Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (5)

3.

Понеделник, 3 май, 08:30 ч.

Джей Ди чакаше зад колата си, докато Стиви паркираше своята в гаража до моргата. Бусът на криминалните патолози беше напуснал местопрестъплението преди час, така че с малко късмет доктор Траск скоро щеше да разполага с нова информация. Двамата със Стиви разпитваха съседите, но никой нищо не беше видял.

Стиви заключи колата си.

— Искам да ти благодаря, че ме покри тая сутрин.

— Няма проблем. Може някой ден да се наложи да направиш същото за мен.

Наближи вратата на моргата и Джей Ди внезапно спря. Наистина ненавиждаше това място. Не можеше да си представи как патолозите работят тук всеки божи ден.

— Бих казала, че този случай е твоето бойно кръщение — каза Стиви.

— Не ме мисли. И по-лошо съм виждал.

— Мъжът е смлян на кайма, пръстите му са отрязани, а сърцето му е извадено. И то преди да сме погледнали под дрехите му. А ти си виждал и по-лошо, нали?

— Виждал съм и по-лошо — спокойно повтори той. И наистина беше така. Което беше тъжно.

— Имал ли си случаи с изтезания в „Наркотици“?

— Не — отговори Джей Ди и Стиви завъртя очи.

— Дявол те взел, партньоре, с ченгел ли ще ме караш да ти вадя думите?

Устните му леко потрепнаха.

— Извинявай. Не съм свикнал да ми задават въпроси.

Не беше свикнал да има партньор, който се опитва да влезе в главата му, но знаеше, че Стиви ще успее. Да влиза в главите на хората беше неин специалитет.

— Каза, че и по-лошо си виждал. Къде, в Кандахар?

Джей Ди се намръщи. Тя знаеше къде е бил. И какво е правил. Не бяха много хората, които знаеха, но съпругът й — най-добрият приятел на Джей Ди — беше сред тях.

— Да.

— Пол каза, че си му разрешил да ми каже.

Така си беше. Пол никога не би обелил и дума, ако Джей Ди не му беше позволил.

— Тогава никога не ми беше хрумвало, че с теб ще станем партньори.

Стиви тъжно се усмихна.

— Мога да забравя. Да се направя, че никога не съм знаела.

— Не, всичко е наред.

— Знаеш, че не си направил нищо, от което да се срамуваш, нали? Служил си на страната си, Джей Ди. Постъпвал си правилно.

Джей Ди се замисли за всички онези пусти дни и нощи, в които седеше, съсредоточен върху мястото, откъдето мишената му най-накрая щеше да мине. И за ненавистта към себе си, която неизбежно следваше, след като натиснеше спусъка. Когато се върна у дома, се почувства самотен и празен, макар да имаше Мая. Преструваше се, вършеше си работата, дори спортуваше. Стана много добър в бейзбола. Но си остана сам.

Една вечер по невнимание Пол го уцели с топка за софтбол и настоя да го закара в спешното. И досега Джей Ди не беше напълно сигурен дали това изцяло е бил инцидент. Пол стана първия му истински приятел. Спечели доверието му. Прие го в семейството си.

В нощта, в която Пол загина, Джей Ди отново остана сам. После си отиде и Мая и отнесе със себе си дори илюзията, че има човек до себе си. Но онези дни бяха минало. Също като Кандахар, и те бяха спомени, до които рядко си позволяваше да се докосва.

Отвори вратата на моргата.

— Тук сме.

Стиви изглеждаше така, сякаш искаше да се задълбае в темата, но за щастие се въздържа.

— Не знаех, че познаваш Луси Траск.

Смяната на темата отново го накара да се почувства неудобно, но този път по различен начин.

— Всъщност не точно. Доктор Траск направи една аутопсия, която наблюдавах, докато бях в „Наркотици“. Видях я може би за трийсет минути. До днес всъщност така и не сме разговаряли като хората.

— Наистина ли? Никога не бих предположила — каза тя проницателно. — Луси е добър патолог. Усърдна е. Не помня някога да съм я виждала толкова разстроена като днес. Мисълта, че жертвата й е приятел, беше жестока. Луси не се сближава лесно с хората.

Тя бутна вратата и влязоха в залата, където Луси Траск стоеше зад масата за аутопсия. Беше с хирургическа престилка, маска на лицето и хирургическа шапка на главата. Изглеждаше точно като първия път, когато Джей Ди я беше видял. Само дето сега тялото, над което работеше, беше на възрастен човек.

— Какво имаме? — запита Стиви. Траск се стресна и рязко вдигна поглед. Очите й срещнаха погледа на Джей Ди за миг, преди отново да се върнат върху жертвата. Но в онзи миг той видя изненада… и още нещо.

Интерес. Минало беше доста време, откакто за последен път беше с жена, но не чак толкова много, че да не разпознае внезапния интерес. Беше го забелязал и преди, на местопрестъплението.

— Доста неща — делово отговори Траск. — Готвех се да се заема с него.

Дръпна маската от устата си.

— Но сега, като сте тук, можете да видите каквото е останало от него, преди да съм почнала.

Не преувеличаваше. Уврежданията бяха прекалено големи, за да се понесат лесно дори от свикналите с подобни гледки. Най-напред изпъкваха обезобразеното лице и огромната дупка в гърдите. Липсващите пръсти допълваха страховитата картина.

Стиви се намръщи.

— Какво са правили с него?

— Какво ли не. Още на място ви казах, че краката му са строшени. Рентгеновите снимки показаха три фрактури на десния фемур и две на левия. Мисля, че е използвана бейзболна бухалка. Дупката в гърдите е направена след смъртта. Отстраняването на очите, езика и ампутацията на пръстите — не.

— Езикът в кърпата ли беше? — попита Фицпатрик и тя кимна.

Стиви въздъхна.

— Каква е причината за смъртта?

— Все още не знам. Мога да кажа, че някой здравата е поработил върху лицето му.

— И сама успях да се досетя — сухо каза Стиви. — При това дори не съм лекар.

Траск поклати глава.

— Имам предвид, че е претърпял пластична операция.

— Как разбра? — запита Джей Ди. — Изглежда всяка кост по лицето му е натрошена.

— Всички кости са натрошени, но има импланти на скулите. Видяха се на рентгена.

— Можем да вземем серийните им номера — въодушеви се Стиви. — Ще помогне да го идентифицираме.

— Можем, да — съгласи се Траск. — Ще извадя имплантите. Убиецът явно не е знаел за тях.

— Да не би затова да е взел сърцето? — попита Стиви. — Ако е било възможно да се проследи.

— И аз си го помислих — призна Траск. — Ще разберем, когато научим името му.

— А как е извадил сърцето? — запита Стиви. — Това не е лесна работа.

— Не, не е. За да разберем, ще отнеме повече време, но каквото и да е използвал, е било достатъчно мощно, за да пререже мускулите и костите. Линиите на разреза са доста гладки, не е действал немарливо.

— Има учудваща липса на кръв — отбеляза Стиви.

— Да, защото тялото е било измито, преди да го преоблече.

— А дупката в гърдите?

— В нея е натъпкана кърпа за ръце, от обикновените, памучни.

— Нещо друго? — попита Джей Ди.

Луси вдигна вежди.

— О, тъкмо започвам, инспекторе. Премерих температурата на тялото. Четиринайсет градуса Целзий.

Джей Ди и Стиви си размениха объркани погледи.

— Замразен ли е бил? — обади се Джей Ди.

Траск кимна.

— Да, точно така.

— Е, това дяволски разтяга времето на убийството — ядоса се Стиви. — Как е успял да сложи жертвата на пейката, след като е бил замразен?

— Размразил е крайниците му. Може би ги е топил във вода. Подобно на замразена пуйка в мивката, когато крилата и бутовете се отпускат първи. Това обяснява как кръвта под шията е била отмита, а кръвта по лицето и скалпа е още тук, само че засъхнала.

— Колко дълго е бил замразен? — попита Джей Ди.

В погледа на Траск се появи тревога.

— Седмица. Може и по-дълго.

— Може би две седмици? — спокойно попита той.

Тя погледна тялото.

— Възможно е.

Стиви въздъхна.

— Времето, през което си отсъствала. Върнала си се снощи, а тази сутрин този тип просто се появява в края на парка, точно на маршрута ти за джогинг.

— Облечен като твой приятел — добави Джей Ди. — Когото често си откривала на същото място и често си връщала в дома му.

— Не е добре това — измърмори Стиви. — Никак не е добре. Луси, каза, че тъкмо започваш. Какво още?

Траск внимателно надигна тялото, достатъчно, за да видят гърба на жертвата.

— Какво е това? — запита Джей Ди.

— Изгаряния от цигари — направени са докато е бил жив — отговори тя. — Подредени са съвсем умишлено. Елате да видите на компютъра, направих снимка, преди да дойдете.

Скрийнсейвърът изчезна и снимката се показа. Едничка мисъл се завъртя в главата на Джей Ди, след като осъзна какво гледа. Може и да не съм виждал по-лошо. Стиви се наведе към монитора.

— Първо римско или буквата „I“. — Обърна се и сви устни. — Може би трябва да потърсим и други.

Джей Ди погледна Траск.

— Извадете имплантите от скулите, докторе. Трябва да разберем кой е тоя тип.

 

 

Понеделник, 3 май, 09:55 ч.

— Не това исках да чуя от вас.

Лейтенант Питър Хайът стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше надолу към улицата. Беше едър мъж, рядко се усмихваше и едва ли не смяташе, че едно от задълженията му бе да кара служителите в кабинета му да скачат при нареждане.

Според Стиви, Хайът по-лошо лаеше, отколкото хапеше. Джей Ди пък не мислеше, че харесва новия си шеф. Разбира се, това нямаше кой знае какво значение. Беше важно единствено дали едрият мъж ще ги подкрепи, когато се наложи.

Замисли се за жертвата. Предстоеше им много работа.

Хайът загърби прозореца. Лицето му беше сгърчено в тревожна гримаса.

— Никак не ми харесва онова, което ми казвате. Значи мислите, че патолозите е трябвало да открият този тип? Защо?

— Не знаем — каза Стиви. — Засега.

— Тая Траск… — Хайът приседна на ръба на бюрото и скръсти ръце пред масивните си гърди. — Разкажете ми за нея.

— Добра е — отговори Стиви. — Има поглед над детайлите и притежава логическа мисъл. И освен това не е с бастун отзад, като някои други нейни колеги.

Хайът поклати глава.

— Нарисува доста хубава картинка, Стиви. Ами личният й живот? Гаджета, вбесени годеници? Някаква причина да мислим, че това може да е лично към нея?

Стиви се намръщи.

— Не мисля, че е обвързана с някого. Но не я познавам извън работата. Тя е затворен човек.

Джей Ди почти беше спрял да диша. Необвързана. Това беше хубаво.

— И аз имам същите впечатления за нея — каза той. — Досети се, че жертвата не е мъжът, когото познаваше. Забеляза, че краката му са твърде малки. Знаеше го, защото се погрижила за стареца тази зима, когато се измъкнал от вкъщи без обувки. Но не искаше да ми го разкаже, трябваше да измъкна историята от нея насила, а не съм сигурен защо.

Хайът направи физиономия.

— В това няма смисъл. Открий причината. Ако е разкрила това с неохота, може да има и други тайни — достатъчна причина да я стреснат. Знае ли се коя е жертвата? Как се казва?

— Кристофър Джоунс — отговори Стиви. — Траск извади имплантите на скулите му и ги проследи, докато чакахме. Каза, че никога не е чувала за него.

Хайът повдигна сивите си вежди.

— Вярвате ли й?

— Да — отвърна Джей Ди, може би малко прибързано, с което си спечели остър поглед от шефа си. Усети топлината по лицето си и сви рамене. — Видях изражението й, когато си мислеше, че познава жертвата. Не мисля, че лъже.

Стиви кимна за потвърждение.

— Тя сътрудничи, Питър. Нямаме никаква причина да мислим, че има нещо общо с това.

— Освен че тялото е било нагласено така, че да го намери — саркастично каза Хайът. — Което е просто един мъничък незначителен детайл. Какво знаем за жертвата?

— Живее в щата Колумбия — заобяснява Стиви. — Отиваме там, след като приключим разговора с теб.

— Значи господин Джоунс е бил лекар?

— Не — отрече Джей Ди. — Бракоразводен адвокат. Което ни смущава.

— Бракоразводните адвокати ме смущават и мен, всеки месец, когато подписвам два чека за издръжка. Но подозирам, че вас повече ви притеснява фактът, дето вашият мъртъв адвокат е носил пръстен от медицински колеж.

— И надписа на ролекса също, „Благодарности за бюста“ — допълни Джей Ди.

Хайът се изсмя изненадано, после се изкашля.

— Съжалявам, не знаех за този детайл. — Отново стана сериозен. — Проверете нашия адвокат Джоунс. Разберете защо е носил лекарски пръстен и защо е мъртъв. И вижте каква е връзката му с доктор Траск. Дори и отговорът да не ви хареса.

Изгледа настойчиво Стиви.

— Вие двете да не сте приятелки? Това ще бъде ли проблем за теб?

Тя сви рамене.

— Двете с нея не сме неприятелки, но не сме и толкова близки. Така че, не, няма да е проблем.

Хайът обърна поглед към Джей Ди.

— Ами ти? Много бързо я защити.

Джей Ди поклати глава и се почувства сякаш повече защитава себе си. Това не му хареса.

— Говорих с нея днес за първи път, така че и за мен няма да е проблем.

Надяваше се това да е истина. Но като се сети за начина, по който тя го изгледа, когато влезе в моргата, и как това накара сърцето му да запрепуска, разбра, че за него ще е доста голям проблем.

— Тогава тръгвайте. Разберете какво е това „I“, изгорено на гърба му. Ако ще трябва да съобщавам на началството, че си имаме развихрил се сериен убиец, ще са ми необходими колкото се може повече детайли.

 

 

Понеделник, 3 май, 10:20 ч.

— Вие ли позвънихте?

Луси вдигна поглед от микроскопа. Доктор Крейг Мулхаузър си беше подал главата през вратата на лабораторията. В момента й беше шеф, а някога бе сред преподавателите й в медицинския университет и една от многото причини да избере патологията.

Щеше да е или патологията, или да свири по улиците в центъра на града.

Какво ли щеше да каже майка й? Луси почти можеше да чуе думите й. „Всички онези години на уроци по музика са били напразни! Да свириш пошли мелодии за жълти стотинки като някой просяк на улицата“. Луси почти се беше решила на това, само за да я подразни. Замисли се за клуба, който й беше като втори дом.

Махна на Крейг да влезе.

— Не виждам това, което би трябвало да видя.

Той се запъти към микроскопа.

— Джон Доу^[1], дето го откри сутринта?

— Кристофър Джоунс. Температурата на тялото беше четиринайсет градуса.

Гъстите вежди на Крейг се изстреляха нагоре.

— Човек не вижда подобно нещо всеки ден.

— Именно. Краката и ръцете са били размразени. Трябваше да разбера, че нещо не е както трябва, когато се строполи на шахматната маса. Сега се сещам, че тялото му направи… „туп“. А не… „пляс“.

Устните на Крейг помръднаха.

— „Туп“ и „пляс“?

Тя присви очи.

— Знаеш какво имам предвид.

— Така е и това малко ме плаши. Сериозно, все пак си мислела, че го познаваш. Това, че не си се усетила за „туп“ вместо „пляс“, е разбираемо. И така, какво е това, дето не виждаш, а трябва?

Тя го прикани да погледне през микроскопа.

— Няма дехидратация — обясни тя, докато той се взираше надолу. — Мислех, че уврежданията на клетъчно ниво ще са много по-мащабни.

— Но не е така — отбеляза той. — Откъде е взета пробата?

— От бедрото, но образците от стомаха и ръката показват същата липса на увреждания. Трябва да има увреждания.

Винаги, когато водата в човешките клетки замръзва и се размразява, се наблюдава кристализация и дехидратация. Но тук такива нямаше.

Крейг вдигна поглед към нея.

— И?

— Бил е замразен — заобяснява Луси, — но не по традиционния начин. Знам, че звучи лудо, но изглежда, че тоя тип е бил светкавично замразен, както замразената царевица.

— Въобще не звучи лудо. При светкавичното замразяване температурата пада толкова бързо, че дехидратацията е минимална. Което е и целта. Тъканите не се увреждат, запазва се и миризмата. На царевицата де — добави той. Наведе се над тезгяха. — Но ти говориш за дяволски голямо оборудване.

— Знам. Жертвата е метър и осемдесет. — Тя сви рамене. — Колко гаргантюелски светкавични замразители може да има наоколо?

— Като начало по-интересно е защо въобще е трябвало да го замразяват.

— Според инспектор Фицпатрик убиецът е искал аз да намеря тялото. Ето защо господин Джоунс е седял до шахматната маса, облечен като моя приятел. Нямаше ме в града за няколко седмици и предполагам, че тялото не е могло да издържи, затова го е замразил.

Изражението на Крейг стана мрачно, сякаш всички парченца от пъзела се озоваха по местата си.

— И защо убиецът би направил това? Да се цели в теб? Защо?

— Може би защото е решил, че ако криминален патолог открие тялото, ще получи повече внимание. Не бих се притеснявала за това.

— Така е, но защо ти? И как въобще убиецът е научил за теб? Не си някоя знаменитост, Луси. Не си се показвала по новините. Все аз давам пресконференции. Откъде тоя тип въобще знае, че съществуваш? Че бягаш в парка? Че не си в града? Как?

Тя се замисли за хората, които знаеха какво работи, къде живее, че не си е у дома. Приятелите, колегите от моргата, университета, където чете лекции предната седмица, в хотела, където беше отседнала за участие, в курса по-предната седмица.

И клубът. Не можеше да забрави клуба.

— Много хора знаеха, че не съм в града. Много хора знаят, че съм съдебномедицински патолог.

— Но кой знае, че всяка сутрин тичаш? Кой е знаел, че старецът ти е приятел?

— Не знам.

Това наистина беше така. Мнозина бяха наясно с някои подробности от живота й, но малко бяха тези, които познаваха детайлите. Освен ако онзи човек специално не си беше направил труда да я проучи.

— Искам да внимаваш — тихо и настойчиво каза Крейг.

— Ще внимавам, обещавам. Недей да ме плашиш.

— Добре. — Изправи се с уморена въздишка. — Обади ми се, като се прибереш довечера.

Тя се поколеба.

— Ще е късно. Не искам да събудя Рода.

— Няма да я събудиш, спи като труп. — Поклати глава. — Извинявай. Лош каламбур.

Луси се усмихна.

— Правиш лоши каламбури откакто те познавам, а чак сега се извиняваш…

Крейг не й върна усмивката.

— Сериозен съм. Обади ми се, щом се прибереш, дори и да е късно. Звънни по домашния телефон, не от мобилния. И не ми изпращай есемеси. Достатъчно старомоден съм, искам да чуя гласа ти, за да съм сигурен, че си в безопасност.

Луси въздъхна. Смяташе да му прати есемес от клуба, но май това отпадаше.

— Добре. Ще ти се обадя. От вкъщи — добави, когато той я изгледа.

— Хубаво.

 

 

Понеделник, 3 май, 10:35 ч.

— Това е мястото — каза Стиви и погледна през прозореца на колата. Джей Ди беше шофирал до дома на Кристофър Джоунс, докато Стиви се луташе в телефонния лабиринт на катедрите в университета. След четири прехвърляния и петнайсет минути асансьорна музика — Джей Ди малко се притесни, като разбра, че на нея всъщност й харесва — Стиви успя да се свърже с правилния човек с достъп до необходимите записи в университета.

Кристофър Джоунс не беше следвал в медицинския факултет.

Джей Ди спря до бордюра.

— Има инвалидна рампа отпред.

— И инвалиден стикер върху вана на алеята — забеляза Стиви. Извади монета от джоба си, за да разиграе ези-тура за неприятното задължение да се уведомят роднините.

— Ези или тура?

— Ези.

Тя подхвърли монетата и го погледна съчувствено.

— Ези. Искаш ли да го поема аз?

Джей Ди се намръщи и поклати глава.

— Не съм дезертьор, Мазети. Ще го направя.

Отидоха до къщата и Джей Ди натисна звънеца. Вратата се отвори и пред тях се появи мъж на средна възраст в инвалидна количка. Косата му беше прошарена, носът му — леко изкривен встрани.

— Да? Какво желаете?

— Аз съм инспектор Фицпатрик, а това е партньорката ми, инспектор Мазети. Искаме да говорим с госпожа Кристофър Джоунс.

— Аз съм господин Кристофър Джоунс. За какво става въпрос?

Джей Ди премигна изненадано, с периферното си зрение забеляза и смущението на Стиви.

— Вие сте Кристофър Джоунс? — попита той.

Мъжът каза отегчено:

— Нямам време за това.

— Чакайте. — Джей Ди постави ръка на вратата преди мъжът да я затвори. — Сър, името ви се появи при разследване на убийство. Може ли да влезем?

Мъжът пребледня:

— О, господи. Направил го е. Наистина го е направил. Реших, че блъфира, като се опитва да се отърве от ограничителната заповед. Не мислех, че наистина ще… — Раменете му увиснаха. — Кога? Кога я е убил?

Джей Ди отново премигна.

— Сър, мисля, че има недоразумение. Оказахте се покойник при наше разследване.

Мъжът присви очи.

— Но аз не съм мъртъв.

— Очевидно — отговори Джей Ди. — Може ли да влезем, господин Джоунс?

Кристофър Джоунс подкара количката си към голямо антре, без да спира да се мръщи.

— Заповядайте.

— Господин Джоунс, правили ли сте си някога пластична операция на лицето? — попита Джей Ди.

Джоунс докосна лицето си с почти несъзнателен жест.

— Да. Претърпях автомобилна катастрофа преди пет години. Лицето ми пострада, също и гръбначният ми стълб. Защо?

— Имате ли импланти на скулите? — настоя Джей Ди.

— Да, имам. Защо? — раздразнено повтори Джоунс.

— Защото имплантите, регистрирани на ваше име, бяха открити при аутопсията на тяло, намерено тази сутрин.

Джей Ди видя как в погледа му проблесна изненада.

— Има някаква грешка — каза Джоунс. — Имплантите ми още са си в мен, благодаря.

— Кой ви оперира? — запита Стиви.

— Доктор Ръсел Бенет — отговори Джоунс. — Има клиника в центъра.

— Ще говорим с него — обеща Джей Ди. — Благодарим ви.

Отвори вратата, за да ги подкани да си тръгнат, но Стиви не помръдна.

— Сър — започна тя, — това не ни влиза в работата… все още, но вие май наистина помислихте, че съпругът на ваша клиентка я е убил. Дори да вярвате, че блъфира, тя трябва да информира за това.

Джоунс неохотно кимна.

— Ще я посъветвам да го направи.

— Благодаря — каза Стиви. — Приятен ден.

Още щом влязоха в колата, Стиви се върна към телефона и набра университета. След няколко прехвърляния получи отговор и затвори.

— Ръсел Бенет се е дипломирал в Медицинския университет на Мериленд.

— Пластичен хирург, който е бил в Мериленд. Би могъл да е нашата жертва. — Джей Ди запали колата. — Но ако се окаже, че той е още жив, какъв е План Б? Ако е сбъркал и е разменил имплантите, може да си навлече беля. Няма да отговаря на въпросите ни с готовност.

— Да, знам. — Стиви пусна надолу сенника и погледна в огледалцето. — Според теб бръчките ми достатъчно ли са, за да накарам Бенет да повярва, че съм там за консултация?

Джей Ди избухна в смях.

— Е, тук ще се позова на Петата поправка и ще си замълча.

— Май ще е най-умно от твоя страна. — Издърпа надолу блузата си и го погледна ухилена. — Ще му кажа, че идвам за циците. На това ще повярва.

Той отново се засмя. Усмивката на Стиви беше заразителна.

— А каква е моята роля?

— Ти си съпругът ми. Богат, щедър и недоволен от недостига на извивки.

Изведнъж Джей Ди стана сериозен.

— Нямаше и едно нещо в теб, което Пол да не харесва.

Усмивката й повехна.

— Знам, бях щастливка.

— Всеки, който го познаваше, беше.

Не бяха много хората, срещнали Пол Мазети, които да не го смятаха за приятел.

Освен копелето, което го беше убило. Пол беше застрелян хладнокръвно, защото се беше озовал на грешното място в грешното време, защото бе проявил смелостта да не се подчини на заповедите на един обирджия на магазин и защото искаше да защити детето си. Бременната Стиви погреба съпруга и сина си и единствено мисълта, че детето, което носи, се нуждае от нея, й помогна да продължи. Петгодишната Корделия никога не беше виждала баща си.

Трагедията даде сили на Стиви да помага на другите. Подкрепяше групи за взаимопомощ, свързани със загинали полицаи, и така променяше животи. Включително и моя. Джей Ди й беше дяволски задължен. Може би дори й дължеше живота си.

Стиви тъжно присви устни.

— Да се срещнем с доктор Бенет, стига вече да не сме го направили.

Джей Ди тъкмо се канеше да паркира до бордюра, когато мобилният му телефон звънна.

— Инспекторе, Луси Траск е.

Инстинктът го накара да се изправи в седалката.

— Да, доктор Траск. Какво открихте?

— Мисля, че жертвата е била светкавично замразена. Запознат ли сте с този метод?

— Както правят със зеленчуците? — попита той.

— Именно — отговори Траск. — Фризерът трябва да е голям, с индустриални размери. На ваше място, бих започнала с фабриките за замразяване на храни.

Джей Ди предаде информацията на Стиви, която вече работеше на лаптопа и издирваше местни фабрики за консервиране.

— Това ще е от полза — каза той на Траск. — А, и освен това току-що се разделихме с Кристофър Джоунс.

— Какво имаш предвид?

— Ами беше си вкъщи, от плът и кръв, и импланти в скулите. Много се разстрои като разбра, че го мислим за убит.

— Но… В това няма смисъл, инспекторе.

— Има, ако хирургът е направил гаф — отвърна той. — Името му е Ръсел Бенет.

Джей Ди я чу как рязко си поема дъх, после последва мълчание.

— Доктор Траск?

— Бенет? Ръсел Бенет? Сигурни ли сте?

Той се намръщи.

— Да, сигурни сме. Защо?

— Защото него вече го познавам — тихо отговори тя.