Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (19)

17.

Вторник, 4 май, 12:30 ч.

Джей Ди с облекчение установи, че почти липсва трафик по магистралата към Андерсън Фери и така успя да настигне Стиви и Берман, които бяха с километри пред тях.

Денят беше хубав за шофиране. Слънцето грееше, небето беше безоблачно синьо, въпреки че настроението в колата на Джей Ди бе потиснато и мрачно. Луси седеше на седалката до него със сака в краката си, гледаше през прозореца и откакто излязоха от апартамента не беше казала и една дума.

Джей Ди разговаря по телефона със Слоун и Камински — инспекторите, които се бяха заели със случая на Джейн Доу. Колегите му бяха търсили следи, за да разберат къде е била Джейн Доу преди убийството. Дотук нищо не бяха установили. Сега им оставаше надеждата отпечатъците й да са в системата.

После се чу с Тори Рийдинг, полицайката, която пазеше пред хотел „Пийбоди“. Засега Райън Ейгър не беше се появил. Не беше звънял на румсървиса, нито пък в моргата, за да уреди разпознаването на майка си. Джей Ди си мислеше, че има вероятност да избяга. Накара Рийдинг да се увери, че Ейгър е в стаята си, защото ако пътуването им до Андерсън Фери се окажеше напразно, синът на Джанет щеше да е единствената им връзка към истинските отговори.

Трийсет часа след откриването на тялото на Ръс Бенет жертвите вече бяха шест, а дотук не разполагаха с нищо повече от мъгляви връзки и безброй въпроси без отговор. И Луси Траск, която по някаква причина беше в основата на всичко. Нещо се бе случило в родния й град.

— Луси, трябва да… — Телефонът прекъсна въпроса му. — Фицпатрик.

— Деби е, секретарката на Хайът. Разполагам с разпечатките, които очакваше.

— На Ръс Бенет?

— Домашния и мобилния му телефон. Дошли са снощи, но са били изпратени на факса на „Наркотици“. Някой е имал номера на стария ти факс. Искаш ли да ти ги изпратя?

Джей Ди погледна часовника си. Дори всичко да минеше по план, щяха да минат часове, докато се върнат в града.

— Можеш ли да ги пратиш по имейла на Мазети? Тя има лаптоп.

— Да. Ще отнеме малко време, докато ги сканирам — отговори му тя. — Ще ти се обадя, когато ги пратя.

— Благодаря — каза той и се накани да затвори.

— Не съм свършила — спря го Деби. — Беше поискал да се проследи номерът, от който снощи са се обадили на сина на жертвата. Обаждането е от уличен телефон.

Съобщи му адреса и Джей Ди смръщи вежди.

— Това е само на километър и половина от контейнера, в който е била открита Джейн Доу. Можеш ли да поискаш свалянето на отпечатъци от онзи телефон?

— Ще го направя. Ще ти се обадя, когато пратя онези разпечатки.

— Благодаря. — Затвори и погледна Луси, която проверяваше съобщенията си. — Някакви новини?

— Крейг тъкмо е приключил с аутопсията на Джейн Доу и е проверил резултатите от лабораторните проби. Урината и на Джанет Гордън, и на Ръс Бенет е дала положителен резултат за фенобарбитал и хлорхидрат.

— Доста старовремски метод — каза Джей Ди.

— Няма новини за отпечатъците на Джейн Доу, но в нощта на смъртта си е имала полово сношение с двама различни мъже.

— Проститутка?

— Може би, само че повечето проститутки от висока класа, които знам, използват презервативи.

Това беше истина.

— Откъде знаеш, че е била от висока класа?

— Дизайнерска блуза, вероятно поне сто и петдесет долара, косата й е добре поддържана в салон, скъп парфюм.

— Тялото й беше в контейнер. Как си могла да й подушиш парфюма?

— Човек се научава да различава миризмите, на които трябва да обръща внимание — обясни тя и той реши да остави нещата така. — Малко улични проститутки биха могли да си позволят подобен лукс. Освен това няма видими белези от употреба на наркотици, няма следи от спринцовки. Ще ни трябва токсикологичният анализ, за да сме сигурни.

— Нещо друго в съобщенията?

— За сърцето… От същата кръвна група е като на Джанет Гордън, както и очаквахме. Това е всичко.

Известно време той не каза нищо, като се чудеше как да формулира останалите си въпроси, които със сигурност нямаше да й харесат.

— Искаш да ме питаш още неща. Давай. Свърши с тая работа.

— Добре. От колко време сте партньори с Торн и Гуин в клуба?

— От четири години и половина. Клубът беше отворен преди малко повече от три години. Първата година и половина планирахме и събирахме пари.

— От колко време познаваш Гуин?

Погледът й се изостри.

— Тя няма нищо общо с това.

— Съвсем определено и аз мисля същото. Та от колко време?

— Вчера ти казах, знаем се от деца, още преди Бък да умре. Срещнахме се отново, когато разбих носа на Ръс Бенет.

Нещата се напаснаха.

— Каза ми, че известно време сте били разделени. Това е станало, когато си отишла в „Света Анна“.

— Някой да даде награда на тоя мъж — саркастично каза тя.

Джей Ди не обърна внимание на тона й.

— И значи, тя те е запознала с Торн.

— Да, защото ми трябваше адвокат, когато Ръс повдигна обвинение срещу мен.

— И вие тримата сте се сдушили.

— Накъде биеш? — сопна се тя.

— Още наникъде — отговори той. Изглеждаше объркан. — Не искаш да ми кажеш достатъчно, за да стигна докъдето и да е. Не съм ти враг, Луси. Въпросите ми могат да ти спасят живота или живота на приятелите ти. За Кевин е твърде късно. — Тя потрепна, но той не отстъпи. — Някой е знаел достатъчно за теб, знаел е, че снощи ще бъдеш в клуба. Някой с ключ от апартамента на Гуин, някой, който си е мислел, че ще си там, ти е оставил сърце. Откъде е имал ключ?

— Не знам — отговори тя, също толкова объркана. — Гуин твърди, че единственият човек, който има ключ, е съседката й. Самата Гуин не можеше да си влезе сутринта у дома, защото ми беше дала ключа си снощи.

— Приятелят й има ли ключ?

— Не, те все още са във фазата на опознаването. Все още не са стигнали достатъчно далеч, за да си разменят ключове.

— Разкажи ми за него.

— Ройс се занимава с продажби. На офис принтери, мисля. Познавам го само от клуба. Извън това не сме прекарвали много време заедно.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Не исках да знае, че съм патолог, освен това… — Тя се поколеба. — Последното гадже на Гуин се опита да ме сваля зад гърба й. Тя знаеше, че нямам нищо общо, но все още я боли. Така че доскоро държеше Ройс на разстояние.

— А Торн какво прави в клуба?

— За известно време се занимаваше със счетоводството и плащаше сметките. Сега това го върши Гуин, заедно с поддръжката на адвокатската кантора. Наехме Моури за мениджър, когато работата се разрасна. Той поръчва пиенето и мезетата, занимава се с ежедневните неща. Сега Торн издирва нов талант и свири на баса.

— Торн ми каза, че двамата имате нещо общо в миналото.

Тя сбърчи чело.

— Предполагам, че искаш да научиш и за това.

— Да, така е.

— Тогава отговори ми на един въпрос — каза тя строго.

— Ако мога…

— Защо присъства на аутопсията на момиченцето, което не познаваше и за което не си бил отговорен? И не ми казвай, че е защото си я намерил. Нейната аутопсия е единствената, на която някога си идвал. Проверих документацията снощи, след като ме остави в моргата. Искам да разбера, моля те.

Джей Ди допускаше, че Луси се кани да му задава въпроси за въпросите му, така че преглътна и се насили да й отговори.

— Майка ми беше… алкохоличка. Не толкова лоша, че да ме отнемат от нея, но достатъчно, та да ми скапе детството. Бях късметлия да имам леля, която ме взе и ме вкара в релси в гимназията. Завърших, но не бях кой знае какъв ученик. Накрая постъпих в армията.

— Какво прави там?

— Убих много хора — отговори той най-накрая. — Което сигурно те обърква. Преди армията бях самотник, но когато се върнах, бях дори още по-сам. Сам дори и насред тълпата. Не че не харесвах хората, просто не знаех как да общувам. А после срещнах Пол Мазети, съпруга на Стиви. Той беше първият приятел, когото някога съм имал.

— Но той загина — внимателно каза Луси и той кимна.

— Както и Поли, синът им. Обичах го това момченце и когато го убиха…

— Всичко е наред — прекъсна го нежно тя и положи ръката си върху неговата. — Няма нужда да казваш повече. Всичко е наред.

Джей Ди обърна дланта си така, че пръстите им да се преплетат.

— Съпругата ми почина две години по-късно и аз малко не бях на себе си, поех някои рискове, които не трябваше да поемам. Тогава един ден се натъкнах на онова момиченце. Беше мъртва, когато я открих. Нещо стана с мен, докато стоях и я гледах там в тревата, докато изчаквах аутопсията. Осъзнах, че провалям живота си в скръб и егоизъм. Знаех, че ми трябва помощ, така че се включих в групата на Стиви.

— Тя ти е помогнала да се съвземеш — каза Луси.

— Да. Не мога да ти кажа защо бях там оня ден, Луси. Просто знаех, че трябва да съм там.

Тя замълча.

— Какво стана с майка ти?

— Още е наоколо. Човек би си помислил, че след толкова алкохол вече би трябвало да е на друго място, но тя още се държи. Черният й дроб сигурно е железен.

— Само добрите умират млади — тихо каза Луси.

— Е, има и лоши, които са си отишли млади — прагматично отбеляза той. — Когато са само добрите, не е много честно.

— Но животът не е честен.

— Така е. Но понякога печелиш. — Поколеба се, вдигна ръката й и я целуна по китката. Тя не се отдръпна. После забеляза гривната на ръката й.

— Луси, това украшение е ключът.

— Така излиза. Бих казала, че е съвпадение, обаче… — гласът й беше напрегнат.

— Явно е била ужасно важна за Сони Уесткот преди толкова години. Ти нали спомена, че Ръс Бенет е бил с него в деня, когато я е откраднал от вас?

— Да. О, боже, Джей Ди, Ръс ме питаше за тая гривна, когато се виждахме. Беше в апартамента ми и видя снимката ни с господин Пю.

— Да, на снимката си с нея — сети се Джей Ди. — Бенет какво те пита?

— За цигулката и дали още свиря.

— Каза ли му за клуба?

— Не, казах му, че понякога свиря за удоволствие и че давам уроци в старата ми гимназия.

Той изненадан повдигна вежди.

— В „Света Анна“?

— Да, всяка сряда в обедната ми почивка. Момичетата имат нужда от модел на подражание.

— Така е. А Бенет какво ти каза тогава?

— Посочи гривната на снимката и каза, че била хубава. Ядосах се и му разказах, как приятелят му ми я открадна, когато бях на петнайсет. Отговори ми, че нямал представа за това, но ако знаел, щял да накара Сони да ми я върне.

— Повярва ли му?

— Не, категорично не му повярвах. После ме пита къде е гривната сега. Казах му, че съм я изгубила.

— Значи си го излъгала.

— Да — отговори притеснено тя. — Не исках да знае, че е още у мен.

Което беше показателно.

— Ти нали каза, че Уесткот я е счупил?

— Така беше. Освен това ти казах, че я скрих. Свещеникът ми даде един молитвеник, когато Бък умря. Скрих гривната в него.

— Как?

— По телевизията видях как изрязват дупка в книга, за да крият вътре разни неща. И аз направих така. Когато отидох в „Света Анна“, си мислех, че ще ми позволят да запазя молитвеника, но… намериха гривната. Наложи се да си я спечеля обратно, както и всичките ми други привилегии. Направих го, а един от учителите ми помогна да я поправя. След това я носех непрекъснато. Господин Пю също я харесва и, когато свиря, винаги съм с нея.

— А какво стана, когато се прибра вкъщи през онова лято?

— Пак я скрих. Не знам защо.

— Доверила си се на инстинктите си. А те, искам да кажа — инстинктите, какво ти казват сега?

— Че тази гривна по някаква причина е много важна. А на теб какво ти казват?

Джей Ди замълча и обмисли въпроса.

— Зависи. Брат ти често ли ти правеше подаръци?

Луси веднага разбра скрития въпрос.

— Не. Това беше за пръв път.

— Тогава инстинктите ми казват, че не е била предназначена за теб.

Помисли си, че тя ще започне да спори, но остана разочарован. В същото време поведението й я очарова.

— Чудя се какво ли ще каже шериф Уесткот, като ме види да я нося — замислено каза тя.

— Ами да разберем. — Джей Ди освободи ръката си, за да се обади на Стиви. — Трябва ни план.

 

 

Вторник, 4 май, 12:50 ч.

Колко сладко, помисли си отвратено той. Да й целува ръката. Фицпатрик беше постигнал това, което никой мъж не беше успял в продължение на толкова години. Срамота. Нямаше нищо против инспектора, но ако се приближеше твърде много до Луси, щеше да се превърне в пречка. Което означаваше, че и той също ще трябва да умре.

Точно сега и двамата явно се бяха увлекли в сериозен разговор. Искаше му се да знае за какво си говорят. Вече разбираше, че е трябвало да избере проследяващо устройство, което да предава и звук. Живей и се учи. Можеше да си поръча по-скъпия модел, но докато го доставеха, тя щеше да е мъртва.

Така че нямаше особено голям смисъл.

Беше му достатъчно да знае, че отиват в Андерсън Фери. И без това каквото и да говореше на инспектора, щяха да са само лъжи или полуистини. Не беше задължена да казва истината и нищо друго, освен истината. Никой от семейство Траск не беше.

Изостана след няколко коли зад тях, за да не го забележат. Беше карал доста близо, не трябваше да го допуска. Знаеше точно къде е Луси и къде ще отиде. Нямаше проблем, дори да ги изгуби. Потупа десния джоб на сакото си и усети телефона с проследяващия сайт, после напипа пистолета в другия джоб.

Добре де, пистолета на Кен Пулман, но Кен нямаше да е против, че го използва. Задник. Беше си получил заслуженото. Би трябвало да се срамува от себе си. Ченге, което изнудва гражданин. Алчно копеле.

А сега беше мъртво копеле. Точно каквото си беше заслужил.

Колата на Луси ускори, разстоянието между тях се увеличи. Двамата с Фицпатрик се бяха запътили към следващия изход. Прав им път. Аз ще продължа и пръв ще стигна там. Беше адски сигурен, че знае накъде се е запътила. И ще я чакам, точно като големия лош вълк.

 

 

Вторник, 4 май, 13:20 ч.

— Накъде отиваме? — прошепна Луси.

— Чакай — каза Джей Ди. Рязко мина в дясното платно, сякаш се канеше да напусне магистралата няколко изхода по-рано.

Луси добре помнеше какво бе станало предния път, когато това се случи. Част от нея копнееше изживяването да се повтори. Или по-скоро той да го направи, ако трябваше да е честна. Улови го да я гледа, когато натисна спирачките в края на изхода. Изглеждаше сякаш иска да каже нещо, но слушаше Стиви, която беше получила разпечатките на Ръс Бенет и беше отбила на няколко километра пред тях, за да ги разгледа.

Фицпатрик обърна колата и подкара към бензиностанцията.

— Имам номера на телефона на Джанет в куфарчето, чакай малко.

Фицпатрик се наведе към задната седалка, за да стигне до куфарчето си. Леко докосна бузата й с устни, а после се настани на седалката си и й намигна.

— По-късно — прошепна той и Луси усети как се изчервява. Това, че толкова й личеше колко й се иска да я целуне, беше притеснително. Но не можеше да се отрече от това, което обичаше. Вероятно онази нощ в алеята това не трябваше да се случва, но беше се случило. И знаеше, че ще се повтори.

Очите на Фицпатрик потъмняха. Или можеше да чете мислите й, или тя все още продължаваше да предава желанията си, високо и ясно. Погледна го, той сведе очи към куфарчето, което беше прикрепил върху скоростния лост. Луси взе куфарчето и го отвори в скута си, така че той да намери документите, които търсеше.

— Ето ги — каза той в слушалката. Гласът му беше пресипнал. — Кой беше номерът, от който са звънели на Бенет следобеда, в който изчезна? — Прокара пръст надолу по списъка с обаждания на Джанет. — Джанет е получила обаждане от същия номер в деня след изчезването на Бенет. Но преди това не е имало други обаждания. Ще ни трябва най-новата разпечатка за всички разговори, които е провела в деня на изчезването си. Чудя се как ли оня тип е успял да примами и двамата.

Заслуша се.

— Да, права си. Няма как да е купил мобилен телефон на свое име. Сетил се е, че ще прегледаме разпечатките. — Намръщи се. — Чакай. Кога за пръв път Бенет е получил обаждане от тоя номер?

Зарови в куфара си и измъкна папка, чийто етикет беше надписан с познат почерк. Когато я отвори, Луси разпозна документите, които Хайът й беше показал вчера — досието, което Ръс Бенет беше събрал за нея.

— Всички изрезки от вестници с делото на Луси са с дата сякаш са копирани от вестника в деня, в който Бенет е получил първото обаждане от този номер. Авторското каре на статиите е…

— Майло Давидоф — каза Луси.

— Майло Давидоф — повтори Фицпатрик на Стиви. — Ако Бенет ги е поискал в деня, в който е получил обаждане от оня тип, дето го е примамил и го е убил, в редакцията на вестника биха могли да знаят защо. Да започнем с шерифа, после ще говорим с Давидоф. Ще ви чакам пред шерифството.

— Не можем да говорим с Давидоф — каза му Луси, след като затвори телефона. — Той е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Оттам, откъдето знам, че Сони е шериф. Чета онлайн новините. Нещо като да са те уволнили от работа, а ти проверяваш дали оня гадняр, шефът ти, не е умрял.

— Аз съм го правил — призна той, метна куфарчето на задната седалка, извади телефона от джоба си и набра някакъв номер. — Стиви, аз съм. Забравих да ти кажа, че някакъв черен лексус ни следва. Надявах се, че ще мине покрай нас, като отбих за изхода, но продължи да се влачи отзад. Може да е просто някой на път за плажа, но по-скоро залагам на репортер. Дръж си очите отворени. Скоро ще се видим.

След като затвори отново, върна колата на пътя за магистралата, а Луси установи, че се чувства разочарована.

— Не трябваше вчера да те целувам — каза Фицпатрик. — Макар че въобще не съжалявам. А ти?

— Не.

Той постави ръката си с дланта нагоре и Луси вплете пръсти с неговите.

— Сигурна съм, че по-късно ще съжалявам, но сега — не. Какво искаш да знаеш за моето дело? Повечето неща са описани в статиите на Давидоф.

— И аз ги изчетох след разговора ни снощи. Впрочем, извинявам се. Трябваше да кажа, че си невинна, а не, че не си била призната за виновна. Не помислих, извинявай.

— Всичко е наред. Много съм чувствителна на тази тема.

— Разбираемо е. Освен това вече знам защо госпожа Уесткот е свидетелствала срещу теб. Мислела е, че си откраднала нещо от нея. А къде в схемата са семейство Бенет?

— Господин Бенет плати гаранцията и ми нае адвокат — обясни тя. — Нямах пари, издържах се сама в колежа, живеех при семейство Пю. С годеника ми не се бяхме оженили, така че нямах достъп до застраховката му. Не, че родителите му щяха да ме оставят да взема и пени. Хийт ми беше оставил нещо малко в завещанието си, а те дори това оспориха. Смятаха, че аз съм причина за смъртта му. След като ме оправдаха, успях да взема тези пари, използвах ги за медицинския колеж.

— Господин Бенет ти е наел адвокат? — изненада се Джей Ди.

— Да. Имах обществен защитник, който за нищо не ставаше. Мислех си, че отивам в затвора, и тогава господин Бенет се появи с адвокат. За не повече от един ден доказа, че не съм била в колата, когато е катастрофирала.

— Как го доказа?

— Нае експерт за свидетел, пак с помощта на господин Бенет, който сравни следите от гумите, разгледа щетите върху другата кола и всички останали обстоятелства около катастрофата. Ако аз бях шофирала, ребрата и гръдният ми кош щяха да бъдат смазани и не бих могла да пробягам над километър, за да търся помощ.

— По онова време повечето хора нямаха мобилни телефони — отбеляза Джей Ди.

— Така е, ако имах, може би щях да помогна… Още чувам плача на онова бебе.

— Но бебето и майка му в другата кола са оживели.

— Да. Бебето беше много уплашено, но беше добре. Жената беше много пострадала, с голямо разкъсване на феморалната артерия. Оказах й първа помощ и спрях кървенето.

— Спасила си й живота.

— Да — каза тя с горчивина. — След като почти й го отнех.

— Не разбирам. Не си шофирала ти.

— Не, годеникът ми шофира. Хийт беше… малко като Бък. По-голям от живота. — Изгледа накриво Фицпатрик. — Състезаваше се с мотори.

Прозрението го озари.

— О…

— И аз също.

Това го накара да се обърне и да се втренчи в нея, почти забравил, че шофира.

— Ти?

— Да. Съзнавам, че звучи нелепо предвид склонността ми да рецитирам статистики за всяка опасна дейност, позната на човечеството.

— Но пък обяснява много.

— Предполагам.

— По онова време си била твърде бедна, за да си позволиш мобилен телефон. Как така си участвала в мотокрос? Това не е евтин спорт.

— Хийт плащаше за състезанията. Родителите му имаха пари, много.

— Колко време бяхте сгодени?

— Четири години. Запознахме се по време на първия ми семестър в колежа. Работех като сервитьорка, за да си плащам таксата, а той… напълно ми завъртя главата. Бях на двайсет и една, когато загина.

— Обичаше ли го?

Тя въздъхна леко, потънала в спомени.

— Да, много. Но бях млада, той — също и е напълно възможно да съм обичала идеята, че го обичам, ако разбираш какво имам предвид.

Джей Ди кимна мрачно.

— Разбирам.

— Обичах и да се състезавам. Обичах скоростта, тръпката и цялата опасност. А и — ако трябва да съм честна — харесваше ми да знам, че карането на мотор влудява родителите ми. След онова, което стана с Бък.

— Те са знаели?

— Направих така, че да разберат. Изпращах им изрезки със статистиките от състезанията ми, което, предполагам, е било детинско от моя страна, но бях бясна, задето ме… ами задето ме изоставиха.

— Нормално е да си била ядосана. Те наистина са те изоставили.

Ставаше много сладък, когато се ядосаше.

— Когато най-сетне се измъкнах от „Света Анна“ и отидох в колежа, бях обидена на тях и на целия свят. Махнах им за сбогом и тогава нещастието се стовари.

— Какво стана в оная нощ, Луси?

— Нещата започнаха да излизат от контрол. От сладко и дръзко момче Хийт се превърна в посредствен и злобен човек. Започна да кара прекалено бързо навсякъде. В началото го поддържах, защото обичах скоростта. После започна да пие и да гълта хапчета, а аз не можех да го спра.

— Свидетелствала си, че онази нощ си се опитала да вземеш ключовете му.

— Да, но не можах. Бях пила чаша вино, но той беше изгълтал две бутилки. Намери си трасе за състезание — тесен път над един стар мост. Опитах да измъкна ключовете от таблото, но той ме удари и ме изхвърли от колата.

— Оттам и натъртването по лицето ти…

— Да. Прокурорът твърдеше, че натъртването било от катастрофата, но експертът бързо доказа, че това е несъстоятелно. Хийт форсира двигателя и излетя със сто и трийсет. Ограничението беше трийсет. По моста се появи кола и никой от тях нямаше къде да отбие. Хийт беше с кабриолет. Излетя от колата и беше мъртъв, преди да стигна до него.

Изправи рамене, за да завърши историята.

— Дрегерът показа, че съм пила алкохол, и затова бях обвинена. Хийт загина и обвинението беше за убийство в катастрофа. Имах „трудно минало“, затова хората бяха щастливи да повярват, че аз съм виновна.

— Ами родителите ти?

Луси горчиво се изсмя.

— Идваха в съда всеки ден, сядаха зад мен и изглеждаха ужасно засрамени. Единствените хора, които свидетелстваха в моя полза, бяха господин Пю и Барб.

— Родителите ти не те ли подкрепиха?

— Не — отговори тя с равен глас. — Родителите на Хийт ме нарекоха лъжкиня, казаха, че синът им никога не би седнал зад волана пиян. Нещата се обърнаха в моя полза, когато адвокатът ми прочете доклада от аутопсията.

Фицпатрик се намръщи.

— Не разбирам.

— Хийт е имал рак — обясни тя. — Мозъчен тумор, който е влияел на поведението му. Страдаше от ужасно главоболие и беше започнал да пие, за да притъпява болката. Семейството му са знаели, но не ми бяха казали. Според тях съм му оказвала лошо влияние, а в оня етап от живота ми наистина беше така. Но не аз го карах да пие и да кара. Когато заседателите разбраха за тумора, промениха мнението си, започнаха да гледат на мен със състрадание.

— Значи, докладът от аутопсията те е спасил.

— Да, както и добрият адвокат, който знаеше, че трябва да го изиска. Мислех, че знам какво е да си изплашен. През първите няколко нощи в „Света Анна“ бях ужасена. Но да седя в онази зала и да знам, че може наистина да вляза в затвора, невинна… — От спомена още й се гадеше. — Това беше истински страх.

— Това изяснява много неща. Кога за последно видя родителите си?

— Когато излязох от съда. Майка ми изглеждаше сякаш иска да каже нещо… нали се сещаш… мило, но баща ми я издърпа от съдебната зала. Когато се дипломирах, заминах колкото се може по-далеч.

— Калифорния, Барб ми каза.

— Когато специализацията ми приключи, започнах работа като патолог там. Връщах се за празниците при семейство Пю. А после на господин Пю му откриха алцхаймер.

— И тогава си се върнала завинаги — завърши той и тя кимна.

— Имах късмет да си намеря държавна работа. Продължих да поддържам връзка със семейство Бенет — картички за празниците и такива неща. Много им бях задължена за адвоката. Исках да им се издължа, но те не ми позволиха. Така че ги заведох на обяд, като дойдоха в града.

— А после се върна в града, който толкова ненавиждаш, за да им кажеш за сина им.

— Това доста добре обобщава всичко.

— Не напълно — заяви той.

— Какво още искаш да знаеш?

— След като годеникът ти загина, имала ли си някой друг?

Луси извърна очи. Чувстваше се прекалено изтощена, за да говори за това.

— Почти сме в града.

— Не искаш да отговориш на въпроса ми…

— Кажи ми за твоите връзки и аз ще ти кажа за моите.

Той изсумтя раздразнено.

— Че колко „връзки“ си имала?

Табелата с надпис „Добре дошли в Андерсън Фери“ се приближи, а после изчезна зад тях.

— След Хийт, две. Вчера сутринта видя единия, прострян върху шахматна маса. Къде искаш да идем първо? Шерифа, господин Бенет или вестника?

— В шерифството — отговори той, далеч по-спокоен.

Тя посочи напред, а гривната на китката й издрънча.

— Тогава завий надясно при онова кръстовище.

— Добре. Направи ми услуга. Премести гривната на дясната си ръка.

— Защото с нея ще се здрависам със Сони, нали? — сети се тя.

Подготви се да го види отново. А също и родителите си. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да го направи.

 

 

Вторник, 4 май, 13:30 ч.

Седнал на края на дивана в дневната, Клей бавно идваше на себе си. Вече не кипеше, отвътре беше леденостуден.

Ники. Намушкана, изкормена, с прерязано гърло. Оставена да гние.

— Евън е бил тук в Балтимор миналата седмица, а също и миналата вечер — каза той на Алиса.

— В апартамента на Ники — тихо се съгласи тя.

Беше довел Алиса, защото не желаеше да я излага на риск, като я оставя сама в офиса. Не и докато не откриеше Евън.

— Съжалявам. Знам, че бяхте близки — каза тя.

— Тя беше първата ми партньорка в полицията във Вашингтон. Заедно патрулирахме. Беше умна и я биваше в работата. Не разбирам как Евън я е изненадал да спи така.

Алиса се поколеба, после измъкна лист хартия от джоба си. Беше снимка, отпечатана на принтер, и Клей въздъхна. Евън, заспал в легло. Клей позна чашата за кафе на Ники върху нощната масичка — беше подарък от него.

— Дявол го взел — уморено прокле той. — Кога намери това?

— Докато ти си почиваше. Преглеждах файловете от лаптопа, който взе от сейфа й. Пратила е снимката до себе си преди два месеца.

— Два месеца? — На Клей му призля. — По дяволите.

— Реших, че ще искаш да знаеш — неуверено каза момичето.

Клей отново разтърка очи.

— Това обяснява много, особено пропуснатите следи. Не е искала да ги види. Значи вече знаем как се е промъкнал при нея. Но защо в онази вечер?

— Може да е започнала да го подозира, че я е излъгал.

— Може. Как е могла да бъде такава глупачка?

— Защото той е добър лъжец — меко каза Алиса. — Дори и ти повярва на историята му, че не може да се обърне към полицията. Че жената, която го преследва, има влиятелно татенце от силите на реда. — Прехапа устна, поколеба се и сви рамене. — Може да ви е избрал с Ники, защото е решил, че ще му влезете в положението.

Клей кимна, неспособен да проговори. Тя беше права. Затвори очи, нещо го стегна за гърлото. Бог да ми е на помощ.

— Оставих се на собствените си предубеждения да ме заслепят. Сега трима души са мъртви.

Изправи се и започна да снове напред-назад.

— Знаем, че преди седмица е бил в Нюпорт Нюз. Тогава е убил ченгето и танцьорката, защото са станали алчни. После се е върнал и… — Пое си въздух, изтика образа на Ники от ума си и се съсредоточи върху мъжа, спал в леглото й, преди да я убие. — Знаем, че снощи е бил в хотел „Орион“.

— Може да е в апартамента на „Тед Гембъл“.

— Така и не си взе ключа, но това не значи, че не е там.

Клей спря и погледна през прозореца. Защо върши това?

— Той искаше тая идентичност.

— Ново начало — допълни Алиса.

— В града е по някаква причина. Съмнявам се да се е мотал тук цяла седмица след убийството на Ники, за да яде раци. Не е отишъл в апартамента на Гембъл. Това е на повече от час път оттук. Някъде тук е.

— Защо? Защо да не си вземе новата самоличност и да не избяга?

— Може Ники да е знаела защо. — Обърна се и срещна погледа на Алиса. — Евън може да е навсякъде в града. Без да знаем защо е тук, търсим игла в купа сено. Нека видим къде е ходила Ники, преди да я убие.