Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (18)

16.

Вторник, 4 май, 10:55 ч.

— Луси…

Джей Ди тръшна вратата на колата и се втурна да я догони. Тя почти беше стигнала до вратата на кооперацията си.

— Чакай.

Поиска да вземе сака от рамото й, но тя се отдръпна.

— Аз ще го нося — отсече тя, но после си пое дъх. — Благодаря ти.

Трепереше.

— Луси, какво ти е?

— Не искам да се връщам там.

— За Андерсън Фери ли говориш?

— Не, за седмия кръг на ада — сопна се тя. — Андерсън Фери, да.

— И защо?

Тя го изгледа смаяно.

— „И защо?“, повтори тя невярващо.

— Да. Уесткот е кучка, а Бенет те изхвърли. Мога донякъде да го оправдая, защото току-що беше разбрал за сина си, но той знае нещо. Мнението им за теб въобще не ме интересува. Така че, защо?

За миг тя се вгледа в него.

— Няма значение.

Отново тръгна. Джей Ди остана на място.

— Да не би да е защото родителите ти още живеят в съседната къща?

Тя рязко спря.

— Да — сопна му се в отговор.

— Поговори с мен, Луси. Моля те.

Моля те май вършеше работа, когато нищо друго не помагаше.

— Знам, че трябва да дойда. Схванах това, Фицпатрик, но това не значи, че трябва да се наслаждавам на пътуването.

— Но вчера искаше да дойдеш. Няколко пъти помоли.

— Никога не съм искала да идвам. Чувствах, че го дължа на семейство Бенет.

Той се приближи до нея.

— И все пак те те изхвърлиха.

— Те скърбяха. Не мога да ги виня. Нека просто… да приключим с това.

Все още не го поглеждаше. Той се опита да повдигне брадичката й, но тя извърна глава.

— А после се появих и аз — добави той. — Знам, че онова, което стана снощи, не беше планирано, но трябва да поговорим за това някой път. Моля те, не ме отблъсквай.

Луси уморено въздъхна.

— Не те виня, ясно?

— Обаче?

Тя затвори очи.

— Истината е, че една част от мен е объркана, дори унизена. Другата част е… въодушевена и би го направила отново, веднага. А това не е добре. Ти не си полезен за мен. Бих искала да приемеш това.

Джей Ди понечи да протестира, но думите не излязоха от устата му. При думата „въодушевена“ всичката кръв от главата му се смъкна, а на „веднага“ вече беше готов.

— Луси! — извика той.

Гласът дойде някъде отгоре и двамата едновременно повдигнаха глави. На един от балконите на втория етаж стоеше възрастна жена. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има, Барб? — извика към нея Луси.

— Днес не е добре. — Барб закърши ръце! — За малко да ти се обадя.

— Ей сега се качвам — успокои я Луси. На Джей Ди не му остана друго, освен да я последва нагоре по стълбите. Луси отвори сака си и извади калъфа с цигулката. Барб я чакаше на отворената врата.

— Опитах да пусна записа, но той счупи касетофона. Метна го по огледалото на стената.

Подът беше осеян с парчета счупено огледало, а един възрастен мъж, обут с ортопедични обувки, сновеше напред-назад и сърдито мърмореше.

— Не мога да се приближа достатъчно, за да измета стъклата — оплака се Барб с тежка въздишка.

Луси подаде сака на Джей Ди.

— Дръж го, моля те. — Внимателно приближи стареца. — Господин Пю, аз съм Луси. — Докосна го по рамото. — Изглеждате разтревожен. Мога ли да ви помогна?

— Не мога да го намеря — негодуваше той. — Не мога да го намеря.

— Кое не можете да намерите? — запита го тя толкова нежно, че сърцето на Джей Ди се сви.

Старецът поклати глава.

— Не мога да го намеря.

— Елате — прикани го Луси и го дръпна леко за ръката. — Елате да поседнем.

С объркан вид господин Пю й позволи да го отведе до дивана.

— Не мога да го намеря — печално каза той и Луси му се усмихна.

— Знам. Ще го намерим. Не се тревожете.

Извади цигулката и лъка от калъфа и нагласи инструмента под брадичката си.

От вълнение Джей Ди усети, че едва сдържа дъха си.

— Не! — извика старецът. Скочи и хвана Луси за ръката.

Джей Ди инстинктивно пристъпи напред, но Луси го спря с поглед.

— Всичко е наред — каза тя. — В сака ми има една кутийка. Би ли я дал на Барб?

Барб очевидно знаеше какво да очаква, защото измъкна една красива сребърна гривна от кутийката и бързо я закопча на китката на Луси. Луси я показа на господин Пю.

— Виждате ли, ето я. А сега нека седнем.

Възрастният мъж седна, а Луси остана изправена до него. Гривната подрънкваше на китката, извита над цигулката. Миг по-късно музиката се понесе и Джей Ди се заслуша безмълвен.

Това, което звучеше, нямаше нищо общо със снощната музика. Онази беше пулсираща енергия. Безпощадна и опустошителна. Тази… тази музика беше същинска прелест. Богата, пълна, чиста. Беше слушал тази пиеса стотици пъти. Но никога като сега.

Мелодията беше натрапчива и прекрасна и докосна нещо скрито дълбоко в него.

Господин Пю затвори очи, а върху лицето му, което доскоро излъчваше раздразнение, се изписа задоволство. Една сълза се търкулна по набръчканата му буза и той притисна ръцете си една в друга. Погледът на Луси се зарея и Джей Ди разбра, че тя се е пренесла някъде другаде в мислите си.

Джей Ди усети как очите му се навлажняват. Тя стоеше там, без грим, в медицинския екип, златночервената й коса беше вързана на проста опашка. И беше толкова красива, колкото музиката, която създаваше. Желая я. Мисълта го удари като мълния. Желаеше я, разбира се, вече го знаеше. Но сега беше различно. Искам я за себе си.

Не я познаваш. Тя няма да те допусне до себе си. Това трябваше да се промени.

— Това е „Адажио“ на Албинони — прошепна Барб зад гърба му. — Тя го изпълни на рецитала при дипломирането си, последния път, когато свири като негова ученичка.

— Тя е…

Предаде се. Нямаше подходящи думи.

— Знам. — Барб го потупа по ръката. — Тя е дар.

Някакво движение привлече вниманието му и той погледна през рамо. Повечето врати на съседните апартаменти бяха отворени и хората бяха наизлезли, за да слушат. Представи си израженията на лицата им. Истинско блаженство.

Пиесата свърши и господин Пю надигна очи в очакване. Без да прави пауза, Луси започна нова пиеса, също толкова завладяваща и меланхолична. Мрачна. Прекрасна.

Барб Пю реши да събере парчетата от огледалото, но Джей Ди се зае с това вместо нея. Луси почти беше стигнала до края на третата пиеса, когато той приключи и изнесе празната рамка от огледалото на стълбището.

— Благодаря — прошепна му Барб. — Вие сте инспекторът от вчера сутринта, нали? Вие ми се обадихте у сестра ми.

— Да, госпожо. — Джей Ди я поведе към стълбището, за да могат да поговорят на спокойствие. — Аз съм инспектор Фицпатрик. Живели ли сте някога с господин Пю в Андерсън Фери?

— О, не. Винаги сме живели тук, в Балтимор.

Той се намръщи.

— Мислех, че съпругът ви е бил учител по музика на Луси в гимназията.

— Така е. Преподаваше в девически пансион тук в града.

— Пансион? Имате предвид училище интернат?

— За някои — да. Луси живееше твърде далеч, за да пътува всеки ден, така че трябваше да остане тук.

— Музикално училище ли е било? — попита той. Жената се поколеба, после кимна.

— Да, освен всичко друго. Имаше рисуване, хорово пеене, танци и музика.

— Значи, училище за изкуства.

Тя отново се поколеба, този път по-дълго.

— Освен всичко друго. Трябва да питате Луси.

Освен всичко друго? Какво например?

— Ще опитам. Споделянето на информация не е сред големите й страсти.

— Дайте й време. Мисля, че ще откриете ключа към тези нейни тайни.

— Трудно ми е да я разбера.

Барб се усмихна тъжно.

— Понякога тайните ни са единственото нещо, което можем да опазим, инспекторе.

В дневната Луси прибираше цигулката си в калъфа. Господин Пю се изправи отново и я стисна за ръката.

— Моля те — каза той и тя го потупа по рамото.

— Имаме ли още малко време, инспекторе? — попита Луси.

— Моля — отговори простичко Джей Ди, разбрал силата на тази единствена дума.

Тя се сепна, сякаш Джей Ди беше смъкнал един от воалите, който бе пазила с цената на живота си. Нагласи цигулката под брадичката си и отново изсвири първата пиеса. Господин Пю отново се просълзи.

В продължение на един дълъг миг Луси задържа погледа му. Джей Ди можеше да чуе всеки удар на сърцето си.

— Той сега по-добре ли ще бъде? — Джей Ди попита Барб, а в това време Луси коленичи в краката на стареца и събу обувките му. Барб поклати глава.

— Не. Днес още няколко пъти ще има пристъпи, но вероятно най-лошият отмина.

— Знаете какво трябва да направите — тихо каза той и Барб кимна.

— Знам. — Внезапно му се стори толкова уморена. — Знам.

— Съжалявам. Знам, че разходите са…

— Луси се е погрижила за това. Започна да отделя пари още когато й казах за диагнозата на Джери. Напусна работа и дойде веднага, без да задава въпроси.

— Къде е била преди това?

— В Калифорния. Тя е добро момиче, нашето момиче. — Луси беше успяла да убеди господин Пю да си легне и го завиваше с одеяло. — Избра и хубаво място. Тя просто ме чака да… — Барб тежко преглътна. — Да съм готова да го загубя. Но не настоява, не твърде силно. Знае какво е да принуждаваш някого против волята му. — Присви устни. — Май говорих твърде много…

— Не, госпожо. Просто казахте достатъчно. — Подаде й визитка. — Ако ви трябва нещо, обадете се.

Барб взе визитката.

— Защо убиецът е направил това? — попита с притеснен глас. — Да нагласи мъртвец да прилича на моя Джери?

— За да уплаши Луси. Ако се страхувате от нещо, не се колебайте да се обадите на 911. После звъннете и на някого от нас.

Барб пребледня.

— Разбирам. Ще се грижите за нея, нали?

— Да — обеща той, без да се поколебае. — Ще ми отговорите ли на още един въпрос?

— Може би.

— Родителите на Луси дойдоха ли на рецитала й при дипломирането?

Барб се намръщи, в очите й проблесна гняв.

— Не, те така и не дойдоха. Нито веднъж. Това разби сърцата ни. — Жената тежко въздъхна. — И нейното също.

 

 

Вторник, 4 май, 11:25 ч.

Фицпатрик беше необичайно мълчалив, докато отваряше вратата на апартамента й. От полицията бяха сменили ключалката, така че ключът на Луси вече не вършеше работа.

— Може затова да е оставил сърцето при Гуин — отбеляза тя. — Вече не е имал ключ от вкъщи.

— Може, но не вярвам. Знаел е, че ще си там, Луси. И все едно дали искаш да признаеш, или не, хората, които са знаели това, са били в клуба оная вечер.

— Знам.

Беше прав, но тя не искаше да го признае. Отиде в спалнята и се замисли за последната пиеса, която беше изсвирила на господин Пю.

Беше забелязала сълзи в очите на Фицпатрик. Господин Пю също се беше разплакал, разбира се. Но той винаги го правеше, дори и преди алцхаймера. Разплака се още първия път, когато тя изсвири пиесата в гимназията. Но сълзите на господин Пю бяха различни — той беше артист. Музикант.

Беше й повече баща от нейния собствен.

Но Фицпатрик… Сълзите му я разчувстваха точно както оня първи път, когато го видя в залата за аутопсии. И начинът, по който ме гледаше. Все едно се опитваше да… ме види.

Внимателно отвори вратата на спалнята, стаята изглеждаше точно както я беше оставила.

— Ще побързам — обеща тя и се зае да подрежда дрехите си.

Фицпатрик обходи с поглед стаята, после се спря на Луси — за един дълъг миг. Сърцето й заби лудо, усети го в гърлото си.

— Не бях очаквал розово… или дантели — дрезгаво призна той.

Покривката на леглото й беше ефирна, дантелена и много момичешка. Това беше леглото, за което винаги си беше мечтала да има през всичките онези нощи в пансиона.

— Не всичко може да е черна кожа — каза тя с намерението думите й да прозвучат леко и весело. Вместо това гласът й излезе дълбок и дрезгав. Тъмните му очи блеснаха опасно, ръцете му се отпуснаха, а после се свиха на юмруци до тялото му.

С огромно усилие тя успя да се обърне и да отиде до гардероба.

Който беше почти празен.

— Не мога да си позволя да загубя всичките си дрехи — ядно заяви тя. Събра няколкото работни костюма и се загледа в черните рокли, които оставяше. — Колко време клубът ще бъде затворен?

— Поне още ден — отговори той точно зад нея.

Сепната, тя се обърна. Фицпатрик се намираше на сантиметри от вратата на гардероба. Лицето му изглеждаше уморено, с леко набола брада. Приличаше на пират, загледан в плячката си. Която може би съм аз. Би трябвало да му каже да се отдръпне. Би трябвало.

— Може и повече от ден — добави той и се приближи още, докато реверите на сакото му опряха гърдите й. Протегна ръка над главата й до рафта в гардероба и размаха чифт обувки с тънки високи токове.

— По-добре си вземи една-две рокли, за по-сигурно.

Тя затвори очи, тялото й пулсираше.

— Влияеш ми толкова лошо — прошепна тя.

Той се изсмя мрачно, тръпки я побиха по гърба.

— Мисля, че си била лоша много преди да се появя.

Отново протегна ръка и побутна закачалките.

— Хм. Срамота.

Държеше няколко закачалки с кожени рокли.

— Кое е срамота?

Той й се усмихна закачливо, трапчинката му се появи в целия си блясък и на нея й се прииска да се протегне и да я докосне.

— Нямам дрехи като тези на Гуин снощи.

Бюстието на Гуин си беше легенда.

— Тези тук показват само колко лоша мога да стана.

Веждите му се вдигнаха.

— И колко точно е това?

Тя извърна поглед, сети се за каската в колата му. И за алеята. Не мога да забравя това.

— Остави ме да се преоблека. Изчакай ме в дневната.

Той се намръщи, но остави черните рокли и обувките върху леглото.

— Добре.

Смени работните дрехи с обикновена морскосиня права рокля и сако, после опакова останалите дрехи в куфара. Спря се, огледа черните рокли на леглото и изруга, след което ги сложи най-отгоре.

— Просто за всеки случай — промърмори тя.

В случай на какво, не беше сигурна.

 

 

Вторник, 4 май, 11:40 ч.

Джей Ди вдигна поглед от снимката, която изучаваше, когато Луси домъкна куфара си в дневната, а сакът с цигулката висеше на рамото й. Погледна куфара с надеждата, че е взела черните рокли.

Когато видя снимката в ръката му, Луси леко присви очи. Не й харесва, че нахлува в личния й живот. Беше неизбежно. Колкото повече и колкото по-бързо научеше всичко за нея, толкова по-добре. Трябваше да заловят убиеца, преди да е извършил ново престъпление.

Обърна снимката към нея, така че да я види.

— Това си ти с господин Пю, нали?

Тя взе снимката и избърса несъществуващия прах. Отсреща я погледна младата Луси — в училищна униформа, седнала на стол, с цигулка и лък в ръката. Господин Пю свиреше на цигулка и удоволствието беше изписано на лицето му.

— Помня този ден — тъжно каза тя. — Много е трудно като си спомня какъв беше и какъв е сега.

— Обичаш го.

Очите й се изпълниха с болка.

— Той беше… беше ми като баща.

— Малка си на тази снимка.

— На петнайсет.

— Барб каза, че си била в пансион.

Лицето на Луси пламна.

— Барб понякога много приказва.

— Защо си била в пансион? — настоятелно запита той. — Моля те, кажи ми.

Тя вдигна поглед.

— Можеш да питаш госпожа Уесткот, ще се радва да ти разкаже.

— Не питам нея, питам теб.

— Добре. — Изправи рамене, сякаш щеше да се изправя срещу взвод за разстрел. — Забърках се в неприятности и ме изпратиха в дом за „трудни момичета“.

Веждите му леко се надигнаха.

— И как си се забъркала?

— Влязох с взлом в къщата на госпожа Уесткот. После тя ме обвини, че съм откраднала разни неща.

Веждите му още повече се надигнаха.

— Защо е трябвало да го правиш?

— Там имаше нещо, което исках.

Джей Ди затвори очи.

— Луси, ще ми разкажеш ли цялата история, или ще ми се наложи да ти я вадя с ченгел от устата?

Тя върна снимката обратно на лавицата с уморена въздишка.

— Уесткот имаше син.

Той се залюля на пети и скръсти ръце на гърдите си.

— Нека позная. Познавал се е с брат ти, Едуардс, Бенет и Ейгър.

Луси се намръщи.

— Да, Сони беше на същата възраст и играеше с брат ми в един отбор.

— Линус.

Тя тъжно изкриви устни.

— Той мразеше това име. Моминското име на майка ми е Бъкланд, което е и второто му име. Всички му викаха Бък.

— Обичала си брат си.

— Да. Бък беше… по-голям от живота. Дневната на нашите беше пълна с трофеите му, от всякакви спортове. Виках от скамейките на всеки негов мач. Всички го подкрепяха. Всички обичаха Бък.

— Обаче? — настоя Джей Ди.

— Когато той си отиде, всичко… спря.

— Какво спря?

— Животът… Родителите ми говореха само за Бък. Баща ми гледаше видеозаписи от мачовете му, майка ми лъскаше трофеите му. Стаята му се превърна в параклис. Никой не биваше да влиза там.

— Дори и ти?

Тя тежко въздъхна.

— Особено аз.

— Защо?

— Защото майка ми така искаше. Един ден нея я нямаше и аз влязох в стаята му. Липсваше ми, ужасно много. Бяха минали седмици, месеци, изведнъж се оказа, че е минала цяла година. Погребението му беше няколко дни преди четиринайсетия ми рожден ден, така че пак беше дошъл рожденият ми ден. Тогава се промъкнах в спалнята му и открих това. — Разклати гривната на ръката си. — Беше в една цигарена кутия под няколко бейзболни картички. Мисля, че е била за мен, за рождения ми ден, точно преди катастрофата.

Джей Ди повдигна ръката й, за да прочете посвещението. „Сестра №1“.

— Бък сигурно я е спечелил от пакет със снакс, но за момиче, тъгуващо за брат си, беше все едно подарък от Рая. Не я свалях от ръката си.

— Какво казаха родителите ти?

— Нищо, дори не я забелязаха.

— А какво е имала госпожа Уесткот, което ти си искала?

— Знаех, че пак ще се върнем на това — усмихна се Луси. — Гривната изчезна само няколко дни след като я намерих. Къпех се, влязох си в стаята, видях, че липсва и… едно момче се измъкваше през прозореца.

— Синът на Уесткот? — попита той и тя кимна.

— Облякох се и отидох у тях, за да си я взема. Старата госпожа Уесткот не си беше вкъщи, така че отворих вратата и влязох. Сони беше там, заедно с Ръс Бенет. Поисках си гривната, а Сони нагло излъга, каза, че не била у него. Адски се ядосах.

Джей Ди вдигна вежди.

— Да не си му счупила носа?

Тя потрепна.

— По-скоро му го натъртих, но потече ужасно много кръв. Ръс се опитваше да ме успокои. Тогава госпожа Уесткот влезе, видя, че бебчето й кърви, и пощуря. Извика полиция и така нататък. Баща ми много се ядоса.

— Но „бебчето“ на Уесткот е било на годините на брат ти…

— На деветнайсет по онова време. И хич не беше доволен, че някакво момиче му е разкървавило лицето.

— Бил е футболист — изтъкна Джей Ди с невярващ глас.

— Да, така е. Което, предполагам, още повече влошаваше нещата. Историята се разчу и момчетата му се подиграваха, дълго време му викаха „женчо“.

— Как си върна гривната?

— Казах ти, влязох с взлом в къщата на Уесткот. Предния път вратата беше отключена и просто влязох. След като шумотевицата с разкървавения нос утихна, счупих прозореца на Сони и се промъкнах. Госпожа Уесткот си беше легнала, а по онова време Сони се беше върнал в колежа, така че си мислех, че е безопасно. Намерих гривната под колекцията му от списания. За съжаление госпожа Уесткот ме хвана, като се измъквах през прозореца, и отново извика ченгетата. Пуснах гривната зад един храст, за да не ми я вземат.

— Какво направи?

— Запазих мълчание, изтърпях здраво конско от баща ми, истерия — от майка ми. Изчаках всичко да се успокои и се върнах за гривната си. Скрих я, и без това не можех повече да я нося. Верижката беше скъсана, а закопчалката — разбита.

— Какво се случи после?

— Сони се прибра за Деня на благодарността. Беше разбрал, че съм влизала у тях, и дойде да ме заплашва. Казах му, че нямам представа къде е гривната, а той най-неочаквано се ухили и ми каза „Окей“.

— Това не звучи добре — отбеляза Джей Ди.

— Защото не беше. Следващата сутрин, в Деня на благодарността, един полицай дойде у нас. Госпожа Уесткот беше подала жалба. Липсвал й пръстен и малко пари. Тъй като и преди бях влизала у тях, обвинила мен. Полицаят намери пръстена и парите в чекмеджето с бельото ми.

— Сони ги е сложил там, нали?

В очите й отново проблесна гняв.

— Да.

— Тогава ли напусна града?

— Да. Заминах за „Света Анна“ — училище за проблемни момичета. За три години.

— За първо провинение? — изненада се той.

— Всъщност, в училище също си имах неприятности. Оставах често след часовете, няколко сбивания… Да кажем просто, че имах известна практика, преди да разкървя носа на Сони.

— Кога се запозна с господин Пю?

— В училище. Един ден търках пода, защото отново си бях навлякла беля, и чух някаква ужасна музика някъде от стаите. Скрибуцането идваше от цигулката на момиче, което вземаше уроци. После господин Пю засвири и музиката му ме омагьоса. Скрих се и ги слушах. Не мислех, че някой ме е видял, но след като урокът свърши, той тръгна право към мен. Оказа се, че знае за мен. Явно съм била тема за разговор сред всички учители.

— И той какво направи?

— Запита ме дали харесвам музиката. По настояване на майка ми бях взимала уроци, но в онзи ден наистина поисках да свиря. Още на следващия ден започнах. — Преглътна тежко. — Баща ми отказа да плаща за уроците. Господин Пю се занимаваше с мен без пари, цели три години. По-късно ми каза, че за него било истинска радост да преподава на някого, който толкова силно иска да се научи.

— Много мило от негова страна. И обяснява много. През тези три години прибираше ли се вкъщи?

— През първото лято се прибрах с идеята да остана, но в действителност родителите ми не ме искаха. Освен това първата седмица в Андерсън Фери беше отвратителна. Всички знаеха къде съм била, а децата ме гледаха все едно съм някакъв звяр, хванато в клетка животно, което биха могли да бодат с пръчки.

— Предизвиквали са те да се сбиеш?

Тя кимна.

— Накрая успяха и боят се получи забележителен. Едно от децата подаде жалба и ме изправиха пред съдията. Чувствах се толкова нещастна. Исках да се върна в „Света Анна“ и го заявих на съдийката. — Сви рамене. — Там учителите бяха мили с мен. Съдийката каза, че училището било скъпо, но ако нашите продължат да плащат, ще ме върне обратно. Баща ми каза, че ще плати, така че събрах малкото, което имах, и се върнах.

— Чакай, какво имаш предвид с това, че вашите ще продължат да плащат?

Луси срещна объркания му поглед и разбра въпроса му.

— Това не беше изправителен дом, Джей Ди. Беше частно училище за деца с поведенчески проблеми. Родителите ми плащаха за престоя ми там.

Джей Ди се ядоса.

— Барб каза, че те така и не са дошли да те видят.

Тя потрепна и издърпа ръката си.

— Истина е. Това е една от многото причини да не искам да ги виждам. — Нагласи сака на рамото си и се отправи към вратата. — Времето минава, инспекторе. Ако ще ходим в Андерсън Фери, трябва да тръгваме.

Трябваше му време, за да успокои гласа си. Беше направил още по-болезнени спомените й, без да го желае.

— Луси, не очаквах да ми разкажеш какво се е случило… Благодаря ти.

Тя сви рамене.

— Рано или късно щеше да чуеш част от историята от Сони Уесткот. Просто исках първо аз да ти я разкажа, от моята гледна точка.

— Я чакай. — Нежно хвана ръката й, за да я спре, когато отвори вратата, за да излезе. — Ще се срещна със Сони Уесткот?

— Предполагам. Възнамеряваш да посетиш шерифството на Андерсън Фери, нали?

— Сони Уесткот да не работи в шерифството? — изненада се той.

— Сони Уесткот е шерифът.

Луси се освободи и го остави със зяпнала уста.

— Да тръгваме.

 

 

Вторник, 4 май, 12:25 ч.

Дишайки тежко, той отстъпи от Райън Ейгър, който се беше свлякъл безжизнен в инвалидната количка. Да го измъкне от колата и да го сложи в количката се беше оказало истинско изпитание. Тоя тип тежи цял тон. Трябваше да си почине, преди да качи Райън на рампата и да го затика към „Сатисфекшън“.

Извади телефона от джоба си, провери проследяващия сайт и се намръщи. Луси отново беше в движение. Беше напуснала апартамента си и пътуваше на изток към Андерсън Фери, което го притесни. Тя можеше да обърка всичко. Налагаше се да разбере какви ги върши.

Трябваше да скрие Райън за известно време. Сега, като беше в количката, щеше да е лесно да го спусне по стълбите надолу в трюма. Щеше да го остави овързан като пуйка за Коледа и когато се събудеше, щеше да има време да се пострахува малко. Явно от полицията не му бяха обяснили подробно какво точно беше се случило с майка му.

Но нямаше значение. Скоро сам щеше да разбере.