Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (36)

35.

В лондонския апартамент на Ем нямаше нищо лигаво момичешко, макар да го беше описала така. Тъкмо обратното, помисли си Лари. Беше семпъл, без никакви финтифлюшки. Разкриваше изискан вкус, докоснат от човек със специално отношение към античните мебели, материи, картини и произведения на изкуството. Той остана много изненадан, когато Ем му каза, че сама го е обзавеждала.

Апартаментът беше двустаен, ако не се брои кокетната кухня със сиви и бели плочки, оборудвана с всичко необходимо, и голямата баня. Имаше още една средно голяма спалня и хол, където той се намираше в момента, придаващ уникалната атмосфера на жилището. Лари бе поразен още щом го зърна.

Навън ръмеше, беше хладно утро в края на април. Лари обикаляше из стаята с чаша кафе в ръка, като все откриваше нови възхитителни неща.

Ем бе отишла на делова среща, а той с удоволствие остана сам, за да си почине на спокойствие. Бе приключил със снимките и оставаше само монтажът. С удоволствие бе участвал във „Влюбената Коко“, приемаше го като щастливо преживяване, партнираше си с известни актьори, под режисурата на блестящ режисьор.

Странното му хранително отравяне бе забравено, но вече внимателно подбираше какво да яде.

Съвсем скоро му бяха предложили участие в една пиеса в Уест Енд, ала се колебаеше дали да приеме, защото не му се искаше да е обвързан за предстоящото лято. Искаше да отиде някъде с обожаваната си съпруга — на „меден месец“, както се бе изразила тя.

Лари се приближи към камината от френски варовик и се загледа в картината над нея, една от любимите му в този апартамент. Тя представляваше млада жена, седнала на табуретка в огряна от слънце стая, леко обърнала глава, така че част от лицето й оставаше в сянка, а по голия й гръб се диплеше шал. Нарисувана от Турел, съвременен френски художник, картината разкриваше великолепие от цветове: розово и прасковено, млечнобяло и жълто, различни нюанси на синьо, землисто и червеникавокафяво. Изглеждаше толкова реалистична, че Лари имаше чувството, че ако протегне ръка да докосне жената, кожата й щеше да е топла от слънцето.

След малко се отдалечи и се разположи в едно от големите кремави канапета пред камината, отпиваше кафе, оглеждаше се и се наслаждаваше на банановия цвят на стените, на мебелите в провансалски стил, избрани от Ем.

Стаята изглеждаше различна и заради размера си — голяма с тавани, високи над три метра, с което му напомняше за къщите от елизабетинската епоха.

Ем бе разделила помещението на три зони: ниска мебел пред камината; трапезария в лявата част, близо до вратата на кухнята, а от дясно, където имаше огромен прозорец, бе разположила библиотека по цялата стена от горе до долу. Бюро, канапе, столове и телевизор допринасяха за уюта на този кът.

Звънът на телефона го накара да стане и да отиде до библиотеката. Вдигна слушалката и чу гласа на майка си.

— Лари, скъпи! Можем ли да отложим обяда за малко по-късно? — Майка му очевидно бързаше, тъй като дори не го поздрави.

— Добро утро, мамо. Да, разбира се. Звучиш притеснена. Всичко наред ли е?

— О, да, просто съм малко притисната с времето, скъпи.

— Да помогна с нещо?

— Не, не, ще се оправя. Сутринта нещо не успях да се организирам, а сега закъснявам за друга среща.

— Как е татко?

— Вече е както обикновено, казвам го с облекчение. Ще ти разкажа, когато се срещнем. Каза в „Каприс“, нали?

— Да. В дванайсет и половина? Правилно ли съм разбрал?

— Да, точно така. Ще се видим скоро, скъпи — и тя моментално затвори.

Той погледна слушалката усмихнат и я постави на мястото й. Продължи да мисли за майка си, докато миеше чашата си от кафе в кухнята. Тя беше една енигма, подобно на баща му.

Отиде в спалнята, за да вземе душ и да се преоблече. Вече беше единайсет, отбеляза той, като погледна часовника на скрина. Загледа се в снимките, подредени върху него — все на хора от семейството.

Досега се бе срещнал с всички, с изключение на по-голямата й сестра, тя живееше главно в Париж. Родителите й ги бяха поканили на вечеря още с пристигането им в Лондон в началото на месеца и той се влюби в майка й, която се оказа точно обратното на онова, което бе очаквал. Бе чувал, че е хубава и умна, но остана впечатлен от обаянието й, от липсата на поза и претенции. Като бе признал това на Ем, тя го бе изгледала странно и после се бе разсмяла.

— Тя е просто една обикновена жена, която е много, много специална.

— Всъщност блестяща — поправи я той.

Беше се зарадвал на срещата с по-големия й брат, с когото отдавна бяха добри приятели и имаха много общи интереси.

Когато майка му ги покани на вечеря, той бе направил някои промени в организацията. Бе зачеркнал Миранда и Томас, остави само Хорацио и Порша, също и родителите си, разбира се. За радост Едуард беше в Лос Анджелис и, както стана ясно, никой не искаше присъствието на Миранда и Томас. Майка му обясни, че ги бе поканила само от учтивост.

Родителите му бяха прекратили постоянните си разправии и той очакваше да научи на обяд подробностите. Да се надяваме, промърмори той под носа си. Тя вече два пъти променяше плановете, откакто се бе върнал в Лондон.

 

 

Ем стоеше пред известния магазин в Найтсбридж. Вдигнала глава нагоре, тя прочете „Хартс“. Основан от Ема Харт през 1920. Адашка. Завладя я гордост, тя отвори вратата и влезе. Докато обикаляше етажа със забележително разнообразие на козметика, гордостта й отстъпи място на истинско удовлетворение. Тя се бе справила сама, бе изградила голяма кариера на супермодел без помощта на семейството си. Точно както бе направила първата Ема много отдавна. На лицето й грееше щастлива усмивка, докато отговаряше на поздравите на продавачките, за които тя беше само супермоделът Ем.

— Тя тук ли е, Кони? — попита Ем.

Обърната с гръб към вратата, Кони Уейн се стресна, завъртя стола си и възкликна:

— Ем! Изплаши ме! Не те чух да влизаш.

— Промъкнах се безшумно — отговори й с усмивка Ем.

— Да, виждам. Поздравявам те. Сега ти си известният човек в семейството. — Кони скочи, заобиколи бюрото и двете жени се прегърнаха. Личната сътрудничка на сестра й обясни: — Тя си е в офиса и те очаква. Да й кажа ли, че си тук?

Ем поклати глава:

— Остави ме да стресна и нея. — Тя се усмихна на Кони, спря се пред вратата, отвори я тихичко и се вмъкна при сестра си.

Ем се спря на вратата. Видя, че Бърди стои в средата на офиса, с лице към камината и говори по мобилния си телефон. Затвори възможно най-безшумно, направи няколко крачки, благодарна заради плътния килим. Не беше издала нито звук. Сестра й нямаше представа, че тя стоеше на една крачка от нея.

Ем изчака да приключи разговора и каза:

— Здравей, Бърди, мила.

Сестра й подскочи стресната, както Кони, обърна се и извика:

— Ако не престанеш да ме наричаш така и аз ще ти измисля име, което няма да ти хареса.

— О, няма да го направиш, душичке — ухили се Ем. — Много ще ми е неприятно.

— Както и на мен. Това ми го лепна, като беше едва на четири годинки или някъде там.

Двете се разсмяха и се прегърнаха силно.

— Боже, толкова ми липсваше, Ем. Осъзнавам това всеки път като те видя. Чудесно е, че се отби. Само мисълта, че си в Лондон ме кара да се чувствам спокойна и щастлива. Ела да седнем край огъня. Тази сутрин беше много влажна и мрачна и когато дойдох в шест, знаех, че ще е от онези дни, когато ми е нужен огън, преди да си тръгна за вкъщи.

— Тук си от шест часа! Не мога да повярвам, че продължаваш да го правиш.

— Е, не го правя всеки ден. Но тази сутрин имаше проблем и се наложи.

— Проблем в шест сутринта? Кой, за бога, е бил тук преди теб?

— Един от мениджърите. Но да не губим време с проблеми, които вече реших. Как е Лари?

— Страхотно. Доволен е, че приключи с филма, въпреки че му харесваха сценарият и екипът. Мисля, че наистина му беше забавно.

Ем седна на канапето, а сестра й отиде и се настани с гръб към огъня както обикновено.

— Прегледах разчетите, които ми даде миналата седмица, Ем, също и плановете ти, и мисля, че можеш да направиш нещо велико, много комерсиално. Но имам няколко въпроса.

— Пропуснах нещо — спря я Ем. — Трябваше да ти обясня, че бих могла да се заема с тази линия продукти не по-рано от 2009 или 2010, защото дотогава имам договор с Жан-Луи Тремон. Освен че съм юридически обвързана, през тези две години ще изкарам около десет милиона долара.

— Току-що отговори на един от въпросите ми.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на нея — прекъсна я Ем, загледана в сестра си. — Приликата е поразителна. На колко години е била, когато е рисувана?

— На трийсет и няколко, малко по-възрастна, отколкото съм аз сега. Мама сигурно знае точно на колко е била баба, когато е позирала за този портрет. Преди да се роди мама, разбира се, но все пак тя е експертът.

Ем замълча за момент, приковала поглед върху картината на толкова известната си прабаба — красавицата с червена коса и зелени очи. Сестра й беше нейно копие; тази изключителна прилика всъщност изглеждаше странна. Като се покашля, Ем попита:

— Е, какви са другите въпроси?

— Чудех се дали имаш дългосрочен план и по-точно, мислила ли си за други продукти, освен за парфюма, тоалетната вода и лосиона за тяло? Някаква козметична линия?

— Имам някои интересни идеи. Ще се отклоня за малко — какво мислиш за името „Ем като магия“?

— Харесва ми. Харесва ми и просто „Ем“. Но също ми допада „Магия“. Хубава е и семплата опаковка. Черни или прозрачни шишенца, изчистени етикети. Изглежда шик, различно. Според мен точната дума е младежко.

— Толкова съм доволна, Бърди.

— Радвам се за теб, Емси.

Ем простена:

— Добре. Примирие, Лин. Става ли?

Линет О’Нийл кимна.

— Има още нещо, което искам да обсъдим, скъпа, но едва ли сега е подходящият момент.

Ем смръщи вежди и тихо, разтревожено отбеляза:

— Изглеждаш толкова сериозна. Да няма проблем в семейството? Какво става?

— Не, не е чак толкова сериозно. Притеснявам се за нещо. Всъщност, не ми излиза от главата.

— Кое?

— Приемствеността… Кой ще заеме мястото ми, Ем? Кой ще управлява „Хартс“?

— Но ти не си престаряла, не си тръгнала да се пенсионираш — решително я прекъсна Ем. — Ти си на трийсет и три години, по дяволите. Повече от двайсет години се занимаваш с това, ако не и повече. Да не си полудяла.

— Ами ако нещо се случи с мен? Кой ще поеме… — Линет не се доизказа и твърдо погледна сестра си. — Ти би ли се заела? Би ли поела отговорността да управляваш магазините, които тя е създала? — Линет вдигна поглед към портрета на Ема Харт. — Не можем просто да я предадем.

— Бих го направила, Лини, ако се наложи, разбира се. Никога не съм бягала от отговорност. Ами братовчедките ни? И двете работиха тук, управляваха магазините заедно с теб и мама. Имам предвид, че те имат повече опит от мен. А пък и Дофината. Теса може да се завърне от Париж.

Линет поклати глава.

— Разговаряла съм с всички тях, по отделно и по различно време, естествено. Всички са ангажирани със съпрузи и толкова много деца, въртят къщи. Никой от тях не се интересува. Всъщност, остана само ти.

— Виж какво, Лин, не ми харесва как прозвуча, начинът, по който ми говориш — не, никак. Да не си намислила да се оттеглиш?

— Ем стана, приближи се до нея и я хвана за ръката. — Така ли е? — повтори тя и я погледна право в очите.

— Не, разбира се.

— Да не си болна от нещо сериозно, опазил Бог?

— Не ставай глупава — отговори Линет с типичната си непосредственост.

— Тогава защо подхващаш тази тема сега? Толкова е безполезно и…

Първият взрив беше толкова силен, че Линет и Ем бяха повалени по гръб. Няколко картини паднаха от стените, столове се прекатуриха, вази с цветя се затъркаляха на пода. Вторият беше още по-силен и всички стъкла в офиса на Линет се пръснаха.

Линет и Ем побързаха да се изправят на крака, спогледаха се уплашени и се спуснаха към вратата точно когато тя рязко се отвори.

Кони, ужасена и бяла като тебешир, изкрещя:

— Стана някаква експлозия.

Линет само кимна и се втурна покрай нея, отвори със замах вратата на стаята на Кони и побягна към първия етаж, към магазина. Ем я следваше по петите.

Навсякъде имаше нападали хора — някои ставаха от пода, други все още лежаха неподвижно. Линет видя да пристигат първите охранители и заедно се отправиха към „Кафезът“ — ресторанта, където тази сутрин около шест часа бе възникнал проблем. Какъв късмет, че нареди да затворят за този ден, а ако е необходимо и до края на седмицата.

 

 

Витрините и стъклената врата на известния ресторант бяха изпочупени, стелеше се пушек, а в задната част на първата зала Линет забеляза, че пламъци се надигат към тавана. Десет от охранителите на магазина бяха вътре и пръскаха с пожарогасителите, други шестима държаха маркучите и обливаха огнените езици с вода.

Саймън Барън, шефът на охраната на магазините „Хартс“, вече беше отвън и тичаше към Линет и Ем. Те замръзнаха на място, щом го видяха. Лицето му бе изопнато, в очите му личеше тревога. Трябваше да мине около минута преди двете жени да си поемат дъх.

— Добре ли сте? — загрижено ги попита Саймън и хвана грижовно ръката на Линет. — Тъкмо идвах да ви търся.

Тя кимна, все още задъхана.

Саймън се обърна към Ем със същата загриженост:

— Как се чувстваш, Ем? Някакви проблеми?

— Никакви — успокои го тя и додаде: — Освен натъртванията. Взривът ни хвърли на земята. Беше ужасно силен. Какво се случи? Да не е станала газова експлозия в кухнята?

— Не знаем — отвърна Саймън. — Пожарникарите и полицията идват насам. Ще разберем по-късно. Но изпратих там нашите хора веднага, защото се страхувах, че тази част от залата и офисите могат да пламнат.

— Слава богу, че си го направил — възкликна Линет. — Добре си се справил, Саймън. Какъв късмет, че реших днес да не отваряме ресторанта.

— Каза ми, че имало проблем с тръбите — Саймън я загледа въпросително. — В кухнята миришеше лошо. Знам, че е глупаво да питам, но сигурна ли си, че не е имало някъде изтичане на газ?

— Абсолютно. Както бяха сигурни и управителят на ресторанта и отделът за поддръжка. Имаше запушване по канализацията. Сериозно запушване. Но водопроводчиците успяха да прочистят повечето от тръбите до десет часа. Все пак реших да не отваряме днес, защото знаех, че миризмата ще се усеща още. От опит съм се научила, че е нужен поне един ден, за да се промие добре канализацията. — Тя впи очи в Саймън и внимателно, с прикрита тревога попита: — Имало ли е водопроводчици в ресторанта, когато е станала експлозията?

— Не. По щастлива случайност тримата, които са работили в кухнята, са решили да си вземат обедната почивка в единайсет. Не е имало никого в момента на експлозията. Но има ранени, Линет.

— Служители на „Хартс“? — изстреля незабавно тя.

— Повечето. За съжаление няколко клиенти са били повалени от взривната вълна. Няма жертви, само леки наранявания.

— Искаш да кажеш, че няма сериозно ранени? — недоверчиво го попита Линет.

— Доколкото знам, нито един човек не е пострадал тежко. Обаче има хора, които се нуждаят от помощ. Може да имат счупвания, някои от тях са в шок, други са силно натъртени, такива неща.

— Сигурно линейките идват насам — обади се Линет, очаквайки потвърждение от Саймън.

— Да, всичко е направено. Сега само трябва да почакаме. О, виж, Линет, пристигнаха пожарникарите и полицията. — Той хвана покровителствено ръката на Линет и заедно с Ем ги поведе извън димящия ресторант към щанда за спално бельо, който се намираше наблизо. — Да пуснем експертите веднага. Сега се връщам — обеща той.

Линет кимна, сграбчи Ем за ръката, за да я дръпне навътре, и се обърна към Саймън:

— Ние ще чакаме тук. Ела да ме повикаш, ако има нужда от мен.

Щом останаха сами, Ем изохка:

— Това, което се случи, е ужасно. Но не е ли истински късмет, че си затворила ресторанта? Много хора можеха да бъдат сериозно ранени, а може би и убити.

Сестра й кимна.

— Точно за това мислех и аз през последните петнайсет минути — произнесе тя с дрезгав глас. — Сигурно звучи глупаво при тези обстоятелства, но извадихме голям късмет.

След петнайсет минути Саймън Барън се върна при Линет с двама служители на Скотланд Ярд. Единият беше инспектор Ярдли, другият — капитан Гибсън от отряда за борба с тероризма, който обясни, че в „Кафезът“ са избухнали две бомби и има подозрения, че са дело на терористи.

Инспектор Ярдли заговори пръв:

— Очаквах някой от големите универсални магазини да бъде ударен, госпожо О’Нийл. Всички магазини са мишени напоследък, по общоизвестни причини. Съжалявам, че това се случи на „Хартс“. — Той поклати глава и я погледна със съчувствие. — За съжаление, ще се наложи да проверим целия магазин етаж по етаж, за да сме сигурни, че няма други бомби. Опасявам се, че ще трябва да затворите „Хартс“. Засега.

— Разбирам — тихо отговори Линет. — Господин Барън ще уреди това да стане веднага, инспекторе. Колко време ще трябва да остане затворен?

Инспектор Ярдли погледна капитан Гибсън.

— Какво предвиждаш, Бил?

Капитанът обясни:

— Това е голям магазин, госпожо О’Нийл. Можем да повикаме подкрепление и да работим цяла нощ. А вероятно и утре сутрин, ако се наложи. Днес е сряда. Да кажем утре следобед? Или най-късно в петък сутринта?

Тя кимна:

— Благодаря, капитан Гибсън, благодарности и на вас, инспектор Ярдли. Господин Барън ще ви съдейства с всичко необходимо, за да освободите магазина от хора.

Двамата полицаи си тръгнаха и Линет почувства облекчение, че си имаше Саймън Барън. Винаги се бе чувствала по-сигурна, щом той бе наблизо. Шефът на охраната на „Хартс“ беше най-добрият в бизнеса.