Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (4)

2.

Понеделник, 3 май, 06:20 ч.

Беше минало много по-добре, отколкото се бе надявал. Задържа за малко дъха си с надеждата, че Траск ще дойде насам, ще мине по обичайния си маршрут.

Нямаше за какво да се тревожи. Луси Траск беше предвидима като слънцето, което тя толкова мразеше. Щеше да намери кучия син точно както беше планирал.

Наслади се на ценните минути, през които тя мислеше, че тялото е на стареца. За съжаление тя твърде бързо се усети. Трябваше да му сменя обувките. Тъпа грешка. Можех да продължа заблудата й по-дълго. Наистина обича оня дядка, господин Пю. Добре е да се знае.

Огледа внимателно двамата инспектори. Мъжът беше дошъл пръв на мястото. Жената току-що се бе появила. Сега, като знаеше кой води разследването, можеше да започне план Б — да ги разсее, ако се появи малката вероятност положението да се вкисне и му се наложи бързо да се измъкне. Ченгетата си имаха семейства, а той нямаше скрупули да ги използва. Точно както използваха моето.

Всеки щеше да получи своето правосъдие. Един по един. Устните му се изкривиха в доволна усмивка. Следващото име в списъка му вече беше отметнато. Нямаше търпение.

 

 

Понеделник, 3 май, 06:35 ч.

Луси си пое дъх, наведе се към буса, изпратен от моргата, и навлече работен комбинезон. Сърцето й още препускаше лудо. Не е той. Не е господин Пю.

Но кой е тогава? И защо беше оставен на пейката на господин Пю?

За да го намеря аз? Кожата й настръхна докато дърпаше ципа на комбинезона върху спортния си екип. Вече беше над двайсет градуса, но тя все още зъзнеше. От шока, помисли си.

Започна да разтрива енергично ръцете си и си спомни как детектив Фицпатрик направи същото. Беше мило. И ефективно. Тоя мъж имаше ръце, топли като печка.

Зачуди се дали това е някакъв навик — да топли ръцете на хората в подобни случаи. Предположи, че не е имал много възможности да го прави, поне не досега. Бившият партньор на Стиви Мазети се беше пенсионирал само преди три седмици, а новият досега не беше работил в „Убийства“. Идваше от „Наркотици“ и…

— Наркотици — произнесе тя на глас. Момиченцето. Преди две години. Беше дошъл сам за аутопсията на детето, жертва на заблуден куршум при престрелка заради наркотици.

Ето къде съм го виждала. Опитваше се да си спомни, докато той внимателно наблюдаваше лицето й, а тя оглеждаше обувките на жертвата.

— Имаш право — измърмори жената от дясната й страна. — Тоя мъж може да ме има, когато реши.

Луси я изгледа и незабавно извъртя очи. Патоложката Руби Гомес безсрамно изпиваше с поглед инспектор Фицпатрик, докато той стоеше през няколко автомобила от тях и разговаряше със Стиви Мазети, която току-що беше пристигнала на мястото.

— Руби — изсъска Луси. — Напъхай си очите обратно в главата.

Руби не помръдна.

— Че защо? Ти беше тази, дето каза, че бил наркотик.

— Казах „Наркотици“. Той идва от „Наркотици“.

— Знам. Всъщност знам всичко, което може да се знае за този мъж.

— Например? — настоя Луси.

— Например, че е готин. Какво повече ми трябва да знам?

— Време е да се хващаме за работа. Имаме си мъртвец, прострян върху шахматна маса. Съсредоточи се.

— Съсредоточена съм. Върху живото готино ченге, което има много як задник — язвително отговори Руби, а после се завъртя с примирена въздишка. — Добре де. Хайде, тръгваме.

Затвори задните врати на буса и изгледа за последно Фицпатрик.

— Ето това е един добре изглеждащ мъж.

Луси поклати глава, макар че тайно се съгласи. Джей Ди беше висок, мургав и красив, като всичко вървеше в твърде спретнат комплект, а имаше и нещо очарователно в начина, по който се движеше. Беше слаб там, където много ченгета бяха дебели. И все пак изпълваше пространството около себе си с уверено излъчване. Почти опасно. А това, че беше любезен, засилваше още повече впечатлението.

Арогантните хубавци бяха лесни за забелязване. Лесни за избягване. Любезните обаче се провираха под радара и после… бам. Тя взе инструментите си и тръгна.

— Мъжете, които изглеждат така, винаги носят повече неприятности, отколкото самите те струват.

— В дългосрочен план, определено — каза Руби и силно начервените й устни потрепнаха. — Дяволски съм сигурна, че не бих се омъжила за такъв. Но в краткосрочен план си струва белята.

Червеното беше запазената марка на Руби, която беше всичко друго, но не и скромна — червено на устните и на дългите изкуствени нокти, които си лепеше в края на всяка смяна. Мъжете бръмчаха около нея като пчели около царица, а Руби гордо ръководеше двора си.

Луси я харесваше. Приятелството им в работата караше повечето хора да поклащат глави. „Вода и масло“, казваха другите. Не беше необходимо човек да е мозъчен хирург, за да се сети коя е водата. Руби бе наперена и жива, докато Луси беше сдържана. Невъзмутима. Или поне така мислеха всички. Дори и Руби не знаеше какво прави Луси, като си тръгнеше от работа. Никой не знаеше. А ако планът й проработеше, никога нямаше да разберат.

— Добре, създавай си неприятности, но в свободното си време — рязко каза тя. — Обещах на инспектор Фицпатрик, че ще изследваме жертвата веднага щом дойде в моргата. Всъщност днес колко случая има?

— Май са четири — разсеяно отговори Руби, като продължаваше да мята погледи през рамо. — Той идва. Инспектор Готино ченге. Стиви Мазети е с него.

— Руби — изсъска Луси и колежката й отново въздъхна.

— Ето на, това е разликата между нас — каза тя.

— Кое, че съм професионалист ли? — саркастично попита Луси.

Руби само се ухили, без да се обижда.

— И това също. Трябва да започнеш да излизаш, хлапе. Да се виждаш и с мъже, дето нямат табелки на палците.

— Точно сега грижата ми е жертвата на пейката.

Руби нацупи устни.

— О-о. А сега почнахме да се превземаме.

Луси рязко спря.

— Някой е искал да го намеря — спокойно каза тя. — Облякъл го е така, че да го приема за господин Пю. Да открия кой е убитият и как е умрял, така че полицаите да разкрият кой го е извършил — ето това ми е приоритет.

Руби стана сериозна.

— Съжалявам. Защо не идеш в лабораторията? Двамата с Алън можем да го доведем.

— Ако жертвата ми беше приятел, щях да го направя, но не е, а на ченгетата им трябват отговори.

Руби кимна.

— Тогава да започваме.

— Благодаря.

Руби тръгна към санитаря Алън Дънбар, без да спира да мята през рамо погледи към инспектор Фицпатрик. Луси също се изкуши да му хвърли един последен поглед, но имаше работа за вършене.

Трябваше да идентифицира трупа, да намери отговор на много въпроси. Кой е нагласил жертвата така, че да го открия?

— Луси! Какво става? Добре ли си?

Нямаше как да сбърка гласа зад себе си и когато се обърна, автоматично погледна надолу. Със своите метър и петдесет Гуин Уийвър беше с около двайсет и пет сантиметра по-ниска от Луси без обувките. А когато беше на високи токчета, се извисяваше още по-високо.

Луси се изненада, че на най-добрата й приятелка й е отнело толкова време, за да дойде дотук. Обикновено Гуин беше в първите редици на всяка тълпа. Тази сутрин иначе спокойният й глас звучеше пискливо и панически и Луси се опита да я успокои.

— Аз съм… — Слисана, Луси млъкна, очите й се разшириха при вида на придружителя на Гуин.

— Ройс?

Ройс гледаше комбинезона й с големите букви СМ на гърба.

— Вие… и двамата сте тук?

Мамка му. Знаеше си, че когато Гуин се премести в квартала, това най-накрая ще се случи, че някой от приятелите й ще я види с работно облекло. Просто се беше надявала това да е хубав строг костюм, а не работният комбинезон. И никак не беше очаквала това да стане точно тази сутрин.

Макар че не трябваше да се изненадва. Снощи толкова закъсняха, за да я вземат от летището, че беше логично Ройс да остане да спи при Гуин. Всяка друга сутрин нямаше да има значение. Само че тази сутрин имаше.

— Той знае, Луси — прошепна Гуин. — Трябваше да му кажа. Но той няма да те издаде.

— Обещавам — каза Ройс, очевидно приемайки работата й спокойно. — Но разбирам, че всъщност не си била в Калифорния за търговска конференция.

— Не — призна Луси. — Беше симпозиум на криминалните патолози.

— А защо излъга? — запита той, по-скоро озадачен, отколкото обиден.

— Някои хора не могат да приемат това, с което се занимавам. Така ми е по-лесно.

— Мисля, че мога да разбера това — отвърна Ройс с успокояваща усмивка. — Какво е станало тук?

Гуин погледна зад Луси, опитвайки се да види какво се случва.

— Съседите казват, че е господин Пю, но ти не ми се виждаш прекалено разтревожена.

— Помислих го за него, но не е. Не знаем кой е.

Гуин я изгледа, тъмните й очи бяха изпълнени с тревога.

— Ама сигурна ли си, че не е господин Пю? — попита тя искрено разтревожена.

— Сигурна съм. Вижте, трябва да тръгвам. Да се чуем по-късно?

— Довечера — предложи Гуин и се усмихна. — Липсваш ни.

И те й липсваха. Луси никога досега не беше отсъствала толкова дълго и всяка нощ се чудеше какво ли прави бандата.

— Ще опитам. Може да съм затрупана с работа.

— И трябва да я оставим да си я върши — каза Ройс на Гуин. — Хайде. Дойде, видя, сега можеш да се прибереш и да се наспиш.

Усмихна се топло на Луси и я стисна за рамото.

— Ако ти трябва нещо, обади се. Щастлив съм, че това не е твоят приятел.

— Благодаря.

Проследи ги с поглед как се отдалечават — Гуин, дребничка като кукла, до Ройс. Той я прегърна, сякаш да я защити от неприятната гледка на убийството. Прониза я лек спазъм на самота. Гуин все мислеше, че следващият мъж може да се окаже единственият, но досега не се беше получило и приятелките все още си бяха две самотни момичета. Този път Луси реши, че Гуин може и да е сполучила. Нещата щяха да се променят. А аз отново ще съм сама.

За което ще се тревожа по-късно. Сега — на работа.

Луси остави инструментите на земята до количката, която Алън вече беше приготвил с чувала за трупа. Видя го как стои с мрачно изражение, загледан в тялото.

— Добре ли си? — запита го.

Стори й се малко пребледнял.

— Някой здравата е поработил над него, а?

— Определено — съгласи се тя. Почувства се виновна. Алън беше с тях едва от няколко месеца и никога не беше виждал толкова обезобразен труп. — Извинявай, трябваше да те подготвя.

— Всичко е наред. Полицаите казаха, че си го помислила за свой приятел. Радвам се, че не е.

— И аз се радвам — призна тя. Сложи ръкавиците и махна на Алън и Руби да я последват. — Смъртта е настъпила отдавна, така че ще е отпуснат. Опитайте да държите ръцете му в джобовете.

— Защо? — запита Алън.

— Лицето му е съсипано, скъпи — обясни Руби. — Сега шансът ни са ръцете му.

— О! Ясно.

Луси леко докосна главата на жертвата и огледа засъхналата кръв.

— Какво? — попита Фицпатрик.

Двамата с Мазети стояха на няколко крачки разстояние.

— Консистенцията на засъхналата кръв е някак погрешна, но мога да ви кажа, че главата му е обръсната.

Стиви се наведе, за да огледа. Тя беше дребничка брюнетка, с година по-млада от Луси, на трийсет и пет, но изглеждаше доста по-възрастна.

— Добре ли си? Можем да повикаме друг патолог.

— Не, добре съм.

Луси успя да се усмихне. Уважаваше много Стиви, макар че страничното й занимание я ужасяваше. Съветник за справяне с мъката. Мисълта я накара да потрепне. Цялото това съсредоточаване върху смъртта. Когато някой умре, той си остава мъртъв. Аз би трябвало да съм наясно. Да говориш за това седмица след седмица беше безполезно и просто странно.

— Все пак благодаря.

Стиви се усмихна, изправи се и отново се зае с работа.

— Има ли някакви документи?

Луси потупа леко джобовете на палтото и се намръщи, когато пръстите й не срещнаха съпротива там, където би трябвало да има кости.

— Няма портфейл. Няма и пръсти, впрочем.

— Въобще? — запита Фицпатрик.

— На лявата длан липсват до втората става. Дясната ръка е същата. Освен… — Докосна един пръст през палтото. — Безименният е още там.

Погледна Фицпатрик, който внимателно я наблюдаваше. Инспектор Готино ченге, го беше нарекла Руби… Наистина. Тя тихо въздъхна.

— Има пръстен на него.

Дрю Питърсън се наведе до нея.

— Може ли да го вземем, след като го вкараме в чувала?

— Може да опитаме. — Опипа краката на жертвата през панталона и отново се смръщи. — Множество фрактури. Коленете му са на каша. Бил е измъчван.

— Мразя мъченията — заяви Стиви.

— Предполагам, че той още повече ги е мразил — сухо каза Фицпатрик.

Луси отстъпи.

— Алън, Руби, целият е ваш.

Руби беше професионалистка, но Алън изглеждаше сякаш ще повърне. Докато наблюдаваше дали нещо няма да падне от тялото, по гърба й пробяга нова тръпка. Досега й беше студено, а сега се стопли. Фицпатрик стоеше зад нея, тялото му сякаш излъчваше топлина.

— Намерих семейство Пю — меко каза той съвсем близо до ухото й и тя усети как дъхът му гъделичка шията й. — И двамата са добре.

Комбинацията от облекчение и емоция накара коленете й да се разтреперят, но тя успя да остане стабилна и задържа погледа си върху Руби и Алън.

— Благодаря ви. Къде са?

— Номерът за спешни случаи, който хазяинът имаше, се оказа на сестрата на госпожа Пю. При нея са от два дни. Изпратих патрулна кола за проверка, за всеки случай.

— Благодаря. Нямаше ме в града няколко седмици и когато се върнах снощи, беше твърде късно, за да ги проверявам. Не знаех, че ги няма, но не е необичайно, че са там. Барб често посещава сестра си.

Той помълча за миг, все още твърде близо до нея.

— Кой е знаел, че ви няма?

Луси се замисли за двете седмици, през които беше отсъствала.

— Всички в сградата, в работата също. Бях на обучение, после четох лекции в университета в Лос Анжелис.

— Не сте писали нищо в страницата си във Фейсбук за това, че ви няма?

Тя го погледна обидено през рамо.

— Естествено, че не.

Лицето му беше на сантиметри от нейното. Забеляза, че очите му са много тъмносини, не черни, както беше помислила преди.

— Някои хора го правят — изтъкна той.

— Някои хора са тъпаци. Аз не съм.

— Ъх!

Възклицанието на Алън накара всички отново да се обърнат към тялото. Ръцете на жертвата се бяха измъкнали от джобовете, докато го поставяха на количката. За щастие дланите бяха паднали върху незатворения чувал, така че никаква улика не се озова на тревата.

— Точно както ти каза — мрачно отбеляза Фицпатрик, когато заобиколиха носилката. — Само безименният, заедно с пръстена. Върхът липсва.

— И зъбите му са счупени — добави Луси. — Не мисля, че ще открием документи.

— Пръстенът може да мине за документ — каза Стиви. — Който и да го е оставил, е имал причина. Можеш ли да го извадиш?

Луси издърпа пръстена и го вдигна към утринната светлина.

— Медицински университет Мериленд — прочете тя.

Фицпатрик се намръщи.

— Чудя се какво ли е направил лекарят, че да му потрошат коленете.

Луси пусна пръстена в плика с доказателства, който Дрю държеше отворен. Внимателно издърпа ръкава на жертвата и откри златен ръчен часовник.

— „Ролекс“.

Свали го и го подаде на Фицпатрик, който вече беше сложил ръкавици.

— Не е кражба — заяви той и огледа часовника отзад. — Има надпис „Благодарности за бюста“. За „бюста“?

— Бих казала, че търсиш пластичен хирург — сухо отбеляза Руби. На Луси ужасно й се прииска да се изсмее на глас, но не го направи.

— Пластичен хирург, който е вбесил някого — каза Фицпатрик.

— Доктор Траск? — тихо се обади Алън. — Има нещо в устата му.

Приличаше на кърпичка. Стиви и Фицпатрик се наведоха по-близо.

— Трябва да го отстраня в защитена среда.

Фицпатрик се изправи и се намръщи.

— Знаем, знаем, в моргата. Вижте, вероятно няма, но проверете все пак за портфейл във вътрешния му джоб.

— Това мога да направя.

Луси опипа гръдния кош на мъжа, сепна се и ръцете й замръзнаха.

— Какво има? — попита Стиви.

Луси натисна малко по-силно, за да е сигурна. Отново не усети съпротивление там, където би трябвало да са ребрата. Това е много лошо.

— Не трябва да правят така, нали? — равно каза Фицпатрик. — Тоест, пръстите ви да потъват така в гърдите му?

— Не, не трябва. — Погледна го намръщено. — Не знам дали това е причината за смъртта, която търсите, или не, но има голяма дупка там, където би трябвало да е сърцето му.

Стиви ахна.

— Мисля, че този тип току-що се изкачи на върха на списъка с приоритетите ти.

Луси кимна.

— Определено.

 

 

Понеделник, 3 май, 08:15 ч.

Клей Мейнард се намръщи и затвори телефона. Изминалата нощ се бе оказала кошмарна, а сутринта не се очертаваше много по-добра.

— Е? — запита от вратата асистентката му.

— Евън не се е отзовал на проверката и миналата седмица, и тази сутрин. Не вдига телефона си и не е там, където трябва да бъде. Началникът на обекта току-що каза, че въобще не го е виждал миналата седмица, така че го уволнил. А ти какво откри?

— Собственикът на мястото, което Ники е наела на новото му име, каза, че все още не се е появил. — Алиса Мур прехапа устни. — Това не звучи добре. Може ли Марго да го е намерила?

— Не и ако е постъпил така, както му е казала Ники. — Главата започваше да го стяга. — Каза, че Марго ще го убие, ако го намери.

— Тя вече опита два пъти. Може би третия път е имала късмет.

— По дяволите — изсъска Клей. — Дадохме му нов живот. От него се искаше единствено да си го вземе.

Алиса седна на стола до бюрото му и кръстоса дългите си крака, което още повече влоши главоболието му. Беше сгоден за по-голямата й сестра Лу преди четири години, когато я срещна за пръв път. По онова време Алиса беше кльощава мъжкарана, която постоянно се забъркваше в неприятности. Сега беше осемнайсетгодишна дългокрака красавица и Лу го беше помолила да я наеме за асистентка. Макар двамата да бяха отменили сватбата, бяха останали близки — достатъчно, че да поиска от него да държи малката й сестра под око.

За щастие Алиса се оказа свястна асистентка, иначе спазването на обещанието да я държи далеч от неприятности можеше да се превърне в далеч по-голяма беда.

— Имаш ли нещо против? — сопна й се той и посочи полата й. — Плащам ти достатъчно, за да си купуваш дрехи от повече плат, отколкото това тук.

Алиса извъртя очи и придърпа полата си.

— Ох, боже. Звучиш точно като Лу. Или като татко. Не съм сигурна кое е по-лошо.

— Не знам — измърмори Клей. — И двамата носят оръжие.

По-голямата сестра на Алиса и баща й бяха полицаи. Лу беше шериф на Мериленд, а господин Мур бе пенсионер от Бостън. Това, че Клей беше бивше ченге, бе и причината господин Мур да позволи на по-малката си дъщеря да работи в частната му детективска агенция.

Това, както и желанието да държи дъщеря си колкото е възможно по-далеч от оня тийнейджърски Ромео, без когото Алиса беше убедена, че не може да живее. Един месец в Балтимор и беше забравила напълно за хлапето у дома. За беда обаче тук откри съвсем нова реколта. Но това беше последният проблем на Клей.

— Снощи нямаше нищо против полата ми — каза тя. — Оная твар така и не се усети, че слагам проследяващо устройство под колата му. Прекалено беше зает да зяпа краката ми.

Клей затвори очи и пипнешком затърси из чекмеджето шишенцето с болкоуспокояващи. Едва не получи инфаркт, когато видя Алиса да се обляга на колата, където трябваше да се намира много по-опитната му партньорка Ники.

Само дето Ники беше отпрашила за почивка на плажа, на час път оттук, и от вчера не си вдигаше телефона.

— Напротив, имах — отвърна той. — Щях да ида сам, но ти вече беше там и го чакаше. Какво си мислеше, да се показваш така?

— Че ти трябва помощ — спокойно отговори Алиса. — Че момчето има нужда от помощ. Имаше само една възможност да сложиш онова устройство. Ако не беше успял, сега къде щеше да е малкият?

— Вероятно на половината път към Мексико — призна Клей.

Беше го наела една жена, която отчаяно искаше да открие сина си. Бившият й съпруг, опасен чужденец, бе отвлякъл момчето, а полицията не беше ги открила. Клей беше успял да го примами със съобщение от съпругата, като знаеше, че мъжът няма да рискува да доведе детето.

Искаше Ники да се престори, че колата й се е повредила, и да го разсее с бюста си, докато Клей прикрепи проследяващо устройство. Надяваше се мъжът да ги отведе до детето.

Вместо това Алиса и Клей свършиха работата и сега момчето беше в безопасност с майка си. Съпругът беше в затвора и го очакваше съдебен процес по цял списък с обвинения.

Беше доста рисковано. Но именно по тази причина отчаяните хора наемаха Клей и Ники.

Ники също беше бивше ченге, първият партньор в службата на Клей. Няколко години след като Клей откри агенцията си, тя напусна полицията във Вашингтон, точно когато партньорът му се ожени и се премести в Чикаго. Сега Клей и Ники споделяха агенцията и мисията. Помагаха там, където полицията не успяваше. Или не би се намесила.

Понякога това означаваше да се нарушат някои правила. Много ги биваше в това.

На Ники можеше да се разчита, но напоследък на Клей му се налагаше да оправя доста нейни грешки. Беше разсеяна, мрачна. Клей се надяваше през отпуската да си почине и да проясни съзнанието си.

— Спасихме положението — каза Алиса. — Свърших добра работа.

— Така е. Но можеше да те убият. Обещай повече да не правиш така.

— Обещай да ме учиш. — Тя повдигна вежди. — И повече няма да правя така.

Клей изскърца със зъби.

— Ще си помисля.

Продължи да издирва хапчетата си.

— Чекмеджето долу вляво — каза Алиса. — Пренаредих бюрото ти.

Той примигна към чекмеджето.

— Леле. Благодаря.

Алиса царствено наклони глава.

— Пак заповядай. Значи, обратно при Евън?

— Аха. Евън.

Ники го беше помолила да държи под око клиентите й, докато я няма, но той беше разбрал, че бащата на детето се кани да избяга — часове, след като Евън за пръв път не беше отговорил на контролното прозвъняване. Издирването на момчето беше по-важно от всичко друго. Времето, през което Евън беше в неизвестност, се увеличи с два дни.

— Нещо не е наред — каза той.

— Трябва ли да предположим, че оная побъркана кучка от Ада го е намерила?

— Мамка му. — Клей извади последните си три таблетки. Струваше му се, че току-що е купил шишенцето. А може би така си и беше. — Не ми се иска, но вече трябва.

— Ще си направиш дупка в стомаха — меко го укори Алиса.

Пренебрегна думите й и изпи хапчетата със студено кафе.

— Марго не може да го открие, ако е последвал инструкциите на Ники. Сигурно се е върнал.

Алиса въздъхна.

— Мислех си, че Евън е по-умен.

— Той има деца, а от това хората винаги оглупяват. Сигурно е искал да ги види още веднъж, преди да се превърне в Тед Гембъл.

— И какво ще правиш сега?

— Ще го търся. Ако е убит, трябва да съобщим за Марго. Ако е променил решението си, трябва да заличим новата му самоличност. — Погледна часовника. Пътят до Южна Вирджиния беше пет часа с трафика. — Следобед мога да съм в Нюпорт Нюз.

— Ще намеря името на хотела, в който Ники отсяда, като е там.

Алиса се върна на бюрото си, а Клей се зае да препрочита съдържанието на досието, изписано с прецизния почерк на Ники. Евън Риърдън беше взел няколко глупави решения. Най-тъпото от тях беше изневярата му с Марго Уинчестър — танцьорка на пилон и уличница, като бе повярвал, че ще я разкара, след като приключи с нея.

Марго направила цяло състояние от заплахите си, че ще разкрие връзката им. Съпругата на Евън го напуснала, като отвела трите им деца. Останала при роднини и споделила с Ники единствено, че Евън не бил мъжът, за когото се била омъжила. След което треснала вратата под носа й.

Евън обаче отказал да се ожени за Марго и жената станала агресивна. Обърнал се към полицията, но това не довело до нищо добро. Бащата на Марго, също като на Алиса, се оказал ченге, но за разлика от него — не бил добро ченге. Евън бил заплашван и преследван от полицията, откъдето май се опитвали да изровят нещо, което да използват срещу него.

Той не докладвал за тормоза и положението се влошило. Когато Марго започнала да заплашва децата му, той най-сетне стигнал до Ники. Желанието му беше да отдалечи онази жена от децата си. Искаше Марго да го мисли за мъртъв. Драстичен ход, но той беше отчаян.

Да помагат на хората да започват на чисто беше от нещата, в които Клей и Ники бяха специалисти. Новите идентичности се създаваха по-трудно след 11 септември, но не беше невъзможно, ако човек притежаваше необходимите умения. А Клей и Ники ги притежаваха. Трябваше да са сигурни, че клиентът казва истината, и проверяваха историята до най-малките подробности. А тази беше от доста лепкавите, защото бяха замесени ченгета.

Лошите ченгета съществуваха, Клей знаеше това. Той самият беше бивше ченге. Не умееше да си извръща главата и бе вбесил грешното лошо ченге.

Въздъхна и си помечта Ники да не беше решила да си взема почивка точно тая седмица. Понякога рискът беше доста голям, но никога не бяха губили клиент. Досега. Затвори куфарчето си и го заключи. Трябваше да разбере какво се е случило с Евън Риърдън.