Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (6)

5.

Развълнувана и изпълнена с очакване, Ем бодро крачеше по Западна двайсет и втора улица. Отиваше на среща с фотографа Франк Фарантино.

Със заминаването на Дакс за Ел Ей бе загубила един приятел, но пък бе спечелила друг в лицето на Джорджиана Карлсън.

Джо бе направила всичко по силите си да й се реваншира. Спази обещанието си и я препоръча на Ханк Джордж и Франк Фарантино, които преди няколко дни я потърсиха и й определиха срещи.

Първата беше в студиото на Фарантино в Мийтпакинг Дистрикт, недалеч от къщата на Джо, и Ем реши да повърви пеша в този прекрасен септемврийски ден. Небето беше нежно бледосиньо и по него се носеха ефирни бели облачета. Беше слънчево и приятно топло заради бриза, който идваше по река Хъдсън.

Откакто живееше в Манхатън, Ем се движеше предимно пеша, за да разглежда града, да опознава по-добре любимите си места. Особено обичаше Западен Челси, където живееше, беше пленена от галериите и кафенетата, и от онези прекрасни, оградени с дървета улици в Западен Туентис.

Особено много й харесваше Мийтпакинг Дистрикт, която вече бе най-модерната част от Ню Йорк, определяна като исторически център. Преди повече от век там имало двеста и петдесет кланици. Сега на тяхно място се издигаха някои от най-елегантните магазини на известни модни дизайнери, нощни клубове, барове, кафенета, ресторанти и спа комплекси. Притегателен район за младите, екстравагантните и проспериращите, който денонощно гъмжеше от знаменитости.

Ем се усмихна на тази мисъл. В семейството й имаше известни хора и тя не изпитваше нужда от нови запознанства с важни личности. Макар че й харесваше да ходи с Дакс в МиПа, както накратко го наричаха.

Дакс бе заминал за Западното крайбрежие, за да си опита късмета и тя му го желаеше с цялото си сърце. Дълбоко в себе си нещо я глождеше, защото знаеше, че Холивуд бе свят, пълен с болка и разбити сърца, с разочарование и изпепелени надежди.

Беше дошъл да се сбогуват. Нейният прекрасен, по детски наивен приятел Дакс, с поразителната си красота, чудатости и лъчезарна усмивка. Преди да отлети се беше срещнал с Джо и й бе признал, че връзката им е приключила, но щели да си останат приятели.

Дакс заминаваше сам. Беше й се доверил, че се е разделил и с новата си любов Джейсън и иска ново начало.

Беше я прегърнал и прошепнал: „Ще се вслушам в съвета ти, Ем. Ще мисля единствено за кариерата си на филмова звезда. Всичко останало е без значение.“

„Филмова звезда“, мислеше си тя на път към студиото на Франк Фарантино. Ако наистина го желаеше достатъчно силно, би могъл да успее. Притежаваше външни данни, уникална харизма, присъствие. А можеше ли да играе? Е, това май нямаше голямо значение. И некадърните си намираха работа. Той имаше воля и това щеше да му помогне. Дали беше безскрупулен? Кой знае. Беше ли достатъчно жилав да устои в битката, на отхвърлянето и най-вече на надпреварата? Не беше сигурна. Оставаше й само да се надява.

Един неин близък, който бе получил незначителна роля в Холивуд, веднъж й бе разказал, че трябва да имаш силата на бик, кожата на носорог, ума на Макиавели и фигурата на гръцки бог, за да успееш в Страната на мечтите, както бе нарекъл Холивуд. Може би брат й беше прав и тя реши да се помоли за Дакс. Много молитви щяха да са му нужни. И късмет.

Студиото на Франк Фарантино се намираше на втория етаж на някогашна кланица. На огромната черна дървена врата, обкована с месингови пирони, имаше яркочервен надпис ФАРАНТИНО и стрелка в същия цвят над звънеца. С месингови пирончета беше изписано „позвънете“. И тя го направи.

След миг вратата открехна дребна, много хубава жена със стряскащо сини очи и яркочервена коса, подстригана късо като таралеж. Беше облечена изцяло в червено: тениска, ластичен панталон и каубойски ботуши.

— Здрасти! — посрещна я тя, като проточи шия и се вторачи в Ем.

— Ти ли си за срещата? Приятелката на Джо?

— Аз съм.

Момичето отвори по-широко вратата и я покани:

— Влизай тогава, не стой там. Как ти беше името, че го забравих.

Ем се засмя.

— Много е просто. Наричат ме Ем, като буквата.

— Ясно. Какво означава? Ем, имам предвид.

— Мари.

— Тогава защо не се представяш Мари?

— Предпочитам да ме наричат Ем.

— Май много момичета вече се представят само с инициалите си. Или трябва да кажа с „ин“-а си. Брат ми го е видял в Ютюб или нещо такова. Или пък беше във Фейсбук. Или Май Спейс.

— Всъщност, това не е нещо чак толкова ново. Херцогинята на Девъншир, която живяла много отдавна, била наричана Джи. Джи вместо Джорджиана, между другото.

— Коя? — момичето се вторачи в нея с учудено изражение на деликатното си лице.

— Няма значение, не е важно. А мога ли да попитам ти как се казваш?

— Карес.^[1]

— Хубаво е, много необичайно. Мисля, че не съм го чувала досега.

— Надявам се, защото сама си го измислих. Не си харесвах името, това беше мое хрумване.

— Как ти е истинското име?

— Хелън. Уф. Толкова е скучно. — На красивото й лице се появи недоволна гримаса.

— Хелън — повтори Ем замислено. — Лице за хиляда кораба. Всъщност много специално име.

— Какво искаш да кажеш? — червенокосото елфче я изгледа накриво.

— Елена от Троя… тя била толкова красива, че съпругът й и любовникът й започнали заради нея война на живот и смърт, известна още като войната на хилядата кораба.

— Кога се е случило това?

— 1200 години преди Христа.

Карес зяпна и бавно поклати глава:

— Това пък откъде го знаеш?

— Учих го в училище — покашля се Ем и побърза да й напомни: — Аз обаче съм дошла да се видя с господин Фарантино. — Тя погледна часовника си. — Дошла съм навреме. Точно дванайсет е.

— Ще ида да го повикам — заяви Карес и изчезна.

Ем се загледа след нея. На пръв поглед Карес изглеждаше много млада, но вероятно наближаваше трийсетте. Беше много симпатична и Ем веднага я хареса.