсън Фери.

— Значи златното момче е загинало в мотоциклетна катастрофа няколко седмици, след като е завършил гимназия, а двайсет и една години по-късно Луси не разговаря с родителите си. Нали така?

— Да. — Прибра снимката в найлонов плик. — Заеми се с килера, а аз ще огледам чекмеджетата.

Известно време претърсваха мълчаливо, докато Стиви не извика:

— Кутия с годишници. Ще ги взема.

Джей Ди преглеждаше снимките и писмата, намерени в най-горното чекмедже на скрина.

— Райън е бил приет в колежа с футболна стипендия, но после са го изхвърлили. Ето ги писмата, които го предупреждават за академична проверка. И това, което го уведомява, че е изключен от университета.

— Изглежда странно, че е запазил подобни писма — отбеляза Стиви.

— Никога не е живял тук. — Хазяинът се беше върнал. — Синът й, имам предвид. Посочила е него за контакт.

— Райън Ейгър ли? — запита Стиви.

— Аха. Посещава я, ама само по Коледа. Останал съм с впечатлението, че между тях не кипи особена любов. Ето го договорът й за наем. Синът живее в ранчо насред нищото някъде в Колорадо.

— Ще му отнеме поне ден да дойде дотук — отбеляза Стиви. — Да извикаме екип да снемат отпечатъци.

— Мога да ида в моргата и да я разпозная — предложи хазяинът прекалено ентусиазирано.

— Няма да е необходимо — отряза го Джей Ди и го изпрати до вратата. — Ще изчакате ли долу за екипа? Някой ще трябва да ги упъти до апартамента.

Хазяинът се сопна.

— Ако искате да си тръгна, просто кажете.

— Не е така — излъга Джей Ди. — Но всеки миг, в който приказваме, е загубено време за разследването на случая. Бихме искали списък с господата, които са поддържали връзка с нея, ако им знаете имената, както и всеки от кооперацията, с когото е била в добри отношения.

Хазяинът подсмръкна, докато излизаше.

— Джанет Гордън не поддържаше добри отношения с никого. Освен ако човек не й върши някаква работа де. Но ще ви направя списък.

— Защо е обзавела тази стая за сина си, след като той никога не е живял тук? — попита Стиви. — Не е като да е израснал тук и да се е преместил. Това е донякъде страховито.

— Не знам. Ще трябва да питаме оня психиатър, дето го поканихте на среща сутринта — отговори Джей Ди.

— Лени Берман, да. Да го направим. Аз ще проверя спалнята и банята. Защо не приключиш с бюрото и не видиш дали няма нещо интересно в компютъра?

Претърсването на бюрото на Гордън извади наяве няколко покани за благотворителни събития, сметки и банкови извлечения. Банковите извлечения бяха отпреди месец. Воден от някакво предчувствие, Джей Ди докосна мишката на компютъра и екранът светна. Пусна браузъра за интернет и прехвърли най-посещаваните сайтове, докато не откри уебсайта на банката.

Полетата с потребителското име и паролата бяха попълнени.

— Стиви, можеш ли да дойдеш? — извика той и я изчака да се появи, преди да натисне бутона за вход.

— Защо хората си запазват настройките? — зачуди се Стиви. — Особено пък на банкови сайтове.

— Предполагам, защото не очакват да бъдат убити и после някое ченге да седне да им рови из компютъра — отговори Джей Ди, загледан в екрана. Сумата от близо двеста хиляди долара отпреди няколко дни сега представляваше една кръгла нула.

— Изтеглила е всичко, точно както и при другите.

— Изглежда май е станало предната вечер. Дали е имала някакви уговорки за тогава?

Джей Ди отвори календара на Гордън.

— Няма нищо отбелязано. Луси беше права. Правила си е маникюр и педикюр този следобед. Ноктите й са били отрязани от убиеца.

Стиви надникна над рамото му.

— Онази вечер Джанет е имала среща, Джей Ди. Виж, редовно си е записвала час за маникюр всеки втори вторник. Била е последния вторник, но е отишла отново след по-малко от седмица, миналата неделя.

— Същия ден, в който вероятно е била отвлечена.

— Именно. Този път си е отбелязала салона и името на маникюриста. Във всички други случаи просто е отбелязала „ман/пед“. Последното й ходене е било извънредно, не на обичайното място и в неделя. Не са много салоните, които работят в неделя.

— Значи е имала среща, но не я е отбелязала на календара. Защо?

— Не знам. Но се обзалагам, на каквото искаш, че с когото и да се е срещала за вечеря, е бил нашият човек.

Джей Ди се канеше да се съгласи, когато телефонът на Стиви звънна.

— Мазети. — Слуша около минута, а после рязко ококори очи. — Това е невъзможно. Как е дошъл дотук толкова бързо? — Изгледа объркано Джей Ди. — Познай кой е изникнал току-що в кабинета на Хайът… Райън Ейгър.

— Не може да бъде — невярващо заяви Джей Ди.

Стиви остави телефона си и натисна спийкърфона.

— И двамата слушаме, сър.

— Той е тук — обяви Хайът. — Разстроен е заради смъртта на майка си. Настоява да види тялото й. Помолих го да изчака, докато дойдете.

— Значи не е дошъл от Колорадо — отбеляза Джей Ди. — Трябва да е бил някъде наблизо. Откъде идва и как е разбрал за нея?

— От Колорадо е дошъл — каза Хайът. — Показа ми самолетния си билет. Взел е късния полет от Денвър.

— Но как? — нетърпеливо запита Джей Ди, усещайки, че Хайът нарочно проточва.

— Снощи в осем часа местно време са му се обадили от полицията в Балтимор, за да го уведомят, че майка му е била убита и ако може да дойде и да разпознае тялото.

Джей Ди стисна зъби.

— Кучият му син. Убиецът се е обадил. Няма кой друг да е бил.

Стиви още повече се намръщи.

— Кой от полицията в Балтимор би могъл да му се е обадил?

— Инспектор, който му се е представил като Джей Ди Фицпатрик — с равен глас отговори Хайът.

Джей Ди премигна зашеметен.

— Аз?

— Ти, да. Убиецът очевидно знае, че работиш по случая.

Джей Ди усети, че кипва. Тоя кучи син се подиграва с нас. С усилие успя да остане спокоен.

— От какъв номер е направено обаждането?

— Все още не знам. И двамата трябва да дойдете тук още сега и да се оправите със синчето.

— Идваме — каза Стиви. — Преди да затворя, искам да ви кажа, че господин Ейгър е учил в гимназията заедно с Бенет, Едуардс и брата на доктор Траск.

Хайът въздъхна с раздразнение.

— Разбира се.

— И банковата сметка на Джанет Гордън вече е опразнена — добави Джей Ди.

— Проклятие — изсумтя шефът му. — Разбира се. Чакам ви в кабинета си, тръгвайте веднага.

Стиви затвори и ядосано разклати глава.

— Копелето се ебава с нас, Джей Ди.

— Тогава да го заковем! — не по-малко ядосан отговори Джей Ди.

 

 

Вторник, 4 май, 08:10 ч.

— Рода… — Луси седеше в кухнята на Мулхаузър. Пред нея имаше чиния с яйца и бекон. — Наистина ми се искаше да не ти създавам такива неудобства.

Съпругата на Крейг се суетеше из кухнята. Припомни на Луси за нейната майка, която винаги има подредена маса за закуска и усмивка към корнфлейкса.

Но онези дни отдавна бяха отминали. Сега само ме наблюдава зад щорите на прозореца. А това нараняваше повече, отколкото Луси беше склонна да признае. Успя да изтика тези мисли от ума си, но после те отново се върнаха заедно с великолепното ухание на домашния хляб на Рода. Майка й също правеше хляб, някога. Това беше специалното им угощение.

Вчерашното завръщане се бе оказало по-болезнено, отколкото беше предполагала. Но поне не трябва да се връщам отново. Задължението й на местен водач беше приключило.

— Въобще не ми създаваш неудобства — отговори Рода. — Винаги готвя на Крейг преди работа. — По лицето на Крейг Луси разбра, че това беше опашата лъжа. Успя да се усмихне, съвсем леко.

— Яжте — подкани ги Рода. — И двамата ще имате много работа днес.

— Това е сигурно — смотолеви Крейг.

— Аз ще довърша работата от вчера — обеща Луси между две хапки. — Рода, изключително вкусно е.

Рода цялата засия.

— Мога да направя още.

— Не, не. Няма да мога да изям и това, макар че съм гладна. Последно бе хапнала сандвич в крайпътното заведение, където спряха с Фицпатрик, преди около дванайсет часа.

През нощта почти не заспа. Мислеше си за бедничкия Кевин и Джанет Гордън, опитваше се да си спомни нещо забравено. И какво ме свързва с нея.

Но най-често мислите й бяха за Джей Ди Фицпатрик и случилото се на алеята. Онова беше… отвяващо. Боже. Освен това беше и най-тъпото нещо, което някога бе правила, а тя беше правила някои наистина тъпи неща. Наистина, Луси. На алея? Боже. Дори и Гуин не беше стигала чак дотам.

Какво си мислех, че правя? Сякаш разсъдъкът я беше напуснал. Дългият ден, нощта, завръщането у дома, музиката, начинът, по който той я гледаше и слушаше изпълнението й… Сякаш щеше да ме погълне. И внезапно тя трябваше да го има. Тогава. И когато той сложи ръце на… Боже.

Тя потръпна. Беше прекрасно. И може никога да не се повтори.

— Луси? — повика я Крейг.

Луси се стресна и видя Крейг и Рода да я гледат загрижено. Осъзна, че е седяла вторачена в почти празната си чиния.

— Моля?

— Телефонът ти, скъпа — каза Рода. — Звъни.

Притеснена, Луси натисна зеленото копче.

— Ало?

— Къде си, по дяволите? — скара й се Гуин.

— В къщата на доктор Мулхаузър съм. А ти къде си?

— Пред нас и вися на изтривалката, защото ключът ми е у теб.

Луси затвори очи.

— Съжалявам. Защо си там? Мислех, че си при Ройс.

— Бях, но си забравих хапчетата. Мислех, че ще си тук.

— Не исках да оставам сама снощи.

— О… — омекна Гуин. — Май те разбирам. Просто предположих, че големият секси полицай ще остане при теб.

Лицето на Луси пламна.

— Това няма да стане. — Никога. Покри телефона с длан и погледна Крейг. — В мен са ключовете на приятелката ми. Можеш ли да ме оставиш при нея на път за работа?

— Разбира се.

— Добре, Гуин. След двайсет минути съм там.

— А, чакай. Задръж. — Дочу се приглушен разговор, после Гуин отново се обади. — Съседката намери ключа, дето й бях дала миналата година, за да ми полива цветята. — В слушалката долетя звук от отваряща се врата. — Добре, че резервните ми…

Телефонът замлъкна.

— Гуин? — Луси се напрегна, за да чува. — Там ли си?

— О, господи — прошепна Гуин. — Луси, на масичката за кафе има кутия.

Стомахът на Луси се сви.

— Опакована ли е?

— Да. С червени, пурпурни и розови сърчица.

— И голяма червена панделка — мрачно допълни Луси. От другата страна на масата Крейг пребледня, като се досети какво става. — Веднага се махай оттам.

— Затворих вратата. Звъня на 911.

— Можеш ли да идеш при съседката?

— Да. — Гласът на Гуин трепереше. — Мислиш ли, че още е тук?

— Не знам, но не искам да рискуваме. Ройс там ли е?

— Чака ме в колата.

Гуин звучеше уплашена и челюстта на Луси се стегна. Как се осмеляваше да забърква и приятелите й?

Трябваше да си ти, Луси. Трябваше ти да бъдеш там. От мисълта й призля. А ако Гуин беше останала там сама?

— Добре — обади се отново, опитвайки се да остане спокойна. — Искам да звъннеш на 911, а после повикай Ройс да се качи и да изчака с теб.

— Добре.

Гуин плачеше.

— Ще се обадя на Фицпатрик, после на Торн. Ще дойда веднага, щом мога.

С разтреперани пръсти Луси набра номера на Фицпатрик.

— Джей Ди, Луси е. Имаме още една кутия.

— Какво? Къде?

— При Гуин. Снощи останах при Мулхаузър, но трябваше да съм в нейния апартамент. Тя ще се обади на 911. Можеш ли да дойдеш? Това е до нас, точно срещу зелената площ.

— Най-напред трябва да отида до работата, след това веднага ще дойда.

Луси смръщи вежди.

— Какво е станало?

За миг Джей Ди се поколеба, после тихо изпсува.

— Синът на Джанет Гордън се казва Райън Ейгър.

— Не се сещам за това име, но мога да отгатна. Завършил е заедно с брат ми.

— Да, играли са заедно в отбора.

Тя въздъхна.

— Значи си му се обадил? Трябва ли днес да правя разпознаването с него?

— Да — за разпознаването, и не, не съм се обаждал. Някой му е звъннал в десет часа снощи, за да съобщи, че майка му е убита.

— Това е невъзможно. Освен ако…

Луси стисна зъби, когато осъзна какво става.

— Копелето му с копеле. — Стисна очи. — Извинявай, Рода.

Рода Мулхаузър изглеждаше загрижена и впечатлена едновременно.

— Няма проблеми.

— И става още по-хубаво — продължи Фицпатрик. — Оня, дето му се е обадил, се представил за мен.

Луси изтърва още една ругатня.

— Той си играе с нас. Къде е Райън?

— В кабинета на Хайът, ще се срещна с него. Ще кажа на Хайът и Дрю за кутията. Пращаме някого там при първа възможност. Не отивай сама до апартамента на Гуин.

— Не съм глупачка, Джей Ди — сопна му се тя.

— Знам — уморено отговори той. — Съжалявам. Исках да… Няма значение. Идвам веднага щом се освободя. И още сега ще изпратя един от нашите.

Няма значение. Какво искаше да й каже? Или да направи? Реши да не мисли повече за това.

— Благодаря за закуската, Рода. Крейг, трябва да побързаме.

— Да вървим. Ще остана с теб, докато Фицпатрик дойде — заяви Крейг.

— Всъщност ще бъдеш нужен в моргата, за разпознаването. Най-близкият роднина на жертвата от снощи е в града. При Гуин ще има много полицаи. Ще се оправя. — Успя да смекчи отказа си с усмивка. — Но ти благодаря.

 

 

Вторник, 4 май, 08:40 ч.

Райън Ейгър се оказа едър и тих мъж. Макар да беше към четиресетгодишен, изглеждаше много по-възрастен. Заради очите му, реши Джей Ди. Бяха пусти.

Седеше на масата в една от залите за разпит, пред сключените му ръце имаше недокосната чаша с кафе.

— Искам да видя майка си.

— Оправяме формалностите — каза му Джей Ди. — Не ви очаквахме толкова рано.

Ейгър срещна погледа му.

— Разбрах. Вие не сте човекът, който ми се обади.

— Не, сър — отрече Джей Ди. — В момента проследяваме онова обаждане. Как ви се стори другия мъж?

— Не знам. Гласът му не беше толкова дълбок. И имаше по-изявен акцент.

— Какъв акцент, господин Ейгър? — запита го Стиви.

— Не южняшки, но не и северняшки. И определено не от средния запад. Защо се е обадил от ваше име?

— Не знаем — отговори Джей Ди. — Познавате ли някой, който би искал да нарани майка ви?

— Майка ми не беше мила жена. Не бяха много хората, които я харесват, освен ако не искаха нещо от нея. Но да я убият? За това не знам.

— Кога я видяхте за последно? — попита Стиви.

— Миналата Коледа. Винаги й гостувам по това време. Вечеряме в скъп ресторант. После тя ми дава подарък, който не мога да използвам, и ми казва колко добре изглеждам. Разменяме си нищо незначещи любезности и после се прибирам вкъщи.

Очите му неочаквано се напълниха със сълзи.

— Моля ви, кажете ми, че не е страдала.

Джей Ди и Стиви се спогледаха. Ейгър наведе глава и тихи ридания разтърсиха едрите му рамене. Джей Ди услужливо постави кутия с кърпички пред него.

— Съжаляваме за загубата ви — внимателно каза Стиви, когато Ейгър се поуспокои. — Знаем, че това е труден момент за вас, но искаме да ви зададем някои въпроси.

Ейгър вдигна глава.

— Имате ли някакви следи?

— Да — отговори Стиви, — но само защото майка ви не е първата жертва. Господин Ейгър, познавате ли мъж на име Ръсел Бенет?

За миг Ейгър сякаш замръзна. После преглътна.

— Името ми звучи познато.

— Намерен е мъртъв вчера сутринта — каза Стиви. — Много от нараняванията му са подобни на тези, които открихме по тялото на майка ви. Знаете ли дали двамата са се познавали?

Ейгър се намръщи.

— Възможно е. Тя познаваше много хора.

— Господин Ейгър — отново се обади Стиви. — Учили сте с Ръсел Бенет в гимназията.

Той отново преглътна, този път по-тежко.

— О, онзи Ръсел Бенет? Едва го помня. Загубихме връзка след Гимназията.

— Ами Малкълм Едуардс? — натисна Джей Ди. — Него помните ли го?

В очите на Ейгър проблесна див пламък.

— Защо?

— Защото преди два месеца е изчезнал, в морето.

— Не виждам това какво общо има с майка ми или с мен.

— Банковите сметки и на Едуардс, и на Бенет са опразнени в деня, в който са изчезнали.

Джей Ди замълча и изчака Ейгър да осъзнае смисъла на думите му.

Потъмнялото от слънцето му лице стана бяло.

— Сметките на майка ми са били опразнени? Всичките?

— Поне една със сигурност — каза Стиви. — По някакъв начин онези мъже и майка ви са свързани. Всички са от един град, банковите им сметки са празни и всички вече не са между живите.

Ейгър навлажни устни.

— Но защо?

— Ето това искаме да разберем — отговори тя.

— Има и още една връзка, господин Ейгър — студено каза Джей Ди. — Бенет е бил пластичен хирург. Правил е поне една процедура на майка ви. И ако не сме се объркали, той е посещавал апартамента й повече от веднъж.

Ейгър потрепна.

— Бенет да оперира майка ми? Не, това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — настоя Стиви.

— З-защото майка ми беше красива — заекна мъжът. — Нямаше нужда от операции.

Стиви се облегна назад, на лицето й се изписа раздразнение.

— Господин Ейгър, в моргата има три тела. Моля ви, не ме размотавайте.

Очите му се разшириха.

— Три? Мисля, че казахте, че Едуардс е изчезнал в морето.

— Така е — потвърди Стиви. — Снощи на мястото, където намерихме тялото на майка ви, бе убит млад мъж. Нещо става тук, нещо, което е свързано с родния ви град. Какво е станало в Андерсън Фери, господин Ейгър?

— Казах ви, че не знам — отвърна Ейгър през зъби. — Трябва да вървя. Имате номера ми. Моля ви, обадете ми се, когато ще мога да разпозная тялото на майка си.

— Ами Бък Траск? — намеси се Джей Ди, както се бяха уговорили със Стиви в случай, че Ейгър започне да ги мотае.

Ейгър застина. Бавно седна обратно на стола.

— Умря преди повече от двайсет години — внимателно каза той. — Беше трагичен инцидент. Какво за него?

— И той е свързан — студено отговори Джей Ди. — Или поне семейството му.

— Не разбирам.

— Телата на Бенет и на майка ви бяха открити от Луси Траск. Бяха оставени така, че точно тя да ги намери — обясни Джей Ди.

Ейгър поклати глава.

— Не разбирам накъде биете. Не помня коя е Луси.

— По-малката сестра на Бък — подсети го Стиви.

Мъжът отново поклати глава. Изглеждаше още по-отчаян.

— Не я познавам. Не знам защо е намерила тялото на майка ми. Свършихме ли вече? — Изправи се. — Не можете да ме задържите.

— Прав сте — съгласи се Джей Ди. — Но преди да излезете, искам да запомните, че някой ви е извикал тук. И за това си има причина.

— Да не намеквате, че съм следващият? — запита той с ужас в гласа.

Джей Ди сви рамене и го погледна в очите.

— Казвам само, че трябва да внимавате. Казвам, че според мен знаете повече, отколкото ни казвате. И освен това казвам, че ако някой друг пострада, ще ви държа лично отговорен.

Ейгър затвори очи и нервно преглътна. За миг Джей Ди си помисли, че ще проговори, но той само каза:

— Трябва да вървя.

— Може да ви предложим списък с хотели — каза Стиви. — Ще разпоредя някой полицай да ви придружи. Колегата ми е прав, господин Ейгър. Има причина някой да ви се обади и повика тук. Не бихме искали да пострадате.

Ейгър кимна, но не каза нищо.

Джей Ди го проследи с поглед докато излизаше. Беше дяволски ядосан. Взе телефона от масата и се обади на Хайът.

— Фицпатрик е. Райън Ейгър със сигурност знае защо е всичко това, но мълчи. Стиви му помага да си намери хотел. Трябва да му поставим опашка. Обзалагам се, че се кани да избяга.

— Ще се погрижа за опашката. Чакам ви с Мазети за сутрешната ни среща.

— Да, идваме. — Поколеба се. — Дрю каза ли нещо за най-новата кутия?

— Не още. Обади му се, докато идваш насам. Ще те чакаме.

Джей Ди затвори, а после набра Дрю и изчака няколко позвънявания, докато вдигне.

— Фицпатрик е. Взе ли кутията?

— Да — потвърди Дрю. — Според рентгена предметът е с размерите на юмрук. От кръвта по масичката съдим, че вероятно е сърце и не е било замразено.

Джей Ди направи гримаса.

— Протекло ли е?

— По цялата маса има кръв. Снемаме отпечатъци от вратата, бравата и масата. Нищо друго не личи да е пипано. Мортън и Скинър разпитаха из сградата. Никой нищо не е видял. Няма камери в кооперацията, точно както при доктор Траск. Същото разположение, друга сграда. И скапана охрана.

— Някакви следи от взлом?

— Не. Изглежда е разполагал с ключ.

— Доктор Траск още ли е там?

— Да, в коридора е с приятелката си. Искаш ли да говориш с нея?

 

 

Вторник, 4 май, 08:50 ч.

— Никога няма да изчистим стените от този черен прах за отпечатъците — оплака се Гуин. — И тази кръв как ще излезе от килима…

— Всичко ще е наред — успокои я Ройс и обви раменете й с ръка. — Ще ти помогна да изчистиш.

— Ще купим нов килим — каза Луси. — Съжалявам.

Гуин въздъхна.

— Вината не е твоя. Радвам се, че не е имало никой.

— Амин — обади се Торн.

Беше дошъл веднага, както правеше винаги, когато му се обадеха. Стоеше зад тях с разтворени крака и скръстени ръце. Приличаше на зъл, готов на всичко бодигард.

— Отсега нататък вие двете никъде няма да ходите сами.

Ройс кимна.

— Гуин ще остане при мен довечера.

Тя го изгледа сърдито.

— Мислех, че довечера няма да си в града. Нали щеше да ходиш в Атланта за някакви продажби?

— Ще преместя някои ангажименти и ще отложа пътуването за няколко дни. Клиентът ми ще разбере. Полицията прави ли нещо по случая, Луси? Това трябва най-после да спре.

— Знам — каза тя. — Повярвай ми, и те знаят.

— Довечера трябва да останеш с нас — настоя Ройс. — Имаме място. А аз имам пистолет — добави той през зъби. — Искам да видя този ненормалник да тормози някого с неговите размери.

Луси се замисли за твърде описателния начин, по който Гуин разказваше за нощите, прекарани с Ройс. Не беше сигурна дали би искала да остане при тях. Особено след като споменът за проклетата алея постоянно се връщаше в ума й.

— Благодаря, но мисля, че довечера ще остана при Торн. — Погледна към него и добави. — Ако нямаш нищо против.

— Разбира се — простичко отговори той. — Можеш да останеш колкото време се наложи.

Дрю влезе с телефон в ръка.

— За вас е, доктор Траск.

Леко объркана, Луси взе телефона.

— Траск е.

— Джей Ди се обажда. Исках да ти кажа, че няма да мога да дойда. Хайът ни е насрочил среща и… Ами, съжалявам.

Луси си даваше сметка за притеснението на Гуин и Торн.

— Няма нищо — каза тя и се отдалечи, за да не я чуват. — Има ли… нещо ново, имам предвид?

— Вероятно не. Тъкмо приключихме разговора с Райън Ейгър. Когато споменахме брат ти, той реагира. Казахме му, че ти си открила телата, с надеждата, че ще ни подскаже някаква връзка, но той твърди, че не знае нищо.

— Мислиш, че лъже?

— Да, така е. Искам да се пазиш, да си държиш очите отворени в случай, че дойде при теб. Той е над метър и деветдесет, с червеникава коса.

— Ако дойде, ще се обадя за помощ.

— Добре. Обади ми се. Къде ще бъдеш днес?

— Имаме още работа в моргата. Крейг отиде на разпознаването на Джанет Гордън.

— Мислехме, че ти ще се заемеш. Изпратихме Ейгър да си търси хотел, докато не се подготвиш.

— Крейг вероятно чака да му се обадите. Когато приключи с разпознаването, ще се захване с… — Прехапа устни и видя как Торн и Гуин я гледат. — С другата аутопсия — завърши тя, за да не спомене името на Кевин. Торн беше прекарал по-голямата част от нощта със семейство Дръмонд.

— Разбирам, Луси. Трябва да поговорим. По-късно, насаме.

Тя затвори очи и си спомни за последния път, когато бяха сами.

— Идеята не е добра.

— Имам много въпроси. И искам някои отговори. Моля те.

Именно това моля те я размекна. А може би просто искаше да му каже „да“.

— Добре. Свършвам в пет. Вероятно довечера ще остана при Торн.

— Добре. Ще опитам да изляза за вечеря. Луси, още нещо. Хайът иска списък с постоянните посетители на клуба. Каза, че ще постави патрулна кола отпред, докато не му го предоставиш.

Челюстта на Луси се стегна.

— Наистина не харесвам този човек. Мислиш ли, че ще го направи?

— Честно, не. Но някой там е знаел, че снощи ще останеш при Гуин.

— Или убиецът го е предположил. Може първо да е отишъл до вкъщи и да е видял полицейската лента на вратата. Лесно би могло да се допусне, че ще остана при приятелката си.

— Имал е ключ.

От думите му я втресе.

— А ако Гуин си беше вкъщи…

Стана й още по-студено.

— Ще опиташ ли да вземеш списъка?

— Ще го помоля, но ще откаже. Ще опитам, обещавам.

— Освен това ще поговорим и със служителите. Надяваме се да ги убедиш да ни сътрудничат.

— Ще го направя. Трябва да тръгвам. Дрю си иска телефона.

— Ще ти се обадя, когато успея да изляза в почивка. Пази се.

Да, помисли си тя, като му затваряше. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, когато Фицпатрик беше толкова близо. Подаде телефона на Дрю.

— Благодаря ти.

— Няма проблеми. Виж, ще останем тук още известно време. Имаме показанията ви, така че можете да тръгвате. Искаш ли охрана?

— Не, ще пътувам с приятелите си.

Имам нужда от тях. Особено сега.

— Дрю каза, че можем да тръгваме. Торн, би ли ме закарал до работата?

Торн погледна часовника си.

— Почти съм закъснял за съда, но ако побързаме…

Ройс го прекъсна.

— Ти тръгвай, аз ще ги закарам и двете. Не се тревожи.

Но Торн явно се тревожеше.

— Знаеш ли как да използваш този пистолет, Ройс? — тихо попита той.

— Да.

Ройс погледна към следователите, които още работеха в апартамента на Гуин.

— Надявам се ченгето на Луси да разкрие цялата тази работа по-бързо. Пръстът ми на спусъка е дяволски неспокоен.

Лицето на Луси пламна.

— Той не е мое ченге. Сега всички да тръгваме на работа.