Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (15)

13.

Понеделник, 3 май, 23:45 ч.

— Днес не ти е ден, малката — отбеляза Руби, докато буташе с Алън количката към задния вход на клуба, където тялото на Кевин лежеше в локва кръв. Гърлото на момчето беше зловещо прерязано от ухо до ухо. — Да откриеш три тела за двайсет и четири часа. Това май си е рекорд на отдела.

Коленичила до тялото на хлапето, докато се опитваше да разграничи скръбта и вината си от работата, която трябваше да свърши, на Луси й се искаше да изкрещи на Руби да млъкне. Но все пак осъзнаваше, че този черен хумор помага на приятелката й да приеме по-леко трудната нощ.

— Това е Кевин Дръмонд — спокойно каза тя. — На двайсет и пет. Има приятелка на име Джен и куче, което се казва Леополд. Искаше да стане рок звезда.

— О, скъпа, съжалявам — каза Руби и стисна рамото й през бялата престилка, която набързо беше успяла да облече, заедно с долнището на анцуга, което барабанистът й даде. — Познавала си го?

Те все още не знаеха. Нямаха представа, че тук прекарва почти толкова време, колкото и в моргата. Но сега, докато гледаше безжизнените очи на младежа, осъзнаваше, че тайните й вече нямат никакво значение. Това момче е мъртво. Защото работеше близо до мен.

— Да, познавах го. — Кръвта му беше навсякъде — по тялото му, по чакъла, върху който лежеше, по стената зад него. — Беше чудесен… Просто имаше лошия късмет да се окаже на грешното място в грешното време.

— Което не е твоя вина — натърти Фицпатрик. Коленичи до нея и мрачно я погледна в очите. — Явно е бил влачен около сградата. От другата страна — добави той и посочи алеята, където двамата…

О, боже. Бяха правили секс, докато някой… Усети как й прилошава.

— Недей — рязко каза Фицпатрик, сякаш можеше да разчете мислите в ума й. — Какво можете да ми кажете, доктор Траск?

— Причината за смъртта е разкъсване на югуларната вена — отговори тя. Кевин не се беше мъчил, поне за това можеше да е благодарна. — Има натъртване на челюстта, получено е преди убийството.

— Явно първо го е ударил, за да го зашемети — процеди Фицпатрик.

— Да. Тези наранявания са получени при самозащита. — Повдигна ръката на Кевин и посочи ожулванията по кокалчетата му.

— Значи се е борил…

— За живота си — тихо каза Луси. — Алън, пази ръцете му.

— А сърцето му? — запита Алън. Руби му изшътка да замълчи.

Луси се намръщи.

— Моля?

Алън се изчерви.

— Дали ще е като оня тип от сутринта? Съжалявам. Просто исках да… съм подготвен.

Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

— Сърцето му си е на мястото. Колкото до жената в колата, не знам. Според нараняванията по ръцете, нападателят е бил по-висок от жертвата.

— Добре — каза Фицпатрик. — Значи над метър и осемдесет. Най-сетне знаем нещо. А острието?

— Не е назъбено, тънко. Много остро. Разрезът е направен със замах на китката. Раната се извива около ухото.

— Добре — повтори той. — Почти приключихме с показанията на персонала. А твоят Минг ще ни даде пълен списък с имената на хората, които са минали оттук.

— Кой е Минг? — запита Руби. — Лус, какво става тук?

Луси се изправи и вдиша дълбоко.

— Това е моят клуб.

Руби я изгледа озадачено.

— Как така твоя клуб?

— Съсобственик съм, държа го с още двама приятели.

Руби остана с отворена уста, но Алън изглеждаше изненадващо спокоен.

— Защо аз съм единствената, за която това е новина?

Алън срещна погледа на Луси.

— Тя е Лусинда — обясни той, при което беше неин ред да ахне. Алън се усмихна сухо. — Приятелите ми ме доведоха тук за двайсет и първия ми рожден ден и оттогава не съм спрял да идвам. Тая група разбива. А пък ти… — В очите му проблесна искра, която Луси намери по-скоро за притеснителна, отколкото за комплимент. — Мислех си, че ще ме познаеш, като ме интервюирахте за моргата, но май не ме позна. Или пък не си искала да признаеш. Приятелите ми си умират от завист, че работя при теб.

— Дрю каза, че е готов да извади другото тяло от колата — безцеремонно ги прекъсна Фицпатрик и смени темата. — Ако Руби и Алън преместят тялото, може да се заемем и с другия случай.

Хвана Луси за ръката и я поведе към задната врата на клуба.

Луси хвърли последен поглед към безжизненото тяло на Кевин, към Руби, която изглеждаше дълбоко потресена, и към Алън, който знаеше за нея. Мисълта я притесни. Доколко ли „тайната“ й наистина беше тайна?

Фицпатрик я придружи до залата в клуба.

Служителите седяха в кръг, изглеждаха искрено шокирани, някои плачеха. Хайът и Стиви стояха до бара и разговаряха с Торн и Гуин, които вече се бяха преоблекли. Когато влезе, я погледнаха така, сякаш им беше непозната. Не са знаели. Това я притесни повече дори от откритието, че Алън бе знаел.

Креймър, барманът, я огледа от горе до долу.

— Официалната ти работа, предполагам.

— Беше казала, че работиш държавна работа, на бюро — каза Джасмин, очевидно наранена. Тя беше последното гадже на Торн и сигурно мислеше, че знае всичките им тайни.

— Наистина е така — отговори й Луси. — В щатската съдебна медицина. Имам си и бюро.

— Значи, за да сме съвсем наясно, по цял ден режеш мъртви хора — уточни Моури.

Луси въздъхна. Моури свиреше в групата още от първия й ден, а преди година Торн го беше наел и като техен мениджър. Изглеждаше най-изненадан от всички.

— Да — призна тя.

В отговор той само кимна.

— Страхотно!

Останалите закимаха и зашепнаха в съгласие.

— Не. Не е страхотно. Не е мрачно. Просто е… необходимо. Особено за жертви като Кевин.

Моури се изправи, хвана лицето й в дланите си и опря чело в нейното в жест на приятелство, от което очите й засмъдяха.

— Именно затова е страхотно. Заради жертви като Кевин, които не са заслужавали това, което им се е случило. Ще помогнеш на твоето ченге тук да хване оня кучи син, дето ни отне хлапето. Така че е страхотно.

— Благодаря ти — прошепна му тя. — Имах нужда да чуя това.

Той я целуна по челото — нещо, което никога не беше правил.

— Никога не бих се осмелил да постъпя така с дамата с кожената рокля. Но така, като си с тези дрехи, става.

Зад гърба й Фицпатрик се изкашля.

— Трябва да излезем навън, извинете ни.

Гуин ги пресрещна на вратата. Очите й бяха подути от плач.

— Всички тук пишат есемеси за станалото. Родителите на Кевин трябва да научат.

— Изпратихме двама полицаи да ги уведомят още след като тялото му беше открито — каза Джей Ди. — Очаквахме есемесите.

Луси погледна към бара, където Хайът и Торн спореха за нещо.

— Какво става там?

— Хайът иска списъка с посетителите — обясни Гуин. — Торн му каза първо да си издейства разрешително.

— Предвид, че един от вашите хора е убит пред вратата, бих предположил, че Торн ще съдейства — изтъкна Фицпатрик с раздразнение.

— Значи си грешал — простичко отвърна Луси.

— Фицпатрик, доктор Траск — повика ги Стиви откъм вратата. — Отвън сме, готови сме.

Гуин постави ключ в ръката на Луси.

— Апартаментът ми. Целият е на твое разположение тази нощ. Аз ще остана при Ройс. Ще дойде да ме вземе, защото от полицията взеха колата ми като доказателство. — Изгледа Фицпатрик. — Защо правят това?

— Защото колата ти е точно до мерцедеса. Надяваме се копелето да я е докоснало. Ще снемем отпечатъци, после ще ти я върнем. Луси, трябва да вървим.

Луси импулсивно се наведе и целуна Гуин по бузата.

— Пази се. Моля те.

— И ти също. Обади ми се, ако ти потрябвам. И когато разбереш нещо повече. — Гуин прехапа устни. — Знам, че звучи ужасно, но само се надявам да не е някой, когото познаваме.

Луси се надяваше на същото, но имаше неприятното предчувствие, че ще останат разочаровани.

 

 

Четвъртък, 4 май, 00:00 ч.

Не беше планирал да убива момчето. Проклятие.

Беше планирал да го удари отзад и да го остави до задния вход, където щяха да го открият и свестят. Обаче… Идиотът тръгна да се бие. И ми видя лицето. Бележка: маските за ски вършат работа само по филмите. В истинския живот жертвите можеха да ги издърпат и да ги направят абсолютно негодни.

Преди да помисли, ножът се озова в ръката му и сънната артерия на онова хлапе замина в историята. С всеки път ставам все по-добър. Може би в следващия си живот ще бъда убиец. Започна да се смее при мисълта, но рязко спря. Защо не? Биваше го в тая работа. Можеше да изкара пари от това. Имаше толкова много хора по света, които заслужаваха такъв край.

Вече беше започнал да обмисля как да рекламира този бизнес, когато вниманието му бе привлечено към местопрестъплението. Местеха мерцедеса.

А така, за да извадят тялото.

Луси можеше и да не познае Джанет Гордън, макар да беше оставил повечето от лицето й. Можеше да не се сети за името й, когато разпознаеха тялото. Джанет се беше омъжвала няколко пъти. Но когато откриеха най-близкия й роднина… Тогава вече щеше да разбере. Тогава щеше да се уплаши за собствения си живот.

Страхувай се, Луси. Защото идвам. Скоро ще съжаляваш, задето си взела нещо, което не ти е принадлежало. Скоро ще разбереш какво е да загубиш всичко и всеки, който е важен за теб. Скоро ще ми принадлежиш.

— Сигурна ли сте, доктор Траск? — настоя Хайът. — Сигурна ли сте, че не я познавате?

Луси остана спокойна. Поне външно. Джей Ди предполагаше, че това е само привидно. Хайът й задаваше този въпрос за трети път.

— Не, лейтенант Хайът — отговори тя, без да сваля очи от хората, които се опитваха да извадят тялото от колата колкото се може по-внимателно. — Не съм. Но ако ми дадете малко време и място, ще направя всичко възможно, за да открия самоличността й.

— Вижте дали няма „II“ на гърба — нареди Хайът, също за трети път.

— Веднага щом я закараме в моргата. Не мисля, че е разумно да оглеждаме тялото сега — бързо отговори тя, прекъсвайки Хайът, преди да разпореди именно това. — Може да изгубим някоя улика тук на паркинга или — още по-лошо — да осигурим на телевизионните екипи интересна новина.

— Не ща да оставям нищо за ония хиени — сопна се Хайът. — Ще ви следвам до моргата, доктор Траск. Ще се заемете веднага, нали?

— Още в същия миг — потвърди Луси със завидно самообладание.

— Страхотна е — прошепна Стиви. — Човек за малко да реши, че тя не го мрази.

— За малко, да — съгласи се Джей Ди. Само дето Луси се държеше на разстояние от Хайът, а в цялото й поведение имаше някакво притеснение. Почувства се по-спокоен, когато тя се облегна отгоре му, след като пренесоха тялото на Кевин. Това му вдъхна надежда, не всичко беше загубено.

Мамка му, това беше едно от най-тъпите неща, които някога бе вършил. Секс на алеята, за бога. А ако му се удадеше възможност, щеше да повтори, без да му мигне окото.

— Там има шапка — посочи Руби. — Сигурно се е търкулнала под крака й. Вероятно е скривала лицето й, когато онзи я е оставял в колата.

— Това обяснява нещата — каза Джей Ди на Хайът. — Един от полицаите е разговарял с една двойка — идвали са от бара на улицата отсреща. Видели са мъж да бута инвалидна количка с жена към колата. Жената била с широкопола шапка, която скривала главата й.

— А мъжът, който я е бутал? — настоя Хайът.

— Според съпруга бил към метър и осемдесет, с тъмноруса коса. Жената твърди, че бил по-нисък, с тъмнокестенява коса. Никой от двамата не може да опише лицето му. Единодушни са само за голямата шапка.

— Страхотно — мрачно каза Хайът. — А другата жертва?

— Момчето — уточни Джей Ди. — По тялото му има следи от борба. Очевидци засега няма. Ако не беше убит, самият той можеше да е заподозрян. Имал е достъп до ключовете за колата на доктор Траск. Както излиза, не е бил замесен, но все пак ще го проверим.

Хайът присви очи.

— Били сте тук, когато всичко това е станало, Фицпатрик. Защо?

Джей Ди се беше подготвил за въпроса.

— Следвах доктор Траск, сър. Тя днес на два пъти става мишена. Реших, че може да е в опасност.

— И двамата го мислехме — намеси се Стиви. — Смятаме, че убиецът познава ежедневието на доктор Траск. Ако стоим близо до нея, по-скоро рано, отколкото късно пътищата ни с убиеца ще се пресекат. Джей Ди предложи да поеме първото наблюдение. Смятах да го сменя в четири сутринта.

Това беше пълна измислица, разбира се. Джей Ди изпита непреодолимо желание да благодари на партньорката си с поглед, но Хайът щеше да забележи и да се досети, че Стиви го прикрива.

За щастие Руби и Алън ги спасиха от допълнителни въпроси, като се заеха да вадят тялото от предната седалка на мерцедеса на Торн. Заедно обърнаха тялото на една страна и го сложиха в чувала върху количката. Беше с тъмна рокля с дълги ръкави, която я покриваше от шията, до глезените. Нямаше обувки.

— Вкочанена е — каза Луси, като се наведе над количката. — Жертвата е жена, бяла, между петдесет и шейсет. Има лифтинг на лицето. Пръстите й са счупени, но не са отстранени. Очите й са извадени. — С ръкавици на ръцете тя опипа тъмния плат, който покриваше гърдите на жертвата, после вдигна очи. — А също и сърцето.

— По дяволите — просъска Хайът.

— Синините по долната част на краката показват, че е лежала на една страна по времето, когато е настъпила смъртта или скоро след това. Била е удряна неколкократно по главата с тъп предмет. Лицето й е нарязано с тънко неназъбено острие — продължи Луси.

— Същото, с което е било убито момчето? — запита Хайът.

— Ако не е същото, то поне е подобно. В кърпичката в устата й е увит някакъв предмет. Времето на смъртта е между два и пет часа от изминалия следобед. Не изглежда да е била замразявана, но ще направя изследвания в лабораторията.

Изправи се и отстъпи назад.

— Дръпнете ципа, моля, и я откарайте.

Дрю се присъедини към тях.

— Ключът от мерцедеса липсва от кабинката на паркинга. Торн има още един, използвахме го, за да отключим колата. Ще вземем колите и от двете страни, за да ги изследваме за отпечатъци. Може пък да ни излезе късметът.

Джей Ди не вярваше.

 

 

Четвъртък, 4 май, 00:45 ч.

На Клей не му отне много време, за да се отърве от опашката на Шърман. Намери „Пусикет Лоундж“ и едва успя да се настани, когато видя татуировка на кобра на сцената.

Здрасти. Предположи, че госпожа Клайн никак няма да е доволна, ако види внучката си да работи на място като това. На млади години Клей можеше и да намери някоя от жените на сцената за сластна. Сега обаче — не. Въздействаха му, разбира се, но мисълта да ги докосва… Нямаше начин.

Момичето беше забелязало интереса му и му отправи сладострастен поглед. В бележките на Ники пишеше, че „Марго“ наричала жената Линда. Сега щеше да разбере дали и двете бяха ползвали фалшиви имена.

Поръча си задължителното твърде скъпо питие, бутна го настрани и зачака момичето да приключи с номера си. Когато го направи, тя се приплъзна до него.

— Хареса ли ти? — попита тя.

Клей й се усмихна приветливо.

— Как ти е името, захарче?

— Клио. Съкратено от Клеопатра. Заради змията, сещаш се. — Стегна бицепса си и накара кобрата да се задвижи, сякаш ще напада.

Чудно.

— Има логика. Колко искаш за частен сеанс?

— Стотарка. Петнайсет минути. Без пипане, здравеняко.

— Не бих си и помислил.

Последва я до една отделена стая и я остави да затвори вратата. Клио му посочи стар стол.

— Седни. Отпусни се.

Клей не искаше да мисли с какво е пропита тапицерията на стола. Не мислеше нито да сяда, нито да се отпуска.

— Да минем на въпроса, Линда. Не съм ченге. Частен детектив съм и се интересувам от жената, на която си позволила да живее в апартамента на баба ти преди два месеца. Представяла се е като Марго Уинчестър.

Линда направи крачка назад.

— Не знам къде е.

— А аз пък знам къде е — каза Клей. — Сега искам да знам коя е.

Линда се намръщи.

— Е, къде е тогава? Не се е вясвала на работа от седмица.

— В моргата. Мъртва е от седмица.

Клио Кобрата закри устата си с длан.

— Как?

— Била е убита. Как е истинското й име?

— Мери Стъбс — прошепна тя. — О, господи.

— Искам да разбера защо е излъгала партньорката ми преди два месеца, защо се е представила като Марго Уинчестър.

По лицето на жената започнаха да се сипят сълзи.

— Оня тип я нае да играе някаква роля, да се прави на побъркана кучка, да се представя за Марго. Казах й да не се хваща, но й трябваха пари. Не може да е мъртва.

— Как я избра въпросният тип?

— Познаваше гаджето й. Били съученици.

Сърцето на Клей се сви.

— А името на гаджето?

— Кен Пулман. Той е ченге. Сигурен ли сте, че Мери е мъртва?

— Съвсем сигурен. Кой знаеше, че двамата са заедно, Кен и Мери?

— Почти никой. Беше тайна. Кен е женен. А той знае ли?

Клей не отговори на въпроса й.

— Тя поддържала ли е напоследък връзки с оня, дето я е наел?

Линда нещастно кимна.

— Обади му се, каза му, че иска още пари, че ще разкаже на всички, че е лъжец. Казах й да не го прави, но тя ми отговори, че Кен щял да я защити.

И това е приключило чудесно.

— Кога става това?

— Миналата седмица.

Съвпадаше. Всичко съвпадаше. По дяволите.

— Оня, дето я е наел, знае ли за теб?

Очите й се изпълниха с ужас.

— Мисля, че не. Никога не съм се срещала с него. Той ли я е убил?

— Не знам. Разрешила си й да използва апартамента на баба ти. Какво получи срещу това?

— Десет процента от това, дето оня й плати. И освен това каза хубави неща за мен тук. Трябваше ми работа.

Клей се замисли за тялото в моргата, с прерязаното от край до край гърло. Изглежда Мери не беше издала приятелката си, защото Линда още дишаше.

— Ще трябва да дам на полицията информация за твоята приятелка. Сигурно ще дойдат в клуба да разпитват.

Лицето й застина.

— Не харесвам ченгетата.

Което беше добре, в случая.

— Те ще са настоятелни — каза й той.

— Защо?

— Защото гаджето на Мери, онова ченге Кен, също е мъртъв.

Линда се олюля.

— Боже господи. А тя си мислеше, че Кен ще я пази.

— Не я е опазил.

Погледът й се изпълни с паника.

— Трябва да се махна оттук. Не мога да го оставя да ме убие.

— Можеш ли да идеш в апартамента на баба си?

Тя присви устни.

— Не. Все още не ми е простила за последния път, когато се забърках в неприятности. Имам малко спестени пари. Довечера се махам. Още щом ми свърши смяната и ми платят.

Можеше и да изпита съчувствие към нея, но тя съзнателно беше участвала в схема за измама, а и той не припираше да докладва за престъпление. Бягството вероятно беше най-добрият й вариант. Просто не искаш тя да разговаря с полицията.

Добре де, и това също. Но що се отнася до него, всичко работеше в негова полза, защото така беше свободен да хване Риърдън. И да намери Ники. Когато го направеше, щеше да каже на Шърман всичко, което знаеше.

— Късмет — пожела й той. — И се пази.

Напусна клуба с усещането, че му трябва душ. Щеше да иде в хотела си, да поспи няколко часа, а после да тръгне за Оушън Сити, за да намери Ник.

Беше пропътувал няколко километра, когато телефонът му звънна. Беше Алиса. Мрачно предчувствие изпълни гърдите му.

— Намери ли я? — попита припряно.

— Не. — Звучеше сковано. И беше разстроена. — Опитах да ти се обадя, но не ми отговори.

— Бях на много шумно място. Какво е станало?

— Имам данни от картата на Тед Гембъл. Използвал я е тази нощ в хотел „Орион“.

— Къде? — настоя той. — В Балтимор ли?

— Да. И… и понеже бях уморена, си тръгнах за вкъщи. Минах покрай апартамента на Ники. Клей, колата й е на паркинга.

Сърцето му спря.

— Какво? Сигурна ли си?

— Да. Нейната кола е. Не е в Оушън Сити.

Но проследяващото устройство предаваше от Оушън Сити, което означаваше, че някой го бе взел от колата й. Някой го беше отмъкнал. Клей усети, че ръцете му треперят.

— Отивам да взема документите от сейфа в хотела. После се прибирам. Ти къде си?

— В моя апартамент.

Клей се сети за Мери Стъбс и Кен Пулман, за прерязаните им гърла.

— Стой там, докато не ти се обадя — дрезгаво нареди на момичето. — Заключи вратата. Имаш ли оръжие?

— Да — прошепна тя. — Знам как да го използвам, татко ме научи.

— Добре. Зареди го и ако видиш Евън на вратата си, застреляй го.

 

 

Вторник, 4 май, 01:00 ч.

Луси влезе в моргата, съпроводена от цяла свита. Пред нея Алън буташе количката с тялото, зад нея вървяха Хайът, Фицпатрик и Стиви. Процесията завършваше с Руби, която тикаше количката с тялото на Кевин, впила поглед в Луси сякаш вижда извънземно.

Крейг Мулхаузър ги очакваше.

— Да видим какво имаме — подкани ги той.

Луси дръпна ципа на чувала и отново огледа тялото.

— Е? — сопна се Хайът и застана до нея. — Махнете й роклята да видим дали има „II“.

Луси стисна зъби, но запази спокойствие.

— Лейтенант Хайът, трябва да изследваме тялото както е по процедура. На това осветление мога да видя неща, които не бих могла да забележа под уличните лампи на паркинга. Моля ви да отстъпите назад. Такава е процедурата, сър. — Погледна го и повдигна вежди предизвикателно. — Сигурна съм, че сте наясно.

Очите му блеснаха гневно, но все пак отстъпи назад.

— Просто побързайте.

Тя и Крейг огледаха тялото, описаха разрезите и контузиите върху лицето и краката на жертвата. После Луси се зае с черната рокля, закопчана чак до шията на жената.

— Изглежда тази рокля не е нейна — каза тя, докато разкопчаваше копчетата. — Твърде широка е в бюста…

Млъкна и направи гримаса. Не само, че в торса имаше дупка, но и гърдите на жертвата бяха осакатени. Повечето от плътта липсваше.

— Дявол да го вземе.

Фицпатрик се наведе над рамото й.

— Моля те, кажи ми, че е станало след смъртта й.

— Не е — мрачно каза Луси. — Имала е аугментация на бюста. Оставил е част от импланта.

Стиви застана до Крейг от другата страна на масата.

— Обзалагам се, че ще намерим серийния номер върху остатъка от импланта. Както остави пръстена на Бенет.

— Има ли „II“ на гърба? — настоя Хайът.

Луси издърпа ръкавите от ръцете на жертвата и с помощта на Крейг успя да съблече роклята. И макар че го очакваше, педантично разположените изгаряния по гърба на жертвата накараха стомаха й да се обърне.

Хайът се наведе, за да огледа по-отблизо. И се намръщи.

— В долната си част прилича на „2“ — каза той. — Какво е това отгоре, по дяволите?

Беше извита фигура, гротескна в прецизността си.

— Прилича на две двойки, свързани в средата — каза Мулхаузър.

— Не. — Луси беше виждала този знак и преди. Беше го изписвала. Всъщност го изписваше всеки път, когато се подписваше. — Не е двойка. Това е ръкописно „L“.

— Права е — отбеляза мрачно Стиви. — „L“. Като името ти?

Хайът се загледа в Луси с още по-голямо подозрение.

— Или като „Лусинда“?

Луси затвори очи за миг и прокле Хайът наум. После ги отвори, за да види как Крейг се опитва да изпепели полицейския началник с поглед.

— Има ли значение? — процеди Крейг. — Не можеш да я виниш за това. Доктор Траск нищо нередно не е направила.

— Освен дето е пазила тайни от всички ни още от самото начало — отбеляза ехидно Хайът.

Крейг стисна зъби.

— Личният живот на всеки си е негова работа. Не е ваша работа, нито пък моя, какво прави тя, след като си тръгне оттук, стига да е законно. Не е. Ваша. Работа.

Луси докосна ръката му.

— Всичко е наред, Крейг.

— Това е важно — каза Фицпатрик. Гласът му беше равен и успокоителен, без да е покровителствен. — Но само защото който и да е убил тази жена, е знаел за клуба. Може да е имал достъп до ключовете в кабинката, което обяснява как е получил достъп до колата. Важно е заради това как са навързани отделните случаи. Това е всичко, доктор Мулхаузър.

— Тогава намерете проклетата връзка — отсече Крейг.

— Идентифицирането на жертвата би било добро начало — отбеляза спокойно Стиви.

— Ще се заемем и ще отстраним остатъка от гръдния имплант — каза Луси. — Права си, Стиви, не го е оставил без причина. Ще разберем каква е тя.

 

 

Вторник, 4 май, 02:30 ч.

— Името й е Джанет Гордън — обяви Джей Ди и постави шофьорската книжка на жената върху бюрото си. Двамата със Стиви бяха в кабинета си и разговаряха с Хайът по телефона. Лейтенантът се беше прибрал у дома си за през нощта. Слава богу.

— Тя е на шейсет, понастоящем неомъжена, с три развода и е живяла в централната част на пет пресечки от кооперацията на Ръс Бенет при пристанището. Дотук близките им адреси са единственото общо между двамата, което открихме.

— Освен дето и двамата с Бенет са мъртви — сухо изтъкна Хайът. — Тая Гордън да не е някоя от жените на доктора?

— Не е в списъка на куриера — отговори Джей Ди. — Това не означава, че не е от тях, но малко е надхвърлила възрастовата граница.

— Няма да е за пръв път някой да спи с жена, достатъчно възрастна, за да му е майка — каза Хайът. — От Андерсън Фери ли е?

— Това не знаем. Засега — отговори Стиви.

— Значи няма профил във Фейсбук? — саркастично подметна Хайът.

Стиви завъртя очи с досада.

— Не, сър, няма. Очакваме разрешителните за обиск в дома й, телефонните разпечатки и финансовото й състояние. Ако убиецът се придържа към схемата, банковата й сметка или е изпразнена, или скоро ще бъде. Ако е второто, може би ще успеем да проследим къде се пренасочват средствата.

Мобилният на Джей Ди забръмча. Беше Луси. Той се извини и се дръпна от бюрото си, за да не може Хайът да го чува.

— Здрасти — тихо я поздрави той.

— Здравей — отговори му тя енергично. — От производителя на силиконовите импланти получих потвърждение за хирурга, който е правил пластичната операция на Джанет Гордън.

— Нека позная. Доктор Ръсел Бенет.

— Да.

— Е, не мога да кажа, че съм изненадан. Приключи ли с огледа?

— Тъкмо привършихме. В момента пиша предварителния доклад. Причината за смъртта вероятно е травма по черепа, нанесена с тъп предмет. Както и при първата жертва, отстраняването на езика и очите е станало преди смъртта, отстраняването на сърцето — след това. Белезите от изгаряне по гърба й са с по-малък диаметър.

— Правени са с други цигари.

— Да. Изпратих Руби да купи няколко вида. При първата жертва може да е коя да е от много марки, но при Джанет Гордън е използвал „Вирджиния слимс“.

— Чудя се защо.

— Може да е избрал по-малък диаметър, за да му стигне мястото за онова „L“.

— Това е много добро предположение.

— При изтръгването на сърцето също има разлика, сега няма толкова много кръв в гръдния кош.

— И какво означава това? — запита Джей Ди. — На езика на лаика, ако обичаш.

— При първата жертва имаше повече кръв в гръдния кош. Попил е част от нея с кърпа, която е сложил в кухината.

— Какво е използвал?

— Като предполагаме, че за разрезите е използвал електрическа резачка, мисля, че за кръвта е ползвал прахосмукачка за изсмукване на течности.

Джей Ди се намръщи.

— Значи е използвал същия уред, за да извади сърцето на жертвата?

— Може и да не е точно същият, но поне е подобен модел. Натъкнахме се на някои наранявания, които може би ще искаш да видиш по-късно. Пратих ти снимки на имейла, така че можеш да ги погледнеш и сега. Когато обърнахме жертвата, видяхме две съвсем отчетливи контузии с форма на полукръг. И двете изглежда са причинени от някакво колело, едната контузия е по-голяма от другата.

— Например инвалидна количка? — уточни Джей Ди.

— Точно. Станало е след убийството, така че с Крейг решихме, че сигурно е била поставена да лежи отгоре й в някакво тясно пространство. Може би багажник на кола. Взехме влакна от косата й и ги изпратихме заедно с роклята на Дрю. Влакната са къси и твърди, като от килим, но той ще може да ни каже повече. Ноктите на ръцете са зверски рязани, чак с живеца. Жертвата прилича на жена, която е поддържала скъп маникюр, така че явно убиецът е изрязал ноктите й.

— Значи се е защитавала. Откъде знаеш, че е имала маникюр?

— Добре поддържана жена е, с наскоро правен педикюр. Казах ти вчера сутринта, в моята работа се занимавам много с крака.

Последва кратка пауза и Джей Ди си я представи как си гледа бележките с настойчивост, зад която знаеше, че се крие много повече.

— Стомахът й е бил празен, няма алкохол в кръвта. Това е всичко, което мога да посоча в предварителния доклад. Ще прегледаме тъканните и токсикологичните проби веднага щом бъдат готови. — Луси се поколеба. — Крейг каза, че утре ще асистира на доктор Белами при аутопсията на Кевин Дръмонд. И аз ще съм там, но в друга зала. Мога да слушам и да задавам въпроси.

За нея щеше да е тежко да се заеме с това, разбра Джей Ди.

— Благодаря.

— Всичко е наред. Родителите му, те как са?

— Добре, доколкото е възможно. Мортън и Скинър отидоха да им съобщят.

— Те бяха в кабинета на Хайът вчера — каза Луси с леден тон.

— Не знаеха какви ги беше намислил Хайът. Знаеха фактите, знаеха, че не си била призната за виновна.

Тя не каза нищо.

— Луси?

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя. Звучеше съсипана.

— Чакай. — С мъка успя да запази гласа си спокоен. — Какво казах?

— Лека нощ, инспекторе. Не се тревожи за мен. Отивам при Крейг. Той и жена му имат свободна стая. Ще ме докара утре и ще си наема кола. Не искам да поемам излишни рискове. Нали ще ми кажеш кога ще мога да се върна вкъщи?

— Не прави така — дрезгаво я помоли Джей Ди.

— Кое? Да не се прибирам в апартамента си ли? Имаш предвид, никога?

Сега гласът й беше изкуствено любезен, което още повече го подразни.

— Знаеш какво имам предвид. Не ме отблъсквай, Луси.

— Лека нощ, инспекторе — повтори тя и му затвори. Той разтри безпомощно горната част на носа си.

Когато се обърна, видя, че Стиви го гледа. Повдигна вежди и многозначително му посочи телефона.

— Джей Ди тъкмо приключи разговора си, шефе. Джей Ди?

Джей Ди се върна на бюрото си.

— Бенет е правил пластичната операция на Джанет Гордън.

— И лифтинга на лицето й ли? — изгледа го мрачно Стиви.

— Това не знам. Тази информация идва от производителя на гръдния имплант. Те няма как да знаят кой й е правил лифтинга. Защо?

— Защото Бранди каза, че Ръс Бенет е оправял гърдите, а партньорът му се е занимавал с лицевата хирургия.

— И все пак това трябва да даде на госпожица Монтгомъри достатъчно основание да ни извади разрешително за достъп до медицинските досиета. Какво още, инспекторе?

Джей Ди предаде информацията от аутопсията.

— Трябва ни повече за Джанет Гордън. Да разберем как е свързана с другите.

— Кога можете да отидете в апартамента й? — попита Хайът.

— Според Дафни ще трябва да изчакаме до сутринта. — Стиви си погледна часовника. — Което е само след пет часа.

— Тогава се прибирайте — нареди Хайът. — Починете си и ви чакам в кабинета си в девет. Искам Мортън и Скинър също да присъстват.

— О, почти бях забравила — каза Стиви. — Свързах се днес следобед с доктор Берман, след като си тръгнахме от дома на първата госпожа Бенет. Помолих го да ни консултира по този случай. Той е психолог, изключителен профайлър.

— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— Ще ти хареса, различен е.

— Като си говорим за нетрадиционни неща — обади се Хайът, — утре ще разговаряме със служителите от клуба на доктор Траск. Онзи адвокат, Торн, няма да ни сътрудничи.

— Не, няма. Отказа да ни даде списъка с клиентите — съгласи се Стиви. — Искал заповед. Дафни работи и по това.

— Да, чух — предпазливо каза Джей Ди.

— Тогава, докато спите, накарай доктор Траск да ти даде списъка — каза Хайът с нескрит сарказъм.

Лицето на Джей Ди пламна от смущение и яд.

— С нея няма да се видим до утре, когато отида в моргата. Тогава ще я помоля.

— Не я моли, Фицпатрик. Кажи й. А ако откаже, й предай, че ще сложа патрулна кола пред клуба й, която да стои всяка нощ със запалени фарове, докато тя или Торн не се съгласят да сътрудничат.

— Тя няма да се съгласи, дори да има и десет патрулни коли пред клуба.

— Накарай я да се съгласи. Използвай чара си. — Хайът направи пауза. — Или каквото там решиш.

Джей Ди отвори уста да противоречи, но Стиви бързо го прекъсна и вероятно спаси кариерата му.

— Ще се видим утре сутринта, сър — каза тя. — Сега е време всички да поспим.

С тези думи връзката прекъсна.

— Джей Ди, не се оставяй да те въвлече в спор. Той обича да прави така.

— Защо? — попита ядно той.

— Не знам. Най-зле е в периода между две съпруги. Когато се ожени, започва да спори с жена си и ни оставя на мира. — Тя сви рамене. — Явно известно време всеки ден това му е необходимо, иначе изпада в абстиненция.

Джей Ди се усмихна.

— Добре, до утре тогава — каза той. Изправи се и внезапно се почувства толкова изтощен, че погледът му се размаза. — Мисля да използвам дивана горе, вместо да карам до вкъщи. Ако не съм тук, когато дойдеш утре, моля те да ме събудиш.

— Добре.

Стиви се изправи със смръщено лице.

— Знаеш, че ще трябва да проверим всички, които работят в клуба на Луси, нали?

Джей Ди кимна.

— Да. Единственият човек, за когото съм сигурен, че не е пряко замесен в убийството, е самата Луси. През цялото време беше или на сцената, или с мен.

— Но не и приятелите й.

— Така е — съгласи се той. Мисълта да разпитва приятелите на Луси никак не го привличаше.

— Утре ще се тревожим за това — каза Стиви. — Тръгвам си.

Джей Ди се запъти към дивана, а тя спря до асансьора.

— Между впрочем, наясно си какво каза, нали?

Джей Ди я погледна объркано.

— Кое?

— Когато говореше по телефона с нея. Каза й нещо, а тя побесня, нали? И тогава ти я попита „Какво казах?“. Ти знаеш какво каза, нали?

Джей Ди поклати глава.

— Нямам представа. Какво е?

— Ох, добре. Ти й каза, че Мортън и Скинър са знаели, че „не е била призната за виновна“.

Джей Ди затвори очи.

— Вместо да й кажа, че е невинна.

— Предполагам, че ако си преминал през цял процес, по време на който си бил несправедливо съден, това би било важна разлика — изтъкна спокойно Стиви. — Помисли за това.

Вината за глупаво подбраните думи го връхлетя с пълна сила.

— Сякаш мога да правя нещо друго…

 

 

Вторник, 4 май, 06:30 ч.

Клей незабелязано се промъкна в кооперацията на Ники, изпълнен с тежко предчувствие. Беше рано и съседите й още не се бяха показали. Повечето бяха нощни птици, самотници като Ник.

Сградата беше истинска бърлога, която вероятно би трябвало да бъде съборена. Но Ники си я харесваше, или поне така твърдеше. Според Клей това й даваше извинение да бъде сама.

Тръгна нагоре по стълбите, с всяка крачка сърцето му натежаваше. Моля те. Моля те. С всеки изминат километър насам страхът му бе нараствал. Сега, когато вече беше тук, едва успяваше да мести краката си. Мърдай, Мейнард, изкрещя наум.

Застана пред вратата й и затвори очи. Не. Позна миризмата. Моля те. Моля те, нека да е всичко друго, само не това. Може да не си е изхвърлила боклука… Може би… Но той знаеше.

С разтреперани ръце нахлузи ръкавици, а после си отключи с резервния ключ, който се пазеше в офиса. Моля те, моля те. Целият трепереше, докато влизаше вътре. Затвори вратата зад гърба си. Мъртва е. Годините, които прекара като войник и полицай, го бяха научили стоически да приема смъртта. Тя е мъртва. Но Ники му беше приятелка. Партньорка.

Върви. Постави кърпа пред устата си и със стиснати зъби насили краката си да извървят десетте крачки до спалнята й. Вратата беше отворена. Тя лежеше на леглото. Тя… Вътрешностите й… на чаршафите. Не мога да дишам. Той гледаше втренчено, ужасът беше вцепенил крайниците му. Господи. Не.

Ники. Сълзите протекоха по лицето му, не можеше да помръдне. Не можеше да диша. О, боже, Ник. Какво й е направил? Изкормена. Оня кучи син я беше изкормил.

Проклятие. Думата проплака в ума му.

Движи се. Принуди краката си да се задвижат, за да стигне до леглото й, всяка глътка въздух се беше превърнала в мъчение. Бялото някога легло сега беше червено. Червено.

Стисна зъби и погледна надолу. Като пренебрегна мухите, Клей се взря в дясното й ухо, около което острието на копелето се беше извило. Не беше сигурен колко дълго стоя там, загледан, а единственото, което чуваше, беше бумтенето на собственото си сърце.

После нещо в него се пречупи и той излезе от стаята без въобще да разсъждава. Ник не оставяше досиета на клиентите си на открито — кварталът беше твърде лош. Несъзнателно Клей се отправи към кухнята, където махна всички кутии от супа от килера, за да открие сейфа, който сам беше поставил за нея. С уверена ръка набра комбинацията и отвори вратата.

Лаптопът й беше вътре, заедно с шест папки с документи. Взе ги и затвори сейфа, а после отново подреди консервите. Заключи входната врата след себе си и сложи нещата й в багажника. Бързо разчисти от колата на Ники всички касови бележки и ненужни хартии.

После влезе в колата си, измина километър и половина и спря.

Излезе, повървя по тревата покрай пътя, падна на колене и повърна.