Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (46)

45.

Гриша Лебедев, един от най-богатите и най-могъщи олигарси в Русия, стоеше на балкона на огромния си апартамент в „Чираган Палас Хотел Кемпински“ в Истанбул. Погледът му се рееше през красивите градини и плажа на Босфора чак до „Янус“ — яхтата на Джонатан Ейнзли, закотвена там.

През последните няколко часа в това прекрасно майско съботно утро, той ругаеше под носа си англичанина, наричаше го с обидни имена на всички езици, на които можеше да се сети.

Лебедев, висок, приятен на вид мъж, наближаващ петдесет години, беше достатъчно умен, за да разбере, че инвестицията, която беше направил при Ейнзли и която очевидно бе изчезнала, никога нямаше да се възстанови. В „Белведере-Макао Прайвит Банк“ назряваха проблеми и инстинктът му подсказваше, че банката щеше да се срине. Собственикът, при когото беше инвестирал много от парите, спечелени от нефта, беше престъпник, дребен мошеник и той, Григорий Лебедев, се готвеше за отмъщение.

Вратата се отвори и той се обърна да посрещне с усмивка Галина.

— Намери ли каквото търсеше? — попита той, макар да отгатна отговора по щастливото й изражение и торбите в ръцете й. „Шанел“, „Луиз Вюитон“, „Ескада“ и господ знае какво още беше накупила, но не го интересуваше. Тя можеше да има всичко, каквото си поиска.

— Намерих, Гриша. Купих си една много съблазнителна рокля.

— Искам да те видя с нея — изгледа я сластно той, приближи се до нея и я целуна по устата, изпълнен с желание. Тя пусна торбите. Отвърна на целувката му и го поведе към спалнята.

Галина отиде да спусне щорите, а той дръпна покривката на леглото и започна да разкопчава ризата си.

Галина се смееше закачливо, съблече тясната си рокля с леопардови мотиви, свали сутиена и бикините си и тръгна към него само по опасно високите си обувки.

— Как изглеждам, скъпи?

Вече изтегнат на леглото, той също се разсмя със светнали ясносини очи.

— Толкова хубава, че ще те изям — простена той и й даде знак да се приближи.

За секунда тя се озова в леглото и той се хвърли върху нея и започна да целува гърдите и, а тя измърка:

— Когато приех тази работа, никога не съм си мислила, че ще получа такъв голям бонус.

Лебедев вдигна глава, погледна невероятно красивото й лице и попита дръпнато:

— Какъв бонус?

— О, Гриша, не се прави на разсеян — отговори тя със сияещ поглед. — Ти. Ти си големият бонус. Да съм постоянно с теб в леглото, да се любим, това е бонусът. А аз си мислех, че ще съм ти просто бодигард.

— Да, права си, това ти е работата. Така че, пази ме — заповяда й той, дръпна я върху себе си и прошепна: — Вземи го, направи го, вземи тялото ми, мой малък бодигард.

Галина го целуна, за да го накара да замълчи. Искаше да се захване с работата си — да завладее този властен мъж с красотата си, със сексуалните си техники и опита си. И за няколко минути успя да го постигне — накара го да стене от удоволствие под нея. После смениха местата си и той я облада както на нея й харесваше и много бързо двамата достигнаха върховната наслада.

Като се отпусна върху нея, той въздъхна:

— Никога не съм бил толкова бърз. Боже, Галина, какво правиш с мен? Караш ме да се чувствам, както никога досега. Толкова чувствена жена си, не мога да ти се наситя. Ти си моята жена, нали?

— Аз съм. Няма позволя на друга да те има. Никога. Кажи ми, че е завинаги, Гриша, кажи го, кажи, че ме обичаш, кажи ми, че си мой.

— Твой съм — призна той. — Твой съм и те обичам. Това тяло ти принадлежи — докато изричаше тези думи само за да й достави удоволствие, изведнъж осъзна, че това е самата истина. И онова, което се канеше да я помоли да направи, изненадващо му се стори противно. Неочаквано той се надигна и се подпря на възглавниците, за нейна изненада. След малко заговори бавно:

— Когато дойде да работиш за мен като един от моите бодигардове, знаеше, че може да ти се наложи да убиеш някого, за да ме спасиш, нали?

Стресната от промяната в настроението му и сериозния му тон, тя само кимна. Накрая отвърна:

— Да, Гриша, и ще те защитавам. С оръжие, ако е нужно, и с тяло. Бих застанала пред теб, за да те предпазя от куршумите.

— Добре. Сега слушай ме внимателно. Преди ти казах, че искам да се срещнеш с Ейнзли и да го прелъстиш, за да извлечеш от него информация. Но сега всичко се промени.

— Не искаш да отивам във вилата му?

— Напротив, искам да отидеш там. Но не искам да бъдеш много убедителна, Галина. Със сигурност не искам да лягаш с него. Ти си моя, принадлежиш ми и те обичам. Ще се оженя за теб. Но трябва първо да направиш нещо.

— Ще направя каквото поискаш, Гриша — заяви тя, изпаднала почти в екстаз от думите му, и коленичи до него. Докосна слабото му, красиво лице, което беше заобичала от първия миг, в който го видя.

— Той е откраднал много от парите ми. Нашите пари, Галина. Никога няма да си ги върна. Той е един мошеник и съвсем скоро банката му ще се срине. Разбрах това тази сутрин. Трябва да получа удовлетворение.

— Какво искаш да направя, любов моя?

Той се загледа в нейните меденожълти, почти златисти очи, пресегна се и докосна съвършеното й лице, възхитен от това деветнайсетгодишно момиче, толкова запленено от него, че спираше дъха му.

— Искам да го примамиш и да се заемеш с него.

 

 

Джонатан Ейнзли не можеше да повярва на късмета си.

Когато Галина го потърси, той остана много изненадан. Макар че й беше дал номера на мобилния си телефон, преди да напусне Санкт Петербург, не бе очаквал да му се обади. Тя беше здраво стисната от Лебедев и беше с него постоянно. Джонатан също остана смаян, когато разбра, че двамата с Гриша са в Истанбул за уикенда и искала да го види. Насаме.

Единствено го бе притеснило настояването й да се срещнат във вилата му. Каза му, че на яхтата, където се е настанила Ангарад, се чувствала много напрегната. Не искала да се среща с жена му. Той разбра смисъла на това и се съгласи да се срещнат в къщата му на брега на Босфора. Но не в самата вила. Беше я поканил да мине по малкия кей отстрани, откъдето да тръгне по пътеката към малката сграда до градината. Тя се бе съгласила, бе му прошепнала по телефона няколко думи и му каза, че ще се срещнат в шест.

Той се отскубна от Ангарад с някаква лъжа за среща с партньор от Хонконг, дойде във вилата и се преоблече в спортна риза и памучни панталони.

Застанал в хола на лятната къща, загледан през прозореца с изглед към морето, той видя Галина, която идваше през градината. Усмихна се на себе си. Най-после щеше да притежава тази невероятна жена. Чудеше се дали тя мисли за него.

Галина не мислеше за него. Мислеше за мъжа, когото обичаше с цялото си сърце, единствения, който някога се бе държал почтено с нея, с уважение и нежност, беше й дал усещане за достойнство. Гриша Лебедев. Малтретирана физически от осемгодишна, сексуално от десет, изнасилвана на дванайсет, тринайсет и четиринайсет, тя бе получавала само бруталност от мъжете.

Тя бе започнала да се превръща в изключително красива жена и затова трите й по-големи сестри бяха намерили пари, за да бъде обучена на самозащита. Скоро тя се превърна в най-добрия стрелец на полигона; получи черен колан по карате; стана най-ловката фехтовачка. Пробягваше дълги дистанции с лекота, скачаше от коли в движение и доби толкова добра физическа подготовка, че започна да обмисля да стане каскадьор. Но когато беше на седемнайсет години, на едно обществено мероприятие видя Григорий Лебедев и се влюби. На осемнайсет бе успяла да получи работа при него като бодигард. Да бъде близо до него, да се движи в неговата орбита се превърна в смисъл на живота й.

Той се бе отнасял към нея с уважение, делово. Легна с нея, защото тя го съблазни. По време на едно пътуване в Лондон, преди около шест месеца, Гриша й бе признал, че е самотен и все още страда по годеницата си, загинала в автомобилна катастрофа в Москва преди три години. Галина бе прибягнала до хитрост, за да го примами в леглото си, което той така и не напусна. За нея той се превърна в целия й свят.

Идеята да се сближи с Джонатан Ейнзли след секса с любимия мъж, й беше противна. Но трябваше да стисне зъби и да флиртува с него, а после да направи онова, за което бе обучена.

Когато Галина стигна до края на пътеката, Ейнзли отвори усмихнат вратата. Той погледна часовника си:

— Точно шест, много си точна, Галина.

— Винаги съм точна — подчерта тя. — Добър вечер, Джонатан.

— Добър вечер, Галина — учтиво отговори той и отвори широко вратата на лятната къща.

Тя огледа хола, обзаведен в бяло и кремаво, провери всичко; забеляза сребърната купа с бутилка шампанско върху малката масичка, стационарния телефон и мобилния до него. Нищо необичайно. През открехнатата врата виждаше спалнята.

Галина се обърна към него и попита:

— Мога ли да използвам банята, Джони? Мога ли да те наричам така? Звучи много по-интимно.

Той грейна срещу нея.

— Харесва ми идеята да съм интимен с теб… ще бъдем интимни тази вечер, нали?

— О, да — измърка тя с най-сексапилния си глас. — Имаш ли някаква музика? Обичам музиката, става много романтично. Защо не пуснеш нещо и не отвориш шампанското? Нали има баня тук?

— Да, скъпа, ето там. — Той посочи една врата отляво на хола.

— Няма да се бавя — усмихна се Галина и тихо отмина по килима. Тя се обърна и погледна към дивана, като прецени разстоянието между него и малката масичка. Щом влезе в банята, извади пистолета от джоба на панталона си, свали предпазителя и го пъхна обратно. Внимаваше да не докосва нищо, докато се оглеждаше в огледалото в очакване да чуе музиката. След минута дочу гласа на Селин Дион и потракването на бучки лед в купата.

С помощта на хартиена кърпичка Галина внимателно отвори вратата, избърса дръжката от външната страна, после я натъпка в джоба си и тихо излезе от банята. Промъкна се до белия диван и застана точно зад Джонатан. Той се беше заел да освободи тапата на шампанското и не я чу. Гласът на Селин се носеше из стаята.

Галина извади пистолета си, прицели се в тила му и стреля. Точно попадение.

Последва сподавен вик и Джонатан Ейнзли се свлече върху малката масичка. Приближи се до него и го погледна — знаеше, че е умрял моментално. За да е абсолютно сигурна, тя го простреля отново в слепоочието, прибра оръжието и с тихи стъпки напусна вилата. Както я бяха учили, отново използва кърпичката, за да отвори и затвори вратата.

Без да се оглежда, тя тихо прекоси градината по пътеката, отиде до кея и оттам в ръцете на Лебедев, който я чакаше. Безмълвно той й помогна да се качи в моторницата. Един от другите бодигардове пое ръката й, когато пристъпи в моторната лодка „Крис-Крафт“.

Лебедев я последва и кимна на Борис, който отиде отзад на кормилото, запали мотора и пое надолу по Босфора към „Чираган Палас“.

Лебедев прегърна с една ръка Галина и я притисна към себе си. Накрая каза:

— Изпълни ли инструкциите ми?

— Да. Той е мъртъв. Два изстрела в главата.

— Къде е оръжието, Галина?

Тя му го даде.

— Салфетките у теб ли са?

— Да. Ето ги.

Той избърза отпечатъците по оръжието и го хвърли в Босфора. Погледна я и като осъзна, че не беше нужно да почиства пистолета, мрачно се усмихна и повдигна рамене:

— Навици.

Тя кимна и си спомни, че и той като Путин бе работил години наред в КГБ, преди да влезе в търговията с петрол.

— Багажът е готов — съобщи той. — Отиваме да го вземем и тръгваме към летището. Самолетът ми чака. Тази вечер се прибираме в Москва. Уредих да се оженим утре, а на следващия ден, в понеделник, летим за Ню Йорк.

Смаяна, но щастлива, Галина го загледа с обожание:

— Ню Йорк? Защо Ню Йорк? — възкликна тя.

— Каза ми, че искаш да отидеш там на сватбено пътешествие, Галина. Твоята работа е да убиваш, моята — да изпълнявам желания. — Лебедев я взе в обятията си и я целуна. До лицето й прошепна: — Вече си в безопасност. Винаги ще бъде така, вече си с мен.

 

 

В другата част на Истанбул, в луксозен апартамент, недалеч от Капалъчаршъ, Патрик Далтън — един от сътрудниците на Джак Фиг във „Фиг Интернешънъл“, спеше дълбоко. Съпругата му Фатима вдигна звънящия телефон.

— Ало — прошепна тя, за да не събуди Патрик.

— Има, аз съм Исмет — каза брат й. — Дай ми Патрик. Спешно е.

Тя знаеше, че не бива да спори с брат си, и направи каквото й нареди — побутна Патрик и му подаде слушалката.

— Исмет е. Казва, че е спешно.

Патрик взе телефона, измрънка „ало“ и сънено попита:

— Какво има, Исмет?

— Станало е убийство. Англичанинът. Онзи, за когото ми разказа вчера.

Патрик, вече съвсем буден, скочи на леглото и викна:

— Джонатан Ейнзли? Мъртъв? — изненадата му проехтя по жицата.

— Да. Прострелян е в главата. Най-добре ела в участъка. Веднага. Ще ти дам цялата информация. Чуждата преса ще разпространи новината, преди да успееш да кажеш… — Исмет, инспектор в полицията в Истанбул, замълча и после продължи: — Какъв беше онзи глупав английски израз, който винаги използваш?

— Преди да успееш да премигнеш — отговори Патрик със сдържан смях. — Ще се видим след половин час. — Той изключи телефона и като стана от леглото, каза на Има: — Лягай си, едва четири сутринта е. Отивам в участъка. Човекът, от когото се интересуваше Джак, онзи с чудовищната яхта, закотвена в Босфора, е мъртъв. Явно е убит.

Има само зяпна срещу него от учудване.

 

 

Джак Фиг винаги спеше с едно око и когато телефонът му иззвъня в неделя сутринта, той машинално се протегна и погледна към електронния часовник. Беше пет сутринта. Това го озадачи.

— Ало? — сопна се той.

— Джак, Пат Далтън е. Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но имам важни новини.

— Надявам се, в този час — промърмори Джак.

— Джонатан Ейнзли е убит.

— Какво? — Джак моментално скочи от леглото и отиде до малкото си бюро в дъното на стаята, с мобилен телефон, притиснат до ухото. Седна на стола и попита:

— Абсолютно сигурен ли си. Пат? Същото ми казаха и преди пет години, но после открих, че не е вярно. За мое голямо разочарование и безпокойство.

— Този път можеш да ми вярваш. Видях трупа. Прострелян е в главата два пъти. В тила и в слепоочието. Пръснали са му мозъка, да го кажа направо.

— И ти видя тялото? — настояваше Джак. Той беше вътрешно напрегнат, притеснен и в същото време предпазлив.

— Да. В моргата в Истанбул. Ако си спомняш, зет ми Исмет е инспектор в полицията в Истанбул. Обади ми се да ми съобщи към четири сутринта. Интересното е, че вчера обядвах с него и го помолих да ми каже, ако научи нещо специално за Ейнзли. Каквото и да е. Както ти казах, яхтата на Ейнзли изведнъж се появи преди около седмица и остана на котва в Босфора. Исмет беше дежурен снощи, когато тялото е било открито.

— Къде? — изстреля Джак.

— Във вилата му на брега на Босфора. Исмет отишъл там незабавно заедно с други полицаи. Тялото на Ейнзли намерили паднало върху малка масичка в хола. Имало кръв навсякъде. Патологът казал, че смъртта е настъпила моментално. Станало е около шест и петнайсет предишната вечер.

— Кой е открил трупа?

— Съпругата му Ангарад Ейнзли. Притеснила се, когато не се прибрал за вечеря до девет, затова се качила на един катер и отишла до вилата да го търси. С нея бил един от стюардите.

— Предполагам, зет ти я е разпитал?

— Подробно. Исмет казва, че тя не е заподозряна, тъй като е прекарала целия ден и цялата вечер на яхтата според показанията на членовете на екипажа.

— Звучи ми като поръчково убийство. Покушение.

— Склонен съм да се съглася, Джак — обясни Патрик. — Няма никакви следи, никакви отпечатъци. Професионална работа. Наемник, според мен.

— Прав си. И никога няма да бъде открит. Ами персоналът във вилата? Какво знае?

— Имало е само пазач и градинар. Никой от тях не е видял нищо. Всъщност, разбрали са, че Ейнзли ще идва в последния момент. Отишъл да поздрави пазача и му казал, че има среща в лятната къща — малката сграда в имота. Дал да се разбере, че не иска да бъде безпокоен.

— Жена му знае ли защо е слязъл на брега?

— Каза, че е имал среща с негов партньор от Хонконг. Това е всичко, което знае. Аз също.

— Разбирам. Дръж ме в течение, Пат. Ще бъда на мобилния цял ден. И благодаря, че ми се обади веднага. — Последва пауза и Джак заключи: — Получи си, каквото заслужаваше.