Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (14)

12.

Понеделник, 3 май, 22:40 ч.

Джей Ди отново трябваше да внимава да не прехапе езика си. Луси излезе от колата, сложи чантичката си в сака, дръпна ципа и го подаде на Торн.

Беше неузнаваема. Ако не я беше видял да съблича престилката си в гаража, никога нямаше да познае жената, която уверено влезе в клуба на най-високите токчета, които някога беше виждал. Торн вървеше до нея.

Очите й бяха силно гримирани, подчертани с черно, устните й — с цвят на тежко вино. Златночервените й коси падаха по раменете, а около шията й имаше каишка. С шипове. Би трябвало да се притесня. Вместо това установи, че е заинтригуван. И болезнено възбуден. И напълно объркан. Тя се беше ужасила от каската му, а в същото време влизаше в клуба като някаква… доминантиса.

— Луси — измърмори той, — ще трябва да ми дадеш някакво обяснение.

— Моля, сър?

Беше момчето, което паркираше колите, хлапе в колежанска възраст.

Джей Ди извади значката от джоба си.

— Искам сам да паркирам, хлапе.

Момчето завъртя очи, виждайки как бакшишът му се изпарява яко дим.

— Ето там.

Джей Ди паркира и му остави десетачка.

— Дълго време и аз паркирах коли.

— Колко дълго? — запита момчето по оня любезен начин, който намекваше, че отговорът въобще не го интересува.

— Някъде около час. — Джей Ди се ухили на изненадания му вид. — Форсирах ферарито на един тип и ме уволниха.

Момчето му се усмихна в отговор.

— Но си струваше, нали?

— О, да. Я кажи, какво има тук?

Веждите на младежа скочиха нагоре.

— Тъмна сцена. Хеви метъл. Без дрога.

— Коя е жената, дето влезе току-що?

Изражението на момчето стана толкова похотливо, че Джей Ди едва се сдържа да не реагира.

— Това е Лусинда^[1] — натърти на средната сричка младежът. — Свири на електрическа цигулка.

— Това пък какво е? — запита той. Разбра какво имаше предвид момчето, но се направи на глупак.

Събеседникът му го изгледа с оня снизходителен поглед, който младежите пазеха за безнадеждно скучните възрастни.

— Електрическа цигулка бе, човече. Не свири всяка вечер, но когато го прави, тълпата пощурява. Трябва да я видиш. Наистина е добра.

— Да, смятам да го направя. Благодаря ти, малкия.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 22:45 ч.

 

Клей мина покрай необозначената кола, която го беше проследила от управлението на Шърман до магазина. От магазина си беше купил предплатен телефон. Полицаите бяха задържали неговия, докато чакаше да го разпитат.

— Имате ли предплатени телефони? — попита той служителя, който отегчено посочи към черната стена.

Клей си избра телефон и веднага звънна в офиса. Въздъхна с облекчение, когато Алиса се обади.

— Радвам се, че още си там — каза той. — Влез в интернет и активирай тоя предплатен номер, моля те.

Прочете й инструкциите от кутията.

— Готово — каза му тя. — Обадих се в болниците из Оушън Сити. Нямат никой, който да отговаря на описанието на Ники. А ти… обади ли се в моргите?

— Още не.

Имаше две тела в моргата на Шърман. Евън беше свързан с тях. Можеше дори да ги е убил. Ники липсваше.

Моля те, нека се е запила някъде. Моля те.

— Искам да провериш кредитните карти на Ники, служебната и личната. Виж къде е била.

Трябваше да намери Евън, после да измисли как да го предаде на ченгетата, без да жертва всичко онова, което двамата с Ник бяха постигнали. Помогнали са на много хора в миналото и щяха да продължат да го правят. Но първо трябваше да се погрижи за Евън. Може да се наложи да…

Клей се сепна. Не хареса посоката, в която се бяха насочили мислите му. Никога не беше убивал, освен ако животът му или този на другите не беше наистина в опасност. Мисли за всички онези животи, които никога няма да защитиш, ако ченгетата разберат, че Ники е изработила фалшива самоличност на Евън.

Да, мрачно си каза Клей. Точно така. Просто се защитаваше от затвора. Мисълта за новата идентичност на Евън го наведе на друга мисъл.

— Кога провери картата на Гембъл?

— Тази сутрин — отговори Алиса. — Не е използвана.

— Провери я отново, все ще му потрябват пари по някое време. Обади ми се, ако откриеш нещо. Отивам в „Пусикет Лаундж“, където е работила „Марго“. Искам истинското й име.

 

 

Балтимор Понеделник, 3 май, 23:05 ч.

Джей Ди трябваше да свикне с мрака в клуб „Шийдалин“. Звучеше силна, но странно мелодична музика, нещо като нехармонична какофония.

На сцената свиреха група музиканти, а в центъра беше Луси, с електрическа цигулка под брадичката.

Музиката се надигаше около тях — бърза, почти безумна. Луси свиреше със затворени очи. Беше красива, много красива и той не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза Торн, който идваше към него.

— Голяма работа е, нали? — каза Торн.

Джей Ди го погледна ядосано.

— Да, така е, но ме излъга.

— Излъга ли те? Казала ти е, че няма да идва в клуба тази вечер и няма да свири с групата? — заяде се Торн.

— За момент бях забравил какъв си. Адвокат защитник, за бога.

— Тежестта на доказателствата, инспекторе — сухо отвърна Торн. — На теб се пада.

— Но защо тя не ми каза? — запита той.

— Предполагам, защото не е искала да знаеш. Това, че си тук, наистина ще я разстрои.

Джей Ди се намръщи.

— Няма да си тръгна.

— Ако тя поиска да си тръгнеш, ще си тръгнеш. Това място е мое. Мога да те разкарам, ако реша.

Джей Ди го изгледа подозрително.

— Мястото е твое?

— Да, съсобственик съм. С Гуин. И Луси.

Джей Ди зяпна от изненада.

— Луси притежава това място?

— Една трета от него. Започнахме заедно, тримата.

— Кога?

— Работи вече три години, но започнахме да го планираме веднага, след като я срещнах.

— Преди пет години?

— Да. Гуин точно беше започнала да работи като моя секретарка, когато Бенет подаде оплакване за счупения си нос. Луси ми се обади. Двамата веднага си паснахме. — Торн се усмихна. — Оказа се, че в миналото ни има нещо общо.

— Тоест? — жлъчно попита Джей Ди.

— И двамата сме били несправедливо обвинени в убийство.

— Луси е била оправдана, а досието й е премахнато.

— И моето също — каза Торн. — Но винаги ги има онези, които се чудят и клюкарят. Истина ли е било? Тоя как се е измъкнал? Един тъмен облак винаги те следва… Олеле… — Гласът му изведнъж се промени. — Тя те видя. И мисля, че никак не й хареса.

Не, не беше. Продължаваше да свири, но имаше нещо различно в нея и музиката — неспокойна, гневна, завладяваща. Но по друг начин. Очите й се присвиха, погледът й се заби в Джей Ди, сякаш цялата гореше.

— Боже мили — ахна Джей Ди, — тя е като… огън.

Торн мрачно се изсмя.

— Внимавай да не се изгориш.

Джей Ди се сепна и го изгледа.

— Заплашваш ли ме?

— Аз — не. Но те — да. — Посочи към хората, които танцуваха, скупчени срещу подиума. — Знаят кога Луси е ядосана и наранена. И това не им харесва. — Джей Ди долови безпокойство в гласа му. — Фицпатрик, никой тук не знае с какво се занимава тя през деня. Недей да я разкриваш, моля те.

Страхуваше се заради Луси.

— Какво имаш предвид?

— Вече ти казах. Това. Е. Тайна — отчетливо произнесе всяка дума Торн. — Това е нейното бягство. Нейното укритие. Не го разрушавай. Ако вече не си го направил с присъствието си…

— Но защо? Защо да е тайна?

— Питай нея.

Торн се отдалечи. Джей Ди видя как Луси изтръгна последната нота от цигулката, после внимателно я остави на една стойка, слезе по стълбите в края на подиума и тръгна към него. Беше ядосана, много.

Джей Ди не се изненада. Ето тази енергия беше доловил у нея още в началото, а по-късно и във всеки един миг, който налагаше пълната й концентрация. Сега знаеше, че онази енергия е била бледа сянка на това, което е тя в действителност. Чудеше се защо е крила тази ярка светлина под плътното покривало.

Луси прекоси малката зала и застана пред него с пламнали от гняв очи. Така, на високите токове, устните й бяха съвсем близо до неговите, ядосаните й очи бяха почти на едно ниво с неговите. Луси буквално му взе дъха.

— Проследил си ме — тихо произнесе тя.

— Да, направих го — отвърна той. Сърцето му блъскаше лудо, всяка клетка от тялото му крещеше. Искаше да се протегне и да я сграбчи. Да я вземе. Да я има.

— Трябва да говоря с теб — каза той.

Тя повдигна глава.

— Не искам да говоря с теб.

— Добре, тогава няма да говорим.

Хвана я за лакътя и я поведе към вратата, изненадан, че тя доброволно тръгна с него. Ако му беше отказала, щеше да уважи решението й.

Минаха покрай охранителя, после заобиколиха сградата, завиха зад ъгъла към алеята и най-сетне останаха сами. Джей Ди зарови пръсти в косата й и притисна устни към нейните в отчаян копнеж.

Тя хвана здраво сакото му за реверите, надигна се и страстно го целуна.

— Проклет да си — простена тя между целувките. — Защо ме проследи?

В продължение на цяла минута той не й отговори, само поглъщаше устните й. Дланите му се плъзнаха надолу по удивителните извивки на тялото й, поколеба се само за миг, когато пръстите му срещнаха гола плът под полата й и стигнаха до тънка ивичка плат, която се губеше някъде. Притисна се към него, ръцете й обвиха шията му, вдигна крак и го уви около тялото му.

Пръстите му се плъзнаха нагоре, откриха влажна, топла плът. Луси простена гърлено. Беше отворена за него. Можеше да я има. Тук. Сега.

Сега. Сега. Сега. Думата затуптя в ума му, докато я притискаше към себе си, търкайки тялото си в нейното. Мечтаеше да са, където и да е другаде, само не тук. Тук е добре. Сега е по-добре. Целуваше я по шията. Шиповете от каишката го убодоха.

— Свали я. Свали я.

Тя го остави да откопчае каишката и да я пусне на земята. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, трескаво разкопча копчетата на ризата му. Постави длани отгоре му, галеше го, дращеше го, устните й изпиваха неговите. Страстно поглъщаше уханието й, искаше да я вкуси. Трябваше да я има. Моя. Моя. Моя.

Захапа нежно извивката на рамото й, вкара двата си пръста в нея. Тя се вцепени, а после се изви назад със сподавен вик от удоволствие, който подпали кръвта му.

— Искам те — изръмжа той в ухото й. — Сега.

— Да — простена тя, отметнала назад глава, докато той впиваше устни в шията й. — Сега. Направи го сега. — Тя отвори очи и той напълно потъна в тях. — Направи го.

Притисна я към стената, повдигна я по-високо, изръмжа, когато тя вдигна и двата си крака и ги обви около кръста му. Бедрата й бяха голи, прекрасно голи.

Погледът й се разтопи в неговия, очите й се присвиха предизвикателно. Омайващо.

— Просто го направи — простена в ухото му.

Контролът напълно го напусна, когато разкъса прашките й. Гмурна се надълбоко, стенеше от удоволствие. Добре. Толкова добре.

— О, боже мой.

И отново, по-силно, по-бързо, без да може да спре.

— Луси…

Ноктите й дращеха по раменете му, тя необуздано се притисна в него. После се изви назад с приглушен вик, тялото й се стегна, а после блажено се отпусна. Беше прекрасна. Изключително, диво прекрасна.

Моя. Думата обсеби ума му, докато се гмурна за последен път, за да я последва.

Той подпря чело на стената, а после се обърна, за да я целуне по брадичката. Тя дишаше тежко, краката й бяха отпуснати около него. Бавно я смъкна надолу, докато краката й не стъпиха на земята. Облегна се на стената, за да се задържи изправена.

Затвори очи и тежко преглътна.

— О, боже мой — прошепна тя с тиха въздишка.

Джей Ди обви главата й с длани и я целуна.

— Моля те, не ме карай да казвам, че съжалявам — прошепна той. — Моля те.

— Няма. Трябва да тръгвам.

Тя отстъпи назад, намести роклята си и тръгна.

— Луси, чакай.

Тя спря и се обърна.

— Защо дойде?

— Защо ме излъга?

— Не съм — каза с дрезгав глас. — Никога не съм те лъгала.

— Пазиш тайни.

— Те са мои. Докато не реша да ги споделя, те са си мои.

Отново беше започнала да трепери.

Той бързо свали сакото си и го метна на раменете й, после застана срещу нея.

— Кажи ми, Луси, и искам истината. Когато каза, че ме искаш, излъга ли?

Тя погледна встрани, в очите й пламна раздразнение.

— Не съм те лъгала.

— Значи ме искаш. Искаше това.

За миг тя замълча.

— Да. Но ти не си полезен за мен, инспекторе.

Думите й го смутиха и объркаха.

— Не съм полезен за теб? Не мога да приема това.

— Ти не разбираш.

— Тогава ми обясни — настоя той.

— Не мога — отвърна тя с едва доловима паника в гласа.

Хвана лицето й в шепите си и очерта устните й с палеца си.

— Видях те — прошепна той — и знам.

— Какво знаеш? — уморено попита тя. — Какво си разбрал? Какво би могъл да знаеш?

— Че… — Че ми принадлежиш, помисли си той, но не се осмели да произнесе гласно думите. — Че почувствах нещо. Енергия, привличане. Страст. Тази сутрин и после пак, там вътре, сега. — И вътре в теб. Никога не беше изпитвал такова нещо. Но не мислеше, че тя ще му повярва. — Твоята музика. Защо не ми каза?

— Защото това… Защото това е единственото място, където идвам, за да бъда… себе си. — Тя се поколеба, после сви рамене. — Да бъда лоша.

Тялото му внезапно се стегна и му се наложи да поеме дълбоко въздух, за да не я сграбчи отново.

— Но?

— Не мога да имам това двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Оставям се да бъда себе си единствено тук. Животът ми през деня е съвсем друг.

— Скучен?

Тя изглеждаше спокойна.

— Да, надявам се да приемеш това.

— Добре, но защо да не съм добър за теб?

— Защото ти не си скучен.

— За каската ли говориш? Вече не се състезавам, Луси. Не поемам рискове.

— Разбира се, че го правиш. Ти си ченге. Животът ти е един голям риск. Но тук не става въпрос за теб — добави тя с тихо отчаяние.

Той се намръщи.

— Ти? За себе си ли се тревожиш?

— Казах ти, че нося беди. Трябваше да ме послушаш. — Подаде му сакото. — Трябва да си оправя грима, нещата ми са в колата на Торн.

Излезе от алеята и се запъти към редицата паркирали коли пред клуба. В продължение на няколко мига той просто я наблюдаваше, за да реагира, после умът му се задейства. Вдигна каишката, бикините й, напъха ги в джоба и се затича, за да я настигне.

— Луси, чакай. Спри.

Тя спря, но не се обърна.

— Само ако наистина е важно, Джей Ди.

Добре. Просто не спирай да й говориш.

— Бенет и Едуардс са се оказали с празни банкови сметки, след като са починали. Има някаква връзка и мисля, че господин Бенет знае това.

Тя бавно го погледна през рамо.

— Но това какво общо има с мен?

— И двамата са познавали брат ти, друго не знам. Все още. — Влезе в ритъм с походката й, когато тя тръгна отново. — Но връзка има, повярвай ми, затова трябва да си някъде на безопасно място, докато…

Тя приближи колата на Торн, после рязко спря.

— Не — прошепна тя.

— Луси, недей да се инатиш.

— О, господи. — Тя го погледна и той видя ужаса в очите й. — Виж.

Стомахът му се обърна. В колата имаше човек — на седалката до шофьора.

Беше жена, свлечена върху прозореца, омазан с кръв. Жената беше мъртва, главата й — разбита, очите липсваха. В устата й имаше нещо бяло, точно както и при Бенет тази сутрин.

— Номер две — прошепна Луси, пребледняла и вцепенена, Джей Ди се сети за Малкълм Едуардс, загубилия се в морето.

— Не. Тя е номер три.

 

 

Понеделник, 3 май, 23:25 ч.

— Проклятие — извика Стиви. Джей Ди й се беше обадил да й съобщи новините. — Луси познава ли я?

Джей Ди стоеше до мерцедеса на Торн, докато Луси оглеждаше жертвата през прозореца.

— Не мисли, че я познава, но не може да я види добре. Има много кръв, която е изцапала прозореца. Жертвата е около шейсетте. Главата й е избръсната.

— Точно както и Бенет — отбеляза Стиви. — Кой още знае, че сте я намерили?

— Обадих се в полицията и на патолозите. Някъде тук трябва да е момчето, което паркира колите, но не го виждам. Всички други са в клуба.

— В който Луси свири на електрическа цигулка, облечена в кожена рокля… — каза тя невярващо.

— Да — потвърди той.

Луси гледаше жертвата — едновременно с ужас и професионално любопитство. Джей Ди притисна телефона между рамото и ухото си и отново я уви със сакото си. Тя го погледна с благодарност и придърпа дрехата към раменете си.

— Хей, реакцията ми е съвсем умерена в сравнение с това, което някои ще кажат. Особено Хайът, който цял ден е подозрителен към докторката. И на когото, трябва да добавя, още не си се обадил.

— Не, още не съм. Ще му звънна, като приключим.

— Ще му се обадя по пътя. Хей, я чакай. Каза нещо за момчето, което паркира…

Думите й го сепнаха.

— Да. Той трябва да има ключове. Много ключове. Задръж така малко. Луси, ти сама ли паркира колата, или използва момчето?

Тя бавно се обърна, в погледа й се четеше разбиране.

— Момчето паркира. Облагите на собственика. Ето така е взел ключа от колата ми, за да сложи там сърцето на Ръс. Днес не помислих за това. Щях да ти кажа, ако се бях сетила, дори ако трябва да разбереш за клуба. Не те лъжа.

Вярваше й, но не искаше да го казва на глас, защото Стиви ги слушаше. Само кимна и отметна от лицето й кичур коса.

— Чу, нали?

— Да, чух — каза Стиви.

— Изглежда, че паркира коли в много клубове. Ти ли го нае, Луси?

— Не — отрече тя. — Всъщност са верига в целия град, но познавам момчето, което тази вечер е дежурно.

— Чух това — повтори Стиви. — Пътувам към вас. Хайът сигурно ще ме изпревари.

Това беше предупреждение, досети се Джей Ди.

— Полицейските коли са вече тук. Ще подсигуря периметъра.

Прекъсна разговора и се обърна към Луси.

— Хайът сигурно ще дойде. Настроен е подозрително към теб от сутринта.

— Защо?

— Защото криеш разни неща?

Тя сви устни.

— Животът си е мой, това е мое право.

Джей Ди би могъл да подложи на критика предизвикателния й тон, но изпълнените й с тъга очи разказваха различна история.

— Остани тук, докато не се разпоредя с униформените. После ще те изпратя.

Огледа се, но не видя нищо нередно. Момчето, което паркираше колите, още не се беше върнало. Колите бяха започнали да паркират на улицата.

— Не отивай никъде сама. Дори до тоалетната. Той може още да е тук. Да ни наблюдава. Да наблюдава теб.

— Джей Ди, той можеше да остави тялото да го открия утре сутринта, но е избрал да го направи тук и сега. И е знаел, че ще карам колата на Торн. А самата аз го разбрах едва преди няколко часа.

— Знам. Ще направим списък с всички, които са знаели. Той може и да те е изчаквал тук. — Махна към полицаите, които слизаха от колите.

Извика един от униформените да огледа колата, изпрати други двама да покрият изходите на сградата, а на четвъртия нареди да опъне жълта полицейска лента.

— Оглеждайте се и за момчето, което паркира — каза им той. — Колежанче, тъмна коса, под метър и осемдесет, към осемдесет килограма, пурпурна жилетка. Беше точно тук, когато влизах. Може да е видял нещо.

— Или да го е извършил? — каза единият полицай.

— Може би. Времето за действие беше по-малко от трийсет минути. Идва още подкрепление. Искам да претърсят квартала. Извикайте ме, когато дойдат. Влизам вътре, за да проверя дали някой не е видял нещо. — Хвана Луси за лакътя. — Хайде, да вървим.

Луси застана пред вратата на клуба и се поколеба.

— Единайсет и половина е, Гуин може да идва насам.

— Чудесно. Най-сетне ще се срещна с нея.

Луси се уви още по-плътно в сакото му и се замисли за това, което предстоеше да се случи.

— Ще видим това. Хайде.

Понечи да влезе, но я спря Минг — охранителят самоанец, също толкова огромен, колкото и Торн.

— Назад — избоботи той, надвиквайки тълпата, после млъкна. — Госпожице Лусинда, извинете, не видях, че сте вие. — Присви очи към Фицпатрик и пистолета в кобура на рамото му. — Тоя тип да не ви притеснява?

Да.

— Не. Това е инспектор Фицпатрик, от отдел „Убийства“. Детектив, това е Минг.

Минг остана с отворена уста.

— „Убийства“? Какво убийство?

— Онова отвън — сухо отвърна Фицпатрик. — Налага се да дадете показания. Къде бяхте през последния половин час?

— Тук. — Минг погледна паникьосан към Луси. — Кълна се.

Тя постави ръка върху рамото му.

— Просто отговаряй, всичко е наред.

— Ама кой е умрял?

— Не знаем. Но инспектор Фицпатрик ще разбере. Минг е при нас от две години, инспекторе. Не изпуска от очи посетителите, които влизат и излизат. Можеш ли да си спомниш кой е идвал или си е тръгнал, след като двамата с Торн пристигнахме?

— Никой не е напускал клуба. Но десетина влязоха. Включително вие, сър — обърна се той към Фицпатрик.

— Ще ви помоля да ми ги посочите, когато включим осветлението — каза Джей Ди. — Но не са много в сравнение с тълпата вътре.

— Защото е понеделник — обясни Минг, а лицето на Луси пламна. — Всички знаят, че госпожица Лусинда се връща от почивка и дойдоха по-рано.

Фицпатрик я изгледа с любопитство.

— Разбирам. А да е ставало нещо необичайно? Кавги, разправии? Някой да е заплашвал госпожица Лусинда?

— Не, предимно са обичайните посетители — отговори Минг. — Никой от тях не би сторил такова нещо. — След това се замисли. — Ами, може би…

— Минг — рязко каза Луси и го прекъсна. — Недей да правиш предположения.

Минг наведе глава, а Фицпатрик с изненада изгледа и двамата. Отведе Луси встрани от входната врата, до завесите, които спираха външното осветление.

— Какво беше това, по дяволите? — изсъска той.

Тя се направи, че не разбира.

— Това е Минг. Истинското му име е Клайв, но той вярва, че Минг звучи по-страшно. — Сви рамене. — Иди го разбери.

— Не това имах предвид и го знаеш. Какво беше онова с „предположенията“?

Луси започна да търси отговор.

— Ако ги заловиш, честно, твои са. Но когато Минг ти говори за хора, дето според него били способни на убийство, това се основава единствено на въображението му. А и без това ти ще си запишеш имената в бележника, ще ги провериш и най-вероятно ще ги оневиниш. Но следващия път, когато нещо стане тук и ти потрябват имена, ще се върнеш към тях. Въпреки че нищо не са направили.

Тъмните му очи проблеснаха с раздразнение.

— Не бих постъпил така. Така че следващия път, ако обичаш, просто си мълчи, или ще трябва да те отстраня.

Луси очакваше, че той ще реагира така. И все пак думите му я засегнаха.

— Това е моят клуб и…

— Не и когато имаме това отвън. Виж, когато ти… — Наведе се към нея и прошепна думите в ухото й. — Когато си вършиш работата, аз не ти казвам какво да правиш. Това е моето разследване. Не искам да те отстраня, но Хайът няма да се поколебае и миг. Така че повече не прави така. — Изправи се и я погледна в очите. — Моля те.

Тя кимна неохотно.

— Добре. Трябва да кажем на Торн.

Зад завесите се разнесоха викове и ръкопляскане.

— По дяволите, Гуин е започнала изпълнението си.

— Какво прави?

Джей Ди понечи да надигне завесата, но Луси го хвана за ръката.

— Не, не тук. Не можеш да влезеш от тук. Светлината може да разсее Гуин. Някой може да пострада. Ела, може да успеем да я спрем, преди да е почнала.

Тя бързо го поведе към края на завесата, плъзна се покрай нея, като я придържаше за ръба, за да го пропусне. Шумът драматично намаля, тълпата тайнствено замлъкна. Нямаше време да я спрат.

Луси му даде знак да запази мълчание, не искаше приятелката й да се притесни. Джей Ди се втренчи в сцената, където Гуин, облечена в черно бюстие и високи до бедрата ботуши, държеше навит бич във всяка ръка. В другия край на сцената стоеше Моури, мениджър на клуба и барабанист. Приведе се леко в кръста. От устата му стърчеше сламка — мишената на Гуин.

В бърза последователност дребничката най-добра приятелка на Луси удари по пет пъти с всеки камшик, редувайки дясната с лявата ръка, като с всеки удар откъсваше по част от сламката. Когато приключи, Гуин се обърна да се поклони, а Моури вдигна скъсената сламка и се направи, че се свлича от облекчение. Изпълняваха този номер след безчетни часове тренировки.

Тълпата започна да вика и аплодира, Гуин засия. Луси погледна Фицпатрик — смесица от ужас, удивление и възхищение бе изписано на лицето му.

— По-рано тази вечер ме попита как сме се измъкнали от Андерсън Фери — напомни му тя.

— Каза ми, че си влязла в колеж, а Гуин е постъпила в някакво сестринство — потвърди той, все още втренчен към подиума.

— Това беше лъжа — призна тя. — Но само защото истината е толкова невероятна.

— И каква е тя?

— Нали знаеш онези хлапета, дето все заплашват, че ще постъпят в цирка? Е, Гуин го направи. Ходеше по въже, беше акробатка, но пострада, така че напусна. После се увлече по един рокер и постъпи в пътуваща банда. Изрита рокера и остана в бандата. Това са повечето от тях, ето там.

Преподреждаха сцената за следващия номер, без да подозират, че светът им е на път да се промени.

Тук би могло да има убиец. Точно тук. Луси потрепна, внезапно й стана студено.

Фицпатрик оглеждаше педантично тълпата по начин, който я накара да се поуспокои.

— Май от тоя начин на живот се остарява бързо. Мисля, че бих предпочел дом, в който да се прибирам всяка вечер.

В гласа му прозвуча копнеж и Луси се запита дали и той го осъзнава.

— В групата тя срещна и Торн. Гуин има страхотен глас, но този номер е по-впечатляващ. Освен това май обича да привлича внимание. Предполагам, че това важи за всички ни.

Фицпатрик я изгледа косо.

— Познаваш се с доста интересни хора, Луси.

— Трябва да кажем на Торн и Гуин, така че се налага да включим осветлението.

Гуин вече я беше видяла и си пробиваше път през хората, погледът й прескачаше от лицето на Фицпатрик към пистолета му. Торн се появи иззад завесата и Фицпатрик се намръщи, като го видя.

— Откъде идвате? — запита той.

— От кабинета — отговори му Торн. — Вратата е точно зад Минг. Какво е станало? Минг ми дрънка за някакво убийство, а пред входа стърчи някакво ченге.

— Убийство? — ахна Гуин. — Пак ли?

— Отново, да — отговори Луси. — Има труп на предната седалка на колата ти, Торн.

Изражението на Торн стана мрачно.

— Мерцедеса или джипа?

— Мерцедеса — каза Луси.

Лицето му стана още по-мрачно.

— Дето ти го караш. Ти ли откри тялото? Отново?

Тя кимна.

— Да, отново. Този път жертвата е жена. Изглежда около шейсетте.

— Убиецът е знаел, че си взела колата ми, Луси. — Погледна нервно към Фицпатрик. — Какво правите по въпроса, инспекторе?

— Разследваме — отговори той с равен глас. — Всички, които са знаели, че тя е заела колата ти или които биха могли да са тук и да очакват пристигането ви.

— Познаваш, ли я, Луси? — попита Гуин.

Луси поклати глава.

— Не. Времето, през което тялото е било поставено в колата, е малко.

— Когато си дошла и после, когато двамата хукнахте навън — уточни Гуин.

— Видяла си ни да излизаме? — Фицпатрик явно се почувства неловко.

— Скъпи, всички ви видяха, като излязохте — сериозно отговори Гуин. — Аз съм Гуин Уийвър, между другото, и не съм убила Ръсел Бенет. Просто в случай, че ме питате.

— А аз съм инспектор Фицпатрик — представи се той. — А през последния един час? Къде бяхте?

Гуин предизвикателно вдигна устни.

— Точно тук. Питайте, когото искате.

— Ще го направя — спокойно обеща Фицпатрик.

— Чакайте — намеси се Торн. — Ако някой е оставил тялото в колата ми, което силно ме вбесява, тогава Кевин трябва да го е видял.

— Кевин е момчето, което паркира колите — обясни Луси на Джей Ди. — Никой не го е виждал — каза тя на Торн.

Гуин прехапа начервените си устни.

— Това не е добре. Кевин не би напуснал мястото си.

— Инспекторе? — един униформен полицай подаде глава иззад ъгъла и зяпна Гуин.

— Кажете, полицай — подкани го Фицпатрик и човекът отмести поглед встрани.

— Ние, ъъъ, се натъкнахме на нещо, което трябва да видите.

Фицпатрик се приближи до полицая и двамата си зашепнаха, после Джей Ди се обърна с неразгадаемо изражение на лицето и стомахът на Луси се сви.

— Не — прошепна тя. — Не и Кевин.

Той кимна.

— Съжалявам.

— Как? — запита тя. Устните й оформиха думата, но гласът й отказа да й сътрудничи. Кевин. Беше мъртъв. Умират хора и това е свързано с мен.

— Ще го обсъдим по-късно — отговори шаблонно Фицпатрик, но погледът му беше тъжен. — Колегите ти от съдебна медицина са отвън и питат за теб. Сигурно ще искаш първо да се преоблечеш.

Луси погледна Торн, който беше силно пребледнял. Гуин плачеше. Луси хвана ръцете й и здраво ги стисна.

— Трябва да включим осветлението. Инспектор Фицпатрик ще иска да разговаря с всеки, появил се във въпросния период от време.

— Инспекторе, познавам Кевин от години. Родителите му са мои приятели. Аз му дадох тази работа. — Торн не успяваше да преглътне. — Страдал ли е? Като Бенет?

— Не — внимателно отговори Фицпатрик. — Станало е бързо. Съжалявам, Торн. Съжалявам за загубата на всички ви. Нека да се захващаме за работа и да хванем копелето, което е направило това.