Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (8)

6.

Нюпорт нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 13:25 ч.

Клей виждаше сивите води на залива и плуващите в далечината яхти. Всеки друг ден щеше да се замисли за един хубав риболов. Но не и днес.

Стигна до порутената постройка, където последно беше живял Евън. Според Ники можел да си позволи единствено това, след като съпругата му го бе изритала.

За което, каза си Клей, беше имала пълното право. Самият Евън си признал, че я е мамил много пъти с много жени. Но последната беше сменила правилата. Марго Уинчестър беше клинично побъркана, но дали би…

О, Боже. Да, би го направила. Клей забави колата, докато минаваше покрай малката дървена къща, която Евън беше наел. Нямаше я. Изгорена до основи. Отпред имаше предупредителна табела, а там, където трябваше да е вратата, беше опъната жълта полицейска лента.

Марго беше изпълнила заканата си, или поне част от нея. Беше обещала на Евън, че ще го убие, а после ще унищожи всичко, което притежава, дори и децата му. Беше му пращала писма, включително снимки на дома му, на децата му, които си играеха в училищния двор.

Тя не се шегуваше.

Клей прокара ръка през лицето си. Беше уморен.

В момента обаче това нямаше значение. Трябваше да провери местните некролози, да разбере дали тялото на Евън е открито, а и да си поприказва с госпожица Марго Уинчестър. Защото, ако Евън беше още жив, Клей трябваше да му осигури безопасност.

За това беше платил Евън Риърдън. Безопасен билет към новия си живот.

Разбира се, ако Евън беше мъртъв, Марго трябваше да плати и Клей трябваше да отнесе случая към полицията.

Без да привличам внимание върху себе си. Извади мобилния телефон от джоба и набра Алиса. Вдигна на третото прозвъняване.

— Къщата на Евън е купчина овъглени останки.

— О, не. — Тя въздъхна. — Побърканата кучка наистина го е направила. Убила го е.

— Може би. Трябва да ми намериш адреса на местния вестник. Искам да разбера дали са открили тялото на Евън.

— Ще ти пратя съобщение на телефона. Можеш да кликнеш на адреса и той ще иде в джипиеса ти.

Той премигна.

— Наистина ли?

— Да, инсталирах приложението на телефона ти.

— Благодаря. Ще ми трябва още малко информация. Провери старите броеве на местните вестници. Искам подробности за пожара в дома на Евън, преди да ида в редакцията на вестника.

— За себе си ли ще се представиш, или за друг?

Клей се поколеба.

— Няма да съм аз, не още. Ако Евън е все още жив и само се крие някъде, не искам да го прогоня. А ако е замесено онова ченге, татенцето на Марго Уинчестър, не искам толкова лесно да му изляза на мушката. Засега съм застраховател, който разследва пожари. Първо обаче ще ми трябват подробности за пожара, както и да знам кой е собственик на оная къща. Евън само я беше наел. Разбери кой в действителност е застрахователят, ако можеш. Знаеш ли как да направиш тези издирвания?

— Ники веднъж ми показа.

— Добре. Докато търсиш, ще се опитам да намеря Марго.

 

 

Балтимор Понеделник, 3 май, 33:35 ч.

Луси беше излязла от гаража и стоеше до полицейската кола, с телефон, залепен за ухото. Разговаряше с Гуин, която щедро изливаше яда си. Дрю беше в гаража със сапьорския екип, който проверяваше кутията в колата. Тълпата зад тях се увеличаваше, хората ставаха все по-ядосани, защото гаражът временно беше затворен.

Появата на сапьорите успя да изтръгне Луси от шока и да я накара да се сети за колата на Гуин. Ами ако онова не беше сърце? Ако беше бомба? Ами ако и Гуин имаше поставена бомба? И двете бяха излизали с Ръс, и то едновременно.

Съвсем разбираемо Гуин се разтревожи, когато Луси й се обади и настоя да провери колата си. Освен това се ядоса. После беше затворила, за да види дали всичко е наред, но вече се беше върнала и й се караше.

— Защо не ми каза, че е бил Бенет? — гласът й трепереше. — Щях да дойда, да сме заедно, докато ченгетата те разпитват. Боже мили. Господин Пю ти е като баща. Не — поправи се тя, — не като, той направо ти е баща. А ти не би допуснала и косъм да падне от главата му. Не трябваше да си сама, докато ченгетата те разпитват като някакъв престъпник.

Не бях сама, помисли си Луси. Фицпатрик беше там. Мисълта първоначално я сепна, но после трябваше да признае, че е истина. Той наистина я беше накарал да се чувства в безопасност. И че не е сама.

— Крейг Мулхаузър беше там — уморено каза вместо това. — Освен това и Торн ми се кара. Моля те, не ми викай повече, имах наистина отвратителен ден.

Гуин въздъхна.

— Съжалявам, но трябваше да съм там. Щях да дойда.

— Знам. Но аз съм гърмян заек при разпитите за убийства. Не се притеснявай.

Гуин внезапно замълча.

— Луси, това не е шега.

Беше ред на Луси да въздъхне.

— Права си. Обещавам ти, че следващия път, когато решат да ме разпитват, ще ти се обадя. Добре ли си?

В отговор Гуин се разсмя.

— Да бе, вече съм добре. Толкова се панирах, като ми се обади, че зарязах половин порция каноли при „Мама Розина“.

— Каноли? — завистливо изрече Луси. Стомахът й изръмжа и тя осъзна, че цял ден нищо не беше яла. Внезапно се почувства зверски гладна. — А мама Розина ги прави много хубави.

— И равиоли — добави Гуин.

Луси се намръщи.

— Сега вече си гадна.

— Щях да бъда, ако не ти бях донесла нищо.

Луси подскочи, когато някой я потупа по рамото. Обърна се и видя насреща Гуин и Ройс да й се хилят. Гуин затвори телефона си и й подаде голяма хартиена торба. За миг Луси не знаеше какво да каже, а после великолепното ухание на вкусна храна я блъсна в лицето.

— Донесла си ми обяд?

— Разбира се. — Гуин се протегна, за да я прегърне силно. — Не бива да откриваш трупове и сърца на празен стомах. А пък канолите винаги са полезни, когато човек има някакви проблеми.

Луси махна фолиото от кутията и вдиша аромата.

— Ммм. Благодаря ти. Има ли вилица?

Ройс й подаде.

— Извинявай, това е по-скоро вилицолъжица. Сигурно са се страхували, че ще се набодеш.

— Няма проблеми. — Тя се зае с порцията си. — Сигурна ли си, че няма нищо обезпокояващо в колата ти?

— Да — отговори Гуин. — Двамата с Ройс проверихме два пъти.

— Тя нищо не ми обясни — оплака се той, — но така пребледня, че не можах да я оставя да се оправя сама. Трябва ли сапьорите да проверят и нейната кола?

— Не мисля. Ще им кажа, че вече сте я огледали. А и това тук вероятно също не е бомба.

— Добре ли си, Лус? — притеснено попита Гуин.

— Добре съм… Просто съм… объркана. Торн остана с мен, докато ченгетата не дойдоха.

— Знам. Обади ми се да ме провери, преди да се върне в съда. Каза ми, че си в сигурни ръце с полицаите. — Смехът на приятелката й прозвуча сухо. — И това твърдение е достатъчно да покаже наистина колко е скапан тоя ден.

Луси се разсмя.

— Денят, в който Томас Торн е решил, че човек е в сигурни ръце с полицията… трябва да го отбележим в календара. — Внезапно стана сериозна. — Сапьорите излизат. Мисля, че вече е безопасно.

— Трябва да се връщам — каза Ройс. — Хайде, захарче. Ще те закарам на работа.

— Ще я изпратиш, Ройс, нали? — каза Луси. — Увери се, че всичко е наред.

— Ей — обади се Гуин и размаха длан пред лицето на Луси. — Аз съм тук, долу.

Ройс кимна сериозно.

— Хайде, да тръгваме. Ами ти? Кой ще се погрижи ти да си в безопасност?

Фицпатрик. Чувстваше го със сърцето си, но нямаше да го изрече на глас, така че махна към полицейските коли.

— Тези там, така че не се тревожете.

Гуин я прегърна.

— Ела довечера — прошепна й. — Мисля, че имам нужда да те видя, да съм сигурна, че си в безопасност. Така че, моля те.

Луси също я прегърна.

 

 

Понеделник, 3 май, 13:35 ч.

Стиви отново почука на вратата на апартамента на Бранди Бенет.

— Госпожо Бенет — извика силно тя. — Ако обичате, отворете.

— Може да не си е вкъщи — отбеляза Джей Ди.

— Колата й е отвън — каза Стиви.

Вратата на съседния апартамент се отвори и една жена на средна възраст подаде глава. Изражението й беше сурово.

— Вкъщи си е.

Стиви й се усмихна окуражително.

— Благодарим ви. А вие сте?

— Дороти Камелини. — Жената присви очи. — Вие ченгета ли сте?

— Да, госпожо — отговори й Стиви. — Аз съм инспектор Мазети, а това е партньорът ми, инспектор Фицпатрик. Откъде знаете, че госпожа Бенет си е у дома?

Дороти повдигна вежди.

— Госпожа Бенет? Представа си нямах, че е била омъжена. Съпругът й трябва да е или много умрял, или много всеопрощаващ.

— Какво имате предвид? — запита Джей Ди. — И откъде знаете, че си е у дома?

— Защото стените са тънки. Чух ги в задната стая, точно преди да почукате — тогава се умълчаха. Изчакват да си тръгнете. — Дороти присви устни. — Вършат разни неща там, цял ден. Тя и ония мъже. Понякога и по цяла нощ.

Стиви се приближи.

— Имате предвид секс? — тихо уточни тя.

— Да. Отвратително е. Вътре снимат порно.

Джей Ди не беше изненадан. Когато видя „дизайн“ на бизнес лиценза на Бранди Бенет, това беше първото, за което се сети.

— Сигурно мислят, че сме от отдела за „Борба с порока“.

— Може и да им се прииска да бяхме оттам — отговори Стиви. Отново почука на вратата. — Не сме от „Борба с порока“ — извика силно тя. — Сега всичките ви съседи го разбраха.

Вратата рязко се отвори и се появи млада жена, която притискаше къс копринен халат около пищното си тяло. Беше със силен грим, а русата й коса — неспасяемо объркана.

— Мерси много — озъби им се тя. — Сега всички съседи знаят, че ченгетата се интересуват от мен.

Стиви погледна към Дороти, която зяпаше с ококорени очи.

— От добрите сме, госпожо. Оценяваме помощта ви.

Дороти изгледа съседката си подигравателно, преди решително да тръшне вратата.

— Ако бяхте отворили веднага — меко изтъкна Джей Ди, — нямаше да се стигне дотук. Може ли да влезем?

— Не, не можете — нахално каза тя. — И ви моля да побързате. Много съм заета.

Сигурно е така. Джей Ди остана спокоен.

— Вие ли сте госпожа Бранди Бенет?

Устните й се извиха презрително.

— Само докато онова копеле съпругът ми подпише документите за развод. Той ли ви изпрати? Задник. Кажете му, че няма да си ги вземе обратно.

Надигна гърдите си и когато ги пусна, те подскочиха едновременно.

Леле. Добре де. Джей Ди се зачуди дали Бранди е подарила ролекса на Ръсел Бенет.

— Да не би да си ги иска обратно? — попита той, а тя се изсмя.

— Иска обратно всичко, а аз не си искам нещата, които съм му подарила. Не, сър. Задник.

— Ролексът — каза Джей Ди и тя кимна.

— Дори бях дала да го гравират — изсумтя тя и се нацупи. — Тъй че ако сте тук, защото ви е казал, че съм откраднала нещо, излъгал ви е. Тези — отново награби гърдите си — са единственото, с което си тръгнах, и може да му кажете, че няма да си ги вземе обратно. Задник.

— Добре, разбрахме — обади се Стиви. — Но не разследваме кражби. Аз съм инспектор Мазети, а това е партньорът ми, инспектор Фицпатрик. От отдел „Убийства“ сме.

Цупенето на Бранди внезапно се изпари.

— „У-у-убийства“ ли? Защо?

— Имаме причини да смятаме, че доктор Бенет е мъртъв — обясни Джей Ди.

Бранди едва отвори начервените си устни.

— Ръс? Мъртъв? Кога?

— Кога видяхте за последно съпруга си, госпожо Бенет? — попита Стиви.

— Преди три седмици — тихо отговори тя. — В кантората на бракоразводния адвокат. — Ужасът в очите й отстъпи място на паниката. — Не съм го направила. Кълна се.

— Не сме казали, че сте — каза Джей Ди. — Просто за момента събираме информация. Можете ли да ни кажете дали доктор Бенет е имал някакви отличителни белези или бенки?

Тя кимна вдървено.

— Аха. Има бенка на гърба, на плешката. Все му казвах да даде на колегата си да я махне. Беше неприятна.

Това беше достатъчно, за да издействат заповед за обиск за апартамента на Бенет, реши Джей Ди.

— Кой е колегата на съпруга ви? — попита той и извади бележника си.

— Лион Ренкуист. Занимава се предимно с лица. Направи носа ми. Ръс беше по циците. Оперираше лица само когато Лион беше в отпуск.

Любопитно погледна над рамото му, за да види какво записва в бележника си, но той го вдигна и тя се начумери.

— Доктор Ренкуист правил ли е някога някаква операция на доктор Бенет? — попита Джей Ди.

Жената кимна.

— Веднъж. Някаква кучка счупи носа на Ръс и Лион му го оправи. Нагласи му и скулите и му изглади и брадичката, докато го оперираше. Много бях ядосана на оная кучка, но ако днес я срещна, бих й дала медал.

Давай, Луси, извика наум Джей Ди.

— Защото доктор Бенет е бил…

— Задник — услужливо допълни Бранди. — Кълна се, че не съм го убила. Много пъти ми се е искало, и не само на мен. Изглежда, че накрая някой силно го е поискал. Боляло ли го е? Като са го убивали, имам предвид. Дано наистина да е изпитал болка.

Джей Ди се изкашля. Дамата не блестеше с особен ум.

— Госпожо Бенет, кога се разделихте със съпруга си?

Бранди отмести поглед, бузите й почервеняха от яд.

— Преди около два месеца.

— Защо? — попита той. Стиви беше отстъпила назад и го бе оставила да води разговора.

— Веднъж се върна рано. Проклет да е оня портиер, изпорти ме.

— Господин Херигън е казал на доктор Бенет, че сте с любовник в апартамента? — уточни Джей Ди, а тя сърдито кимна.

— Сякаш оня задник не ми е кръшкал. Имам предвид Ръс де, не Херигън. Херигън не би могъл да си хване нищо, освен надуваема кукла, беше просто порта. Знаех за жените на Ръс, ама не ми пукаше. Това обаче, което на него му беше позволено, на мен ми беше забранено. — Тя се запъна. — Все едно. Сигурно го е боляло, след като не сте сигурен, че тялото е неговото. Който и да го е направил, сигурно здравата се е престарал.

— Но не сте били вие — каза Джей Ди.

— Не. Имам алиби. Бях тук и снимах филми, защото копелето ми отряза кредитната карта и изпразни банковата ми сметка.

— Кой би искал да отмъсти на доктор Бенет? — попита Джей Ди. — Освен вас?

Тя отново се усмихна подигравателно.

— Всяка една от шестте жени, които той въртеше. Ръс беше наистина пристрастен към секса. Все не му стигаше. Но всяка жена, която забиваше, искаше парите му. Хич не го биваше в леглото.

Джей Ди трябваше да потисне поредното покашляне.

— Можете ли да ни посочите имена?

— Не, но Херигън може. Всички трябваше да се подпишат при оная невестулка. Мисля, че използваше подписите им, за да крънка услуги от Ръс. А той добре му плащаше. Не мисля, че на Херигън някога му се е налагало да заплашва. Ръс се грижеше за приятелите си. Но не и за съпругите си.

— Не ви ли плаща издръжка? — попита Стиви.

— Не. Подписах предбрачно споразумение.

— Понякога споразуменията допускат издръжка — в брой или в имоти — каза Джей Ди.

— Знам това. На глупачка ли ви приличам? Но Ръс нямаше да се съгласи на това.

— Все пак сте се омъжили за него — изтъкна Джей Ди. — Защо?

— Защото беше богат — каза Бранди, сякаш Джей Ди беше глупакът. — Реших, че ще успея да скътам достатъчно, докато си намеря ново татенце, но оня задник откри спестяванията ми и ги прибра. Ето затова снимам порно. Нищо си нямам.

Интересно. Ядосана, Бранди имаше същия лек акцент, който имаше и Луси Траск. Но Луси беше по-обиграна.

— Къде се запознахте с доктор Бенет? — попита той.

— На абитуриентската ми вечер — отговори тя и го изгледа предизвикателно. — Бях на осемнайсет. Гостуваше на родителите си и намина да види винарската изба на чичо ми. След това Ръс ме взе в града и ме настани на наистина добро място. Ходехме в скиорската му хижа, водеше ме на вилата си на плажа на Хилтън Хед, носеше ми подаръци.

— Къде сте завършили гимназия? — попита Джей Ди и очите й блеснаха доволно.

— В едно малко градче насред нищото. — Усмихна се предизвикателно. — И никога няма да се върна.

— Андерсън Фери — спокойно каза Джей Ди.

Бранди мрачно кимна.

— Като някакъв скапан уестърн. Нищо за правене, освен да седиш на верандата в люлеещ стол и да си търкаш задника. Станах на осемдесет, преди да навърша осемнайсет. — Стисна бравата на вратата. — Не съм пречукала оня кучи син, но ако разберете кой го е направил, дайте му една голяма влажна целувка от мен.

Понечи да се прибере, но Джей Ди сложи ръка на вратата.

— Още един въпрос. Да знаете доктор Бенет да е имал някакви наранявания? Някакви счупени кости?

— Да. Блъсна се в едно дърво, докато караше ски в Монтана. Счупи си ръката.

— Неприятно за един хирург — отбеляза Джей Ди. — Ръката му е трябвала, за да работи.

Тя сви рамене.

— Имаше си свестен лекар. Лекуваше спортисти. Всички бейзболисти ходеха при него.

— Помните ли името му? — попита Стиви.

Устните на Бранди се извиха тъжно.

— Явно здравата са омазали лицето му. Питате за белези, счупени кости. Казваше се Хамптън, или Ходжинс. Не помня, започваше с „X“. Вече мога ли да се прибирам? Чака ме работа.

— Да — каза Джей Ди, — но сигурно пак ще те потърсим.

— Нямам нищо за криене. Буквално.

Затръшна вратата пред лицата им.

Стиви почука на съседната врата и Дороти веднага отвори. Очите й бяха ококорени.

— Ето ви визитката ми — каза Стиви. — На гърба са моят телефон и телефонът на колегата ми. Ако видите или чуете нещо, моля ви да се обадите.

Дороти кимна.

— А на тях позволено ли им е да правят това? — прошепна тя. — Знаете, да снимат такива филми в апартамента? В съседство с почтени хора?

— Сигурно имат лиценз — обясни й Стиви. — Ще проверим в съответните институции. Благодарим ви за помощта.

Качиха се в колата. Стиви тихо подсвирна.

— Докторът явно е умеел да очарова жените от родния си град.

— Луси, Гуин и Бранди — съгласи се Джей Ди. — Може да има и други.

— Никога не бих допуснала, че Бранди и Луси са съгражданки.

— Бранди има подобен акцент като Луси.

Стиви се смръщи.

— Луси въобще не звучи като тая жена.

— Да, но когато е разстроена, като днес сутринта, имат нещо общо.

Стиви го изгледа с уважение и любопитство.

— И така, научих по нещо и за двама ви. Умееш да слушаш.

— Благодаря. — Изчака, но тя не продължи. — Какво ново научи за доктор Траск?

Стиви се замисли.

— Че може да губи самообладание.

Това го подсети за разтреперания й глас, когато му се обади за кутията. Беше уплашена, но успя да остане спокойна. И ми се обади.

— Може, да. Това защо те учудва?

Гласът му прозвуча ядосано.

Усмивката на Стиви беше многозначителна.

— Работила съм с Луси поне по петдесет случая и никога не съм я виждала толкова изнервена и притеснена, нито толкова ядосана както днес. Разбира се, има основание. Повечето хора щяха да рухнат, но тя не го направи. Това, че те остави да я видиш уязвима, ами това е просто… забележително. И така, сега накъде?

Успокоен, Джей Ди запали колата.

— Да идем да видим оная кутия в колата й, а после да поискаме разрешително за апартамента на Бенет. Ще ни трябва нещо за лабораторията, за да направят ДНК анализ. После трябва да говорим с колегата му. Може да знае нещо.

— Залагам на някоя от шестте жени, с които се е срещал — каза Стиви. — Или на първата му съпруга. Унизена жена и прочее. Безсърдечен и така нататък. Изтръгването на сърцето му е дяволски добра метафора за предателството му. На бас, че Херигън ще запее като птиченце, когато разбере, че Бенет е мъртъв. До десет минути ще имаме и шестте имена.

— Давам на Херигън по-малко от пет, за да изплюе всичко. — Джей Ди се включи в трафика и се замисли за Бенет и сърцето му. — Липсващите пръсти и счупените кости приличат на мъчение, сякаш е имал нещо, което някой е искал от него. Но изваждането на сърцето му… Направил го е, след като го е убил. Това не е мъчение.

— За мен е метафора, един вид изявление. Лично е.

— И е лично насочено към Луси Траск — мрачно допълни Джей Ди. — Защо?

— Познавала е жертвата, израснали са в един град.

— Както и поне две от останалите жени на Бенет.

— Но защо убиецът е мразил Луси Траск? — зачуди се Стиви. — В това няма смисъл.

Джей Ди въздъхна.

— Освен ако не крие нещо, както каза Хайът. — Не му се искаше да повярва на това. — Тя все пак изглеждаше откровена.

— Може да не знае какво знае. Може и Бенет да не е знаел. Струва ми се, че мъж, който изглежда така загрижен за себе си, не би издържал дълго на мъчения.

— Може би се е предал. Може би на убиеца просто му харесва да изтезава. Бенет няма сърце, защото е бил безсърдечен. Но езикът… Това е направено, докато е бил още жив. Без език не би могъл да му каже това, което е искал да научи.

— Поредното изявление?

— Така мисля. Или е казал, или е премълчал нещо, което не е трябвало.

— Трябва да разберем какво. Особено ако оня белег означава номер едно.

— Особено ако е решил Луси Траск да е номер две.

Стиви въздъхна.

— Предупредихме я да внимава и тя не е глупава. Нито пък някога ми е приличала на жена, която би поела ненужен риск.

— Така е — каза той. Което е добре за безопасността й, потенциално е лошо за мен. Защото освен интереса, който видя в очите й, там имаше и някакво опасение, което той не можеше да си обясни. Почти на границата на страха. Но с това щеше да се оправя по-късно. Номер едно в приоритетите му беше да се увери, че Луси Траск няма да стане номер две от списъка на садистичен убиец.

— Със сигурност тя му е мишена.

— Знам. Ще я настаним в сигурно жилище, но по-скоро бих искала да е близо до нас.

— Ами полицейска защита?

Стиви поклати глава.

— По-скоро не. Ако беше свидетел срещу мафията, тогава може би, но за това… — Сви рамене, а той още повече се намръщи. — Виж, това не ми харесва повече, отколкото на теб. Нека се обадя на Хайът и да му кажа последните новини. Може да ни отпусне още няколко души, които да работят по случая, така че да открием по-бързо оня тип и Луси повече да няма нужда от защита.

По-скоро не.

— Питай го дали Луси може да дойде с нас, за да уведомим родителите на Бенет.

Стиви го обмисли.

— Засега трябва да получим по факса декларациите от хотела и университета, че е била в Калифорния през последните две седмици. Той може да се заяде за това. А после ще я вземем с нас.

Джей Ди наведе глава и замълча.

— Начин да изработиш системата.

— Научих това-онова в „Наркотици“ — каза Джей Ди. — Ако Хайът се възпротиви, кажи му, че три от връзките на Бенет са били с жени от родния му град. Има нещо в това. Може Луси да ни помогне да разберем какво е то. Кажи му, че може да ни е консултант. Не на издръжка на управлението, разбира се.

Стиви се ухили широко.

— Почваш да се перчиш. Тя може да стане нашия местен водач из дивите простори на Андерсън Фери и да ни покаже всички лъвове, тигри и мечки. Леле-мале. — Направи гримаса. — Извинявай, Корделия в момента е на „Магьосникът от Оз“. Гледахме го четири пъти за последните две седмици. Вече ги сънувам тия крилати маймуни. Тръпки ме побиват.

Джей Ди се засмя.

— Съмнявам се да намерим лъвове, тигри или мечки около Бей Бридж, но поне Луси ще може да ни насочи къде да хапнем свестен рачешки пай.

 

 

Понеделник, 3 май, 14:15 ч.

Скръстила ръце на гърдите, Луси наблюдаваше как Дрю Питърсън и екипът му качват колата й в товарен камион. Бяха затворили вратите на гаража, докато дойдат сапьорите, с което изнервиха много собственици на коли. Но по-добре гневни, отколкото мъртви.

За щастие бомба нямаше. Рентгенът показа, че кутията съдържа само мускулна маса с размерите на юмрук, точно както беше подозирала. В момента сърцето на Ръс Бенет пътуваше към лабораториите на полицейските следователи. От мисълта й се повдигна.

А от това, че убиецът на Ръс необезпокоявано беше влязъл в колата й, й прилоша още повече.

Как? И защо?

Върхът на всичко беше, че колата й пътуваше към лабораториите.

— Колко време ще я задържите? — уморено попита тя.

— Няколко дни, може и по-дълго — отговори Дрю. — Съжалявам, доктор Траск.

— За какво съжаляваш? — чу нисък глас зад себе си, а сърцето й още по-силно запрепуска. Фицпатрик стоеше на сантиметри до нея. Силна тръпка премина по тялото й. Трябваше да положи усилие, за да не се втурне към него и към цялата тази прекрасна топлина, която излъчваше. Не би било безопасно. Не би било правилно. Не го прави, Луси.

— Трябва да задържим колата й — обясни Дрю. — Ще се изненадам, ако оня тип е оставил някакви отпечатъци, но все пак ще огледаме внимателно.

— Предполагам, че ще трябва да си наема кола, докато не приключите с това.

Фицпатрик се изкашля.

— Имам една излишна кола, която просто си седи в гаража. Можете да я заемете, доктор Траск, за колкото време се наложи.

Луси го погледна изненадана.

— Шегувате се.

Той впи очите си в нейните, напълно сериозен.

— Никой не я кара, просто си стои.

— Не мога да го направя, инспекторе — каза тя, но прозвуча неуверено дори в собствените си уши.

По лицето му премина лека усмивка и подчерта трапчинките му.

— Разбира се, че можете. Няма причина да харчите пари, за да наемате кола. Освен ако нямате достатъчно, за да ги хвърляте на вятъра.

Тя се поколеба, онази трапчинка привличаше погледа й като магнит. Усети как я обзема паника. Само защото Фицпатрик я привличаше, не означаваше, че трябва да се поддаде. Все още имам избор. И избирам да не го правя.

— Дори не ме познавате. Защо, за бога, ми поверявате колата си?

— Имате ли да плащате глоби за пътни нарушения? — запита я той.

— Разбира се, че не — вдървено отговори тя. — Не карам бързо. Знаете ли колко аутопсии на идиоти, дето шофират като луди, съм направила?

Той премигна объркано.

— Предполагам повече, отколкото бих искал да преброя.

— Именно. Така че, не, нямам глоби. — Намръщи се, когато той извади ключодържателя от джоба си. — Какво правите?

— Давам ви ключ. — Измъкна ключа от ключодържателя, хвана ръката й и притисна ключа към дланта й. — Ръцете ви отново са замръзнали.

Наблюдаваше развълнувана как ръката му затваря пръстите й в юмрук около ключа, металът беше топъл от престоя си в джоба му, близо до кожата му.

— Ти си луд — прошепна тя. — Знаеш го.

Ръката му се задържа миг по-дълго до нейната.

— Това е само кола, Луси — меко изтъкна той.

Тя вдигна очи и срещна настойчивия му поглед. Тялото й потрепери така, както отдавна не беше й се случвало. Просто кола. А той беше просто ченге. Това беше толкова… удобно. А аз съм такава лъжкиня. Въздъхна тихо.

— Какво да кажа? Благодаря.

— Ще ти я докарам по-късно. — Погледна Дрю. — Какво стана с кутията?

Кутията. Топлината изчезна и леденият страх се завърна.

— Не е бомба — докладва Дрю. — Ще я отворим в лабораторията.

— Сърцето на Ръс е — каза Луси кухо. — Убиецът е влязъл в колата ми, паркирана в обществен гараж. Как? И защо? Защо ми е оставил кутията?

— По същата причина, поради която остави да намериш и тялото — каза Фицпатрик. — Това е лично.

Тя затвори очи и си пожела денят да започне отначало.

— Но защо?

Топлата му длан я стисна за рамото.

— Ще разберем. Всичко ще бъде наред. И ти също.

Това беше лудост — сърца в кутии и трупове върху маси за шахмат. Но още по-ненормално беше, че повярва на Фицпатрик, когато й каза, че всичко ще бъде наред.

— Добре.

— Имаме записа от охранителната камера — каза Дрю. — Тъкмо щях да го гледам.

— Да го изгледаме сега — предложи Фицпатрик.

— Къде е Стиви? — попита Луси, докато вървяха към буса на следователите, където един от техниците подготвяше записа.

— В колата, разговаря с Хайът. Скоро ще дойде. Къде е Томас Торн? Мислех, че ще остане с теб.

— Трябваше да иде в съда. Изчака Дрю да дойде, но после трябваше да върви.

— Добре. Всеки ден на едно и също място ли паркираш?

— Разбира се — каза Луси. Отново се почувства изтощена. — Точно както всяка сутрин бягам по едно и също време. Предполагам, че повече няма да правя нито едното, нито другото.

— Няма за какво да се обвиняваш — твърдо заяви Фицпатрик. — Имаш правото да паркираш навсякъде, където решиш, и да бягаш, по което време ти хрумне. Но все пак навиците ти са улеснили тоя тип в решението му как да се приближи до теб. Как да те тероризира — добави той спокойно.

Тя се замисли за тялото, катурнато върху шахматната маса, и колко ужасена беше, докато мислеше, че това е господин Пю.

— Определено го е направил. Дрю, дойдох в осем и петнайсет.

— Така си и помислих.

Дрю пусна записа и увеличи скоростта.

— Ето те, идваш. Заключваш си колата.

Луси погледна в монитора.

— Разбира се. Винаги заключвам.

Дрю прехвърли напред и забави, когато се появи някаква фигура.

— Спри — нареди Фицпатрик. Записът забави.

Луси гледаше неподвижно как се появява момче на велосипед.

— Просто едно хлапе.

— Тийнейджър — каза Фицпатрик, наведен над екрана. — Не се бои, не гледа през рамо. Носи кутията.

Момчето свали кутията от багажника и извади лист хартия от джоба си. Разви хартията и някакъв малък предмет изпадна от ръката му.

Луси усети как коленете й поддават.

— Това не е ли…? Не може да е…

— Да, това е — мрачно процеди Фицпатрик. — Хлапето има ключове от колата ти.

Момчето погледна номера на колата, след което използва ключа, за да отключи предната врата. Постави кутията зад волана, оправи панделката и отново заключи. Извади телефон от джоба си, написа есемес и подкара велосипеда към изхода.

— Можем ли да получим по-добър образ на лицето му? — запита разтревожен Фицпатрик.

— Има камера на входа — каза Дрю. — Може да успеем да получим по-добро изображение.

Луси се облегна на бронята на вана. Чувстваше гръдния си кош толкова стегнат, че едва си поемаше дъх.

— Имаше ключ от колата ми — промълви тя. — Как?

Фицпатрик се приведе и я погледна в очите.

— Някой има ли ключ от колата ти?

— Не — прошепна тя.

— Някога заемала ли си колата си на някого?

— Не. — За неин ужас от очите й рукнаха сълзи. — Никога.

Той пое ръцете й и ги стисна здраво.

— Искам да запазиш спокойствие, защото всичко ще се оправи. В безопасност си. Чуй ме. Колите идват с два комплекта ключове. Къде са ти другите ключове?

Тя затвори очи и се съсредоточи върху дълбокия му глас. В безопасност си. Сълзите се ронеха от очите й и се стичаха по бузите й.

— В сейфа в апартамента ми.

— Това е добре. — Стисна леко ръцете й, а после изтри сълзите й с палците си. — А сейфът ти? С комбинация ли се отваря, или с ключ?

Тя продължи да го гледа и стисна здраво ръцете му. Сякаш търсеше опора.

— С ключ. Единият е на ключодържателя в чантата ми, другият е в банковия ми сейф.

— Много разумно. — На устните му се появи крива усмивка. — Не съм очаквал по-малко.

Тя успя да му се усмихне в отговор. Ужасът отпусна хватката си, а тя си пое дълбоко въздух.

— Поне съм разумна и предвидима — каза, насилвайки се да говори с лекота, каквато можеше никога повече да не изпита. Убиецът имаше ключ. Бил е достатъчно близо до мен, за да вземе ключа ми.

Какви други ключове има? Ами ако имаше ключ и от апартамента й? Ами ако дойде? Докато спя? Представи си обезобразеното тяло на Ръс Бенет и я втресе, когато ужасът отново я сграбчи.

Фицпатрик стисна ръцете й.

— Ако има ключ от колата ти, може да разполага и с други ключове.

— От апартамента ми — дрезгаво отвърна тя.

— Може би. А може би не. Но все пак ще се наложи да намериш друго място, където да останеш за известно време. Можеш ли да идеш при приятели? Например при Гуин?

Тя кимна неуверено.

— Тя има диван, който мога да използвам. И без това рядко си е у тях.

Той й се усмихна и тя си даде сметка, че опитва да я успокои.

— Приятел ли си има?

— Винаги има приятел. Сигурна съм, че ще се съгласи да остана.

— Къде да останеш? — Стиви се приближи и огледа лицето й. — Какво е станало?

Фицпатрик й разказа.

— Кучият му син — измърмори тя.

— Не се бой, Луси. Ще ти пазим гърба.

Луси тежко преглътна.

— Благодаря.

Стиви я потупа по коляното.

— Имам някои добри новини. Вече не си заподозряна.

В отговор Луси се изсмя истерично.

— Благодаря.

— Разполагам с лицето на хлапето — каза Дрю и се дръпна от монитора. — Вижте.

Фицпатрик се изправи, но не пусна ръцете на Луси. Внимателно й помогна да стане и я обърна така, че да вижда монитора. Постави длани на раменете й и нежно я придърпа към себе си. Този път тя се предаде на порива си. Защото съм шокирана. Защото той е толкова топъл, а аз замръзвам. Защото с него се чувствам в безопасност.

Само дето дълбоко в себе си знаеше, че той е всичко друго, но не и безопасен. Ръцете му за миг стиснаха раменете й, после отдръпна бедрата си, макар и не достатъчно бързо. Луси си пое дъх. Не беше минало чак толкова много време, че да забрави какво е възбуден мъж.

— Познаваш ли го, Луси? — настойчиво попита Фицпатрик.

Концентрирай се. Хлапето беше азиатец, може би около осемнайсетгодишен. Около метър и седемдесет и пет, с щръкнали коси. И с лице, което никога не беше виждала.

Поклати глава, докато гледаше как се отдалечава с велосипеда си, как преминава през изхода и маха на човека в кабинката.

— Не, не го познавам. Но това не е мъжът, който обикновено е дежурен — каза тя.

— Не е оня, с когото разговаряхме — потвърди Дрю. — Този е друг.

Фицпатрик се обърна към един от униформените полицаи.

— Би ли помолил мъжа в кабинката да дойде, за да говорим с него? Благодаря.

— Той е куриер — каза Стиви. — Върни записа, Дрю, и пак го огледай.

Младежът излезе с велосипеда от гаража, после отново го яхна, с един крак, стъпил на земята. Взе пакет от багажника, погледна го и го върна обратно.

— Камерата не е хванала надписа на пакета — разочаровано отбеляза Луси.

Фицпатрик отново стисна раменете й.

— Можем ли да получим снимката му?

Дрю направи разпечатка и му я подаде.

— Може рецепционистът да успее да го идентифицира.

— Господа. — Униформеният полицай се беше върнал, водеше със себе си мъж на средна възраст. — Това е господин Джо Айзая, от кабинката.

Джо изглеждаше доста притеснен и Луси забеляза, че той целенасочено избягва погледа й. Познаваше този мъж. Всеки ден го поздравяваше. Беше мил. Но днес… освен това беше и изплашен. Добре дошъл в клуба, помисли си тя.

— Вече разговарях с полицията — отбранително каза Джо.

— Имаме още няколко въпроса. — Стиви посочи монитора, където Дрю вече беше успял да върне записа. — Онзи човек в кабинката не сте вие, господин Айзая. Защо?

Джо още повече се притесни.

— Братовчед ми ме заместваше. Нямаше ме само час.

— Защо не казахте това на другите полицаи? — попита Стиви.

— Не исках шефът да научи. Бях на лекар с жена си, болна е. Отсъствах дълго време от работа и се страхувах да поискам отпуск. Не мога да изгубя работата си, здравната си застраховка. Моля ви. Братовчед ми знае как да работи с регистъра.

— Пуснал е вътре куриер — каза Стиви, — който незаконно е проникнал в автомобил в този гараж.

Джо нервно облиза устни.

— Но сапьорите си тръгнаха. Казаха, че няма проблем… Не мислех, че… — Млъкна и преосмисли думите си. — Оплесках се, нали?

— Това е разследване за убийство, господине — каза Фицпатрик. — Искаме да говорим с братовчед ви, да видим дали познава младежа.

Показа снимката и Джо премигна.

— Ама това е Джими Ий. Прави доставки тук два-три пъти седмично. Няма начин да е замесен в убийство. Джими е свястно хлапе.

Фицпатрик си записа.

— Знаете ли за кого работи?

— Семеен бизнес е. „Ий експрес“. Извършват доставки в града.

— Благодарим ви, господин Айзая — каза Стиви. — Оценяваме помощта ви.

Джо нещастно кимна.

— Трябва ли да казвам на шефа?

Стиви погледна към Фицпатрик.

— Май засега разполагаме с всичко необходимо.

Фицпатрик кимна.

— Ще бъдете ли на разположение в случай, че възникнат други въпроси?

Раменете на Джо се отпуснаха.

— Винаги, когато се наложи. Благодаря ви.

За пръв път погледна Луси. Личеше, че се чувства виновен.

— Доктор Траск, много съжалявам. Добре ли сте?

— Добре съм, Джо. Надявам се Дайна да се оправи.

Можеше да усети как Фицпатрик я наблюдава. Това, че тя познаваше Джо, го беше изненадало повече, отколкото, че познава съпругата му.

— Да тръгваме към „Ий експрес“ — подкани ги Стиви — и да видим каква е била тая поръчка.

— Ами аз? — запита Луси. — Мога ли да се върна на работа? Не мога да се прибера вкъщи, докато не проверите апартамента ми — добави тя, когато двамата си размениха колебливи погледи. — Казахте, че трябва да остана при приятел.

— Някой ще те откара до вас, докато проверим хлапето с доставката — каза Фицпатрик. — Приготви си багаж за няколко дни.

— А после — добави Стиви — искаме да дойдеш с нас в Андерсън Фери. Трябва да уведомим семейство Бенет за сина им, преди да са научили от Бранди Бенет.

Луси кимна, едновременно доволна и все още притеснена. Отивам си у дома. Само дето от дълго време това вече не й беше дом.

— Добре. Благодарете на началника си от мое име.

— Ще го направим — каза Стиви. — Докато издирваме куриера, ще провериш ли съдържанието на кутията, трябва да сме сигурни, че е на Бенет.

— Мога да ви кажа дали е на човек и дали кръвната група е същата като на Ръс. — Мисълта да държи сърцето на някого, когото познава, я ужасяваше. — Доктор Мулхаузър ще направи останалото. Ще трябва ДНК проба, за да се установи със сигурност.

— До час би трябвало да я получи — обеща Стиви. — Вече имаме разрешително за обиск за апартамента на Бенет и капитанът ще изпрати човек, за да събере проби от гребените, четките му за зъби и всички обичайни принадлежности.

Фицпатрик срещна погледа й.

— Остани с някого от полицаите, докато се върнем.

Вероятно трябваше да се почувства обидена от повелителния му тон, но установи, че не е така. И вече не й беше студено, поне засега.

— Добре.