Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (22)

21.

Ем беше притеснена, почти гневна. През последните няколко дни не можеше да се свърже с Лари. Не отговаряше на съобщенията й, не й се обаждаше, неясно защо. Просто не разбираше какво става с него.

Седеше на леглото си в къщата на Джо, загледана в пространството с телефона в ръка, мислите й препускаха. Погледна часовника си за хиляден път. Беше осем и половина, събота сутринта. Преди пет минути се бе опитала да се свърже с него по мобилния му телефон, но беше изключен. След това бе позвънила в хотел „Четири сезона“ в Торонто и бе помолила да я свържат със стаята на господин Лорънс Вон. Телефонът бе звънял, звънял и накрая тя ядосано бе затворила.

Прехапа устната си, докато се чудеше какво да направи, после осъзна, че няма какво. Така или иначе днес трябваше да се върне в Ню Йорк, след като бе прекарал две седмици с баща си в Торонто.

Притесняваше я фактът, че Едуард бе пристигнал в Канада преди седмица, много по-рано от очакваното. Нищо чудно, че играеха на гоненица по телефона от понеделник. Сигурно Едуард изкарваше яда си върху Лари. Явно е имал по-приятни занимания от това да се прави на добър син.

Но защо бе пристигнал по-рано от предвиденото? Хич не си го и помисляй, заповяда си тя. Стана, пъхна телефона в джоба на джинсите си и слезе в кухнята.

Докато си правеше кафе, продължи да мисли за Лари. През първата седмица от заминаването му в Торонто се бяха чували по два пъти на ден, а след последния уикенд изобщо нямаха връзка. Може Лари да е имал проблеми с баща си. Тази мисъл й се стори глупава и я отхвърли. Лари й бе казал, че баща му е в съвършено добра форма, затова отдаде внезапното му мълчание на пристигането на брат му.

Лари се връщаше този следобед и скоро всичко щеше да се изясни. Просто й трябваше още малко търпение. Нямаше да му звъни отново, за да не досажда. Беше сигурна, че ще й се обади в мига, в който влезеше в апартамента си на Бийкман Плейс, нямаше никакво съмнение.

Ем седна на масата до прозореца с голяма чаша кафе и се почувства малко разочарована, че не бе могла да сподели добрите новини с годеника си. Годеник! Да, точно това бе той, а скоро и съпруг. Даваше си сметка, че щеше да се наложи да му каже коя е всъщност преди да стигнат до кметството и да се обвържат завинаги. Ако се омъжеше с фалшиво име, бракът нямаше да е законен. Чудеше се как щеше да реагира, когато му признаеше, че името й не е Мари Марсдън.

— Здрасти, здрасти, здрасти! — долетя веселият глас на Джо, която се втурна в стаята, усмихната и кипяща от енергия.

— Добро утро, в добро настроение си — отбеляза Ем и се усмихна на свой ред. — Тъкмо направих кафе, топло и ароматно.

Джо кимна.

— Сега ще си налея. Между другото, снощи с Джеймс позакъсняхме, та не се учудвай, ако след малко се появи тук.

— Ще ми е приятно да го видя.

— Имам страхотни новини — погледна я Джо, докато пълнеше чашата си с кафе.

— С Джеймс сте се сгодили — предположи Ем и се надяваше да е права.

— Не, още не — Джо се настани срещу Ем, приведе се над масата и обяви: — Но ако ми предложи, ще кажа да.

— Приятно ми е да го чуя, иначе бих те убила. Е, какви са новините?

— Снощи ми се обади Анет Лейзънби. Съвсем си е жива и здрава. И е в Рим! Какво облекчение, че най-после се обади.

— Сигурна съм, а разказа ли какво се е случило? Защо е мълчала толкова дълго? — попита Ем, внезапно завладяна от любопитство заради една почти непозната жена.

— Да. Получила тежък бронхит и била много зле. Мисля, че само благодарение намесата на Джеймс, се измъкна.

— Не знаех, че се е заел със случая — изненада се Ем.

— В известен смисъл… Обади се на свой познат в Пакистан и го помоли да провери какво става — Джо повдигна рамене и завъртя очи. — Само това знам. Джеймс не ми каза нищо повече.

— Сигурно, не би ти казал. Обзалагам се, че е страхотно да познаваш такъв човек, когато изпаднем в подобна ситуация. Вероятно хора като Джеймс действат на принципа, че колкото по-малко знаеш за някой проблем, толкова по-добре за теб. Не си ли съгласна?

— Ами, да. — Джо се покашля и смени темата: — От зрънцата информация, които ми подхвърли, оставам с впечатление, че вече работиш по първия си ангажимент. Изглежда ми страхотно?

Ем се усмихна.

— Много съм щастлива да ти призная, че е така, и съм страшно развълнувана. Благодарение на Люк и снимките, които ми направи, ще подпиша договор с Жан-Луи Тремон. Ще участвам в ревютата му в Париж през януари и февруари.

— Поздравления! — извика Джо, скочи от мястото си, обиколи масата и прегърна Ем. — Толкова се зарадвам за теб, наистина. Заслужаваш този шанс.

— Джо, трябва да ти кажа нещо. Ще освободя стаята си през декември. Ще живея в Париж. — В гласа й се долови тъжна нотка. Тя погледна приятелката си и въздъхна: — Съжалявам.

— Няма никакъв проблем — увери я Джо. — Обаче ще ми липсваш. Имам усещането, че ще бъда постоянно с Джеймс — женени или не, и вярвам, че ще поиска да живеем тук заедно. Сами. Опитвам се да обясня, че вече няма да е нужно да давам стаи под наем.

— Ами Анет? — попита Ем.

— Тя спомена, че ще остане в Рим, макар да не обясни защо. Радвам се, че всичко е наред при нея. Кажи как Лари прие новината за твоята работа?

— Радва се за мен. Ще отидем заедно в Париж през декември — довери й Ем, без да влиза в подробности, вярна на принципа си да не обсъжда личния си живот.

Джо й се усмихна.

— Хей, имам страхотна идея! Защо не се ожените, преди да поемете към новия си живот в Париж? Не е ли блестяща мисъл?

— Така е, ще помисля за това.

Джо изтича нагоре да види какво става с Джеймс, като се чудеше на глас дали не е заспал отново. Ем остана сама на кухненската маса да допива кафето си, потънала в мислите си.

Беше странно, че в ума й се въртеше Анет Лейзънби, която всъщност изобщо не познаваше, и установи, че изпитва облекчение, задето журналистката щеше да се изнесе и да живее в Рим. Анет се бе оказала едно притеснение за Джо, особено след като майка й постоянно й звънеше, за да споделя тревогите си и да я моли за помощ.

— Никоя от нас не е бавачка за останалите — бе заявила Ем и Джо се бе съгласила. Въпреки това от състрадание и желание да помогне бе включила и Джеймс в схемата.

Ем го познаваше, но не от дистанцията на времето. Инстинктът й подсказваше, че той бе почтен човек и има съвест. Явно имаше възможност да се намеси. Като бивш агент на МИ-6, действащ извън Англия, сигурно разполагаше с информация и контакти, така че бе направил всичко възможно заради Джорджиана. Възхищаваше му се заради това. Радваше се, че две сродни души се бяха намерили.

А за Анет Лейзънби Ем мислеше, че е постъпила безразсъдно, като бе заминала за Афганистан, когато в страната имаше размирици, но пък така постъпваха разследващите журналисти. Излезе в малката градина отзад и седна на металния стол на верандата.

Коя съм аз да я критикувам, запита се тя. И аз постъпих така, хвърлих се в обятията на Лорънс Вон, а той дори не знае истинското ми име. Лъгах го, без да се замислям. Отдадох му се напълно.

Ем разбираше, че Лари живее в Ню Йорк защото градът му харесва, но си даваше сметка, че вероятно иска да държи семейството си на дистанция. За него Едуард Вон представляваше опасност и тя се надяваше да не е имало кавги между тях в Торонто.

Лари не вярваше, че е по-добър от другите актьори в семейството. Миранда, която беше сценограф, единствена правеше изключение. Преди отпътуването му за Канада, Ем бе спорила с него и дори малко грубо му бе показала, че според нея е по-талантлив от тях, дори от баща си, чиято игра й е струваше превзета и помпозна. Сър Никълъс Вон бе един от великите актьори-рицари, ръкоположени от кралицата, заедно с такива имена като Антъни Хопкинс, Майкъл Кейн и Шон Конъри, цяла звездна плеяда от едно велико поколение.

Лари е най-добрият, каза си тя. Не, не е най-добрият, той е по-добър от най-добрия. Само майка му можеше да мери талант с неговия. Защо той не можеше да прозре това? Защо бе толкова уязвим пред тях? Защо позволяваше да го нараняват? Защо винаги бе невероятно лоялен?

О, Боже, точно тя ли ги приказваше тези? Каквото и да се случеше с нейните близки, тя би застанала зад тях, би се сражавала за тях, би ги защитавала, би умряла за тях, ако се наложеше, независимо какво са й причинили в миналото, защото е било неволно. И двамата с Лари произхождаха от многолюдни семейства. Тя затвори очи и се опита неуспешно да спре спомените си.

Внезапно задуха лек ветрец и разпиля косата по лицето й. Тя отвори очи, поизправи се на мястото си и примигна срещу ярката сутрешна светлина. Беше ведър ден с ясносиньо небе и златисто слънце, необичайно топъл за края на октомври, истинско циганско лято. Това, както винаги, й напомни за майка й, която толкова обичаше този сезон.

Тогава Ем се разсмя на глас, като си помисли колко ще бъдат поразени, когато им съобщи за Лари. Колко пъти я бяха занасяли като малка заради увлечението й по него, след като го бе гледала в „Хамлет“.

В известен смисъл я натъжаваше фактът, че не може да сподели с тях. Щом се оженеха с Лари, щеше да им каже, преди да се разчуе новината. Не можеше да се опази тайната дълго.

Ем беше сигурна, че щяха да го харесат. Щеше да ги спечели с чара си, не със слава, нито пък с красота.

Мислите й отново се завъртяха около Лари. Къде си? Защо не ми се обаждаш? Избягваш ли ме? Какво става?

Не намираше обяснение и притеснението и разочарованието й преминаха в тревожно очакване.