Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (13)

11.

Балтимор

Понеделник, 3 май, 21:15 ч.

Джей Ди разтърси глава и пое по изхода на магистралата към моргата.

— Няма да промениш решението ми, така че въобще не се опитвай.

Луси беше открила албума на местна група в колата му, което доведе до оживена дискусия за качествата на местните групи и в продължение на час тя просто се наслаждаваше на разговора с мъж за пръв път от много дълго време.

Последният час беше… забавен. Спряха при един крайпътен ресторант за вечеря. Нищо скъпо и претенциозно. Слушаха музика и говореха за всичко и нищо. Но най-вече не разговаряха за случая.

Луси оцени познанията му в областта на музиката, във всички жанрове. Беше й любопитно да разбере какво ли мисли той за нея. Ако нещата тръгнеха добре, тогава… Някой ден мога и да му се доверя. Някой ден.

Но сега не можеше да се съгласи с твърденията му за местните таланти.

— Не можеш наистина да предпочиташ „Бромо бей“ пред „Силвър фиш“. Моля те.

Той сви рамене.

— Водещият китарист на „Бромо“ има изключителен контрол на пръстите.

— Напълно ти убягва същността, Джей Ди — въздъхна Луси.

— И каква е същността? — попита той, докато влизаше в гаража до моргата.

— Контролът на пръстите е просто техника. Всеки уважаващ себе си музикант може да усъвършенства техниката. А на оня му липсва сърце. Има цял свят разлика между техниката и сърцето.

— Предполагам, че по тоя въпрос трябва да отстъпя пред музиканта в колата. — Намери място за паркиране, после хвана ръката й и прокара пръст по мазолите на пръстите й. — Забелязах тези мазоли веднага. Каза, че господин Пю ти е преподавал музика.

Внезапно непринуденият разговор секна. Погледът му беше изпълнен с плам, своеобразна гаранция, че никога повече няма да й е студено.

— В гимназията — призна тя.

— На какво свириш?

— Най-вече на цигулка — уклончиво отговори тя, разколебана от настойчивото желание да му каже за клуба, за музиката й. Да види реакцията му, може би да спечели одобрението му.

— От апартамента си днес взе само няколко неща. Едното беше цигулката.

Тя се намръщи.

— Полицайката ти е казала какво съм взела от апартамента? Свиря на господин Пю, когато се разтревожи. Това го успокоява. Направих запис на Барб да му го пуска, когато не мога да ида при тях.

Джей Ди задържа погледа си върху нея, после излезе от колата.

— Ще те изпратя до кабинета ти.

Отвори вратата и отново й помогна да излезе. Застана срещу нея, просто стоеше и изучаваше лицето й. Страните й пламнаха от погледа му и тя впери очи във възела на вратовръзката му, усещайки как сърцето й пулсира в ушите.

— Благодаря — прошепна тя. — Трябваше да ида там заради семейство Бенет, макар да не завърши, както очаквах. Благодаря ти, че ме накара да не мисля за неприятни неща поне за малко.

— Луси. — Постави показалеца си под брадичката й и я повдигна, докато очите им не се срещнаха. Не се усмихваше и Луси разбра, че е толкова нервен, колкото и самата тя. — През целия път за насам си мислех за онова, което се случи там… Когато те целунах. И когато ти ме целуна.

Усети как цялата се стяга.

— Направих го, нали?

— Да, направи го. — Наведе се към нея, докато единственото, което можеше да вижда, бе тъмната синева на очите му. — Надявам се пак да го направиш.

— Аз… — Не беше съвсем уверена какви ще са следващите й думи, но нямаше значение. Устните му бяха върху нейните, топли, жадни и толкова секси. Джей Ди зарови ръце в косите й и завъртя главата на едната, а после на другата страна, трупайки възхитителни усещания.

Но нещо липсваше. Тя имаше нужда от нещо повече. Устните му преминаха от ловко съблазняване към хищно нападение. Дланите му се плъзнаха надолу, обгърнаха гърдите й, палците му напипаха зърната й през всичките дрехи, а после се затвориха отзад, мачкайки я почти отчаяно.

Повдигна я на пръсти и тя се озова затисната между него и колата. Бедрата му се надигнаха и тя дълбоко си пое въздух, когато го почувства. Целия. Беше й казал, че е желана. Не я бе излъгал. Ни най-малко.

Тя опита да се извие в по-удобна поза, проклинайки тясната си пола за втори път днес. Джей Ди изръмжа от безсилие и отдръпна устните си, дишайки тежко над главата й. За миг останаха там, задъхани.

Пръстите му се впиха в полата й, за да я издърпат нагоре.

— Мразя тая пола — обяви той.

— Аз също.

Погледът му беше жаден, огнен, искащ. Луси го гледаше хипнотизирана. Наркотик.

— Искам да те видя без нея — прошепна той.

Тя тежко преглътна. Сърцето й биеше лудо, тялото й гореше. Искаше го. Целия. Далеч повече, отколкото беше разумно.

— И аз също.

Очите му заблестяха. Опасно.

— Мина много време. Нямаше нищо друго, освен работата. А после тази сутрин те видях и…

— И?

— Сякаш ме блъсна влак. Съвсем неочаквано… Беше като… По дяволите, откъде да знам.

— Съвсем неочаквано установи, че си жив? — подкачи го тя.

Облекчение проблесна в пламналите му очи.

— Страх ме е, че те притискам, че ще разваля всичко.

— Знам. И аз не ходя често по срещи. Не съм сигурна как да се оправя сега.

Той притисна челото си към нейното.

— Но ме искаш, нали? — прошепна й тихо.

Всичко в нея се стегна, после цялата се отпусна.

— Да. Бог да ми е на помощ. Но вече е късно. И двамата имахме дълъг ден. Защо не се прибереш и не поспиш?

— Канех се да те питам същото.

— Не мога да се прибера. Трябва да взема ключа от апартамента на Гуин.

Джей Ди се поколеба.

— Къщата ми е голяма. С много стаи.

Луси затвори очи и се пребори с желанието да направи това, което й се искаше. И за нея денят беше много, много дълъг.

— Осъзнаваш ли колко изкусително е предложението ти?

— Е, да де — отвърна той с крива усмивка. — Прекалено много и прекалено скоро? — попита я и тя кимна. — Тогава нека поне те заведа до нас, за да можеш да вземеш колата, а аз ще те последвам до апартамента на приятелката ти.

Луси присви очи.

— Имаш предвид колата на жена ти?

— Откъде знаеш? — премигна той.

— Не знаех, досега — призна тя. — Честно, предположих.

— Мислех, че сме квит — начумери се той. — Нали се сещаш, мозъци, дето правят „пльок“…

Тя се разсмя.

— Казах „повече или по-малко“. Сега вече сме квит.

— Добре — изръмжа той, но очите му се усмихваха. — Но ти трябва кола. От полицията може да задържат твоята с дни, особено ако открият нещо.

— Което няма да стане, както знаем — изтъкна тя. — Но все пак не мога да взема колата, да карам колата на съпругата ти е твърде зловещо. Торн също има кола, която не ползва. — Извади телефона от джоба си. — Прати ми есемес, докато пътувахме насам. Паркирал е на място 62 и е оставил ключа при Алън в моргата.

— Тогава ще ми се обадиш ли, като си тръгваш, поне да се уверя, че благополучно ще се прибереш при Гуин? Няма да оставам. Дори няма да те моля. Обещавам.

Луси се сети за римската единица на гърба на Ръс и кимна.

— Да.

— Тогава се връщам в кабинета си и ще проверявам телефонните разпечатки, докато не си готова да тръгваме.

Тя го изчака, докато извади по-голямата чанта от задната седалка, а после се пресегна към сака, в който беше калъфът с цигулката.

— Ще взема това — каза тя.

Отстрани някои от дрехите му, които се бяха смъкнали от купчината и покриваха сака й.

— Това не е…

Луси рязко млъкна. Купчината не беше само от дрехи. Под шарените къси панталони и саката имаше каска. Тя я изгледа така, сякаш беше змия, готова да я ухапе. Побиха я тръпки, сърцето задумка в ушите й.

Знаеше точно какво е това. Беше виждала стотици такива каски. Беше носила такива каски. Той караше мотор. Караше мотор.

Сграбчи сака и отстъпи крачка назад, опитвайки се да си спомни какво бе започнала да казва.

— … ъъъ, тежко. Сакът ми не тежи — успя най-сетне да каже. — Чия е тая каска?

— Той объркано погледна над рамото й.

— Моя. Защо?

Знаех си. Беше доловила търсача на силни усещания в него още в мига, в който се срещнаха. Защо не слушам интуицията си? Защото беше заета да слуша разни части от анатомията си.

— Просто съм любопитна — овладя се тя. Махни се бързо. Тръгна към моргата, притискайки сака към гърдите си толкова силно, че едвам си поемаше дъх.

— Луси? Луси, чакай.

Чу как той тръшна вратата на колата и побягна, за да я настигне, а стъпките му отекнаха в тишината.

— Луси…

Настигна я и се изравни с нея.

— Забрави си чантичката.

Тя забави крачка, после преметна сака през рамо, взе чантата си от ръцете му и продължи да върви.

— Благодаря ти. Наистина трябва да тръгвам.

— А аз наистина трябва да те изпратя — настоятелно каза той. — Какво има? Какво стана току-що?

— Нищо — излъга го тя. — Просто се сетих за някои изследвания, които бях започнала тази сутрин и които трябва да се разчетат. Ако не ги разчета сега, ще трябва да ги правя отново.

Просто се махни. И, за бога, недей да го целуваш отново.

Джей Ди стисна ръката й и леко я дръпна.

— Луси, спри.

Почти бяха стигнали моргата.

— Не мога. Трябва да се оправя с изследванията или сутринта ще бъдеш един нещастен инспектор.

Насили се да се усмихне и се освободи. За миг той не помръдна, но после се втурна, за да я пресрещне на вратата. Луси прекара баджа си през четеца и рязко отвори вратата.

— Луси, по дяволите… — Джей Ди задържа вратата, докато тя се опитваше да я затвори. — Спри, моля те. Какво не е наред? И недей да казваш, че няма нищо. Хвърли един поглед на каската и хукна. Какво стана?

Тя си пое дъх. После преброи до десет.

— Участваш ли в надбягвания с мотори?

— Да, в миналото. Защо?

Тя изправи гръб.

— А ще участваш ли отново?

Джей Ди присви очи.

— Може би, де да знам. Защо?

Луси опита да остане спокойна.

— Знаеш ли колко аутопсии правя на разни идиоти, дето се състезават с мотори?

Той се начумери обиден.

— Но аз нося каска. Оная каска.

— Е, и? — запита тя, опитвайки се да звучи спокойна. — Това просто означава, че ти любезно осигуряваш съд за размазания си мозък с тоя шлем, та някой като мен да може спокойно да го изследва, вместо да предизвикаш разноцветна мацаница по магистралата, която някой колега да изстърже и да събере в найлонова торбичка. И в двата случая ти просто си мъртъв. Трябва да тръгвам.

Издърпа куфара си от ръцете му и го повлече към сградата.

— Благодаря за всичко. Няма да те задържам.

— Леле… Чакай. — Джей Ди улови рамото й и я задържа. — Обади ми се, когато си готова да тръгваш, става ли?

Луси жизнерадостно му кимна с твърдото намерение въобще да не му се обажда. Щеше да намери някой друг, който да я изпрати.

— Благодаря.

Бързо се вмъкна в асансьора, повлякла куфара зад себе си. Последното, което видя преди вратите на асансьора да се затворят, беше смутеният поглед на Джей Ди Фицпатрик.

Облегна се на студената стена. На косъм беше. Само дето не беше успяла да се измъкне незасегната. Той я беше целунал и тя го беше целунала в отговор. Той беше добър човек, с добро сърце. Но беше опасен. Много по-опасен за нея, отколкото за себе си.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 21:15 ч.

Клей нетърпеливо барабанеше с пръсти по металната маса в стаята за разпити. Чакаше вече от час. По-възрастният и по-умен полицай му беше взел пистолета и му бе връчил разписка. После претърси куфарчето му и му го върна, почти без да продума. Клей беше доволен, че се бе сетил да прибере папката със случая на Ники в сейфа на хотелската стая. В куфарчето си носеше само бележник и снимка на Марго Уинчестър.

Нямам време за това. Клубът, където Марго танцуваше, вече трябваше да е отворен, искаше на всяка цена да говори с нея. Трябваше да открие Евън Риърдън, за да може да иде в Оушън Сити и да потърси Ники.

Вратата най-сетне се отвори, влезе висок, тъмен мъж във флотска униформа. Беше в края на трийсетте. Вратовръзката му беше отпусната, най-горното копче беше разкопчано. В едната си ръка стискаше чаша от стиропор, а в другата държеше кафяв плик. Остави чашата пред Клей.

— Гадно е, но предполагам сте свикнали на лошо кафе, след като сте били полицай — каза мъжът и седна срещу него. Постави визитка на масата. — Аз съм Шърман.

ДЕТЕКТИВ РИЧАРД ШЪРМАН, ОТДЕЛ „УБИЙСТВА“, пишеше на визитката.

Интересно.

— Чие е тялото в моргата? — попита Клей.

— Не е зет ви. Освен ако нямате друга бивша съпруга, освен тази, с която току-що разговарях. Тази няма братя, а вие нямате сестри.

Клей се втренчи в него.

— Обадили сте се на бившата ми жена? — От години не бяха говорили. — По дяволите.

Шърман сви рамене.

— Излъгали сте служителя в моргата. Знам, че сте били ченге във Вашингтон. Знам и че сте частен детектив и имате лиценз за онзи пистолет. Сега искам да знам и кого точно търсите.

— Работя за клиент. — Надяваше се Шърман да не знае, че е бил при Санди Риърдън. Имаше минимален шанс за това, освен ако господин Паркър не го беше докладвал. Клей предполагаше, че Паркър вярва на полицията по-малко и от него, така че вероятно нямаше защо да се безпокои.

— Аха. — Шърман отвори кафявия плик, извади снимка, постави я на масата и я бутна към Клей. — Коя е тя?

Клей погледна снимката, а после рязко я избута настрани. В гърлото му се надигна жлъчка. Марго. Или това, което беше останало от нея.

— Боже мой.

— Няколко дни във водата в залива правят такива неща с телата. — Шърман обърна снимката. — В куфарчето си имате снимка на тази жена.

За миг Клей не отговори. Замисли се. Нямаше смисъл да отрича. Можеше дори да помогне.

— Вашият човек, който ме докара тук, има добро око.

— Така си е. Помогна и това, че бяхме разпространили изображение на вероятното лице на момичето според това, което бе останало от нея. Коя е тя?

— Не знам.

— Господин Мейнард, моля ви да не си играете с търпението ми.

Клей мрачно се усмихна.

— Не бих си и помислил. Знам за кого се е представяла, но тази вечер разбрах, че е лъгала.

— Тя има ли връзка с вашия „зет“? — запита Шърман, като направи жест „кавички“.

— Може би. Вече не знам.

— Иронично. Отишли сте в моргата да търсите едно тяло, а сте открили друго.

— Така е — горчиво се съгласи Клей, — но наистина не знам коя е.

— Тогава за коя се е представяла?

Клей се поколеба, после сви рамене.

— За жена на име Марго Уинчестър.

— А как разбрахте, че не е Марго?

— Съсед на баща й ми каза, че Марго в момента е в рехабилитационен център и е там от доста време.

— Разбирам. Трябва да разбера кой е „зет“ ви. Сигурно предполагате, че е умрял, след като го търсите по моргите.

— Не мога да ви кажа. Поверителност между клиент и детектив и прочее. Сигурен съм, че разбирате.

— Хич не ми пука за вашата поверителност — студено каза Шърман. — В моргата има мъртва жена и тя някак е свързана с оня тип, когото издирвате. Ако не ми дадете задоволителен отговор, мога да ви задържа.

— Но няма да го направите — каза Клей, насилвайки се да запази гласа си спокоен. — Нищо общо нямам със смъртта на това момиче. — Поне се надяваше да е така. — До днес бях в Мериленд. Не можете да ме задържите. Ще ме пуснете и ще ме проследите. — Сви рамене. — Аз поне така бих направил.

Шърман не изглеждаше впечатлен.

— Вие сте бивш полицай. Мисля, че искате оня, който е направил това — потупа снимката на мъртвото момиче, — да получи правосъдие.

— Така е, но не мога да ви помогна.

— Вашият клиент може да е направил това.

— А откъде знаете, че просто не се е удавила? — възрази Клей.

Шърман постави друга снимка от моргата върху масата, близък кадър на шията на жертвата.

— Прорезът върху гърлото й ме наведе на тази мисъл.

Клей се насили да погледне. Не беше останало много, но можеше да види, че ножът се е плъзнал от край до край и се е извил покрай дясното ухо на жената.

— Разбирам.

Клей се загледа в Шърман. И двамата внимателно се изучаваха. Тук имаше нещо повече, нещо, което инспекторът не казваше. Шърман беше изнервен, прекалено напрегнат.

— Кой е загинал в пожара? — спокойно попита Клей.

— Ченге на име Кен Пулман — отговори детективът и наклони глава. — Това ви изненадва, нали?

Клей не успя да прикрие изненадата си. Кен Пулман беше ченгето, с което Ники бе говорила преди месеци. Същият, който бе потвърдил твърденията на Евън, че мнимата Марто е опасна маниачка. Същият, за когото бащата на Санди Риърдън бе казал, че е най-добрият приятел на Евън.

— Това го нямаше във вестника. Ако знаех, нямаше да ходя в моргата.

— Тялото на Кен Пулман беше напълно изгоряло, наложи се да използваме зъбни отпечатъци. Едва днес го идентифицирахме. Неговото гърло също е прерязано.

— Същата извивка около ухото като при жената?

Шърман мрачно кимна.

— Сега разбирате защо трябва да ми кажете името на клиента си.

Клей затвори очи. Мъртъв полицай, мъртва жена. И Евън беше замесен в това.

— Вон Стенли — каза накрая. Това щеше да му спечели още малко време, защитна идентичност, която бе разработил с партньора си преди Ники. Име, което да казват в случай на необходимост. Това беше първият път, когато го употребяваше.

Шърман се изправи.

— Благодаря ви. Ще държим връзка. Сега може да си вървите.

 

 

Балтимор

Понеделник, 3 май, 21:45 ч.

— Сега чуваш ли ме? — питаше Гуин по телефона. Шумът около нея рязко бе секнал, след като се беше преместила в офиса на клуба.

— Да — отговори Луси. Беше се обадила на Гуин още щом влезе в моргата. — Тази вечер има много хора.

— Всички знаят, че си се върнала в града, надяват се да дойдеш.

Луси се намръщи.

— Откъде знаят, че съм се върнала?

— Видяха ме да си тръгвам с Ройс снощи, за да те вземем от летището. Не знаех, че е тайна.

— Не беше, докато навсякъде около мен не взеха да валят трупове и специални изненади.

— И други ли си намерила?

— Не. — Луси разтърка слепоочията си, усещаше главоболие. — Боже, имах отвратителен ден.

— Мисля, че всички сме съгласни с това. Ела да посвириш. Знаеш, че искаш.

— Да, искам. Гуин, днес бях в Андерсън Фери.

Гуин замълча.

— Защо? — попита най-сетне.

— За да кажа на семейство Бенет за Ръс. Дължа им толкова много.

— И какво стана, като отиде там?

— Госпожа Уесткот ми налетя от засада.

— Боже, оная дърта кучка ли? Още ли не е умряла?

— За мое нещастие, не. Нарече ме „нежелана“ пред Джей Ди.

— Кой е пък този Джей Ди?

— Инспектор Фицпатрик.

— Аха. Ще се върнем на това по-късно. Засега да се концентрираме върху теб. Видя ли се с тях?

— Не, но те ме видяха. — Луси въздъхна. — Гледаха през прозореца. Не излязоха. Дума не казаха.

Гуин повтори въздишката й.

— Това е гадно, малката.

— Нали? И после, като капак на всичко, Джей Ди ме целуна. Два пъти.

— Уха, върнахме се на него. А ти целуна ли го? — жадно запита Гуин.

— Да, целунах го. А после видях, че на задната му седалка има мотоциклетна каска.

— О-о. — Гласът на Гуин потрепна. — Може пък да е на някой друг?

— Той каза, че е негова. И не е просто каска. Мотокрос.

— Ммм. Мога ли аз да го взема, ако не го искаш?

— Гуин! — сопна й се тя. — Това е сериозно.

— Определено е така. Значи, преоблечи се и излизай от моргата. Торн ще кара след теб. Ще те чака до колата ти, тоест неговата кола.

— Благодаря — каза Луси. — Вие сте страхотни.

— Всички за един, малката.

 

 

Понеделник, 3 май, 21:45 ч.

Джей Ди изпи и последната капка кафе от чашата си и се намръщи. Кофеиновата инжекция си струваше гадния вкус, който в момента изпълваше устата му. Това бе последната чаша кафе в каната и един Господ знаеше откога престояваше там. Всички от „Убийства“ се бяха изнесли, а той не мислеше да остава дълго, че да прави нова кана.

Прокара длани през лицето си и се сепна, когато телефонът в джоба му забръмча. Луси сигурно е прегледала ония проби, каза си той. А после видя, че обаждането е от Стиви.

— И какво, нашето момиченце завърши ли детската градина? — попита той и Стиви се разсмя.

— И още как. Дори й разреших да прекали със сладоледа. Сега майка ми се бори да я приспи. Корделия е влюбена в медальона ти. Джей Ди, това беше най-милият подарък. Благодаря ти.

Джей Ди помръдна в стола си, смутен от думите й.

— Радвам се. Получи ли съобщението ми?

— Да. Май сте преживели вълнения при тези Бенет. Какво стана?

Той й разказа накратко. Стиви леко подсвирна.

— А Луси не вижда връзката между тоя Едуардс и семейство Бенет? Брат й е починал отдавна, но именно тя открива тялото на Бенет.

— Мисля, че не искаше да я види — каза Джей Ди. — Онази Уесткот се държа ужасно враждебно с нея, а господин Бенет не помогна.

— Тя ще се усети. Може би просто трябва да преспи с тази мисъл. Какво се е случило с брат й?

Джей Ди не беше толкова сигурен, че Луси ще се усети бързо. Все още виждаше онази изкуствена усмивка на лицето й, когато му махна за довиждане. Каската в колата я беше накарала да побегне толкова бързо, колкото оная проклета тясна пола позволяваше. Но вече поне знаеше защо.

Първото, което направи, когато се върна пред компютъра си, беше да потърси информация за смъртта на брат й. Ключовите думи „Траск“, „инцидент“, „Андерсън Фери“ бяха помогнали да открие онова, което му трябваше. Установи, че догадката му се е оказала вярна.

— Катастрофа с мотор. Изпратих ти имейл с линк — отговори Джей Ди.

— Не съм на компютъра. Какво пише там?

Джей Ди кликна на прозореца на екрана си и отново премигна при заглавието.

— Знаели са го като Бък, но истинското му име е било Линус.

Стиви се изкашля.

— Родителите им са ги кръстили Луси и Линус? Сериозно?

— Да бе.

А аз си мислех, че моето истинско име е смахнато. Е, то още си беше, само че по други причини.

— Линус загинал в катастрофа с мотор — продължи той — преди двайсет и една години. Луси е била на четиринайсет.

Което обясняваше много неща. Тази вечер Луси се беше оказала доста грубо катапултирана в миналото си. Да види каската му на задната седалка вероятно беше капакът на всичко.

— Значи не е бил убит — замисли се Стиви. — Това е станало достатъчно отдавна, за да мислим, че трите случая са свързани, но е нещо, за което да се захванем. Какво знаем за Едуардс?

— Само каквото открих в интернет. Семейство Едуардс са били светска двойка, обществено активни. Намерих техни снимки от модни събития. — Джей Ди прерови страниците, които беше принтирал. — Едуардс е играл голф, участвал е в благотворителни състезания. Освен това е бил яхтмен. Състезавал се е в отбор. Името му се цитира много в сайта на местния яхтклуб заради класирането му в едно или друго състезание. Но всичко това приключва преди около година.

— Може би тогава са му открили рака.

— Вероятно. Преди година името му започва да се появява във връзка с дарения. Големи дарения. — Издърпа разпечатките от купчината. — Ето тук едно от половин милион долара за Обществото за борба с рака. Още половин милион за борбата с домашното насилие. И това е само каквото съм открил с няколко клика. Имам още десетина истории, които да прегледам.

— Още дарения?

— Предимно.

Джей Ди започна да зарежда линковете последователно, после се намръщи.

— Ето още една история. — Плъзна поглед по първия параграф и пулсът му се ускори. — Стиви, банковата сметка на Малкълм Едуардс е била опразнена.

За миг тя замълча.

— Точно като на Бенет. Хелън Бенет реши, че затова идваме при нея днес следобед, защото е подала жалба за измама.

— Именно. Тук пише, че парите са източени по електронен път. Полицията ги е проследила до офшорна банка и са прекратили разследването.

— Има ли някакво лице за контакти? — запита Стиви с възбуда в гласа.

— Не. Само Щатската полиция на Делауеър.

— Тогава нека това ни е първата задача за утре сутринта. Сега вече имаме истинска връзка.

— И номер две — добави Джей Ди.

— Моля?

— Ако тоя Едуардс е свързан, трябва да е бил номер едно, а Бенет би трябвало да е номер две.

— Прав си. Защо тогава е онова „I“ на гърба на Бенет?

— И защо е въвлякъл Луси във всичко това?

— Именно. Учудвам се, че не си с нея сега.

— Оставих я в моргата да проверява някакви проби. Би трябвало да ми се обади, когато приключи, но мисля сега да ида при нея, просто за да съм сигурен.

— Обади ми се, ако имаш нужда. Ще се видим утре, преди да се срещнем с Хайът в осем.

— Ще бъда там.

Джей Ди се зае да затваря прозорците от екрана на компютъра си. Защо онзи се беше прицелил в Луси? Единствената й връзка беше брат й, който бе загинал преди повече от двайсет години. Понечи да затвори последната статия, но спря, когато нещо му се наби в очите. Наведе се по-близо и присви очи. Какво, по дяволите?

Съобщение за смъртта на Линус Траск. Прочете отново адреса, на който бе живял Линус по онова време. Улицата беше същата, на която живееха Бенет, което не беше чак такава изненада. Луси беше казала, че са били съседи. Само че домът им се оказа съседната на семейство Бенет къща. Врата до врата.

Джей Ди се сети, че от съседната къща ги проследиха, когато се качваха в колата. Кой живееше в онази къща? Намери сайта на местното данъчно, набра адреса на Линус, а после се облегна назад и резултатът не му хареса.

Къщата все още беше собственост на Рон и Кети Траск. Луси беше казала, че родителите й са мъртви. Не. Каза, че няма семейство. Но онова беше домът на родителите й и най-вероятно те ги бяха наблюдавали.

Джей Ди събра отпечатаните листове и ги прибра в куфарчето си. Щеше да ги изчете, след като се увери, че Луси е в безопасност при Гуин. Засега му се искаше да разбере защо бе минала покрай къщата на родителите си, без да покаже с нещо, че знае кой живее там.

И защо, след като бяха видели единствената си дъщеря, те не бяха излезли, за да говорят с нея.

Госпожа Уесткот я бе нарекла „нежелана“. Каза, че майка й би се срамувала. А в гнева си Луси й бе отговорила, че това няма да е нещо ново.

Хайът беше прав. Луси пазеше тайни. Джей Ди искаше отговори. Веднага.

 

 

Понеделник, 3 май, 21:45 ч.

— От половин час обикаляме с колата — оплака се Сузи. — Можеше просто да ме оставиш до ресторанта.

— За да обереш още някого ли? — попита ядно той. Търсеше най-удобното място, за да се отърве от нея. И обществена телефонна кабинка. Не задължително в този ред.

— Какво ченге ще бъда, ако те оставя пак в ловните ти полета?

— Надявам се такова, което би ми взело такси — измрънка тя.

— Да бе, сигурно. — Забеляза безлюдна алея с голям контейнер за боклук. Ще свърши работа. Спря до контейнера.

— Слизай.

— Тук ли? — викна тя. — Но това е лош квартал. Не можеш да ме оставиш тук.

— Казах да слизаш.

Той мина от нейната страна на колата и я измъкна. Беше пребледняла от страх.

— Добре, добре. Но не можеш просто да ме оставиш тук. — Замята уплашени погледи наоколо. — Ще ми прережат гърлото, преди да съм изминала и две пресечки.

— Не, те няма да го направят — каза той и я повлече към багажника, — но аз ще го направя.

— Спри! Махни се от мен!

Сузи започна да се бори, искаше да се освободи. Удари я. Силно.

Замаяна, тя залитна, коленете й се подгънаха. После той отвори багажника, откъдето се подаваше тялото на Джанет Гордън. Сузи дори не можа да извика и не забеляза острия нож за филетиране, който той измъкна изпод резервната гума.

— О, господи — прошепна тя, забила ужасен поглед в Джанет. — Ти… тя… тя е мъртва. О, господи.

Сузи искаше да запищи с цяло гърло, но не успя да издаде и звук. Вместо това потече кръв. Той се смееше, а кръвта шуртеше по тухлената стена. Разсъждаваше трезво, предвидливо я обърна, преди да прокара ножа от ухо до ухо. Все по-добър ставаше в прерязването на гърла, сега вече знаеше как да държи тялото настрана.

Този път цапаницата беше далеч по-малка, но все пак кръвта й беше по ръцете и лицето му. Смръщи се и се погледна. И по новите му дрехи.

Добре, че си беше взел дрехи за преобличане. Не беше планирал да носи тези хубави, нови дрехи, докато преместваше тялото на Джанет там, където щеше да я открие Луси Траск. Напъха тялото на Сузи в контейнера, съблече ризата си и я използва, за да почисти острието. После грижливо го прибра в багажника при останалите инструменти.

Никой нямаше да се замисли за ножа, като го види до месините за риболов. Разбира се, нямаше да е така, ако бяха в един багажник с труп. Трябваше по-скоро да се отърве от тялото. Нямаше смисъл да изкушава съдбата, достатъчно беше да има лошия късмет да го спрат за рутинна проверка.

Смачка на топка ризата си и я сбута до тялото на Джанет. Щеше да намери място, където да изхвърли ризата, достатъчно далеч оттук. Нямаше смисъл да оставя улики на полицията.

Е, освен ако не целеше точно това. Трябваше му обществен телефон. Погледна часовника си. Луси скоро щеше да излезе. Трябваше да нагласи Джанет.

 

 

Понеделник, 3 май, 22:10 ч.

До моргата се стигаше бързо с кола. Джей Ди паркира на същото място като по-рано. Тъй като Луси още не му се беше обадила, щеше да влезе и да я изчака.

Мина покрай две коли, когато вратата към асансьорите се отвори и оттам излязоха двама души. Не можеше да повярва.

Единият беше охранител, който дърпаше куфар. До него вървеше Луси. Дългата порядъчна тясна синя пола я нямаше. Беше в бяла престилка, която едва стигаше до средата на бедрата й. И разкриваше част от нейните голи крака. Той се намръщи. Какво, по дяволите, носи под тая престилка? Доколкото можеше да прецени оттук, май почти нищо.

Тя поведе охранителя до място 62 при един лъскав мерцедес. Сигурно това беше „излишната“ кола на Торн. Беше си уредила охранител, който да я изпрати. Не му се обади.

Тя ме избягва. И тогава нещо, което му беше казала по-рано, доби смисъл. Когато я попита от какво зависи обвързването им, тя му отговори, че ще зависи от това доколко е вълнуващ. Тогава беше решил, че тя копнее за вълнения, но бе сгрешил. Мисълта за състезанията с мотори сигурно бе предизвикала стари спомени за смъртта на брат й. Тя искаше от него да не е вълнуващ.

Скучен, за каквато се представяше тя. Присви очи и огледа дългите й голи крака. Съвсем очевидно тя не беше скучна. Поне за това беше прав от самото начало. Луси Траск със сигурност не беше скучна.

Отстъпи настрани, за да й покаже, че е тук, когато вратата на един черен джип, паркиран на място 63, се отвори. Ръката му вече беше на пистолета, когато оттам се появи Томас Торн. Луси не изглеждаше изненадана, че го вижда.

Беше се обадила на Торн. А не на мен.

Торн взе куфара й и го постави в багажника, докато охранителят подозрително го изгледа. После се обърна към Луси, тя му кимна и го отпрати.

Торн отвори вратите на мерцедеса и освети с фенерче вътрешността му, а Луси стоеше до багажника и ровеше в куфара си. Явно нещо се разправяха. Джей Ди можеше да долови гласовете им, но не и думите. Бяха твърде далеч, звукът се поглъщаше от ехото в гаража.

Луси беше отрекла да има романтични отношения с Торн. Днес тя бе пропуснала някои истини, но не беше изрекла откровена лъжа. Той щеше да повярва на това, стига да не възникне причина за противното. Освен това каза, че ще се обади.

После Луси събу обувките, които носеше, и свали престилката си. Джей Ди почти си прехапа езика. Тя носеше… рокля. Не, не рокля. Не беше сигурен как да я определи, но беше черна, кожена, откриваше целите й рамене и по-голямата част от корема й. И имаше капси. Много сребърни капси. Роклята оставяше малко на въображението. А той имаше дяволски добро въображение.

Обу чифт обувки с много високи тънки токчета.

Издиша шумно, беше сигурен, че ще го чуят, но те бяха твърде заети да спорят, за да му обърнат внимание. Торн отново огледа колата отвътре, преди да помогне на Луси да се качи и да й затвори вратата. Изражението му показваше несъгласие. Влезе в джипа, изчака, докато тя потегли, и я последва.

Джей Ди скочи в колата и подкара след тях.

 

 

Понеделник, 3 май, 22:20 ч.

— По дяволите, Торн — изсумтя Луси, когато го забеляза да кара след нея в огледалото за обратно виждане. — Досадник.

И ми нарежда да не ходя в клуба тая вечер. А тя щеше да се чувства много по-безопасно в стая, пълна с хора, които познава, отколкото сама в апартамента на Гуин. Торн се беше ядосал, че не го бе послушала. Понякога се държеше с нея като с глупачка. А това ме вбесява.

Но веднага дойде, когато го помоли. Торн винаги идваше, когато го извикаше. Бяха добри приятели. Споделянето на общо жизненопроменящо събитие водеше до такива последствия.

Та споделяш жизненопроменящо събитие и с Джей Ди Фицпатрик. И двамата бяха изгубили любими хора. После си спомни за каската на задната му седалка. Имаше много повече общи неща с Фицпатрик, отколкото би било успокояващо или разумно.

Казах, че ще му се обадя. Щеше да се ядоса, че е тръгнала без него. Оправи се с това. На следващия червен светофар извади мобилния си телефон и набра номера му.

— Фицпатрик — отговори той още на първото прозвъняване.

Тя облиза устни. Гласът му се оказа достатъчен да запулсират всички неразумни части на тялото й.

— Луси е.

— Готова ли си да те взема?

Звучеше сериозен и резервиран. Е, ами ти избяга от него като някаква лунатичка. Какво очакваше? Светна зелено и тя подкара.

— Не. Няма нужда да го правиш. Торн беше наблизо и ще ме отведе до Гуин.

Миг мълчание.

— Торн?

Още миг.

— Добре.

По дяволите, не биваше така да се случва. Беше го наранила, а това беше последното, което искаше. В същото време друг глас й нашепваше. Отблъсни го надалеч. Много далеч.

— Не е каквото си мислиш — внимателно каза тя.

— И какво си мисля, Луси? — попита той, а сърцето й се сви.

— Че те излъгах, че Торн и аз сме само приятели.

— А излъга ли?

— Не.

И още миг мълчание.

— Обади ми се, когато се прибереш у дома. От домашен телефон. Искам да съм сигурен, че си в безопасност. От мобилния можеш да ми звъниш отвсякъде.

— Звучиш като Мулхаузър — оплака се тя. — „Обади се от проклетия домашен телефон“.

— Убиецът на Бенет го е оставил да се обади на бившата си съпруга от мобилния си телефон, за да й каже, че няма да присъства на рецитала на детето им — натърти Джей Ди, — защото убиецът не е искал някой веднага да се досети, че е изчезнал. Ти би могла да ми се обадиш отвсякъде и аз няма да знам, че си в беда, докато не се окаже, че си изчезнала.

Луси пое дълбоко въздух.

— Схванах. Ще ти се обадя от домашния телефон на Гуин. — Поколеба се. — Не отивам направо там. Първо трябва да се погрижа за нещо.

— Торн още ли е с теб?

Тя погледна в огледалото и завъртя очи.

— Торн практически се е закачил за бронята ми, така че съм в безопасност. Ще внимавам. Обещавам.

— А утре сутринта? Как ще идеш на работа? Не трябва да си сама.

Умът й запрепуска. Не й се искаше да моли Торн отново да я придружава. Днес му беше навлякла достатъчно беди.

— Може… Може вие със Стиви да дойдете.

Този път мълчанието се проточи.

— Там ли си още? — запита тя.

— Аха. Обади се, когато стигнеш при Гуин, няма значение колко ще е късно.

После затвори.

А ти какво очакваше? Отвърна на целувката му. Два пъти. Каза му, че го желаеш.

Желая го. Но това нямаше значение. Невинаги получаваше това, което искаше.

Надяваше се, че тази вечер музиката ще е наистина много шумна. Искаше да заглуши оня глас, който й казваше, че току-що е направила огромна грешка.