Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (14)

13.

На лицето на Лорънс Вон грееше усмивка, когато отвори вратата и поздрави Ем с думите:

— Знаех си, че ще си точна, и се оказах прав! Нямах търпение да те видя.

Тя отвърна на усмивката му.

— Зная какво искаш да кажеш… и добро утро, Лари.

Той я хвана за ръката и бързо я дръпна в преддверието на апартамента, където я грабна в прегръдките си и затвори вратата с крак.

Притисна я до себе си и като я целуна по двете бузи, вдъхна парфюма й с аромат на момини сълзи и свежото ухание на лимон от току-що измитата й коса. Този ден я беше оставила да пада свободно около лицето й като лъскав черен воал.

Усмихна й се похотливо.

— Красива си, Ем, направо съвършена. — Леко присви очи и в тях проблесна палаво пламъче: — И, представи си, днес не си дори наполовина Одри. Просто си Ем и това напълно ме устройва.

— Радвам се, че ме харесваш.

— И още как. — Отново я хвана за ръка и я поведе през библиотеката към хола. — Това е любимата ми стая — обясни той и я заведе до еркерния прозорец. — Каква гледка, не е ли прекрасна?

— Фантастична е. Имам чувството, че съм на кораб — отвърна Ем и погледна нагоре към него. Този ден носеше обувки с равни подметки и това я правеше още по-ниска от Лари, който беше висок над метър и деветдесет. Съвършено си подхождаха. Надяваше се да е така.

— Трябва да видиш гледката по тъмно, тогава действително би оценила красотата й — каза Лари. — Можеш ли да останеш за вечеря?

Ем не можа да сдържи смеха си.

— Та ние дори още не сме обядвали. Но да, прав си, не бива да пропускам гледката. Така че ще остана за вечеря. С удоволствие.

— Е, това е голямо облекчение — усмихна й се той. — Мислех си, че ще хукнеш след обяда и отново ще ме оставиш сам.

— Няма ли да ходим на кино?

— Ще правим каквото пожелаеш. Междувременно, какво ще кажеш за по едно „Блъди Мери“?

— Благодаря ти, да, би било добре.

— Готови са за отрицателно време. — Той се отправи към един шкаф, на който имаше сребърен поднос с бутилки алкохол, кана доматен сок и разни други важни съставки за питиета.

Тя се усмихна на себе си, като си спомни една своя гувернантка, която постоянно използваше този стар израз: за отрицателно време.

Лари се зае да приготвя питиетата, а Ем се обърна да разгледа колекцията от снимки в сребристи рамки, подредена на шкаф от другата страна на канапето. Каква колекция само.

Централно място заемаше една снимка на бащата на Лари от доста по-младите му години. Какъв поразителен красавец беше Никълъс Вон, направо внушителен на тази снимка на Патрик Личфийлд. Тогава забеляза, че Лари, сега на същата възраст — трийсет и пет години, е пълно копие на баща си. С изключение на косата. Неговата беше гарвановочерна, също като нейната, а на баща му беше светлокестенява, или по-скоро русолява, с неопределен цвят. Очите им имаха еднакъв син цвят на метличина — толкова мощни, така хипнотизиращи. И двамата притежаваха класически черти, еднакъв правилен нос.

После погледът й се спря на снимка на родителите на Лари, застанали един до друг на сцената, облечени като Антоний и Клеопатра. Следващата беше на Пандора Гелън сама — много руса, много красива. Изключителната майка на Лари беше невероятен талант. После бяха подредени по-малки снимки на Лари с братята и сестрите му. Господи, каква група красавци. Също като нейните.

— Извинявай, питиетата ми отнеха повече време — рече Лари, като се приближи към нея с две чаши. Подаде й едната и вдигна своята:

— Наздраве!

— Наздраве и благодаря. — Ем отпи глътка и възкликна: — Ох, много е силно! Но е страхотно.

Лари погледна снимките, подредени на шкафа, а после нея с въпросително повдигната вежда.

— Тъй като вече знаеш толкова много за мен, не е нужно да ти обяснявам кои са всички тези окаяни негодници.

— Не, наистина. Мога да ги изредя име по име. Но ми се иска да знам повече за тях. Любопитна съм.

— Избери си някого и ще ти доверя информацията.

— Това е Хорацио, нали? — посочи тя с пръст един от мъжете на снимката.

— Да. Любимият ми брат. Добро момче, добър приятел, винаги е на моя страна, а аз на негова. Много ще ти хареса.

— Кръстен е Хорацио на приятеля на Хамлет, нали?

— Съвършено вярно.

— А Порша е кръстена на друга моя любима шекспирова героиня от „Венецианският търговец“.

— Съвършено правилно, мила. И Порша е приятелче. Безкористно.

— И ти явно я харесваш. Дори повече — обичаш я.

— Как отгатна?

— По изражението на лицето ти, Лари. Погледът ти стана по-мек, усмихна се, когато споменах името й, и лицето ти се озари.

— Любимата ми сестра. Определено не харесвам другата — Миранда. Голяма досада е тя. Не се безпокой, няма да се наложи да я срещаш.

Ем избухна в смях.

— А Томас? Разкажи ми за него.

— Не сме толкова близки. Той е най-големият, вече знаеш това. Сериозен, малко скучен, но изключително талантлив. Приятели сме, уважаваме се, но не може да се каже, че сме близки.

— И ни остава Едуард.

— За съжаление.

— Не го ли харесваш?

— Той добре ме ступваше, когато бяхме малки, така че винаги внимавам с нашия коварен Едуард, но сега сме дружки, поне донякъде. А и той се стреми да ми се хареса от години. Имаме нещо като примирие, както се казва. Едуард става, приеман в малки дози. Но не може да му се вярва.

— Сигурно изпитва голяма вина, че те е набил като малък, така ли е?

— Възможно е. Човек никога не знае с Едуард. Лукава душа е той и бивше величие на изкуството на измамата — той отпи глътка „Блъди Мери“ — и истински негодник с жените.

— Харесва ми тази снимка на майка ти и баща ти като Антоний и Клеопатра. Май тази пиеса ги превърна в легенди — отбеляза тя.

Широка усмивка грейна на лицето му и той въодушевено закима:

— Точно тази! Най-великите звезди на английския театър, това бяха те в разцвета на силите си. Макар че Клеопатра е тежка роля. Повечето актриси не смеят да си помислят за нея. Трябва ти голям опит, за да изиграеш Клео. Майка ми я играеше почти съвършено. Това е най-хубавата пиеса на Шекспир, поне по мое мнение, и все още много актуална… държавници, политика, трагедии, провали, залязващи знаменитости.

— Пропаднали знаменитости са тези — заяви Ем.

Той я стрелна с поглед и се намръщи.

— Някой ми е казвал същите тези думи, но не мога да се сетя кой.

Идеше й да си прегризе езика и тя вътрешно се наруга, като си даде сметка, че това беше един от обичайните изрази на брат й за пиесата. Тя бързо смени темата:

— Огладнях, Лари. Да отидем до кухнята да приготвим обяда?

— Чудесна идея — отвърна той и отиде до шкафа при каната с доматен сок и водка. — Да направя ли по още един коктейл? Да се подкрепим за готвенето.

— Защо не? — съгласи се тя и го придружи, доволна, че отклони вниманието му.

 

 

— По-добре аз да се заема с обяда — обяви Ем, след като пет минути се въртеше около Лари и се блъснаха в опит да се заобикалят. — Кухнята е страхотна, но не е достатъчно голяма за двама готвачи. А пък и много готвачи — загоряло ядене, както казваше майка ми.

— Но аз наистина искам да го направя — възрази Лари, свъсил вежди. — В края на краищата аз те поканих тук, вместо на ресторант, и аз съм домакинът, нали така?

Ем не издаде удивлението си от сериозното му отношение и възкликна:

— Не, не, по-добре аз да се заема с готвенето. И внимавай да не изпуснеш тези яйца.

Тя се втурна към него, пое яйцата, постави ги на плота, после развърза бялата готварска престилка, която беше сложил върху черния пуловер и черните джинси.

— Аз ще си сложа това вместо теб и поемам работата.

Той изкозирува.

— Да, генерале, тъй вярно, генерале! — Лари я хвана за ръката, придърпа я към себе си и бързо я целуна по бузата. Гледаше я възхитено и се пошегува: — Да не съм си паднал по новата Маргарет Тачър?

— Страхувам се, че е така — тя го изгледа закачливо, с блеснали от смях очи. — По-лесно е, ако готви само един. Сега върви и седни на масата — нареди тя. — Можем да си приказваме, докато готвя. Как предпочиташ яйцата?

— На очи, пържени, бъркани, няма значение. Има канадски бекон във фризера. Доматите са ето там, в онази купа.

— Ей, Лари, а какво ще кажеш за сандвичи с бекон? Не ги ли обичаш?

— И още как, любимите са ми. Рано сутрин винаги им налитам. Ами сандвичи с пържени яйца? — той й се усмихна, щастлив от присъствието й. Не можеше да понася претенциозни жени, които си придаваха важности.

— Ще стане фантастично меню — заяви уверено тя и заснова из кухнята. Извади храната от хладилника и започна подготовка, като междувременно поглеждаше към Лари, слушаше го, когато й казваше къде да намери онова, което й беше нужно. Харесваше й да чува прекрасния му глас — дълбок и изразителен.

Лари пък, от своя страна, мислеше, че тя е една от най-възхитителните жени, които бе срещал през живота си. Тази сутрин носеше съвсем малко грим, вече бе прибрала косата си на опашка и изглеждаше млада и прелестна. Действително имаше прилика с Одри, но беше и самата себе си, със своята ярка индивидуалност. Изведнъж реши, че у нея има нещо много екзотично и беше съвсем сигурен, че е фотогенична. Тези високи скули, широкото чело и хлътналите страни, съвършено извитите вежди. Да, вероятно излиза страхотно на снимки. Нищо чудно, че онзи фотограф е бил смаян.

Той седна и започна внимателно да я наблюдава — как се движи енергично, гъвкаво, с грациозни движения. Тя се спря за миг да навие ръкавите на бялата си риза и тогава му мина през ум, че такава изисканост не е обичайна за толкова млад човек. Това го накара да се запита дали не беше прекалено млада за него? Веднага си отговори с категорично не. Беше дванайсет години по-възрастен от нея, както самата тя бе изчислила, но пък също беше добавила, че цифрите са без значение. Така е, винаги бе вярвал в това. Ем умееше да се владее, беше самоуверена и явно беше възпитана да може да се явява навсякъде, да се среща с всякакви хора и по всякакви поводи. При това той никак не се съмняваше, че ще го направи с увереност и чар. Беше невероятно очарователна.

Свистенето на чайника прекъсна мислите му и той понечи да стане, но Ем го спря с думите:

— Не, не, не! Аз ще го направя. Имаш ли керамичен чайник за запарка?

— Опасявам се, че не, скъпа, само стария сребърен чайник на майка ми.

— Тогава ще трябва да ти купя.

— Благодаря, приемам — отвърна той с усмивка. Изведнъж гладът му изчезна, храната вече не го интересуваше. Прииска му се да я отведе в леглото си и да я люби бавно и нежно.

— Имаш странно изражение — отбеляза Ем, докато носеше чайника и каничката с мляко, които постави на масата, и го загледа.

— Какво искаш да кажеш?

Тя вдигна рамене и се засмя.

— Гледаш ме втренчено. — Тя отново се засмя и добави отдалече: — И още по-точно, гледаш ме похотливо.

Той не каза нищо, удивен от голямата й наблюдателност. Трябваше да внимава, когато е около нея. Най-добре ще е да си сложи актьорската маска и да се прикрива.