Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (2)

Пролог

Бейвю, Делауеър

Неделя, 7 март, 11:15 ч.

— Извинете, сър, не можете да се качите.

Малкълм Едуардс сякаш не чу дълбокия глас на пристанищния началник и продължи с поглед, вперен в целта. Цялото тяло го болеше. „Кери он“ го зовеше, а заливът Чесапийк се бунтуваше. Идваше буря. Денят беше прекрасен за умиране.

Само още няколко стъпки и после ще мога да си почина. Пристанът тътнеше изпод краката му. Дарил се провикна зад гърба му.

— Хей, спри веднага. Това е частна собственост. Ей, човече! Казах ти…

Малкълм трепна, когато нечия груба длан го сграбчи за рамото и го обърна. За миг се вгледа в лицето на Дарил и мълчаливо зачака. Мъжът го позна и челюстта му се отпусна.

— Господин Едуардс? — Дарил отстъпи крачка назад, червендалестото му лице пребледня. — Съжалявам, сър.

— Всичко е наред — спокойно отвърна Малкълм. — Знам, че не приличам на себе си.

Изненада се, че Дарил въобще успя да го познае, въпреки че се знаеха от години. Съмняваше се, че дори повечето от така наречените му приятели ще го познаят — не, че биха се възползвали от възможността. Единствено Кери беше останала до него, макар понякога да му се щеше да не го бе правила. В болест и здраве. Съдбата наложи да бъде първото.

Тя си мислеше, че той не може да я чуе как плаче под душа, но грешеше. Би дал всичко, за да не я прекарва през този ад. Но никой не можеше да дава такива обети. Това беше Божия територия. Кери беше проклинала Бог, докато гледаше как Малкълм чезне, но той не можеше да си позволи този лукс. Вече беше натрупал достатъчно черни точки в душата си.

Дарил тежко преглътна.

— Да ви донеса нещо? Мога ли някак да ви помогна?

— Не. Ще се оправя. Отивам за риба. — Държеше кофа със стръв, за да е по-убедителен. — Просто искам да усетя вятъра в лицето си.

За последен път, добави наум. Обърна се към яхтата си и решително пристъпи напред. Пристанът отново простена, когато Дарил закрачи до него.

— Сър, очаква се шквал. Може би трябва да изчакате.

— Нямам време да чакам.

По-верни думи никога не бяха изричани.

Дарил потрепна.

— Мога да събера екипаж, който да ви изведе. Внукът ми е добър моряк.

— Оценявам това, наистина, но понякога човек има нужда да бъде сам. Грижа те е за мен и ти благодаря.

Качи се на борда, усети, че губи сили, но хвана здраво руля. Много време беше минало откакто беше прекарвал цял ден в залива, но тогава беше зает. Имаше лекари, лечения и… Погледна мрачното небе.

Трябваше да го направи както трябва. Имаше много дела за уреждане, особено онова, което тормозеше ума му от двайсет и една години.

Помисли си за писмото, което беше изпратил с надеждата, че не е твърде късно. Надяваше се, че ще може да държи руля достатъчно дълго, за да стигне достатъчно далеч и да направи това, което трябва. Надяваше се, че да се удавиш, е точно като да заспиш.

С отдалечаването от брега морето стана още по-бурно, а вятърът — още по-свиреп. Най-сетне спря двигателя и се заслуша във вълните със затворени очи. Вдиша дълбоко соления въздух и вкуси последния си ден. Кери щеше да е тъжна, но донякъде щеше и да изпита облекчение. Беше се престорила на спокойна сутринта, когато я целуна за сбогом. Каза й, че след прегледа при лекаря ще отиде за риба. Щяха да почукат на вратата, за да й съобщят лошата вест, а тя щеше да се закълне, че съпругът й никога не би отнел живота си, но дълбоко в себе си щеше да знае истината.

Пристъпи на палубата и нагласи въдиците. Всичко трябваше да изглежда достоверно в случай, че откриеха яхтата непокътната. Тъкмо слагаше стръв, когато нечий рязък глас прекъсна размишленията му.

— Кои са другите?

Малкълм се обърна, кукичката се изплъзна от пръстите му. На около метър зад него стоеше мъж, здраво стъпил на борда, със скръстени на гърдите ръце. В присвитите му очи се четеше омраза. Малкълм усети ледени тръпки по тялото си.

— Кой си ти?

Мъжът уверено пристъпи напред въпреки люлеенето.

— Кои са другите?

Другите.

— Не знам за какво говориш — излъга той.

Непознатият извади писмо от джоба си, а стомахът на Малкълм се сви — позна и писмото, и почерка. Върна се двайсет и една години назад. Вече знаеше кой е мъжът. Знаеше и какво иска.

— Кои са другите? — отново запита мъжът, внимателно подчертавайки всяка дума.

Малкълм поклати глава.

— Не, няма да ти кажа.

Мъжът бръкна в другия си джоб и извади дълъг нож за филетиране. Вдигна го и внимателно огледа острието.

— Ще те убия — заяви безразлично.

— Не ми пука. И без това ще умра. Не ми ли личи?

Яхтата се разлюля и Малкълм залитна, но мъжът остана стабилен. Има крака на моряк. Ако беше този, за когото го мислеше, в това имаше логика. Бащата на този мъж беше рибар по онова време, някога притежаваше собствена яхта, но вече — не.

През годините, които последваха, те изгубиха работата си, а животът им бе съсипан. Заради това, което направихме. Заради мен. И аз си го заслужих. Не смяташе да разгласява самоличността на останалите, нито пък имаше желание да загине по ужасяващ начин. Втурна се към водата.

Мъжът беше по-бърз. Сграбчи го за ръката, блъсна го в шезлонга и овърза китките и глезените му с връв, която измъкна от джоба си. Беше помислил за всичко.

Ще умра.

Мъжът се надвеси заплашително над него.

— Кои са другите?

Сърцето му биеше лудо, но Малкълм се втренчи в мъжа и не каза нищо.

Нападателят му сви рамене.

— Ще си кажеш. Ако имах повече време, щеше да ти се случи всичко онова, което направихте на нея. — Срещна погледа му и добави: — Всичко.

Малкълм преглътна, спомни си оная ужасна нощ, толкова отдавна.

— Съжалявам. Казах, че съжалявам. Но аз нищо не съм й направил. Кълна се.

— Аха — горчиво процеди мъжът. — Схванах го от писмото ти. И когато най-сетне призна, се оказа, че твърде много се страхуваш, за да се подпишеш.

Истина беше. И тогава, и сега се държеше като страхливец.

— Как разбра, че съм аз?

— Досетих се, че ще е някой от вас. Тогава всички заедно избягахте. И всички се бяхте подписали на оная снимка на отбора.

Малкълм затвори очи. Бяха толкова млади, толкова дяволски арогантни. Вярваха, че едва ли не всичко им е позволено.

— Писмото във витрината с трофеите в гимназията…

Мъжът се усмихна подигравателно.

— Именно. Почеркът ти не се е променил много за двайсет и една години. Още пишеш „М“ по същия начин. Не е нужно човек да е гений, за да свърже онова писмо с теб. Което отново ни връща до причината да се отбия насам. Ще ми кажеш това, което искам да знам.

— Не, няма. Както казах и в писмото, това е между тях и Бог. Така че, съжалявам.

Мъжът се ухили зловещо.

— Ще видим.

Изчезна в трюма, а Малкълм опита да се пребори с въжетата, макар да знаеше, че няма смисъл. Върна се назад в спомените си, припомни си всички гнусни, отвратителни неща, които сториха на онова момиче в нощта преди толкова години, а той просто стоеше и наблюдаваше, не направи нищо.

Трябваше да направя нещо. Трябваше да спра това. Но нищо не стори, нито останалите. Все някой трябваше да плати цената. Най-сетне.

Чу се трополене и мъжът измъкна някого от трюма. Беше жена. Стомахът на Малкълм се сви. Кери все още беше със същия пуловер от преди няколко часа, когато я целуна за сбогом.

Опита се да стане, но не успя. Кери беше завързана, с превръзка на очите и със запушена уста, а мъжът я влачеше за ръката.

— Остави я на мира. Тя нищо не е направила.

— Нито пък ти — гласеше подигравателният отговор. — Сам го каза.

Блъсна Кери към шезлонга и допря нож в гърлото й.

— Сега, Малкълм, кажи ми. Кои. Са. Другите?

Малкълм отчаяно се втренчи в присвитите му очи, а после премести поглед върху ножа, опрян в гърлото на съпругата му. Беше му трудно да диша. Не можеше да мисли.

— Не помня.

По гърлото на Кери се стече капка кръв.

— Не си и помисляй да ме лъжеш — спокойно го посъветва мъжът. — Ако знаеш кой съм, ще си припомниш, че нямам нищо за губене.

Малкълм затвори очи. Не можеше да мисли, беше прекалено изплашен.

— Добре, но първо я върни на брега, иначе няма да ти кажа.

Кери издаде приглушен писък, с парцал в устата. Малкълм отвори очи, погледна ужасен, после шумно повърна. Не можеше да повярва. Мъжът му показваше пръста й.

Отрязан. Отряза й пръста.

— Ще ти кажа — успя да изграчи. — По дяволите, ще ти кажа.

— Допусках, че ще се съгласиш.

Отстъпи от Кери, а тя се сви толкова, колкото въжетата й позволяваха, без да спира да скимти. От предния си джоб мъжът измъкна бележник и химикал.

— Готов съм, когато решиш.

Малкълм не спести нищо. Мразеше се за това. И за всичко. За това, че остана онази нощ, за това, че гледа, за това, че написа писмото и изложи на риск жена си. Мъжът хладнокръвно записа имената, после прибра бележника в джоба си.

— Ето, казах ти. — Гласът на Малкълм беше пресипнал. — Сега я върни. Нека я заведа на лекар. Моля те, сложи пръста й в лед. Моля те. Умолявам те.

Мъжът внимателно изучаваше ножа, червен от кръвта на Кери.

— Тя каза ли това?

— Кой?

Лицето на мъжа се разкриви.

— Сестра ми. Тя молеше ли се?

Сграбчи Кери за косата и наведе главата й назад. Притисна ножа до оголеното й гърло.

— Молеше ли се?

— Да. — Малкълм се гърчеше от ридания. — Моля те. Умолявам те. Жена ми нищо не е направила. Моля те. Казах ти каквото искаше. Моля те, не я наранявай повече.

Дланта на мъжа рязко се изви, ножът се плъзна и Малкълм изкрещя, когато кръвта бликна от шията й. Не. Не. Не. Моля те, боже, не. Беше мъртва. Кери беше мъртва.

Мъжът внимателно преряза въжето, с което я беше завързал, и тялото й се свлече в краката на Малкълм.

— Трябва да те оставя тук да гледаш как птиците пируват с плътта й — процеди той. — Но някой може и да те открие, преди да си умрял, и тогава ще разкажеш за мен. Бих могъл да ти отрежа езика, но пак може да кажеш. Така че и ти трябва да умреш.

Повдигна брадичката му и го принуди да го погледне.

— Но и без това ще ти отрежа езика. Някакви последни думи?

 

 

Изправен гол на палубата, мъжът гледаше как и последните му дрехи потъват в сивата вода, поели след Малкълм и жена му. До вечерта щяха да ги настигнат.

Докато се отърве от телата, бурята най-сетне отмина. Имаше много кръв. За щастие беше предвидил дрехи за преобличане. Изми от себе си кръвта на семейство Едуардс, преди да акостира с „Кери он“ в частен малък пристан, чийто собственик нямаше да задава въпроси. Там щеше да почисти кръвта от палубата и да премахне всички следи.

Слезе долу, за да прибере на сигурно място бележника. Не можеше да рискува да го изцапа с кръв. Не че списъкът му трябваше. Имената вече бяха жигосани в съзнанието му.

За някои вече знаеше, други го изненадаха.

Всички щяха да пожелаят преди двайсет и една години да не бяха постъпвали така.