Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (44)

43.

Ем, Лари и брат й Лорн привлякоха вниманието на присъстващите в бар „Харис“ на Саут Одли Стрийт. Те представляваха внушителна гледка.

Лари и Лорн гонеха двата метра, а Ем, с високите си токчета, не им отстъпваше. Освен това и тримата бяха красиви и много известни.

Щом седнаха, Лорн заяви:

— Не знам за вас, но аз ще си поръчам един от фантастичния „Белини“. — После погледна към сестра си и продължи: — Знам, че не пиеш на обяд, но си вземи едно, скъпа. Мразя да пия сам.

— Ще ви направя компания — включи се Лари. — Но ми обещайте да ме спрете след втория. Страхувам се, че като започна, ставам като помпа.

Ем се разсмя, кимна и каза на Лорн:

— Прав си, защо не? — Лорн махна на сервитьора, а Ем огледа помещението и се обърна към Лари: — Не видях нито един познат. А ти?

— Не виждам никой от приятелите — отговори той и леко повдигна рамене. — Но днес е понеделник, скъпа, и много хора тъкмо са се върнали отнякъде. Мислиш ли, че Джак ще се съгласи за яхтата?

— Надявам се — рече тя. — Линет мисли, че ще се съгласи, а аз се надявам Джеймс и Джо да дойдат. Джак е притеснен за сигурността ни и има нужда от гаранция, че ще сме в безопасност.

Лари насочи вниманието си към Лорн.

— Иска ми се да можем да измислим начин да спрем този негодник Ейнзли. Той представлява заплаха и очевидно разполага с огромни средства да финансира убийства.

Лорн се съгласи.

— Да, освен това е напълно луд според мен. Джак е на същото мнение. Но вижте, ако Саймън и Джеймс дойдат с нас, Джак ще бъде по-спокоен и няма много да се опъва. А вие така или иначе си имате охрана. — Той се изкиска и погледна първо към единия, после към другия. — Превърнахте се в рок звезди. И то почти за една нощ. Защо не? Двамата сте страхотни.

Лари и Лорн, и двамата достатъчно известни, бяха добри приятели от години и сега, когато се бяха сродили, се чувстваха още по-близки. Лари се допитваше тъкмо до Лорн, когато искаше да научи нещо за семейството. И особено за Джонатан Ейнзли.

— Защо никой досега не е успял да го спре? — попита Лари и повдигна вежди.

— Предполагам, че Джак и хората му са се опитвали с години, но безуспешно, а после стана онази страховита катастрофа преди пет години и Ейнзли беше убит, имаше погребение. Но както знаеш, всичко е било измама, без катастрофата, разбира се. Аз съм изцяло за пътуването до Турция, така че можеш да разчиташ на мен, Ем. Ако Джак продължава да негодува, кажи му, че ще съкратим гръцките острови, така малко ще го успокоим.

— Защо? — Ем попита брат си и се понамръщи. — Не разбирам.

Лорн устоя на острия й поглед и обясни:

— Предполагам, че Джак ще се съгласи, ако обещаеш яхтата да нощува в Истанбул и да пътуваш край турския бряг само денем. По пристанищата има много охрана, докато всеки съд е по-уязвим в открито море. Той има точно това предвид. — Питиетата бяха сервирани. Лорн вдигна чашата си за тост. — Да пием за вас, влюбените птички, и за вашето сватбено пътешествие.

— И за теб, Лорн — каза Лари.

Ем продължи:

— Аз намерих тази прекрасна яхта, Лорн. Казва се „Скайларк^[1]“ и веднага ми допадна името й. Помниш ли как се занасяхме: една чучулига и едно конопарче^[2]. Както и да е. Има шест каюти за дванайсет пътници, дванайсет души екипаж, дълга е над петдесет метра и е построена в Бремерхафен. Много е луксозна и има всичко, което ни е нужно, за да си прекараме чудесно. Линет ми каза, че на Саймън много ще му хареса, но можел да остане само една седмица. Надявам се ти да останеш с нас две седмици, Лорн. Ако искаш доведи и приятелката си?

Той се изсмя иронично.

— Бих го направил, ако можех, но в момента няма такава.

Направи се на нещастен, но Ем забеляза игривите искри в очите му и разбра, че това е роля.

Лари подхвърли:

— Ем, отношенията между Саймън и Линет сериозни ли са?

— Така изглежда от това, което ми каза сутринта. Надявам се да е така. Би било чудесно за нея да си има някого. Много е самотна, откакто Джулиан почина.

— Много добре знам! — Лорн взе менюто, поразгледа го и после погледна сестра си: — Италианският ми е слаб. Какво разбираш от това? — намръщи се той и остави менюто.

— Лари ти се справяш с този език, кажи какво предлагат за обяд — помоли Ем.

Той го прелисти набързо и ги осведоми:

— Прекрасна риба, приготвена в сол, телешки скалопини, няколко ястия със скариди, разни риби и много видове паста. Но да попитаме какво биха ни препоръчали, какво ще кажете?

След като решиха да си поръчат риба и бели аспержи като начало, Лорн каза:

— Ем, както знаеш, имам много приятели в Истанбул, тъй като ходя там от години. Една от тях може да ни е особено полезна, ако искаш да разглеждаш забележителности.

— Коя е тя? — с любопитство попита Ем.

— Казва се Ифет и е професор по археология, но притежава туристическа агенция. Ифет е голям експерт и известен учен. Ще ти хареса. Прекрасна жена е, много сладка. И изключителен гид.

— Звучи интересно. Обичам да имам контакти в чужди страни — намеси се Лари и добави: — Преди да съм забравил, майка ми ни кани на вечеря и поръча и ти да дойдеш, Лорн.

— Колко мило, с удоволствие. Порша там ли ще бъде?

Лари погледна притеснено Лорн:

— Странно е, че питаш. Майка ми каза да ти предам, че Порша ще дойде, ако знае, че ти ще си там.

— Ха! Ха! — извика Ем и погледна лукаво брат си. — Нова любов ли надушвам?

— Нищо подобно — твърдо заяви Лорн. — Познаваме се от години и се харесваме.

— Не намеквам за нищо нередно — запротестира Ем.

— Ни най-малко — допълни Лорн.

 

 

Джак Фиг беше изминал половината от Маунт Стрийт, когато усети, че мобилният му телефон вибрира в джоба на гърдите му. Извади го и отвори капачето:

— Фиг слуша.

— Ало, обажда се уортънският ти приятел.

— Здрасти! — възкликна Джак. — Радвам се да те чуя. Някакви новини?

— Положително. Да наблегнем на загадките. Става ли?

— И още как, Уортън.

— Знаеш фирмата, която някой ден ще наследя?

— Имаш предвид предмета на дейност?

— Точно така.

— Да, знам.

— Е, това го има нашият приятел. Негова собствена играчка. Само за него. И за други, разбира се.

— Имаш ли името?

— О, да, и всичко е законно. Няма нищо скрито-покрито. Абсолютно всичко е събрано там.

— Наистина? Много интересно.

— Има нов партньор. Е, не съвсем, от няколко години.

— Кой е той? Или е тя? И откъде се взе?

— Ще ти съобщя подробности допълнително. След два дни. Засега мога само да ти кажа, че си пада по хайвер.

— Ясно.

— Напредвам с кодовете, знаеш какво имам предвид?

— Да, знам.

— Добре.

— Ще чакам — Джак затвори телефона.

 

 

На една малка уличка в Хонконг Ричи Ченг направи същото. После остави чисто новия мобилен телефон на земята и го стъпка, а парчетата изхвърли в кофата за боклук. Никаква следа.

 

 

Джак седеше зад бюрото в кабинета си в своя апартамент в Найтсбридж, когато стационарният телефон иззвъня. Той вдигна:

— Ало? Тук е Джак Фиг.

— Саймън е, можеш ли да ми отделиш пет минути, Джак?

— Здравей, Саймън, разбира се, че мога. Какво има?

— Мога ли да дойда? Буквално на няколко секунди от теб съм. Трябва да поговорим.

Джак се засмя.

— Разбира се, качвай се. Можем да пийнем нещо. Вися на компютъра, не правя нищо особено.

— Страхотно. Благодаря. Ще се видим след няколко секунди.

Джак погледна компютъра си и тъкмо преди да го изключи, на екрана се появи едно име. ГРИША ЛЕБЕДЕВ. Никога преди не беше го чувал и за кратко се обърка, после на лицето му се появи усмивка, когато видя следващата дума — ХАЙВЕР. Потърси на екрана кой е подателят и откри още едно непознато име. Изкиска се под носа си. Ричи Ченг, компютърният гений, очевидно го бе изпратил чрез някой от неговите compadres^[3], както Ричи наричаше компютърните си съмишленици. Джак погледна датата. Настолният календар показваше девети май — два дни от телефонното обаждане на Ричи. Беше супер бърз този младеж. Джак обичаше бързото темпо. Ричи бе казал, че ще се свърже с него след два дни и го направи.

Изведнъж по екрана се занизаха още думи. Първо Джак прочете: „БЕЛВЕДЕРЕ-МАКАО ПРАЙВИТ БАНК“. Последва съобщение: „Днес ставам на двайсет и една. Имам кодове за всички врати. Освен една. Аз съм на двайсет и една и богат.“

Джак отметна назад глава и се разсмя. Ричи му съобщаваше, че имаше двайсет и един кода или пароли, или ключа към всички компютри на Ейнзли в „Белведере Холдинг“ в Хонконг, липсваше му само един.

Погледна горната част на документа и видя, че подателят е друг. Някой от приятелчетата на Ричи, без съмнение. Въпреки цялата сериозност на положението, в погледа на Джак проблясваха весели пламъчета, докато наблюдаваше екрана.

Звънецът на входната врата иззвъня, Джак стана и отиде да отвори на племенника си. Докато водеше Саймън към хола, му разказа за съобщението.

— Имам добри новини: знаем името на руския партньор на Ейнзли. Гриша Лебедев. Гриша е галено от Григорий. Вече знаем и частната банка, която притежава Ейнзли, макар че нямаше да е трудно да го открием. Сигурен съм. Това не го държи в тайна. Ричи добре работи за нас.

— Да, сигурно — каза Саймън и веднага щом Джак му посочи стола, седна. — Как се казва банката, Джак?

— „Белведере-Макао Прайвит Банк“ — отвърна Джак и отиде до количката, където бяха наредени бутилки алкохол и една отворена бутилка бяло вино в сребърна кофа с лед. — Вино или нещо по-силно? — попита Джак и погледна Саймън.

— Няма откажа водка с лед — въздъхна той и се отпусна назад в стола, кръстосвайки крака, уморен от дългия ден в „Хартс“.

Джак се върна с питиетата, подаде чашата на Саймън и вдигна своята:

— Наздраве!

Саймън повтори тоста и сведе очи.

— Искам да поговорим за Линет. Знам, че сигурно ти се струват странни нашите сериозни намерения, като сме заедно едва от една седмица, но…

— Тя ми подсказа нещо, Саймън — мило го прекъсна Джак. — И не намирам нищо странно в това. Познавате се от много дълго време. Сега, като по чудо, открихте любовта си.

Саймън кимна и погледна учудено Джак.

— Като че ли одобряваш.

— Много. От всички Харт Линет ми е любимка — фантастична жена е.

Мога да кажа, че ти си щастливец. И много се радвам: тя има нужда точно от мъж като теб.

— Мислиш ли, че родителите й ще приемат това? Имам предвид, че… ами, Джак, ние имаме сериозни намерения.

— Сигурен съм, че Пола и Шейн ще те приемат в семейството с отворени сърца, Саймън. Все пак те познават от дете, така че няма проблем. А пък и Линет е достатъчно голяма. Ще направи каквото си иска, независимо от тяхното мнение.

Джак отпи от своя джин-тоник и продължи:

— Познавам я от бебе. От всички тя най-много прилича на прабаба си Ема Харт. Не само на външен вид — червена коса, зелени очи, красиви черти, но и по характер. Направо е невероятно. Понякога, като заговори, мисля, че е Ема — начина, по който се изразява, някои жестове. А и проявява нейната твърдост. Най-странното е, че никога не е виждала прабаба си. Просто това й е заложено, предполагам.

— Мисля, че си прав. Ем е толкова различна. Във всяко отношение — подхвърли Саймън.

— Да, но има моменти, когато Ем също ми напомня за Ема.

— Джак погледна Саймън и добави: — Струва ти се, че е повече О’Нийл отколкото Харт, нали? Но някой път загледай Пола и ще откриеш Ем… особено фасона.

Саймън се усмихна:

— Фасон не е най-подходящата дума за красива жена.

— Не. Просто ми се изплъзна! Искаш да поговорим за Ем, нали, старче, и за плаването? Предполагам, това е една от причините за посещението ти?

— Да, така е, Джак. Анализирах всичко и мисля, че ще сме в безопасност, ако не се отдалечаваме от пристанищата.

— Не ще и дума! Или ще имаме разправии!

— Ти ще дойдеш ли?

— Зависи. Мразя да съм далеч от магазина, но, от друга страна, едва ли Ейнзли ще удари там отново. Вече беше там, прояви се. Предполагам, че така гледа на нещата. Но една яхта е удобна мишена, Саймън. — Той замълча и се покашля. — Все пак, Ейнзли не е толкова глупав, че да взриви яхта в пристанище, пълно с полиция. Да не говорим за другите яхти на приятелите му и известни личности.

Саймън го успокои:

— Ем иска да знаеш, че ще се въртим около пристанището на Истанбул и ще се откажем от гръцките острови. Така че, кажи си присъдата?

— Ще звънна на Ем утре сутрин. Ще им позволя да си направят плаването и дори ще дойда с вас за няколко дни.

Саймън широко се усмихна:

— Ем ще пощурее от радост.

 

 

Джонатан Ейнзли осъзнаваше, че тази яхта бе най-прекрасното нещо, което някога бе създал. Тази красива, изключително елегантна яхта, сигурна, обезопасена, аеродинамична и бърза, истински плаващ дворец.

Сега, застанал на горната палуба, загледан в Санкт Петербург от река Нева, мислеше за големия прием, който щеше да организира в края на май. Планираше го от дълго време, точно както и яхтата, и нямаше търпение да посрещне приятелите си на борда. С нея щеше да се изфука пред света, в който живееше вече, света на висшето общество, на шоубизнеса, на политиката и богатите. Самият той беше милионер и бе на върха на кариерата си. И на живота си. Беше станал човека, какъвто винаги бе искал да бъде: успял, богат и могъщ. Недосегаем.

Облегна се на релинга и продължи да се взира в Заешкия остров, върху който Петър Велики е изградил Санкт Петербург, полагайки основите на 27 май 1703. Град на красотата, пълен със замъци и сгради, чието великолепие бе необозримо.

В този час, на свечеряване, когато слънцето гаснеше, а светлините на града блясваха, това място ставаше вълшебно, или поне за него беше така. Когато беше свободен, обичаше да обикаля, да се възхищава на архитектурата и уникалните произведения на изкуството. Особено харесваше картините от европейски художници, събирани и транспортирани до Русия от Екатерина Велика, сега изложени в Ермитажа, галерията с несравнима красота, която тя бе построила специално за целта.

Там прекарваше част от свободното си време; картините на някои от най-талантливите художници го изпълваха с възхищение и щастие.

За Джонатан Ейнзли Санкт Петербург беше невероятен град, който му предлагаше и много други удоволствия, освен изкуството и архитектурата. Едно от тях бяха необичайно красивите жени, които желаеха, можеха и всеотдайно се грижеха да задоволяват многобройните му прищевки. Също толкова важни бяха и срещите му с руския му партньор Гриша Лебедев, който рядко пътуваше и споделяше с него удоволствието от яхтата.

Заради всичко това често идваше тук с яхтата си, но по-голямата част от годината беше на котва в Истанбул. От двата града предпочиташе него и въпреки че яхтата му беше дом и офис, център на деловия му живот, наскоро си бе купил най-прекрасната крайбрежна къща на Босфора. Беше реставрирана и обзаведена от най-изкусни майстори, ръководени от Ангарад, която лично я беше декорирала и я бе превърнала в една от най-забележителните и луксозни вили.

Ангарад Хюс. Макар понякога наистина да го дразнеше, беше доволен, че се бе оженил за нея. Тъкмо тя го бе върнала към живот, като го настани в клиниката в Цюрих. После пак тя го бе уредила при най-добрите пластични хирурзи. Те се бяха справили блестящо и бяха възстановили лицето му. Въпреки че не беше старият Джонатан Ейнзли, бе все така красив мъж, харесван от жените. Всички белези по лицето и тялото бяха заличени. И заслугата беше нейна.

Само едно нещо го притесняваше — Ангарад не можеше да му роди друго дете, сина и наследника, за когото копнееше. Той много не се интересуваше от дъщеря си, четиригодишната Елизабет. Тя едва ли можеше да замести сина, от когото се нуждаеше, за да наследи собственоръчно изградената му империя. На всичко отгоре имаше червена коса и зелени очи. Единственото му дете Елизабет Ейнзли беше истинско копие на Ема Харт, баба му, която мразеше с цялата си душа.

Жените от семейство Харт скоро щяха да бъдат унищожени. Щеше да се погрижи за това. Досега хората му все се проваляха, но следващата атака щеше да е успешна. Сам го беше уверил в това и щеше да спази обещанието си. Иначе с него беше свършено, точно както стана с Барт, защото той не прощаваше провалите. Да, Пола и омразната й челяд скоро щяха да са мъртви.

Той пусна релинга, обърна се и слезе по стълбите, като се придържаше за парапета. Джонатан Ейнзли отиваше към бара и се наслаждаваше на всичко, минавайки през стаите, дори изведнъж осъзна, че тази вечер почти не куца. Беше нарекъл яхтата си „Янус“ на двуликия римски бог, пазителя на вратите, на началото и края. Струваше му се подходящо, тъй като тази сто и шестнайсет метрова яхта за него бе врата към света, връщането му към живот — ново начало.

Джонатан беше изключително горд с яхтата си, изготвена лично по негова спецификация от „Блом и Вос“ в Германия. Усмихна се на себе си. Руският олигарх и милионер Роман Абрамович притежаваше сто и петнайсет метровата яхта „Пелорус“, известна като най-голямата частна яхта в света. Но „Янус“ на Джонатан Ейнзли бе по-голяма и това му беше много приятно.

 

 

Ангарад се обърна към Джонатан, когато той влезе в бара. Не можеше да не признае колко фантастично изглеждаше тази вечер. Той беше нейно собствено творение в известен смисъл, тъй като тя го бе върнала към живот. Или поне бе направила това възможно. Тя му беше върнала здравето, добрия външен вид, самия живот. Беше го дарила и с дете. Но момичето не му беше достатъчно. Особено такова с червена коса и зелени очи, едно мъничко подобие на Линет О’Нийл и Ема Харт. Ангарад знаеше, че ще му роди син. Трябваше. Нямаше избор.

Въпреки че все се забъркваше с други жени, той продължаваше да я иска в леглото си всяка нощ. Тя влагаше цялото си умение, ала така и не зачеваше. Постоянно оставаше разочарована, той също. Но успяваше да го държи чрез секса и да го радва по други начини.

Джонатан прекъсна мислите й:

— Изглеждате поразително, госпожо Ейнзли. Свободна ли сте тази вечер? В късните часове, разбира се, след като останем сами?

Тя му хвърли прелъстителна усмивка:

— Свободна съм и дори съм ти приготвила няколко подаръка, скъпи мой. Сигурна съм, че ще ти бъде интересно.

Ангарад се плъзна от високия стол, мина от другата страна на бара и сръчно му забърка един коктейл водка-мартини, чиято пропорция само тя успяваше да уцели.

— Заповядай, миличък — и тя плъзна чашата му по черния мраморен плот.

Той й благодари, прегърна я, когато се приближи към него, целуна я по устните и после я отдръпна:

— С тази рокля приличаш на красива сребърна нишка. Божествена е, Ангарад. Нова ли е?

— Да. От „Шанел“. Радвам се, че я харесваш.

— Харесва ми на теб. Много е секси. По-добре си поръчай още една. Направо ще я разкъсам по-късно. — Той се приближи до лицето й и прошепна нещо в ухото й, но толкова тихо, че тя едва го чу. Ала тя го познаваше много добре и се досещаше какво й е казал. Нещо вулгарно, въпреки това й беше приятно. Явно се беше разгорещил. Добра възможност довечера да си направят едно бебе.

Джонатан вдигна чашата си и каза:

— Пия за теб, скъпа моя. И за смъртта на семейство Харт.

Ангарад избухна в смях.

— Смърт на семейство Харт! Това е нещо ново, гадно е дори в твоите уста. Да вдигаме тост за тяхната смърт. Мили Боже!

— Моля те, не се смей, Ангарад. Ще стане. Обещавам ти. Но ако не се получи, ако се случи да умра преди тях, трябва да ми обещаеш, че ти ще продължиш вместо мен. Трябва да ги унищожиш.

Тя го загледа слисана и после се усмихна любвеобилно:

— Знаеш, че ще направя всичко, което искаш, Джонатан. Всичко.

— Знам. Точно това винаги съм обичал в теб: желанието ти да ми угаждаш. Затова и се ожених за теб. Това е и причината още да сме женени. Знам, че дори би убила заради мен.

Ангарад потръпна от тези думи, защото разбра, че той пак е на ръба на лудостта. Наложи си да се усмихне, взе чашата си с шампанско и я чукна в неговата:

— Да пием за нашето късно рандеву. И за удоволствието да правим деца.

Той се разсмя. После бързо се обърна, като дочу гласове, сред които разпозна ръмженето на Гриша Лебедев. Той погледна към стюарда, който въвеждаше партньора му и една жена, и дъхът му секна.

На ръката на Гриша се бе облегнала вероятно най-прелестната млада жена, която бе виждал изобщо някога. Изглеждаше на около осемнайсет-деветнайсет, стройната като топола, зашеметяваща блондинка имаше тънка талия, пищен бюст и безкрайно дълги крака. Пожела я. Трябваше да я има. Независимо от цената. Той трябваше да има тази жена.

Гриша целуваше Ангарад от двете страни, после го запрегръща по мечешки, а Джонатан не можеше да мисли за друго, освен за момичето. Искаше му се само да я изпива с поглед.

В следващия миг той държеше ръката й и се навеждаше да я целуне. Желаеше я. Едва дочу нейното здрасти, после гръмкото обяснение на Гриша:

— Това е Галина. Моята годеница.

Ангарад, която винаги държеше под око Джонатан и нищо не й убягваше, забеляза реакцията му и побесня. Умна и съобразителна както винаги, тя прикри чувствата си с усмивка:

— Да отидем на бара, Галина, Гриша. Трябва да отпразнуваме годежа ви.

 

 

Откакто се бе омъжила за Джонатан Ейнзли, Ангарад Хюз бе станала очарователна домакиня и успя да направи вечерта приятна за всички.

Тя се постара през цялото време да ангажира Гриша с разговор и остави съпруга си да монополизира Галина. Но беше притеснена. Не заради момичето и явната му похот към нея — в крайна сметка, тя щеше да обере облагите от това по-късно в брачното им ложе. Фантазиите му щяха да разпалят сексуалния му плам и тя се молеше да може да зачене. Онова, което я притесняваше, беше настроението му.

Ангарад разбираше, че той навлиза в едно от психичните си разстройства и това истински я тревожеше. Освен това го чу да говори за прием, който ще даде в Истанбул следващия уикенд, а тя нищо не знаеше за това. Какво ли ставаше в неговата глава, чудеше се тя. Наблюдаваше го внимателно, постоянно отвличаше вниманието му и така го предпазваше да не се изложи пред Гриша, неговия ценен делови партньор, който не можеха да си позволят да загубят. А той беше горд човек и не би пропуснал да отмъсти, ако бъде обиден. Много лесно можеше да се превърне в безмилостен враг.