Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (7)

5.

Понеделник, 3 май, 12:05 ч.

Доктор Крейг Мулхаузър затвори вратата на конферентната зала.

— Да привършваме с това и да се захващаме за работа — енергично каза той. Възрастният мъж стоеше до Луси Траск като телохранител, което накара Джей Ди да се зачуди какво бяха очаквали двамата.

Тя беше познавала Ръсел Бенет. Как? И колко добре?

Джей Ди седна срещу Траск. Мулхаузър зае стола от дясната й страна като покровител, а Стиви седна отляво. За момент Траск съсредоточи поглед върху ръцете си, после решително вдигна очи. Погледът й беше от вида „срещни палача си“ и Джей Ди се изпълни с лоши предчувствия за предстоящото.

— Знаем ли дали Ръсел Бенет е жив? — попита тя.

— Не — отговори Стиви. — Но нещата не изглеждат добре. От рецепцията казаха, че днес няма да идва на работа, когато се обадих под претекст, че съм пациентка, която иска да си потвърди часа. Рецепционистката каза, че всичките му прегледи са отменени. Отидохме до апартамента му, на час път от тук. Много лъскаво място. Портиерът твърди, че Бенет е на почивка, вече две седмици.

— Херигън — каза уверено Траск — слухти добре за Ръс.

Значи е ходила в жилището на Бенет. И нарича жертвата на малко име. Джей Ди се облегна назад и се загледа в нея.

— Откъде се познавате с доктор Бенет?

Луси решително си пое дъх и бузите й се зачервиха.

— Срещах се с него за известно време.

Джей Ди потисна раздразнението си при признанието, а Стиви ококори очи.

— Срещали сте се? — запита тя. — Докато е бил женен?

Траск още повече се изчерви.

— Докато не разбрах, че е женен. Не знаех. Никога не бих постъпила така. Не излизам често на срещи, а никога не излизам с женени мъже.

Джей Ди почувства облекчение.

— Добре — каза той. — Какво стана?

Траск погледна настрани.

— Ще го разберете, когато започнете разследването, така че по-добре да го чуете от мен. Една вечер трябваше да излезем на вечеря. Той… такова… искаше връзката ни да премине в следващия етап. Беше ме молил, но въздържано. Всъщност беше доста търпелив. Наистина готин мъж.

Последните думи прозвучаха саркастично.

— Да разбираме ли, че не е бил такъв — каза Джей Ди, а тя му отправи объркан поглед.

— Не — отвърна тя. — Тъкмо излизах от вкъщи, когато оная жена ми налетя и ме шамароса през лицето. Силно. Нарече ме курва, разбивачка на семейства, крадла на съпрузи и още куп други неща, за които съседите ми месеци наред шушукаха.

— Това трябва да е била госпожа Бенет — каза Стиви. — Бранди.

— Не, това беше първата госпожа Бенет — поправи я Траск. — Случи се преди пет години. След това той се разведе и се ожени повторно. Но аз разбрах, че е женен, след като тя ми удари шамар. Проследила го, видяла го да ме целува за лека нощ пред апартамента му предната вечер, а после ме проследила до вкъщи.

Джей Ди превъртя многократно фразата „да ме целува за лека нощ“ през ума си, след което с усилие успя да изтика настрани появилата се картина. Съсредоточи се.

— Но тя не те е ударила същата вечер — каза той. — Защо е чакала?

— Мисля, че е била твърде наранена и може би прекалено шокирана вечерта, когато е открила, че я мами. А вечерта, когато ме удари, беше много пияна.

— Значи да разбирам, че не е живяла в апартамента — попита Стиви.

— Не. Имаха две жилища, което също не знаех дотогава. Едно в града и къща в предградията — разбрах го от нея, след като се успокои. Казах й, че не съм знаела, че е женен, заклех й се. Може би съм изглеждала твърде шокирана, така че тя да ми повярва, не знам. Беше прекалено пияна, за да шофира, извиках й такси.

— Много мило — измърмори Джей Ди. — Като се има предвид, че ти е ударила шамар. Силен.

Траск притеснено сви рамене.

— Беше наранена.

— И ти също — меко каза Стиви.

— Бях повече вбесена, отколкото наранена. — Тя въздъхна. — Това беше проблемът. Отидох в апартамента, бяхме се срещали там няколко пъти след работа. Вечеряхме в квартала. Херигън ме видя да идвам и се притесни. Следващото, което знам, е, че видях Ръс да излиза от кооперацията с една жена под ръка.

Джей Ди присви очи.

— Не е бил добър играч.

— Другата жена беше най-добрата ми приятелка, Гуин. И тя не знаеше за мен. Нито пък, както се оказа, за съществуването на госпожа Бенет.

Джей Ди объркано поклати глава.

— Чакай малко. Най-добрата ти приятелка, но не сте си казвали с кого се срещате?

— Тогава все още не бяхме толкова добри приятелки. Бяхме някога, като деца. Учехме в едно и също начално училище. После се разделихме, защото… просто така става в живота. Всъщност отново се сприятелихме заради онази вечер. Гуин не е глупава. Видя ме да стоя там истински вбесена, видя паниката на Херигън и разбра. Ръс се опита да се измъкне с приказки, но не му позволихме. Когато казах, че съм се срещнала с госпожа Бенет, Гуин съвсем се обърка. — Тя се поколеба. — Защото тя беше стигнала следващия етап във връзката си с него.

Джей Ди отново премигна.

— Олеле.

— Точно същото каза и Ръс, когато Гуин му удари шамар. — Траск замълча и сбърчи чело. — Но той й отвърна. С юмрук. Събори я на плочките. Разкървави й устната, нарече я курва. Не бях очаквала това.

— Кучият му син — прошепна Стиви. — Умеел е да завързва приятелства.

Траск отново сведе очи към сключените си ръце.

— А ти какво направи? — попита Джей Ди.

— В началото — нищо. Бях твърде объркана, изненадана. — Срещна погледа му и той видя страха й. — Но после той отново посегна да я удари. Мисля, че беше забравил, че се намира на оживена улица. Застанах между двамата. Удари ме в лицето и аз наистина се вбесих. Не ми се случва често, повярвайте ми. Ударих го и аз, уцелих го точно в носа.

Джей Ди изпита непреодолимо желание да я поздрави, но се сдържа.

— И?

— Счупих му носа — каза тя без разкаяние. — Кръвта му шуртеше. Гуин плачеше, Ръс псуваше, а аз крещях на Херигън да се обади на 911. Хората се трупаха, някои снимаха с телефоните си. Истински зоопарк.

Тя погледна Мулхаузър.

Възрастният мъж сви рамене.

— Разказа им всичко дотук, Луси. Можеш да продължиш.

— Така е. Заявих на Ръс, че ако отново посегне на мен или на друга жена, ще го накарам да съжалява, че се е родил. После му казах, че е късметлия, задето някой още не го е пречукал. Постъпих като глупачка… Наистина, не казах, че ще го убия, но тогава…

— Той цъфва в задния ти двор, мъртъв — довърши Стиви.

— Именно — каза Траск. — Когато ми каза името му, накарах Руби Гомес да изнесе тялото му. Бях приключила с аутопсията, но още оглеждах пробите. Доктор Мулхаузър ще прегледа работата ми и ще потвърди всичко.

— Луси не го е направила — заяви твърдо докторът.

Джей Ди беше сигурен, че казва истината, че няма нищо общо, но трябваше да си свърши работата.

— Къде беше преди две седмици?

— В Лос Анжелис — отговори тя. — Излетях от тук събота сутринта и останах в хотела, където беше конференцията, цяла седмица. Следващата седмица бях гост лектор в Калифорнийския университет. Херигън кога каза, че е видял за последно Ръс Бенет?

— Неделя следобед — отвърна той и видя как Луси Траск отпусна рамене с облекчение.

— Тогава съм била във въздуха, после не съм напускала Лос Анжелис. Предполагам, че от авиокомпанията и от хотела могат да потвърдят това, както и участниците в конференцията, и студентите, на които преподавах. Бях с много хора всеки ден. Лесно мога да ви изброя петдесетина имена.

— Чудесно — каза Стиви. — Това алиби лесно може да се потвърди.

— Спречкването ви с доктор Бенет е станало преди пет години — каза Джей Ди. — Виждали ли сте се оттогава?

— Веднъж, на един купон, преди две години. Тогава разбрах, че след оная нощ се е развел. Втората госпожа Бенет беше сигурно дванайсетгодишна — начумерено каза тя.

— Луси — меко я предупреди доктор Мулхаузър.

— Добре де, беше млада. Може би на двайсет. С големи… качества. Госпожа Бенет, която ми удари шамар, беше по-възрастна от Ръс. Това обясняваше многобройните пластични операции, опитваше се да изглежда млада — горчиво каза тя, — но съпругът й така или иначе я мамеше. Чух, че Ръс се разделил и с новата си съпруга. Не съм ги виждала от две години.

— Защо мислиш, че е трябвало да го откриеш, доктор Траск? — меко запита Джей Ди и видя тревожния й поглед от сутринта.

— Не знам — каза тя. — Просто не знам. Не беше добър човек, но не мога да си представя някой да му е толкова ядосан, че да му причини това. Брутално и нечовешко е. И да го облече като господин Пю… Това също беше брутално. За мен.

— Кой от хората около теб знае, че си познавала Бенет? — попита Стиви.

— Гуин, разбира се. Казах на шефа й, който е криминален адвокат, и на доктор Мулхаузър. И господин Херигън също знаеше. И всеки друг, който е бил пред кооперацията на Ръс онази вечер. Не знам Ръс на кого е разказал, нито госпожа Бенет.

Джей Ди свъси вежди.

— Защо си говорила с адвокат?

— По същата причина, заради която разказа и на мен — отговори доктор Мулхаузър. — Бенет подаде оплакване заради нападението. Копелето знаеше, че няма да мине, но просто искаше да прецака кариерата й. Извинявам се — добави със закъснение, след като Траск го потупа по ръката.

— Някой тук, в моргата, знаеше ли за вас двамата? — поинтересува се Стиви. — Някой, който освен това е знаел, че не си на работа?

— Никой, освен доктор Мулхаузър не знаеше. Мисля, че всички тук ще се изненадат да научат, че съм събрала достатъчно кураж, за да изляза с някого, а още повече — да го ударя. — Отново срещна погледа на Джей Ди, но този път в очите й блесна предизвикателство. — Мисля, че съм твърде скучна.

„Скучна“ не беше точно думата, която Джей Ди би избрал. Луси Траск го беше очаровала. Това, че бе изпитала необходимостта да го предупреди, го очароваше още повече.

— Как е фамилията на приятелката ти Гуин? — запита той и отново видя блясъка в очите й.

— Тя няма нищо общо — твърдо каза Луси и челюстта й се стегна. — Онзи уикенд беше с майка си. Отидоха да пазаруват. Убедена съм, че си пазят касовите бележки. Разбира се, знам, че трябва да разговаряте с нея. Казва се Гуин Уийвър. Работи за Томас Торн.

— Той ли е адвокатът от защитата?

Джей Ди си записа, но вътрешно потрепери. Единственият път, когато беше свидетелствал срещу обвиняем, представян от Торн, не се беше оказал забавен. Никак не би искал отново да си има работа с този човек.

— Каза ли на приятелката си за Бенет?

Гневът й поутихна.

— Исках, но не го направих. Обадих й се, но премислих и се отказах. Не искам да изглежда подозрителна. — И това й беше струвало немалко, Джей Ди го виждаше. Тя отвърна на погледа му. — Защото тя не е замесена.

— Чух го и първия път — внимателно каза той. — Знаете ли какво е използвал убиецът, за да извади сърцето на жертвата?

Тя премигна, стресната от смяната на темата.

— Електрическа резачка. Вероятно.

В това имаше логика. Електрическата резачка можеше да пререже почти всичко и лесно можеше да се закупи от повечето железарски магазини.

— Защо мислиш така? — попита той.

— Заради изтъркванията на останалата кост. Размерът на острието и зъбците е достатъчен и има мощност да свърши работата. Дори безжичните модели могат да прережат кост. С малко повече време бих могла да ви дам по-добро описание на изработката и модела. Убедена съм, че някой от другите патолози също ще се справи.

— Откъде разбра, че мощността е достатъчна? — запита Стиви.

— Травматолозите използват такива на терен. За ампутации, когато се наложи.

Джей Ди знаеше, че е така. Беше виждал как се прави това на терен. Но от начина, по който тя го каза, долови смущение и безпокойство, което възбуди интереса му.

— А ти ползвала ли си резачка на терен? — запита я той и видя как очите й блеснаха.

Тя извърна поглед.

— Да.

Мулхаузър я изгледа изненадано.

— Кога е било това, Луси?

— След като приключи първата ми специализация. Бях в Мексико и пред нас стана катастрофа. Кракът на едно момиченце беше премазан, кървеше. Резачката беше единственото, с което разполагах, за да я освободя. — Тя преглътна трудно и продължи. — Така че вашият убиец лесно ми могъл да пререже кости и сухожилия с такава. Други въпроси?

— Момиченцето оживя ли? — полюбопитства Джей Ди.

— Да. Някакви други въпроси?

Хиляди. Но щеше да ги запази за друг път.

— Как се запознахте с Ръс Бенет?

— Той разби голямото ми колело — с равен глас отвърна тя.

Джей Ди не беше сигурен, че е чул добре.

— Голямото ти колело? Какво колело?

— Нали ги знаете, онези велосипеди на три колела, дето децата ги карат. Трябва да си имал такова.

— Не — отрече Джей Ди. — Всъщност не съм имал. — Не такова беше детството му. — И как Бенет е строшил твоето голямо колело?

— Бях на четири, а семейството му току-що се беше нанесло в съседната къща. Няколко дена след това карах колелото надолу по хълма пред нас и изгубих управлението. Блъснах се в една паркирала кола и си счупих ръката. Едно от децата го чуло да се смее и да се хвали, че ми е развил болтовете.

— Той на колко беше тогава? — запита Джей Ди. Замисли се как някой би оставил без надзор четиригодишно дете да кара колело на улицата.

— Едва на седем. Баща ми отиде при техните и им разказа какво е станало. Господин и госпожа Бенет наказаха Ръс, макар той да твърдеше, че не го е направил и другото дете е излъгало. По-късно намерих любимата си Барби да виси обесена на въже на люлката в задния ни двор. Отново го наказаха. След това ме остави на мира.

Ужасно хлапе, помисли си Джей Ди. Имаше логика Ръсел Бенет да използва юмруците си върху жена. От дете е бил склонен към насилие. Явно този път беше вбесил грешния човек.

— Значи сте били съседи? — продължи разпита Стиви.

— Да. Ако е възможно, бих искала да дойда с вас, когато уведомявате родителите му. Ако… това наистина се окаже Ръс.

— Ще трябва да получим разрешение от шефа — каза Стиви. — Луси, малко съм объркана. Ако тоя тип е бил такъв кретен, защо си излязла с него преди пет години?

— Времето минава — отвърна тя с безразличие. — Хората се променят. Исках да вярвам, че той се е променил.

— Кой на кого се обади?

— Той ме потърси, когато се преместих в Балтимор за тази работа. Не исках да се срещам с него, но той продължи да настоява. Веднъж се прибрах вкъщи и открих кутия, опакована със златиста хартия на изтривалката. Беше Барби… Доктор Барби, всъщност.

— Добър ход — сухо отбеляза Стиви, а устните на Траск се извиха пренебрежително.

— Нали? Съгласих се да излезем веднъж. Стори ми се мил и продължихме да се виждаме. Докато не се появи жена му. — Телефонът завибрира в джоба й и тя го извади. — Адвокатът ми е. Ще ми трябва ли?

— Ако алибито ти се потвърди, не — отговори Стиви и Траск остави телефона на масата, без да отговаря.

— Кога ще го проверите? — запита Мулхаузър. — Защото дотогава съм с един патолог по-малко. — Погледна Траск с неудобство. — Не мога да те оставя да се захванеш с нещо ново, докато тая история не приключи. Съжалявам.

— Знам — измърмори тя. — Всичко е наред. Крейг. Очаквах го.

— Още щом излезем от тук, ще започна да звъня — обеща Стиви, а после изправи рамене. — Освен това трябва да сме сигурни с идентифицирането на жертвата, Луси. Ако не е Ръс Бенет, нищо от изговореното няма смисъл.

Мулхаузър се намръщи.

— Ако няма белег или нещо друго характерно по останките, ще трябва да направим ДНК анализ. Не можем да използваме зъбните отпечатъци.

— Има ли някакви белези по тялото отпреди нападението? — запита Джей Ди.

— Да — отвърна Траск. — Има следа от старо изгаряне на лявата ръка, а дясната ръка е била чупена преди пет до седем години. Освен това има бенка на дясната плешка. Може би можете да питате някоя от съпругите му за това, преди да се обърнете към родителите му. Ако Ръс наистина се окаже на почивка, би било ужасно да ги разстроим без причина. Преди няколко месеца госпожа Бенет получи инфаркт.

Привързаността в гласа й не можеше да се сбърка. Тя очевидно поддържаше връзки със семейство Бенет въпреки проблемите си с Ръсел.

— Къде живеят? — запита Джей Ди.

— Все на същото място, където са от трийсет години. Андерсън Фери, на река Чоптанк. На деветдесет минути е от тук, ако няма задръстване по Бей Бридж.

Което означаваше, че Андерсън Фери, Мериленд, е мястото, където Луси бе израснала. Което пък обясняваше южняшкия акцент в говора й. Беше срещал жители от източния бряг на Мериленд, които говореха по подобен начин. Джей Ди се зачуди дали семейството й все още живее там. Луси отвори папката със снимките от аутопсията.

— Ето тук е бенката на плешката — каза тя, докато подреждаше снимките. — И белегът от изгорено. На тези снимки ги няма нараняванията от нападението. — Тя ги изгледа с мрачно изражение. — И повярвайте, не беше лесно да го постигна.

Стиви взе двете снимки.

— Благодаря ти, Луси. Ще започнем със старата и с новата госпожа Бенет, за да разберем дали Ръсел е имал тези белези, преди да отидем при родителите му.

— Имам адреса на първата му жена — предложи Траск.

Джей Ди я изгледа озадачен.

— Вие двете да не поддържате връзка?

— По-скоро е еднопосочна. Получих цветя от нея, след като му разбих носа, и ми изпраща картичка за всяка Коледа.

Траск намери адреса й в телефона си и го записа.

— Тя запази къщата и децата, запази и връзката с родителите на Ръс, за да могат децата да се срещат с баба си и дядо си. Семейство Бенет я харесват. — Подаде листчето на Джей Ди, като внимаваше да не го докосне. — Те са добри хора, а това ще ги разтърси. Моля ви да не забравяте да попитате шефа ви дали мога да дойда с вас, когато отидете при тях.

Джей Ди срещна погледа й и за миг отново съзря онова предчувствие, което беше забелязал преди малко. Но то изчезна бързо и погледът й изстина.

— Няма да забравя. Честно. Но и ти трябва да ми обещаеш нещо.

Пресегна се през масата и леко докосна пръстите й, докато вземаше от ръката й папката с доклада от аутопсията. Не пропусна лекото потрепване на ръката й и бързото поемане на дъх при допира. В папката намери снимката с прогореното „I“ на гърба на жертвата и я обърна така, че тя да я види.

— Това е заплаха, Луси — внимателно каза той. — Било е предвидено да намериш тялото на този мъж, който и да е той. Някой е положил големи усилия, за да постигне това. Ти не си извършила убийството, но си свързана. Докато не разберем как, бъди с хората, които познаваш.

Самоконтролът й подаде, чувствата бликнаха в очите й. Той видя как онова усещане се връща, но освен това видя страха и гнева. Това беше добре. Тя трябваше да се уплаши. Само не и от мен. При все това имаше усещането, че тя се бои от него, без да знаеше защо.

— Ясно — грубо каза тя. — Далеч от тъмните улички.

— Нито джогинг преди съмване — добави той. — Обещай ми, доктор Траск.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите.

— Обещавам.

Той й подаде визитката си.

— Телефоните ни със Стиви са отзад. Обади се, ако се наложи.

Луси Траск предпазливо взе визитката, като отново внимаваше да не докосва пръстите му.

— Ще го направя. Благодаря.

— Тогава да се връщаме на работа — каза Стиви. — Ще поддържаме връзка.

Луси ги проследи с поглед докато излизаха, а сърцето й биеше лудо. Стиви я потупа успокоително по рамото, а Фицпатрик повече не я докосна. Не се налагаше. Ръката й още беше изтръпнала от лекия допир на пръстите му. Страните й още горяха от последния дълъг поглед, който й беше отпратил, преди да затвори вратата на конферентната зала на излизане.

Фицпатрик беше заинтригуван от нея. Твърдението й, че е скучна, беше предизвикало обратния ефект и само засили интереса, с който я наблюдаваше, докато седеше срещу нея на масата. Не искам да се интересува от мен.

Но разбира се, че искаше. Дявол ме взел. Стисна зъби. Никога ли няма да се науча?

— Мина по-добре, отколкото очаквах — каза Крейг.

Тя си даде сметка, че я е наблюдавал.

— Да, така е — тихо отвърна тя. — Имам си алиби.

— Стана ми ясно, че те не смятат, че имаш нещо общо, още от момента, в който влязоха — продължи Крейг. — Особено пък Фицпатрик, харесва те — добави той лукаво.

Тя потрепери.

— Няма значение дали ме харесва, или не.

А ти, Луси Траск, си голяма лъжкиня. Вниманието на човек като Джей Ди Фицпатрик си заслужаваше. Той беше секси, мил, излъчваше магнетизъм, който привличаше погледа. Руби го беше нарекла „наркотик“, което май си беше най-точното определение.

В леглото сигурно е страхотен. Мисълта я накара отново да настръхне. О, боже.

Ето затова се налагаше да стои на разстояние. Нищо, че всеки нерв в тялото й я караше да се приближава към него. Може би само веднъж. Какво би могло да я нарани?

Всичко. Отново чу писъка на гумите, скърцането на метала, плача на бебето, който още нахлуваше в най-лошите й кошмари.

Крейг все още я наблюдаваше.

— Както кажеш — съгласи се скептично той.

— Какво да правя? Мога ли да тръгвам?

— Да. Докато официално не си вън от подозрение. За късмет току-що се върна и не успя да се заемеш с някой друг случай.

— А толкова сме изостанали…

— Това е моя грижа. Все нещо ще измисля.

Той се изправи и заоправя сакото си.

— Засега се прибери вкъщи. И не забравяй какво ти казаха. Не искам някой да те намери простряна на шахматна маса.

Луси го последва навън от конферентната зала и споменът за шахматната маса от сутринта прогони бебешкия плач от ума й. Замисли се за тялото в студената зала. Мъжът нямаше лице, нямаше пръсти, нямаше език. Нямаше и сърце.

Беше Ръс. Инстинктът й подсказваше, че е той.

Фицпатрик беше прав. Замесена съм по някакъв начин. Но как? И защо? Защо аз?

 

 

Понеделник, 3 май, 13:00 ч.

Луси неспокойно се запъти към гаража, като на всяка крачка нервно се озърташе. Внезапно си даде сметка колко е пусто тук, дори посред бял ден. И внезапно осъзна колко е самотна. Изправи гръб, ускори крачка и стисна здраво ключа в ръката си.

Мина покрай паркирана кола с мъж на шофьорската седалка. Наблюдава ме. Той излезе, дори не я погледна и извади купчина документи от багажника си. Добре де, не ме наблюдава.

— Луси.

Чу гласа миг, преди да се блъсне здравата в нечие тяло. Успя да се овладее и погледна нагоре. И после още по-нагоре.

— Торн — каза облекчено тя. — Изплаши ме.

Мъжът я сграбчи за раменете, за да я успокои. Томас Торн беше огромен, поне два метра висок. Дори и на Фицпатрик щеше да му се наложи да го гледа отдолу нагоре. Хубавото лице на Торн сега беше намръщено.

— Не си вдигна телефона.

Луси се сети, че не бе отговорила на обаждането му.

— Разговарях с инспекторите.

Изражението му стана още по-мрачно.

— Без мен? — изръмжа той. Дълбокият му дрезгав глас обикновено се чуваше идеално дори в претъпкана съдебна зала без микрофон.

Ако не го познаваше толкова добре, Луси със сигурност щеше да се стресне.

— Имам алиби.

Очите му се присвиха.

— Добре известни последни думи. Толкова ли си глупава?

Ядосана, тя пристъпи напред и вдигна брадичка.

— Не. Други въпроси?

Момиченцето оживя ли? Спомни си спокойния глас на Фицпатрик. Това я беше запитал, след като му каза, че е отрязала човешки крак с моторна резачка. Отново се сети за първия път, когато го беше видяла, застанал насред залата за аутопсии. Стоеше с разкрачени крака, скръстил ръце на гърдите, със сурово изражение на лицето. Особено добре помнеше сълзите в очите му. Това силно я беше впечатлило в онзи ден, нямаше как да го забрави.

Жертвата беше тригодишно момиченце. А него го беше грижа, точно както го беше грижа и днес.

Джей Ди определено беше много опасен мъж.

— Как си? — попита я Торн.

Луси се сепна.

— Добре съм. Имах доста динамичен ден.

Разказа му какво е станало, като пропусна липсващите части от тялото — факт, който от полицията искаха да запазят в тайна.

— Мамка му — процеди той.

— Това е — каза Луси. — Мазети и Фицпатрик проверяват алибито ми. За всеки ден от последната седмица имам аудитория, пълна със студенти, почти всеки ден ми носеха и рум сървиз. Няма никакъв начин да успея да ида от Балтимор до Лос Анжелис и после да се върна, за да убия Ръс Бенет или който там всъщност е жертвата.

— Ще говорят с Гуин — каза той и Луси въздъхна.

— Не съм й казала. Реших, че в дългосрочен план това само ще й навреди, но им казах, че в деня, в който Бенет е изчезнал, е била при майка си.

Торн потръпна.

— Ще ти се ядоса, че си скрила това от нея.

Луси се изправи на пръсти, за да го потупа по бузата.

— Ти пък ще я успокоиш — каза му тя, надявайки се да е истина. — Просто й дай нов камшик. Вече е изхабила стария от употреба.

— Ще го оставя на масата ти — сухо отвърна той, но спря да се мръщи. — Трябва да бягам. Нека те изпратя до колата ти. Да тръгваме. — Наложи й се да затича, за да не изостава от широките му крачки. — Ако ченгетата решат отново да говорят с теб, непременно ми се обади — нареди й той. — И следващия път да не си обелила и дума, преди да съм до теб.

Луси кимна послушно.

— Да, сър.

— Виждал съм го тоя Джей Ди Фицпатрик — троснато добави той. — И не го харесвам.

Луси учудено вдигна вежди.

— Защо така?

Торн тъжно присви устни.

— Здраво ченге е. Сума време го въртях на шиш, но един път не се подхлъзна. Каза проклетата истина.

Луси не се изненада особено от почтеността на Фицпатрик, но не й хареса мисълта, че е бил „въртян на шиш“. Много пъти двамата с Торн бяха спорили за работата му. Изпитваше смесени чувства. Торн също.

— Отърва ли клиента си?

— Не. Той беше виновен. — Торн сви рамене. — Получи справедлива присъда, така че оная нощ спах.

Млъкна, когато стигнаха стария й шевролет.

— Да ми се обадиш, като се прибереш.

— Добре.

Изчака я, докато си отключи вратата.

— Ще се видим ли довечера в клуба?

— Ще опитам — отговори тя. — Извинявай, че те разтревожих, Торн. Благодаря, че дойде.

— Няма проблем. И без това бях навън. — Отстъпи и пак й напомни. — Обади ми се.

Луси знаеше, че много жени биха се радвали да чуят това от Томас Торн. Някога можеше да бъде една от тях. Вече не. Сега харесваше мили, чувствителни мъже, които не носеха неприятности.

Спомни си за Фицпатрик и въздъхна. Не като него. Той носеше непри…

Мислите й се разпръснаха, ръката й замръзна на бравата на колата. Видя кутия. Отпред на волана. Увита с фолио, блестеше. С широка червена панделка.

Никой друг, освен нея нямаше ключ от колата.

Дръпна бързо ръката си от вратата.

— Торн? — извика тя с разтреперан глас.

Само след секунди той вече беше при нея, погледна над рамото й.

— Какво е това?

— Не знам. Не съм го оставила аз.

Изражението му беше мрачно.

— Не го докосвай.

— Не съм глупачка, Торн.

Извади телефона от чантата си и с трепереща ръка започна да търси номера на Фицпатрик.

— Какво правиш, по дяволите? — запита Торн, също с телефон в ръка.

— Обаждам се на Фицпатрик. — Сърцето й препускаше. Наведе се, за да огледа по-добре кутията. Беше горе-долу с размерите на топка за софтбол. — А ти какво правиш?

— Канех се да се обадя на 911. Отдръпни се, Лус. Не знаеш какво има в тая кутия. Би могло да е бомба, за бога.

Луси насочи фенерчето на ключодържателя към кутията, освети и стомахът й се сви. Не, не е бомба.

— Не мисля, че е бомба — прошепна тя.

Торн се наведе до нея.

— Изглежда сякаш някой е ползвал хартията, останала му от Свети Валентин. — Замълча и изпитателно я изгледа. — Знаеш какво има вътре, нали?

Тя набра номера на Фицпатрик.

— Мога да предположа.

— Е… — Торн изсумтя с раздразнение. — Какво има вътре?

— Нещо, което не си е на мястото — отвърна тя и му направи знак да замълчи, когато Фицпатрик й отговори — тихо и забързано. — Инспекторе, Луси Траск е.

— Какво е станало? — попита той. — Добре ли си?

Тя бавно се изправи, като внимаваше да не докосва нищо.

— Аз съм добре, но трябва да се върнете. Оставил ми е подарък в колата. Кутията е опакована с хартия на пурпурни, розови и червени сърчица.

Чу го как си поема въздух.

— По дяволите. Къде си?

— В гаража срещу моргата, на втория етаж, източния вход.

— Сама ли си?

Леката обвинителна нотка в гласа му би трябвало да й се стори обидна. Вместо това й стана приятно.

— Не, Томас Торн е с мен. Не сме пипали нищо.

— Добре. Веднага изпращам Дрю и криминолозите му. Двамата със Стиви ще дойдем колкото се може по-скоро. Торн ще остане ли, докато дойдат полицаите?

Усети, че й се иска Фицпатрик да се появи веднага, но знаеше, че Дрю трябва да си свърши работата, преди детективите да се заемат с тяхната. Погледна Торн.

— Ще останеш ли за малко? Докато дойде полицията.

Торн я изгледа.

— Опитай се да ме накараш да си тръгна — избоботи той.

— Ще остане — каза тя на Фицпатрик. — Какво да правя, когато дойдат?

— Стойте спокойно. Скоро ще сме там.

 

 

Понеделник, 3 май, 13:10 ч.

Джей Ди прибра телефона си и погледна пътя. Ръцете му стиснаха волана в желанието му веднага да обърне и да се върне в гаража. При Луси Траск. Но почти бяха стигнали до апартамента на Бранди Бенет. Полицейските коли щяха по-бързо да стигнат при Луси.

— По дяволите — изруга той и се пресегна към радиото.

— Какво е станало? — попита Стиви.

— Оня изрод е оставил в колата й кутия, увита като подарък.

Обади се в управлението и поиска полицейски екип с криминолози и сапьори да бъдат изпратени в гаража.

— Откъде знаеш, че е от него?

— Опаковъчната хартия е на сърчица.

— О! — Стиви се намръщи. — Това наистина е гадно.

— Наистина е гадно? Оня е изтръгнал сърцето на жертвата. Това си беше достатъчно гадно.

— Но е запазил сърцето. Това е лично срещу нея. Как ти се стори Луси?

— Като човек, който се опитва да се държи.

Едва — сети се за лекото треперене на гласа й, когато го помоли да се върне. Ще се оправи. Научена е да се държи.

— Поне не е сама, Торн е при нея.

Което го накара да присвие очи. Добре си спомняше Томас Торн. Мъжът беше събрал погледите на всички жени в съдебната зала, дори и на съдийката.

— Е, като оставим всичко останало настрана, той е здравеняк. Никой няма да я притесни, докато той е наоколо — отбеляза Стиви.

— Познаваш ли го? — Джей Ди опита да звучи равнодушно, но видя, че не е успял да я заблуди. Тя рядко се оставяше да бъде заблудена.

— Само от съдебната зала — отговори му тя. — Странна птица, макар да не е изпечен лъжец. Ако Луси е с него, това е добре, засега.

На Джей Ди все още му се искаше да обърне колата и лично да се увери, че Луси е добре, но имаше работа за вършене. Вече бяха стигнали. Спря пред кооперацията на Бранди Бенет. Откриха я лесно. Беше подала заявление за бизнес лиценз и това беше посоченият от нея адрес. Според указателя се занимаваше с дизайн.

— Искаш ли ти да говориш с нея? — попита Джей Ди.

Стиви сви рамене.

— Портиерът каза, че обичала мъжете. Ако успееш да я предразположиш с трапчинките си, заповядай.