Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (11)

9.

Понеделник, 3 май, 17:15 ч.

Стиви отново погледна часовника си. Закъсняваше. Нямаше да успее да се върне навреме за тържеството на Корделия, ако отиде до родителите на Бенет.

А, най-сетне. Джей Ди паркира зад колата й.

— Защо се забави толкова? — попита тя, когато двамата с Луси слязоха.

— Заради трафика — каза той, но Стиви не беше глупачка. Веднага забеляза разликата, при това не само у него. Чудесно, само дето Хайът ги беше уведомил, че наблюдава Джей Ди.

Това, че бяха спрели за едно бързо натискане, не беше добре.

Стиви въздъхна.

— Да свършваме с тази среща. Няма да мога да дойда с вас при Бенет в Андерсън Фери. Искате ли да го отложим за утре?

Джей Ди поклати глава, точно както беше очаквала.

— Родителите трябва да научат, преди да са го видели по новините. Учудвам се, че историята още не е гръмнала.

— Всъщност вече се раздуха, но обещаха да не разкриват името, преди семейството да бъде уведомено. Засега само съобщиха за намерено тяло в парка тази сутрин.

— Това е добре. Искаш ли ти да говориш с жената?

— Да. Ами Луси?

— Мога да остана отвън — каза Луси. — Няма проблем.

Джей Ди се намръщи.

— Добре, но се заключи — настоя той, все едно беше на възрастта на Корди.

За изненада на Стиви, Луси само се усмихна сухо.

— Ще се оправя.

Стиви извади лист хартия от колата си.

— Това е списъкът от куриера с гаджетата на Бенет. Имам данни за някои от тях. Още три от този списък са от Андерсън Фери. Виж дали ги познаваш, трябва да ги проверим.

Луси хвърли поглед на списъка с присвити очи.

— И аз съм тук, с доктор Барби. Да видим какво си спомням. — Отправи предупредителен поглед към Джей Ди. — Защото съм най-добрият проклет местен водач, нали така?

Той се засмя и й подаде ключовете.

— Не си играй с радиото.

— Луси изглежда… спокойна — отбеляза Стиви, докато вървяха към входната врата.

— Не е толкова неподатлива, колкото си мислиш.

— Просто внимавай, Джей Ди — предупреди го тя. — Хайът те дебне.

— Знам — беше единственото, което каза, после почука на вратата на госпожа Бенет.

— Малкото й име е Хелън — предупреди го Стиви, точно преди вратата да се отвори. Показа се симпатична, модерно облечена жена.

— С какво мога да ви помогна? — попита Хелън.

— Здравейте! Аз съм инспектор Мазети, а това е инспектор Фицпатрик. Тук сме, за да разговаряме с вас за бившия ви съпруг, доктор Ръсел Бенет.

Хелън ги изгледа озадачено.

— Полицаи? Никога не съм очаквала подобно нещо. Влизайте.

Стиви успя да запази изражението си непроменено.

— А какво сте очаквали, госпожо? — попита тя.

Хелън ги отведе в една добре обзаведена дневна.

— Ами, очаквах телефонно обаждане. Искате данни за доклада си? Няма проблем да ви дам документите.

— Момент. — Стиви внимателно задържа жената за ръката. — За какво мислите, че сме тук?

— Заради измамата, която установихме с банката тази сутрин — отговори тя, а после се намръщи. — Вие май не сте дошли за това…

Обзе я паника.

— Да не е станало нещо с някое от момчетата?

— Не, всичко е наред с децата ви — успокои я Стиви. — Не е свързано с тях.

Разтреперана, Хелън се облегна на дивана.

— Благодаря ти, господи. Тогава какво има? Какви инспектори казахте, че сте?

— Ние сме от отдел „Убийства“ — отговори Стиви. — Идваме във връзка с бившия ви съпруг.

Хелън Бенет пребледня.

— Ръсел? Той е мъртъв?

— Така мислим, госпожо.

Стиви приседна до нея. Джей Ди си избра стол срещу тях.

— Така мислите? — повтори Хелън. Гласът й беше кух и безизразен. — Какво означава това… така мислите? Той ли е или не е той?

— Все още работим по окончателното му идентифициране — внимателно обясни Стиви. — Но белезите и костните фрактури съвпадат. Съпругът ви е твърде малтретиран за визуално разпознаване.

Хелън закри уста с разтреперана ръка.

— О, Господи.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, госпожо Бенет. Не особено удобни, за което се извинявам. Можете ли да ни кажете за банковата измама?

— Банковите ни спестявания са откраднати. Ръсел беше открил банкова сметка за момчетата, отделно от издръжката. Беше за по-специални неща.

— И сте искали да използвате сметката? — попита Стиви.

— Да. Големият ми син днес става на дванайсет. Опитах се да платя с дебитната карта подаръка му тази сутрин, но се оказа, че не мога, нямало пари по сметката. Обадих се на Ръс, но се свързах с гласовата му поща. Бях бясна. Реших, че отново е негова работа.

— Отново? Правил го е и преди?

— Няколко пъти, когато някоя от фльорците му имаше претенции за нещо скъпо.

— Кога разговаряхте за последно с бившия си съпруг?

— Преди две седмици. Малкият ни син имаше специален рецитал и искаше Ръс да присъства.

— Доктор Бенет появи ли се на рецитала?

— Не. Дежурното извинение, както винаги — среща с нов клиент.

— В кой ден говорихте с него?

— Беше неделя, преди две седмици. Обеща, че ще дойде, но после се обади няколко часа преди рецитала и каза, че не може.

— По кое време ви се обади?

— Някъде след един, по обед. Трябваше да се сетя, че нещо не е наред.

— И защо?

— Обикновено просто се покрива. Но тоя път се обади, каза, че бил „вързан“ и поиска да предам на момчетата, че ги обича. — По лицето й потекоха сълзи. — Казах му да върви по дяволите.

Стиви хвана ръката й и се опита да я успокои.

— На домашния телефон ли ви звънна, или на мобилния?

Телефонният разговор между двамата щеше да затвърди алибито на Луси. По това време тя би трябвало да е била на половината път до Лос Анжелис.

— На мобилния. Родителите му знаят ли?

— Не. Ще отидем да ги уведомим, след като си тръгнем от тук.

Жената кимна неуверено.

— Трябва да им се обадя преди това.

— Ще ви помолим да не го правите — меко каза Стиви. — Това вече е работа на полицията. Трябва да говорим с тях. Сещате ли се за някой, който би имал причина да нарани съпруга ви?

— Всяка жена, с която е бил, и всеки пациент, когото е излъгал. Единствените хора, които ще страдат за него, са родителите му и момчетата ми… и аз, заради тяхната болка.

— Разкажете за пациентите му. Как ги е лъгал?

— На няколко пъти го съдиха за небрежна работа. Ако искате списък с хората, които го мразят, ще ви трябва доста време.

— Можете ли да ни кажете някои имена на недоволни пациенти? — попита Стиви.

— Не и след развода. Само пациенти отпреди пет години, които го съдиха.

— Да, ще ги запиша — каза Стиви. — Госпожо, къде бяхте в неделя вечерта?

На устните й се появи тънка усмивка.

— На същото място, където съм всяка вечер. Точно тук, със синовете си. И не, не мога да го докажа. Това значи ли, че съм заподозряна?

— В момента всички са заподозрени — обясни Стиви, — докато не ги зачеркнем от списъка.

— Не бих го убила. Мразех го заради това, което ми причини, но той все пак беше баща на синовете ми и макар никак да не го биваше, те имаха нужда от него — каза госпожа Бенет. — Сега, след като вече го няма, с издръжката ми е свършено, както и с парите за децата.

— Сигурно има застраховка — каза Стиви и очите на Хелън проблеснаха.

— Не, няма. Ръсел спря плащанията по нея миналата година. Каза, че има финансови затруднения. Ще трябва да си намеря работа и бавачка, и… Ох, боже. — Паниката й се върна. — Не мога да повярвам. Как да съобщя на момчетата?

Стиви извади визитката си и написа някакво име на нея.

— Това е номерът на детски психолог. Добър е. Номерът на мобилния ми е тук, ако се сетите за нещо, което може да помогне.

Погледна Джей Ди, който тайно проверяваше дисплея на телефона си.

— Ти имаш ли въпроси към госпожа Бенет? — попита го тя.

— Само няколко неща. Когато му казахте да върви по дяволите, той какво ви отговори?

Хелън извърна поглед.

— Каза: „Натам съм се запътил“. Тогава не го разбрах.

— И как бихте могли? — успокои я разбиращо Джей Ди. — А спомняте ли си нещо специално, свързано с това обаждане? Някакви звуци? Каквото и да е.

Хелън притаи дъх.

— Имаше птици. Морски птици. Чувах ги. Обвиних Ръс, че бяга от рецитала на сина си, за да се развява на пристанището с някоя от фльорците си.

— А той какво ви отговори?

— Нищо. Затвори ми.

— Споменавал ли ви е името на клиента, с когото е щял да се вижда?

— Не. Точно по тази причина реших, че е жена. Трябваше да се сетя, че нещо не е наред, да се обадя на 911.

Сълзите й отново потекоха по лицето й.

Джей Ди се премести на стола до нея.

— Съжалявам, госпожо Бенет, но само още няколко въпроса. Кажете ми, как се запознахте с доктор Бенет?

Хелън се поколеба.

— Бях бавачка — негова и на сестра му — каза тя, а Стиви едва сдържа изненадата си. — Бях се прибрала от колежа за лятната ваканция и събирах всеки цент за училище. После, години по-късно, се срещнахме на един купон. Запознаха ни общи приятели и силно се изненадахме, като разбрахме, че се познаваме отпреди.

— Значи и вие сте израснали в Андерсън Фери — каза Джей Ди.

— Не, израснах тук. Родителите ми се разведоха и майка ми се премести тук, когато бях в гимназията. Няколко години по-късно се премести. Защо?

— Просто проверявам фактите — обясни Джей Ди. — Ако се сещате за още нещо, не се колебайте да ни потърсите.

Хелън неуверено ги изпрати до вратата.

— Родителите му ще са съсипани. Въпреки всичко, те го обичаха.

Джей Ди спря на вратата.

— Само още едно нещо. Какво бихте казали, ако ви информирам, че Луси Траск е намерила тялото на съпруга ви в парка пред апартамента й тази сутрин?

Хелън се сепна.

— Какво? Луси го е намерила? О, боже. Горката Луси.

— Доктор Траск също е заплашена — каза Джей Ди. — Кой би могъл да мрази и двамата?

— О, боже мой — повтори Хелън ужасена, после се насили да се успокои. — Ако и Луси е забъркана, не мога да си представя да го е направила някоя от фльорците на Ръс. Всички обичаме Луси.

— Защото му е счупила носа ли? — запита Стиви.

— Донякъде. А също и защото защити приятелката си. — Хелън уморено въздъхна. — Ръсел беше ужасен съпруг. Удряше ме, когато се разгневеше. Търпях заради децата, но когато открих, че ме мами… Е, повече не можех да търпя, заради себе си. Ако Луси е заплашвана, мисля, че не е било от някоя от жените.

— Благодаря ви, госпожо Бенет — каза Джей Ди. — Много съжаляваме за загубата ви.

Докато се отправяха към колите, Стиви попита:

— Откъде разбра, че е живяла в Андерсън Фери? Тази жена нямаше акцент.

— Луси ми прати есемес, докато разпитвахме Хелън. Помолих я да ми разкаже всичко, което се сеща за Хелън Бенет. Не знаеше много. Не знам как е разбрала това.

Почука по прозореца на колата и Луси го свали.

— Е? — запита тя.

— Живяла е за кратко в Андерсън Фери — каза й Джей Ди. — А ти как разбра?

Луси му показа телефона си.

— Фейсбук. Можеш да намериш хората, които са учили в твоята гимназия. Издирвах имената от списъка. Имах някакво предчувствие за нея. Потърсих няколко години назад и видях, че е записана като Хелън Андерсън Бенет.

— Леле — каза Стиви. — Наистина добра работа, Луси. Какво друго откри?

— От четирийсет имена в списъка дотук са дванайсет, включително Гуин, Бранди и Хелън. И аз, разбира се.

— Това е дяволски много — отбеляза Стиви.

Луси сви рамене.

— Годините варират — от Хелън, която е на петдесет и две, до девойче, по-младо и от Бранди. Едва на осемнайсет е. Записала съм ви имената им.

Стиви кимна.

— Много добре. Вие двамата идете при родителите, а аз ще търся информация за всички тия жени от Андерсън Фери. Дори госпожа Бенет да мисли, че всички членуват в клуба „Обичам Луси“, някоя от тях може да му е видяла сметката.

Луси се закашля.

— Клуб „Обичам Луси“?

— Ами тя каза, че фльорците на мъжа й те мислели за голяма работа — сухо отговори Джей Ди. — Трябва да тръгваме. А, щях да забравя…

Извади малка сребърна кутийка от джоба си.

— Това е за Корделия. Исках да й го подаря лично, но… Кажи й, че е от мен.

Стиви му се усмихна и с крайчеца на окото си забеляза изражението на Луси — любопитство с щипка възхищение.

— Взел си й подарък за завършването? Благодаря, Джей Ди.

Той за миг стана сериозен.

— Да ти кажа, сега, като се замисля, можеш да го провериш, преди да й го подариш. По онова време ми се стори добра идея.

Стиви ги изчака да се отдалечат с колата, преди да отвори кутията. Пое си рязко въздух. От очите й бликнаха сълзи, когато извади сребърния медальон от кутията. Капачето беше отворено и от едната му страна беше снимката на Корделия от детската градина, а от другата — лицето на Пол. Върху памучната подложка лежеше малка рамкирана снимка на Пол и Джей Ди — копие на същата, от която Джей Ди беше изрязал лицето на Пол.

Стиви си спомни деня, в който снимката беше направена. Двамата мъже играеха бейзбол, а жените гледаха. Съпругата на Джей Ди още беше жива. И синът ми също. Болката, която никога не заглъхваше, отново я прободе и дъхът й секна. Липсваха й толкова много. Всеки ден от живота й. Но както постоянно повтаряше в групите за взаимопомощ, животът продължаваше. И ние също.

Прокара палец по снимката, галейки ухиленото лице на Пол. Корди щеше да хареса медальона. Толкова умно от страна на Джей Ди. Луси Траск беше щастливка.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 17:15 ч.

Клей Мейнард почука на вратата на малката къща с надеждата, че късметът, който го беше напуснал, когато опитваше да проследи Марго Уинчестър, ще се върне със съпругата на Евън Риърдън. Къщата беше собственост на Франк Паркър, тъста на Евън.

Паркър отвори вратата с подозрително изражение на лицето.

— Да?

— Казвам се Клей Мейнард. Детектив съм. Трябва да поговоря със Санди Риърдън за съпруга й.

Паркър се намръщи.

— Няма какво да ви каже за него.

Понечи да затвори вратата и Клей разбра, че трябва да привлече вниманието му.

— Почакайте. Страхувам се за безопасността на децата.

На лицето на Паркър се изписа истинска ярост.

— Ще вземете децата само през трупа ми.

— Не съм и помислял. — Клей вдигна ръка.

Мъжът присви очи.

— Не сте ли от „Закрила на детето“?

— Не, частен детектив съм. Искам да й задам няколко въпроса за Евън.

— Например?

Клей се поколеба.

— Например дали наскоро го е виждала.

Паркър го изгледа проницателно.

— Не вярвате и че е мъртъв?

Клей се направи на глупак, макар да знаеше, че Ники бе изфабрикувала смъртта на Евън — инцидент с нает катамаран край бреговете на Мексико. Лодката беше намерена да се носи безцелно по вълните, без Евън на нея — вероятно загубен в морето.

— Мъртъв ли е? — попита Клей.

— Така ни казаха. Не вярвам. Евън беше твърде добър моряк. Но докато кучият син стои далеч от Санди и децата, не ми пука.

Паркър излезе и затвори вратата.

— Тя мина през ада. Отне ни пет години, но най-сетне можем да я прегръщаме, без да трепери. Децата са добре. Имат си нови приятелчета и не плачат, докато заспят. Моля ви, просто я оставете на мира.

Пет години? Евън беше казал на Ники, че жена му го напуснала преди месеци, не преди години. И защото изневерявал. Но Паркър намекваше, че Санди е била малтретирана. На Клей му призля. Не това впечатление беше добил от докладите на Ники. Те не помагаха на никого просто да заличи миналото си. Трябваше работата наистина да е сериозна. След като бе разговаряла с побърканата и сипеща заплахи Марго Уинчестър, Ники беше убедена, че с Евън е точно така.

Разговорите на Ники със Санди Риърдън бяха изключително кратки. Поведението й било твърде резервирано, отговаряла само на въпросите, които Ники й задавала, и отказвала друга информация. Да, напуснах Евън. Не, не смятам да го приема обратно. Децата са в безопасност с мен. Ще останат тук. С мен.

Нямаше признаци за насилие, за разтреперана съпруга и стресирани деца. Лошото предчувствие на Клей се усили.

— Наистина трябва да разбера защо е напуснала Евън.

Паркър присви очи.

— Последния път, когато дойде една жена детектив, каза на дъщеря ми, че проверявала препоръките на Евън за някаква работа, но ние знаехме защо е тук. Никой няма да вземе внуците ми, кълна се в Бог.

— Аз съм частен детектив. Работя със същата тази жена, която е идвала преди. Защо Санди е решила, че искаме да й вземем децата? В това няма логика.

— Защото от щатската управа се обадиха на Санди, по дяволите. Казаха й, че Евън я бил докладвал за небрежност. Че ще пратят някой да я разпитва. Тогава цъфна оная детективка и взе да я разпитва дали децата са добре. Какво да си помисли човек?

— По дяволите — измърмори Клей и се зачуди кой ли се е обадил. Беше питал за безопасността на децата, защото се боеше Марго да не ги нарани, а тя беше заплашвала да го направи. Сега се чудеше доколко истинска е била заплахата.

— Защо дъщеря ви напусна Евън?

В очите на Паркър лумна ярост.

— Биел я в продължение на години, когато живееха заедно тук в града. Ако знаех, щях да откъсна шибаната му глава. Но тя си мълчеше, беше твърде горда да ни каже. Нямаше да си тръгне, ако той не беше посегнал и на децата. Все още не са се развели. Но поне продължи да плаща издръжка.

Клей за миг затвори очи. Сценарият му се изясни отведнъж.

— Дъщеря ви оплаквала ли се е в полицията от побоите?

Паркър здраво стисна челюсти.

— Не. Исках да го направи, но тя отказа. Евън имаше приятел в полицейското управление и Санди се страхуваше, че той може да й създаде неприятности.

— Евън е имал приятел в полицията?

— Точно това казах — сопна се Паркър. — Да не сте глух?

— Не сър. Просто си мислех, че Евън се бои от полицията.

— Да бе. Напусна града само защото заплаших, че ще го прострелям в топките.

— А къде отиде?

— В Източен Мериленд. Кеймбридж, мисля. Започна работа в някаква болница там, но чековете, които плащаше, бяха от банка в столицата. И спряха, след като той „умря“.

По дяволите. Страхотно прецакване. Ники беше разговаряла с ченге, когато бе идвала тук. Истинско ченге, с документи. Беше й разказало същата история, която Евън разправяше за Марго Уинчестър — че била полицейска дъщеря, но баща й не бил от добрите. А сега се оказваше, че приятелят на Евън бил ченге? Дано не е същият тип.

— Как се казва приятелят на Евън? Ченгето, имам предвид.

— Кен Пулман.

Проклятие. Същият. Или Евън беше излъгал, или Паркър лъжеше сега. На бас, че лъжецът е Евън. Но все пак някой беше загинал в оня пожар. Клей поспря за миг, като се опитваше да намери подходящите думи. Тук имаше нещо много, ама много нередно.

— Не мога да ви кажа много, но Евън е изчезнал и това не е лъжа. Изглежда, че ни е направил на глупаци. Ако имате пистолет, дръжте го под ръка и зареден. Пазете дъщеря си и децата.

Паркър пребледня.

— Какво говорите, по дяволите?

— Наистина ми се ще да знаех — отговори Клей. — И това също не е лъжа. Още един въпрос. Кога за последен път някой от вас е виждал Евън?

— Преди три месеца, на погребението на майка му. Върна се заради това. Санди реши, че за децата ще е важно да идат. Отидох и аз, за да съм сигурен, че Евън ще стои далеч от тях. Той не беше на себе си, зъбеше се на всички. По-зле, отколкото го помнехме. След това се оправи с нещата на майка си и после си тръгна. Последното, което чухме, беше, че е „умрял“ в Мексико.

— Благодаря ви — каза Клей. — Пазете се.

Върна се в колата и се обади на Алиса.

— Какво откри за старата дама, госпожа Клайн?

— Била е оперирана преди два месеца.

— Когато Ник е била там. Как разбра?

— Обадих се на местния цветар и се направих, че съм внучка на една от приятелките на госпожа Клайн. Казах му, че баба ми е объркала чековата си книжка и сега се опитвам да разбера за какво е бил единият чек за тях. Те потвърдиха, че по онова време госпожа Клайн е била в болницата и е получавала цветя, но не и от сладката ми баба. Поговорихме си още малко и разбрах, че госпожа Клайн има внучка. Щуро момиче, постоянно се забърквало в беди, причинявало големи неприятности на милата си баба. Може това момиче Ники да е видяла с Марго.

— Страхотна работа, Алиса — похвали я Клей. — А аз току-що разбрах защо в действителност Санди е напуснала Евън.

— По гласа ти съдя, че не си доволен.

— Не съм. Малтретирал и нея, и децата.

— Господи. Евън е лъгал?

— Така излиза. Добави пожара в къщата, която всъщност не е бил наел, и Марго, самонастанила се в дома на госпожа Клайн, докато жената е била в болница… — И ченгето, което беше потвърдило историята на Евън. Това е много лошо.

— Какво сме направили, Клей? — прошепна тя.

— Ти не си направила нищо. Ники е трябвало да провери по-добре, но всеки, с когото е разговаряла, е подкрепил историята на Евън. Сега, като се замисля, разбирам как е била манипулирана.

— Някой е загинал в оня пожар. А ако е бил Евън?

Тъпа и жестока болка започваше да пулсира под черепа му.

— А ако не е бил?

За минута никой от двамата не проговори. После Алиса въздъхна.

— Какво да направя?

— Искам да започнеш да звъниш по хотелите в Оушън Сити. Там някъде отсяда Ники, когато ходи на плаж. Открий я къде е. — Той се поколеба. — Ако успееш да я намериш и ти звучи като пияна, веднага ми се обади. От няколко години не пие, но това се е случвало и преди.

Алиса помълча.

— Добре. Ще го направя. А после какво?

— Отивам до моргата. Трябва да разбера дали онова тяло е на Евън Риърдън. После ще ида в клуба, където Марго танцува. Искам отговори и то веднага.

 

 

Балтимор

Понеделник, 3 май, 18:30 ч.

Поставянето на проследяващо устройство в чантата на Луси Траск беше най-умното нещо, което бе правил. Сега знаеше къде е във всеки един момент, денем и нощем.

В момента тя пътуваше към Андерсън Фери и той се чудеше защо. След като се отърва от тялото на Джанет, се прибра у дома, почисти, после провери сайта за проследяване. Малката синя точка мигаше на изток от Бей Бридж. Ако бягаше, щеше доста да се ядоса — искаше точно тя да открие тялото на Джанет по-късно вечерта.

Може пък да беше заради Ръс Бенет. Убийството му беше по всички новини, но все още не бяха разкрили името му. Семейството му сигурно не беше уведомено. Може би затова отиваше там. Бенет му беше казал, че Луси поддържа връзка с родителите му.

Чудеше се дали не бяга, но ако беше така, можеше да я открие. Не може да се скрие от мен. Продължи да следи малката синя точка на екрана, докато наблюдаваше дома на инспектор Мазети. За щастие нямаше много Мазети в Мериленд. Отнело му беше едва пет секунди, за да открие домашния й адрес.

Търсеше застраховка в случай, че неочакваното се случеше и полицаите успеят да се приближат твърде много. Трябваше да разсее вниманието им, ако се наложи да побегне. Малко неща можеха да отклонят по-добре вниманието от семейството.

Пет секунди, след като паркира на улицата на Мазети, той разбра, че е избрал правилния детектив, когото да разсее, ако стане необходимо. Не само, че тя беше по-опитната от двамата, но имаше и люлка, закачена в задния двор, и детско колело на верандата. Детето беше момиче, доколкото можеше да се съди по лепенките с принцеси на Дисни върху двата прозореца на горния етаж.

Предната врата се отвори и малко момиченце изтича навън. Сладко дете. Спря до колата, заподскача на място, на малкото й рамо висеше раница.

— Мамо! — извика тя. — Ще закъснеем. Побързай!

Мазети се появи на вратата, с хубава рокля, снизходително намръщена и с навита коса.

— Влизай, Корделия. Трябват ми още няколко минути, за да се приготвя.

Мазети се скри от погледа му и той разбра, че по-добър случай нямаше да му се предостави. Излезе от колата и тръгна по тротоара, където Корделия танцуваше към дома си. Той пресметна разстоянието, протегна крак и момиченцето се спъна.

— Олеле — каза той и я хвана, преди да е паднала на земята, издърпа раницата от рамото й. Сръчно отвори ципа и подпъхна проследяващото устройство, което извади от кърпата, с която го беше увил, за да не оставя отпечатъци. После смачка кърпата в ръката си.

— Съжалявам. Толкова съм непохватен. Добре ли си?

Момиченцето огледа хубавата си рокличка, за да се увери, че не е изцапана.

— Да.

Той се усмихна.

— Ето ти раницата. Изпусна я.

Остави я на тротоара и отмина, като леко си подсвиркваше, докато сърцето му щастливо препускаше.

— Корделия — извика Мазети отвътре. — Влизай. Трябва да оправя косата ти.

Не беше планирал да наранява детето, нито да я отвлича. Но, кой знае, ако се наложи, лесно щеше да я отмъкне и да я скрие някъде. Докато полицията я откриеше, той отдавна щеше да е изчезнал. Струваше си човек да има застраховка.

 

 

Понеделник, 3 май, 18:30 ч.

Луси беше заспала в колата, на половин час път от Балтимор. В едната си ръка стискаше изтощения си мобилен телефон, а в другата — куриерския списък. Джей Ди не посмя да го вземе, за да не я събуди. Беше търсила информация за всяка жена от Андерсън Фери, докато телефонът не избибипка застрашително заради изхабената батерия. Джей Ди знаеше, че Стиви щеше да направи същото и сигурно щеше да е по-ефективно, но проверката разсейваше Луси и държеше страха далеч от нея.

Замисли се. Стиви беше права. Хайът го дебнеше. Не трябваше да я целувам. Не и тогава, във всеки случай. Но думите й, че връзката й с него зависела от това колко бил вълнуващ, дръпнаха спусъка, за който си мислеше, че е здраво затегнат. Май не е било така. Трябваше да изчака, но и не съжаляваше особено много. В ръцете му тя беше като пожар, нямаше нищо студено у нея, нито пък скучно.

Уморена, беше заспала дълбоко, което му позволяваше да я изучава на спокойствие. Косата й събираше лъчите на залязващото слънце, от червена ставаше златна, докато се виеше по раменете й. Мрачното изражение, което бе носила цял ден, се беше стопило в съня й, предизвиквайки в него копнеж да се пресегне и да я докосне. Тя беше красива жена.

С мили очи. Всъщност, това беше първото му впечатление. Сега вече знаеше, че Луси Траск е обвита с много воали, които би могъл да отмята цяла вечност.

Само дето воалите не бяха единственото нещо в нея, което би искал да съблече.

„Винаги ли правиш това, което искаш?“, беше го запитала. Едва ли. Когато му се усмихна над купчината смърдящи боклуци, трябваше да се сдържи да не даде воля на това, което наистина искаше — да я види без строгия й син костюм.

Тя искаше същото. Тялото й откликваше като добре настроен двигател и то само от една целувка. Каква ли щеше да е в леглото?

Протегна ръка, за да докосне гладката й буза, когато телефонът му в джоба се разбръмча и го накара да подскочи.

— Фицпатрик — тихо отговори той.

— Джей Ди? Стиви е. Добре ли сте?

— Да, добре сме. Луси току-що заспа.

— Това е хубаво. Денят й беше тежък. Проверих жените в куриерския списък, които са от Андерсън Фери. Нито една няма досие, нито пък изглежда достатъчно силна, за да мести тялото на Бенет без помощ.

— Втората част я знаех — меко каза той. — Луси ги провери във Фейсбук. Ако снимките им са истински, повечето не са по-високи от метър и шейсет. Дотук тя е най-висока от всички.

— На кого му трябват скапани полицейски бази данни, когато си имаме Фейсбук и телефони? — изсумтя Стиви. — Недей да затваряш още. Някой тук иска да говори с теб.

Миг по-късно изчурулика детско гласче.

— Здравей, Джей Ди.

— Здравей, Корделия. — Той се усмихна. — Как е моето момиче?

— Добре съм. Благодаря ти! Харесвам си медальона!

Усмивката му стана още по-широка.

— Радвам се. Искаше ми се да ти го бях дал лично.

Посрещна го мълчание. След това детето запита:

— Няма ли да си тук с мен?

Той премигна при разочарованието в гласа й.

— Не. Трябва да работя.

— Ама ти все имаш работа, Джей Ди — оплака се тя. — Трябва да си имаш някои приоритети.

— Да, знам. Но тази вечер работя, за да може мама да е с теб. Това е добър приоритет, не мислиш ли?

— Май да.

— Накарай леля Изи да ти направи много снимки.

— Тя винаги ме снима. Побърква мама. О, трябва да тръгвам. Обичам те, Джей Ди.

Сърцето му се сви както винаги, когато Корделия изричаше тези думи. Тя беше първата жена в живота му, която ги беше казала искрено.

— И аз те обичам, хлапе. Забавлявай се.

Корделия затвори и сега единственото, което чуваше, беше колата по пътя. После Луси се размърда, изправи се в седалката и го изгледа така, че му се прииска да спре отново.

— Мисля, че сигурно си свестен човек — каза тя с дрезгав глас.

Гласът й пропука самоконтрола му.

— Не съвсем — каза й той. — Мога да бъда доста саркастично копеле.

— Но момиченцето те харесва. Децата усещат позьорите, нали знаеш?

— Аха. А Корделия е много умно хлапе.

— Не, че си предубеден или нещо такова — усмихна му се тя и сърцето му за малко да изскочи. — Какво й подари?

— Медальонче. Вътре сложих снимка на баща й. Той си отиде, преди тя да се роди. Реших, че може да й хареса, но не исках да я натъжавам.

— И затова накара Стиви първо да го види.

Той леко сви рамене.

— Никак ме няма с подаръците.

Тя замълча. После се изкашля.

— Предполагам, че Корделия ще го оцени.

— Надявам се. Стиви е страхотна майка, а бащата, който Корди загуби, беше чудесен човек.

— Какво се е случило със съпруга на Стиви?

— Застреляха го при обир в магазин. — Той въздъхна тежко. — И синът й също. Беше на пет.

— Боже господи! — Луси се надигна ужасена. — Как човек може да се справи с това?

— Както го направи Стиви. По онова време беше бременна с Корделия. Насили се да продължи, заради Корди. Като ченге ти е трудно да се справяш с такива гадости. Трябва да си силен. Несломим. Но да загубиш някого, особено така… Това те съсипва.

— Значи затова Стиви се занимава с онези групи за взаимопомощ.

— Точно. Трябваше й помощ, за да продължи, и разбра, че и на други хора ще им е необходима подкрепа. Така че се зае с групите. Сега й е нещо като втора работа, гуру на скърбящите.

— Прекрасно е това, което прави. Има смисъл. А ти как се запозна със Стиви?

— Чрез Пол, съпругът й. Играехме в един отбор по бейзбол. Чувствах се толкова безпомощен, като го убиха. — Поколеба се. — А после и съпругата ми почина.

— Съжалявам — промълви Луси.

— Да. — Загубата вече не болеше така, както някога. Времето наистина лекуваше. Но вината така и не отмина. — Загубих почва, когато Мая умря.

— Така че отиде в групата на Стиви.

Той кимна.

— Тя ми помогна да се съвзема.

— Тогава тази група за скърбящи е още по-чудесна.

Джей Ди се усмихна в отговор.

— Не мисля, че някога съм я чувал да я нарича чудесна. По-скоро е като жила в пържолата. Можеш единствено да дъвчеш и после да изплюеш това, което не можеш да преглътнеш. Като заговорихме за пържоли, нека идем да вечеряме, като стигнем там.

Тя премигна.

— Не знам. Преди бях гладна, но сега — не толкова.

— Цял ден кълцаш мъртъвци, а се притесняваш от малко жили?

Луси се начумери.

— Виж, ако повече не споменаваш това за мъртъвците, ще мога да го преживея.

В отговор той се ухили.

— Това те дразни. Така ставаш много сладка.

— Не съм сладка.

Пое си дълбоко дъх, когато той зави към изхода за Андерсън Фери. Мисълта, че се връща тук, я плашеше.

— Е, стигнахме.

— Наваксахме с времето, докато спеше. Сега накъде? — попита той, когато стигнаха до главната улица. Тя му показа посоката и мълча, докато не спряха пред една съвсем обикновена къща от предградията. Джей Ди се обърна и я погледна — беше пребледняла и напрегната.

— Сигурна ли си, че искаш това, Луси? Не е необходимо.

— Да, искам. Дължа много на семейство Бенет. Нещо като ти и Стиви.

И след това тайнствено изявление тя излезе, оправи полата си и вдигна поглед право напред.

— Да вървим.

 

 

Понеделник, 3 май, 18:45 ч.

— Пържолата ви, господине.

Той огледа любопитно чинията пред него. От телешкия стек се процеждаше кръв, точно както го беше поръчал. След като прекара следобеда, газейки из кръвта на Джанет Гордън, гледката на недопечената пържола би трябвало малко да го замае.

Но не стана така. Разряза с удоволствие месото и кимна на келнера.

— Бих искал още една чаша от това. — Посочи почти празната си чаша и добави: — Какво беше това, казахте?

— „Пино ноар“. Великолепно червено.

Келнерът се отдалечи и го остави да се наслаждава на плодовете на работата си. Ресторантът беше много добър, с бели покривки и допълнителни вилици. Ако можеше да съди по касовите бележки в портмонето на Джанет, тя често беше идвала тук.

Харесваше му да е богат. Алтернативата беше напълно неприемлива.

Добре, че започна от богаташите, прекрасно беше да се наслаждава на живота. Проверяваше следващите по списъка, но те нямаше да допринесат толкова за неофициалната му пенсионна сметка, колкото Малкълм, Ръс и Джанет.

Извади списъка от джоба си и огледа имената, които Малкълм Едуардс му беше дал. Знаеше ги наизуст, но да гледа този лист хартия, да го държи, това го караше да се чувства добре. А от имената с отметките пред тях му ставаше още по-добре. Всички те заслужаваха да умрат. Погледът му се плъзна към дъното на списъка.

Луси Траск. От всички тя най-много го заслужаваше.

Знаела е. През цялото това време. Знаела е и не беше направила нищо. По-лошо от нищо. Също като баща си, и Луси беше лъжкиня и измамница. Отрепка. Също като Джанет Гордън, и Луси се беше облагодетелствала. Платила е за мечтите си с кръвта на сестра ми. А сега щеше да си плати за това.

— Виното ви, сър — каза келнерът.

Той сгъна листа и внимателно го прибра в джоба си.

— Благодаря.

— Благодарете на нея. — Посочи една жена, седнала на бара. — Комплимент от дамата.

— О?

Жената беше хубавица, дългата й тъмна коса се къдреше по раменете й. Късата пола и силно изрязаната блуза не оставяха почти нищо на въображението. Мисълта, че е била привлечена от самия него, би му харесала, само че беше далеч по-вероятно да е харесала пачката пари, които бе показал за миг на бара, когато дойде. При всички случаи беше възбуждащо. И внезапно той го усети.

След минута вече седеше на стола срещу него.

— Здравей — измърка тя.

— Здрасти — каза той и вдигна чашата си към нея.

Тя се усмихна и се наведе напред, разкривайки чудесна гледка. Ако се извъртеше съвсем леко надясно, щастливецът би могъл да види зърното й — нещо, което тя със сигурност осъзнаваше.

— Отдавна не съм те виждала тук.

Той я изгледа студено. Жената се опитваше да го направи на глупак, а това вече не му харесваше.

— Може би защото никога не съм идвал тук.

Тя се разсмя невъзмутимо.

— Нито пък аз, но реших, че си струва да опитам. Аз съм Сузи.

— Тед — каза той и това вероятно беше по-близо до истината от името, с което тя се представи. Тед беше името, на което бяха издадени шофьорската му книжка и кредитните му карти. Тед Гембъл беше името, за което бе платил дяволски много пари на Ники Фийлдс, за да се сдобие с него.

— Тук съм на конференция — каза тя и той се разсмя.

Всеки мъж знаеше, че това е шифър за „искам да бъда изчукана“.

— А аз не съм — отговори той.

Сузи го изгледа, устните й се извиха в котешка усмивка.

— Играта ти е трудна за отгатване.

— Това е защото не се интересувам от платен секс.

Тя премигна, правдиво представяйки се за обидена.

— Нито пък аз. — Изправи се рязко, очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да я поздрави. Момичето умееше да играе.

— Знаеш ли, ти си истински кретен. Не ми беше лесно да дойда при теб.

Той се облегна на стола, осъзнавайки, че няколко души го наблюдават, а това го изнервяше.

— Сядай — спокойно каза той и Сузи седна. С крайчеца на окото си забеляза, че останалите се връщат към храната си и той започна да се успокоява. Не се тревожи. Никой от тях всъщност не гледаше към мен, не и при тия цици, които практически излизат от блузата й.

— Кажи сега за какво всъщност е всичко — подкани я той.

Долната й устна потрепна.

— Гаджето ми ми изневери. В нашето легло.

— Значи е боклук — отбеляза той. — И сега искаш да му отмъстиш?

Тя кимна предизвикателно.

— Да. Видях те, изглеждаш добре. Така или иначе ще го направя, не е задължително да си ти. Вече не искам да си ти.

Тя премигна и по бузите й се търкулнаха две големи сълзи. Господи, наистина беше добра.

Ако в секса я биваше наполовина толкова, колкото в лъжите, може би си струваше.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да те обидя, но наистина ли си сигурна, че искаш да го направиш?

Тя отново кимна, не толкова решително.

— Да. Той го направи с най-добрата ми приятелка. Искам да го накарам да разбере, че това няма да мине просто така.

— Значи искаш да правиш секс с непознат, за да му го върнеш?

— Да.

— Няма ли да е по-добре да правиш секс с най-добрия му приятел?

Тя прехапа устни.

— Най-добрият му приятел е гнусно копеле. Ти не си.

Той леко се усмихна.

— Голяма похвала. Май ще взема да се изчервя.

Тя се разсмя.

— И така, как ще стане? Ти ще ме дращиш по гърба, аз — по твоя…

Очите й се плъзнаха надолу към чатала му, което нямаше как да не обсеби вниманието му, след като разклати циците си в лицето му.

Той се замисли. Това щеше да е отплата за тежкия работен ден, а и имаше още време.

— Само не ме драскай до кръв — каза той. Бутна празната чиния настрани и хвърли достатъчно банкноти на масата, за да плати вечерята си. — Не понасям да гледам кръв.

Тръгнаха заедно към колата му. Големия й бюст като с магнит привличаше погледа му.

— Все още не е твърде късно да помислиш…

А после изръмжа, когато тя притисна тялото си към неговото и го целуна в устата, възбудена. Дръпна ципа му и вече държеше пениса му в ръката си, преди той да успее да помисли, а после въобще не можеше да мисли, когато тя падна на колене и го пое в устата си. Това Санди никога не го беше правила.

О, господи.

После разсъдъкът му се върна. Той я издърпа за косата и хищно я целуна по устните.

— Луда ли си? Не можеш да правиш това тук.

— Тогава намери място, където ще мога — прошепна тя в лицето му.

В ума му звънна предупредителен звънец, но той го пренебрегна.

Днес беше убивал безмилостно. Тази нощ щеше да вземе това, което искаше. А ако тя го предизвикаше, щеше да убие и нея.

— Най-близкия хотел — каза той, опитвайки се да си върне контрола, но ръката й отново беше в панталоните му и го стискаше.

— Добре — каза тя, останала без дъх. — Да тръгваме.

— Влизай — изръмжа той и я бутна на седалката. — Да го направим.