Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (21)

19.

Вторник, 4 май, 16:25 ч.

— С кого започваме? — запита Джей Ди.

Четиримата стояха на тротоара между къщите на Траск и Бенет. Луси гледаше с тревога дома от детството си, а Стиви тъкмо изпращаше съобщение до заместник-прокурора Грейсън Смит за малко помощ, за да могат да изискат делото на Брайън от полицейския участък в Андерсън Фери. От кабинета на шериф Уесткот ги бяха уведомили, че отговорите на въпроси относно архивни дела се получават в срок от двайсет и четири часа.

Райън Ейгър беше отвлечен и след двайсет и четири часа можеше да бъде прекалено късно за него.

Освен това нямаха успех в опитите си да разговарят отново с бащата на Луси — когато се върнаха на пристанището, яхтата му беше отплавала. Луси изглеждаше едновременно разочарована и облекчена. И изгубена. Изражението на лицето й, когато най-сетне прие, че гривната не е била предназначена за нея, че не тя е била „Сестра №1“, късаше сърцето на Джей Ди.

— Майка ми — каза най-сетне тя. — Ако реши да говори с мен. Доктор Берман, може да ми потрябва помощта ви.

— Знаеш, че ще помогна — отговори докторът.

— Майка ми преживя нервен срив — потвърди Луси, но не звучеше убедено. — Някога беше енергична жена със сериозна професия. Все беше заета, все трябваше да ходи някъде, да помага на някого. А после Бък умря и тя… спря като развален часовник. Прекарваше цели часове, лъскайки трофеите му, докато баща ми гледаше мачовете му на видеокасета, отново и отново. Един ден я заварих да седи на леглото, забила празен поглед в една точка. Въобще не реагираше и аз се уплаших. Обадих се на баща ми, той извика лекар. Не знаех, че е посещавала психиатър. И те я отведоха.

— А какво стана, когато се върна от психиатричната болница? — попита Берман.

— Беше различна. Преди това се страхуваше от баща ми, но вече не беше така. Ако човек споменеше Бък, не можеше да се предположи каква точно ще е реакцията й — да се разплаче или да се ядоса, понякога просто млъкваше.

— Защо се страхуваш, че няма да говори с теб? — озадачи се Стиви.

— Мисля, че не си давах сметка колко уязвима е станала и постоянно я дразнех. Постоянно говорех за Бък. Постоянно си навличах беди. После госпожа Уесткот ме хвана и мисля, че това беше последната капка. Обади се в „Света Анна“ и ме отведоха.

— Майка ти те е изпратила там? — Джей Ди беше шокиран, смяташе, че е баща й.

— Да. Въпросите за Бък може да я разстроят. Бих искала да присъствате, доктор Берман. Просто за всеки случай.

— Минали са двайсет години. Сигурно вече е по-добре — изтъкна Стиви.

— Не и според семейство Бенет. Разказват ми всичко винаги, когато обядваме заедно. Майка ми още е много крехка. Така и не се върна на работа. Рядко излиза от вкъщи.

— Мислиш ли, че баща ти още я малтретира? — внимателно попита Стиви.

— Не, не мисля. Започна да му се противопоставя и той взе да отстъпва. Не вярвам да го прави. — Тъжен копнеж изпълни очите й. — Макар че тя не би го напуснала, дори и да е така.

Джей Ди се замисли за своите чувства, които изпитваше към майка си. Основно омраза, но винаги го имаше и онова зрънце надежда. Или самозалъгването. Надяваше се майката на Луси да не я отблъсне.

Луси решително изправи рамене.

— Да се заемем с това.

Четиримата отидоха до вратата на Траск и Джей Ди почука.

— Тя не си е вкъщи.

Юмрукът му замръзна на сантиметър от вратата и всички се обърнаха надясно. През две къщи госпожа Уесткот стоеше на стълбището пред дома си, скръстила ръце върху забележителния си бюст. Изражението на лицето й беше страховито.

— И къде е? — попита Джей Ди.

— Не знам. Видях я да се понася нанякъде преди около половин час с медицинската си чанта.

Беше негов ред да се намръщи.

— Медицинска чанта ли? Защо?

— Защото е лекарка — обясни Луси.

— Защото е лекарка — каза Уесткот едновременно с нея.

— Майка ти е лекарка? — изненада се Джей Ди. Енергична жена със сериозна професия.

— Беше — поправи го Луси толкова тихо, че му се наложи да се наведе към нея.

— Беше — джафна и Уесткот, мръщейки се на Луси. — Докато дъщеря й не я подлуди.

Луси отново се вцепени и на Джей Ди му се прищя да удари госпожа Уесткот.

Тя явно усети, че е подпалила искра, защото се усмихна доволно.

— Сега навестява само хипохондрици и хора, по-луди и от нея.

Луси сви юмруци.

— Недей — тихо й каза Джей Ди. — Тя не си заслужава.

Стиви се изкашля.

— Нека ние поговорим с нея.

Двамата с Берман прекосиха моравата отпред и спряха пред Уесткот. Стиви представи себе си и доктора.

Уесткот ги изгледа с подозрение.

— Вие с нея ли сте?

— По-скоро тя е с нас — отговори Стиви. — Как така е подлудила майка си?

— Беше дивачка, ето как. — Жената слезе по стълбището и застана на сантиметри от Стиви. — Знаете, че беше в затвора — високо обяви тя, за да е сигурна, че Луси ще чуе.

Стиви се престори на изненадана.

— Нима? Доктор Траск?

— Не — отрече Уесткот, после премигна. — Тоест, да. Дъщерята де, не майката. То просто й е в кръвта. Открадна от мен. — Отново се намръщи на Луси. — На бас, че не ви е разказала. Открадна пръстена ми и сто долара. Намериха ги в чекмеджето й, при бельото. Напусна града. Уби човек, после почти уби още двама души. Лежа в затвора за това.

— Разбрахме, че съдът я е признал за невинна — каза Стиви.

Уесткот изсумтя.

— Глупости… Намери адвокат в скъп костюм, дето я измъкна. Много извинения, скалъпени обяснения и ето ти на. Няма справедливост на тоя свят.

— То си е срамота, дето на някои хора им сервират истината пред очите, а те пак не могат да я видят — обади се Берман.

— Самата истина — съгласи се Уесткот.

— Ако искам да се свържа с госпожа Траск, бихте ли ми дали номера на мобилния й телефон? — помоли Стиви.

— Разбира се. Аз се занимавам с надзора на квартала. Имам номерата на всички. Ей сега идвам.

Върна се бързо и запита:

— Защо искате да говорите с Кети Траск?

— Много детайлна информация — похвали я Стиви. — Ако всички квартални надзорници бяха подготвени като вас, работата ни щеше да бъде далеч по-лесна. Бяхме и в шерифството, за да зададем някои въпроси, но не можахме да говорим със сина ви. Може ли и неговия телефонен номер?

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — каза Уесткот и се изпъчи при комплимента, който й бяха направили. — Ще помогна с каквото мога.

Каза номера му и Стиви си го записа.

— Благодаря. Сега, ако ни извините, трябва да поговорим със семейство Бенет, преди да си тръгнем.

— Изпуснахте ги. Излязоха сутринта.

— А знаете ли къде отидоха?

— В града — отговори съседката. — Да уреждат погребението на Ръс. Тъжно е да погребваш собственото си дете. Не трябва да става така.

— Права сте, госпожо — съгласи се Стиви. — Наистина. Благодаря за отделеното време.

 

 

Вторник, 4 май, 16:25 ч.

— Ехо? Къде сте? Рон?

Той погледна през прозореца на бараката. Всичко беше готово за госпожа Траск, която тичаше по пристана, стиснала медицинската си чанта в ръка.

— Тук, долу — извика той. Беше прехвърлил Рон на леглото и го бе покрил с одеяло, така че да не се вижда, че е овързан. — Реших, че трябва да си почива.

Госпожа Траск бързо слезе по стълбите.

— Рон…

Твърде късно видя кърпата в устата му и въжетата, а после и пистолета в ръката на Евън. Стана смъртнобледа.

— Моля ви, не ни наранявайте. Ще ви дам каквото поискате. Пари, кредитни карти… В чантата имам и някои опиати. Можете да вземете всичко.

— Не точно това искам, но благодаря за предложението — учтиво отвърна той.

— Но какво искате тогава? — немощно попита жената.

— Искам онова, което ми откраднахте.

Блъсна я по лице на леглото, овърза ръцете и краката й, после запуши устата й — пред очите на съпруга й, който лежеше безпомощен, без да може да реагира.

— Искам обратно сестра си. Искам обратно родителите си. Искам живота, който съсипахте. — Наведе се напред и видя как очите й се разширяват от ужас. — Искам медальона на майка си. Но вие не можете да ми дадете нищо от това, нали? Сега можете да ми доставите единствено удовлетворение.

Освен това си искаше и проклетата гривна, но нея поне знаеше точно откъде да си я вземе.

— Налага се да вземем още един пътник. Трябва вие да се обадите, шерифе.

При тези думи извади кърпата от устата на Рон.

— Върви по дяволите — изкрещя старецът.

— Да ти кажа, в началото и Малкълм Едуардс се съпротивляваше. Така че се наложи да отрежа пръста на жена му, пред него. После й прерязах гърлото.

Откъм госпожа Траск прозвуча ужасено мяучене и Рон едва успя да сдържи гнева си.

— Ти си болен! — провикна се той.

— Сигурен съм, че мнозина биха се съгласили. Но на мен наистина ми е все едно.

— Тя е възрастна и болна, не е заплаха за теб. Пусни я да си върви.

Това го накара да повдигне вежди.

— Колко мило. И моята майка беше възрастна и болна. Бях с нея, когато умря, и знаеш ли кои бяха последните неща, за които помоли? Медальона от майка си и мъртвата си дъщеря. Е, тя не получи каквото искаше, няма да го получиш и ти.

Взе телефона на Рон и намери номера, който търсеше.

— Сега ще кажеш на Сони Уесткот да си довлече задника тук. Ще му кажеш, че ония ченгета са дошли да задават въпроси и двамата трябва да говорите. И ще се наложи да си убедителен, в противен случай жена ти ще започне да губи важни части от тялото си.

— Видяхме лицето ти. Няма да ни оставиш живи. Защо да правя каквото искаш?

— Предполагам, че от това ще зависи как ще умрете. Жената на Малкълм умря сравнително безболезнено. — Той сви рамене. — Е, ако не броим пръста й, нали. Миналата седмица очистих една частна детективка, която ми се изпречи на пътя. Изкормих я като свиня и тя усети всичко. Така че зависи от теб. Ще си получа отмъщението. Дали нашата госпожа Траск тук ще си отиде спокойно или доста болезнено, зависи изцяло от теб.

Постави ножа на гърлото на госпожа Траск.

— Сега ще набера номера, а ти обмисли внимателно какво ще кажеш. Мога да я заколя, преди да си изрекъл името на сестра ми. Обещавам ти, че тя ще усети всичко. А, ето. Постарай се, шерифе.

Постави телефона достатъчно близо до ухото на Рон, така че и той да може да чува. Рон го погледна с омраза и отвращение. Чувствата ни са взаимни, мъжки.

— Шериф Уесткот. Кой е?

— Траск. Трябва да се видим.

— Идеята не е добра.

— Не ме карай да те принуждавам — извика Траск. — Да се срещнем при Търлингтън. Веднага. Или ще почна да говоря неща, които никой не иска да чуе.

— Кучи син — изсъска Сони. — Ти и дъщеря ти просто не можете да си затраете.

Евън притисна ножа по-силно към гърлото на възрастната дама и челюстта на Траск се стегна.

— Виж — каза Траск, — ако не дойдеш, ще кажа на онези ченгета всичко.

Настъпи кратка пауза.

— Добре. Ще дойда.

Затвори телефона и кимна на Траск.

— Много добре.

— Сега я пусни — каза твърдо старецът.

— Не.

Извади, батериите от телефоните им, после се наведе по-близо, за да може да усети ужаса им. Да го подуши.

— Ти съсипа живота ми. Синът ти уби сестра ми.

— Не, не е вярно — отчаяно отрече Траск. — Не я е докоснал.

— А ти си идиот. Знаел си какво е направил синът ти, знаеше и какво е откраднал от нас. И като знаеше всичко това, има наглостта да се изправиш насред дома на баща ми и да го заплашиш…

Траск остана безмълвен, един мускул играеше на бузата му. Госпожа Траск извърна глава и погледна съпруга си.

Тя не е знаела. Предполагаше, че е знаела.

— Дойде в дома на родителите ми, заплаши ги, че ще ги арестуваш, защото не спираха да говорят за оня проклет медальон. Прогони ни от града. Накара ни да се махнем. Загубихме всичко. Аз бях там, криех се в стаята си, толкова ме беше страх от теб. Вече не ме е страх от теб, дъртако.

— Тя нищо не знае — каза Траск. — Пусни я.

— Не. Дори да не е знаела за това, знаела е достатъчно. — Прибра ножа в канията. — Дори и нищо да не е знаела, е имала живот, какъвто майка ми никога не можа да има. Когато ни прогони, загубихме работата си, дома си. Нямахме нищо, нямахме пари. Когато баща ми се самоуби, мизерствахме. Ти унищожи семейството ми. А сега твоето ми принадлежи.

 

 

Вторник, 4 май, 16:40 ч.

Хигинс ги очакваше в редакцията на вестника.

— Намерих снимките от годината, в която Илиана загина — каза той. — Тук има от срещи на съученици, абитуриентски балове, дипломиране…

Погледна към Луси.

— Освен това и някои снимки от погребението на Бък. Не знаех дали ще ги искаш.

Тя преглътна.

— Благодаря — отговори му Фицпатрик и положи ръка върху рамото й.

— Ще вземем всичко, което сте намерили — каза той. — Може ли да видим снимката на Илиана от бала?

Хигинс взе една папка, която беше най-отгоре в кутията.

— Това е официалната снимка.

И четиримата се надвесиха над бюрото, за да я видят. Луси искаше първо да погледне китката на Илиана, но преди това погледът й се спря на красивото лице на брат си, когото обожаваше. Когото всички обожаваха. След няколко седмици щеше да е мъртъв и животът на всички щеше да се промени завинаги.

После се насили да погледне Илиана — красива брюнетка със съблазнителна усмивка. На шията й висеше блестящо сърце, но на ръката й нямаше нищо. Луси не беше сигурна дали е доволна, или разочарована.

— Не е там — тихо отбеляза тя.

— Не, не е — съгласи се Фицпатрик и Хигинс се изкашля.

— Това — заяви той — е официалната снимка.

Луси видя как погледът му се отклонява към нейната ръка.

— Брат ми освен това е направил и други снимки. Бък е бил обявен за крал на бала, затова двамата с Илиана имат доста снимки.

Постави ги на бюрото и ги разпръсна пред тях.

Наистина беше там. За миг Луси не можеше да си поеме въздух.

— О, боже.

Бък и Илиана танцуваха бавен танц, ръката й беше на рамото му, виждаше се сребърното сърчице от гривната.

Фицпатрик внимателно плъзна ръката си надолу по гърба й.

— Някой някога питал ли е за гривната? — запита той.

— Не, доколкото знам — отговори Хигинс. — Не беше в полицейския доклад.

— Разполагате с доклада? — озадачи се детективът.

— Копието е в кутията. Дядо ми го запази, след като писа статиите за Илиана.

Луси отново се загледа в снимките от бала, а Фицпатрик и Стиви се заровиха в стария полицейски доклад. Берман също изучаваше снимките.

— Брат ти изглежда… стабилен.

— Беше доста висок — каза Луси. — Преди да навърши петнайсет, вече беше метър и деветдесет.

— Имам предвид излъчването му. Изпълва снимката. Има го „онова“, каквото и да е то. Виж лицата на другите момчета. Поне всеки втори не го харесва. Забележи неприязънта им, езика на телата им.

Луси свъси вежди.

— Всички обичаха Бък.

— Всички са искали да бъдат Бък — поправи я той. — Въобще не е същото. Виж това момче, челюстта му. Натегнат е като пружина. Юмруците му са свити. Веждите са надолу, главата е леко приведена. Ако беше планински овен, боят щеше да е започнал.

Луси леко се усмихна.

— Това е Ръс Бенет.

— А, виждаш ли? Ами този? — посочи към друг, също с толкова кисела физиономия младеж.

— Малкълм Едуардс — каза тя. — А къде е Райън Ейгър?

— Няма го на тази снимка — отговори Хигинс и потърси сред другите. — Ето го и него.

Ейгър изглежда се чувстваше съвсем неловко, облегнат самотен на стената.

— Не изглежда ядосан — отбеляза Луси. — По-скоро прилича на човек, който би искал да е където и да е другаде.

— Болят го краката — каза Берман. — Виждаш ли как държи гърба си? Обувките му сигурно са твърде малки. А освен това е срамежлив.

Можеше да види всичко това, когато той го описваше.

— Погледни Бък на тази снимка. Илиана го гледа, сякаш е принцът от приказките, а той гледа в друга посока.

— Много добре — похвали я Берман. — Накъде гледа той?

Луси проследи погледа му и пъзелът се подреди.

— Към Сара, момичето, с което току-що беше скъсал. — Наклони глава и внимателно огледа брат си. — Все едно казва „майната ти“. Взел е Илиана, за да си го върне на Сара. Чудя се защо. Какво е станало със Сара Деринджър? — обърна се тя към Хигинс.

— Семейството й се премести, след като тя завърши гимназия. Сега живее във Вашингтон и има шест деца. Мога да ти дам адреса й. — Преди Луси да успее да му отговори, той намери и й даде визитката й.

— Благодаря — каза тя и я пъхна в джоба си.

— Луси — обади се Фицпатрик, — майка ти се е отзовала първа. Илиана все още е била жива, починала е петнайсет минути по-късно, но през първите няколко минути е била в съзнание.

Защо сама не им беше казала, че майка й е лекар, а трябваше да го научат от Уесткот, обвиняваше се Луси.

— По онова време й се обаждаха денонощно, логично е да бъде първа на мястото. Но дори тогава тялото на Илиана би трябвало да се изпрати в щатската морга. Ще прегледам документите. А какво имаме за Рики Джойнър и самоубийството?

— За него нищо не знам — отговори Хигинс. — Може да проверите в щатската полиция.

— Ще се заема — обеща Фицпатрик и взе кутията със снимките. Двамата с Луси благодариха на Хигинс и потеглиха към колата. На излизане от града минаха покрай пристанището, за да видят дали яхтата на баща й се е върнала, но още я нямаше.

— Знам, че ще трябва да говорим с него за този случай, но ми олекна — каза Луси. — Чувствам се едновременно удовлетворена и разочарована. Знам, че в това няма особена логика.

— Има логика. Чудя се единствено откъде знаеше, че той ще бъде там.

— Видях джипа му, паркиран на алеята пред нас вечерта, когато отидохме при Бенет, а после беше пред пристанището, когато днес влязохме в града. Още преди да стигнем там знаех, че трябва да го видя, но просто не можех да се насиля да го направя веднага.

— Да се срещнеш с него. — Стисна ръката й. — Трябва да се обадя на Хайът да му кажа какво става. А ти се успокой. Днес денят ти беше доста натоварен.

 

 

Вторник, 4 май, 17:05 ч.

— След по-малко от час ще имам пресконференция — каза Хайът, когато Джей Ди и Стиви му се обадиха от колите си. — Мортън, Скинър и госпожа Монтгомъри са при мен, Дрю е на линия от кабинета си. Медиите са научили за Бенет, Гордън и валето. Очаквам, че поне един се е сетил, че и жената в контейнера е замесена. Така че, моля ви, кажете ми, че с вашето малко пътешествие сте стигнали до нещо, което мога да използвам.

— Разполагаме с мотив, Илиана Брайън е била убита и по някакъв начин онази група младежи е била замесена — започна Стиви и двамата с Джей Ди разказаха всичко, което бяха успели да открият.

— А братът на доктор Траск? Явно е в центъра на тази група, което въвлича и докторката… по какво, по асоциация?

Хайът за пръв път не изглеждаше, че подозира Луси.

— Може би и заради гривната — допусна Джей Ди. — Дали Бък я е оставил там, където тя я е открила, не знаем. Не знам и дали я е взел от убитото момиче, или я е придобил по друг начин.

— А го има и липсващият диамант — добави Стиви. — Семейството се е преместило няколко месеца след убийството, но никой от хората, с които говорихме, не знае къде са отишли. Сякаш са изчезнали.

— Нищо не изчезва ей така — изтъкна Хайът. — Защо сега? Минали са двайсет и една години.

— Все още не знаем — призна Стиви.

— И какво знаем тогава?

— Това, че настоящият шериф на Андерсън Фери е замесен — отговори Джей Ди. — Казва се Сони Уесткот. Съвсем определено реагира, като видя гривната. Упорито ни избягва. Прегледахме оригиналния полицейски доклад, а доктор Траск ще потърси доклада от аутопсията на момичето.

— Това е добре — каза Хайът. — Предайте й благодарности.

— Ще й предам — обеща Джей Ди. — Знаем ли вече коя е Джейн Доу?

— Да — обади се Дрю. — Отпечатъците й са в системата. Името й е Сю Елън Ламонт. Арестувана е преди три години за измама с кредитна карта.

— Досега никой не е съобщил за изчезването й — намеси се и Елизабет Мортън. — В апартамента си има цял шкаф с презервативи. Мисля, че би било добро попадение да я наречем „момиче на повикване от висока класа“. Можем да пуснем снимката от шофьорската й книжка в новините и да видим дали някой в града не я е виждал.

— Каква кола кара? — запита Джей Ди, като си мислеше за черния лексус.

— Форд „Фокус“ — отговори Елизабет. — Още не сме го намерили. Не можем да открием и черния лексус, който е взел Райън, ако за това си мислеше, Джей Ди.

— Ще ми се да не бях изчезвал от оня тип, дето ни следеше — изсумтя той, ядосан на себе си. — Най-вероятно е бил той, а аз го оставих да се измъкне.

— Няма как да си знаел — с неохота призна Хайът, с което го изненада. — Елизабет, приготви снимката на жената, ще я дам на пресата. Ще осигурим и още хора на телефонните линии. Не искам да излезе, че крием нещо.

— А онази частна детективка? — запита Стиви. Вече беше казала на Хайът новините около смъртта на Ники Фийлдс. — Ще я споменете ли в пресконференцията?

— Не, за нея няма да говоря. Не още. От полицията в Лоръл са се заели с разследването. Говорих с колегите, които работят по случая. Опитали са се да засекат движението й, но са се натресли в задънена улица. Мобилният й телефон е бил с предплатена карта. В апартамента й и в офиса няма документи, а някой й е взел компютъра.

— Би могъл да е нашият човек — каза Стиви.

— Или пък колегите й — изсумтя Хайът. — Полицаите от Лоръл споделиха, че партньорът й, който се обадил на 911, увъртал за всичко. Говорили и със секретарката, която им казала, че само вдигала телефона и правела кафе. От полицията мислят, че и двамата лъжат, но нямат представа защо. Може да са разстроени или да укриват нещо. Ще кажа на Деби да ви прати показанията им, Стиви. Проверете ги. Партньорът й се казва Клей Мейнард, секретарката е Алиса Мур.

— Ще го направя.

— Скинър, с какво разполагаме по въпроса с големия фризер за светкавично замразяване? — попита Хайът.

— Все още с нищо — отговори Скинър. — Имам списък с местата, които през последните години са спрели да работят и където може да има фризер. Утре се заемам с проверката.

— По-голямата част от деня мина в проверка на алибитата на персонала на клуба — обясни Елизабет Мортън. — За съжаление, само двама не разполагат с алиби. И двете са жени, а Райън Ейгър със сигурност е бил отвлечен от мъж.

— Някакъв напредък със списъка на клиентите, който трябваше да вземете от Торн? — сети се Джей Ди.

Луси го изгледа намръщено и той сви рамене.

— Заповедта е готова — отговори Дафни. — Грейсън я проверява. Но все пак имам новини. Разговарях с колегата на Ръс Бенет. Споменах, че Американската медицинска асоциация може да има възражения заради размяната на ония лицеви импланти. Нали се сещате, дето е сложил на Бенет скулите на другия човек. Казах му, че малко сътрудничество с мен определено не би му навредило, ако тръгнат да го разследват. Убедих го да ми даде документите на Бенет за една пациентка — Джанет Гордън.

— И? — попита Джей Ди.

— Джанет се е подложила на две процедури при Бенет — фейслифтинг и гръдни импланти. За следващия месец са планирали изглаждане на корема. За всичко това не е платила и цент.

— Бенет й е правил безплатно операции? — удиви се Джей Ди.

— Никак не прилича на оня Ръс Бенет, за когото сме чували — обади се Стиви. — Защо?

— Хазяинът й спомена, че Бенет не я е харесвал. Може да го е изнудвала — допусна Джей Ди. — Чудя се какво ли е знаела Джанет.

— Същото, което знае и синът й, обзалагам се — отговори Стиви.

— Скоро ще започнем да говорим за него в минало време, ако не открием къде е — кисело процеди Хайът. — Дрю?

— Проверихме отпечатъците по колите около мерцедеса, където беше намерена Джанет Гордън. Тези по колата на Торн са от него, доктор Траск и момчето от паркинга. По колата на Гуин Уийвър има поне двайсет индивидуални отпечатъци. Още ги обработваме. Досега нищо не е излязло. Апартаментът й също е чист.

— Тя си има приятел — напомни Джей Ди. — Вероятно има негови отпечатъци. Ще ти дам името му.

— Ройс Кендъл — прошепна Луси.

— Вземете му отпечатъци — нареди Хайът. — Фицпатрик, продължавай да търсиш. Разбери какво е станало със семейството на Брайън. Особено със сина им. Стиви, ти поемаш частния детектив и секретарката му. Искам да знам какво крият. Елизабет, проститутката е за теб. Разбери къде е била и намери списъка й с клиенти. Пътищата на проститутката, детективката и Илиана някъде се пресичат. И, Скинър, искам фризера. Вчера. — Направи пауза. — И все още искам заповед за списъка с клиенти на Торн.

— Защо? — чу се провлаченият говор на Дафни. — Защото Торн те дразни, или защото мислиш, че някой от клиентите му е замесен?

— Да — сопна се Хайът. — И двете. Просто го издействай. Дръжте ме в течение денонощно. Искам доклад от всеки от вас до единайсет вечерта, а утре в осем сутринта всички да сте на линия. Животът на Ейгър зависи от бързината ни.

Луси потупа Джей Ди по ръката.

— Попитай кога мога да се прибера в апартамента си…

Дочу се неясен разговор, после Хайът каза:

— Според Дрю, още довечера. Куфарът от последното местопрестъпление още се изследва, както и колата й.

— Ще го преживея. Поне вече имам някакъв опит. Благодаря — каза Луси.

— Тя благодари — предаде Джей Ди. — Свършихме ли?

— Не — спря го Стиви и нещо в начина, по който го произнесе, го накара да настръхне. — Вижте, този тип е убил съвсем сам петима души в Балтимор. Седем, ако приемем, че Едуардс и жена му също са жертви, и осем, ако не намерим Ейгър навреме. Мисля, че трябва с нещо да го предизвикаме.

— Не! — отсече Джей Ди, усещайки накъде бие.

— Я обясни — заинтригува се Хайът и Джей Ди стисна зъби.

Луси уморено го погледна, но си премълча.

— Той иска Луси — изтъкна Стиви. — Трябва да го накараме да спре да се крие и да се опита да я отвлече.

— Не — още по-категорично заяви Джей Ди.

— Инспекторе, достатъчно — пресече го Хайът. — Какви си ги намислила, Стиви?

— Първо, ще се уверим, че през цялото време е защитена. Знаем, че оня тип познава начина й на живот, нейни лични неща. Тя ще се прибере в апартамента си, както всеки друг ден, ще направи сутрешния си крос, после шофирането до работата, клуба, всичко. Джей Ди, вече разбрахме, че всичко е заради Луси.

Той метна бърз поглед към Луси. Тя се беше облегнала на седалката със скръстени на гърдите ръце и го гледаше.

— Какво? — запита тя. — Какво искат?

— Искат да те превърнат в стръв — сухо отговори той и видя как очите й се присвиват.

— В защитена стръв — настоя Стиви.

— Питър, това не ми харесва — разпали се Дафни. — Тя е цивилна.

— Тя е държавен служител — изтъкна Хайът. — Но все пак това трябва да стане съвсем доброволно. Ще й проведем инструктаж. Тя какво казва, Фицпатрик?

— Защитена стръв — изсъска Джей Ди през стиснатите си зъби. — Хайът иска да знае какво казваш.

Тя кимна.

— Кажи му, че съм съгласна.

— Чух я — мрачно каза Хайът. — Кажи й, че й благодаря.

— И й кажи, че трябва да носи гривната — добави Стиви.

— Трябва да носиш гривната — повтори Джей Ди и я видя как потрепва.

Тя отново кимна.

— Добре. — Изправи се решително в седалката си. — Да го направим.

— Включете я — разпореди Хайът. — Дрю, погрижи се за подслушването. Искаме да знаем къде е през цялото време. Сега трябва да се приготвим за проклетата преса. Край на срещата.

 

 

Вторник, 4 май, 17:40 ч.

Стоеше на палубата на яхтата на Траск и засенчваше с ръка очите си, за да вижда по-добре проследяващия екран на телефона. Луси се движеше, канеше се да премине Бей Бридж. Това означаваше, че до час щеше да се е върнала в Балтимор. Яхтата на Рон Траск беше стабилна, вятърът беше добър, така че той, Сони и семейство Траск щяха да са стигнали крайната цел час или два след нея.

После щеше да дойде редът и на Райън Ейгър. Колко болезнено щеше да бъде, зависеше от самия човек. Едуардс го беше направил много трудно за себе си, поемайки по „пътя на морала“ с отказа си да разкрие имената. Лицемер. Проклет лицемер.

Ако Едуардс беше избрал морала, когато наистина имаше значение, всичко щеше да бъде различно. Илиана щеше да е жива, а животът ми щеше да бъде… нямаше да е такъв говнян.

Джеймс Канън най-глупашки бе опитал да се съпротивлява, затова го беше вързал. А имах и бухалка. И нож. Като да уцелиш с харпун риба във варел, само дето рибите се смяха последни оня ден. Сигурно добре си бяха похапнали с останките от Канън.

Но пък Бенет… Не можеше да не се изсмее. Бенет се беше опитал да се пазари. Да се пазари.

Бенет и без това нямаше нищо, което би могло да компенсира стореното. Но пък даде информация за Луси, така че се беше оказал полезен. Освен това се разприказва за Джанет Гордън и още някои от другите родители, които са знаели какво се беше случило, включително и собствения му баща.

Ръс Бенет си беше помислил, че може да купи свободата си, но не беше познал. Просто добави още няколко имена към списъка.

Тялото, проснато в краката му, се раздвижи. Уесткот идваше в съзнание.

— Какво? — изфъфли шерифът. — Какво стана?

— Отвлечен си — услужливо му обясни той.

Уесткот направи слаб опит да се претърколи, само за да открие, че е здраво завързан.

— Какво, по дяволите? — процеди той през зъби.

— Беше ударен по главата, Сони.

— От какво?

— От мен. Технически, от бухалката ми. Обичам високите технологии, но често примитивната техника се оказва най-доброто оръжие. И най-удовлетворителното.

— Защо? — простена той.

Приклекна до Уесткот така, че да види добре лицето му.

— Защото си противна свиня, Сони, и преди двайсет и една години си направил нещо много лошо.

Уесткот направи опит да се освободи, но се отказа и затвори очи.

— Нищо не съм направил.

Той се изправи и здравата срита шерифа в ребрата, с което го накара да се разкашля.

— Напротив, направил си. Не бих ти препоръчал да се опитваш да ме убеждаваш в противното. Съдбата ти е в ръцете ми, точно както съдбата на сестра ми е била в твоите. Ако ме вбесиш, ще пострадаш. Прочете ли какво стана с Ръс Бенет?

Уесткот кимна съвсем леко.

— Ще ме убиеш ли?

— Абсолютно. — Отново приклекна, доволен да види как Уесткот изкашля кръв. — Виждаш ли, знам какво е станало онази нощ. Знам какво си направил.

— Чакай — припряно каза Уесткот. — Ще ти платя. Имам пари.

Евън не помръдна.

— Слушам те.

— Мога да набавя сто хиляди. Но ще отнеме няколко дни.

— Не разполагам с няколко дни, Сони.

— Сериозно говоря. — Уесткот успя да кимне с глава, за да подчертае думите си, после отново изстена. — Имам инвестиции, но трябва да продам някои неща.

— Когато стигнем закъдето сме се запътили, ще можеш да ми кажеш къде са тези инвестиции. Сещаш се, номера на банкови сметки, пароли. Такива неща.

Уесткот рязко се отпусна.

— Не ги знам.

— Щеше да ме подкупваш с крадени пари ли? Що за шериф си ти?

— Те са на майка ми — смотолеви той.

— О, значи това бил планът. Да откраднеш от мама. Засрами се. Лош, лош шериф. Я кажи, майка ти знае ли?

— Какво?

— Какво не сте направили — ти и останалите?

Сони затвори очи.

— Да си го гледал по CNN?

Евън почти се усмихна. Ако Мирна Уесткот знаеше, никога не би успяла да опази тайната.

— Не.

— Значи не знае. Убил си майката на Райън Ейгър. Защо?

— Убих я, защото и тя като теб е знаела и нищо не е направила. Измъчвах я, защото се беше облагодетелствала от загубата ми. Както, подозирам, и ти.

Уесткот рязко отвори очи.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Чудех се как си станал шериф. Наистина? И тогава се сетих, че старият шериф би могъл много да ми каже за наследника си.

— Избраха ме.

— Не това ми каза Рон Траск. Каза ми, че си заплашил да се раздрънкаш за Бък, освен ако той не посочи теб. Искаш ли да го питаш? В трюма е.

Очите на Уесткот диво заблестяха.

— Траск? Тук?

— И жена му.

Изкикоти се на паниката, изписала се на лицето на Уесткот.

— Мислеше си, че Траск може да те спаси ли? Защото той е единственият, който знае къде си отишъл? Това е безценно. Никой не знае къде си и при кого си. Никой нищо няма да направи, за да ти помогне. Което си е справедливо — не си ли съгласен?