Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (11)

10.

Той вървеше към нея.

Гостите бяха пооредели и стаята изглеждаше почти празна. Тя стоеше в очакване, следеше го внимателно, както преди малко бе правил той. Не откъсваха погледи един от друг.

Струваше й се, че няма никой друг, освен него. Стомахът й се сви на топка, а когато застана пред нея, сърцето й замря.

Лицето му не трепваше, застинало в каменно изражение, но погледът му я пронизваше. Очите му бяха наситеносини, с цвят на метличина, също като ризата му. Знаеше, че те виждат единствено нея.

Най-сетне той проговори:

— Казвам се…

— Знам кой сте — прекъсна го тя.

— Аз също знам коя сте вие — отвърна той и се усмихна.

Откровено смаяна от това изказване, Ем пое дълбоко въздух, за да се овладее:

— Така ли?

Той протегна ръка, хвана нейната и я задържа.

— Да. Вие сте жената на мечтите ми, която търся цял живот.

Тя се отпусна с облекчение. При друг случай би си помислила: „Добре си е научил репликите“ и бързо и цинично би го сложила на място. Не и този път. Не и него. Вярваше му, вярваше на всичко, което казваше.

Той се наведе към нея:

— Макар да трябва да си призная, че не зная името ви.

— Мари Марсдън, но ме наричат Ем.

— Ем и Ем? — палаво проблеснаха очите му.

— Не — засмя се тя, приковала поглед в лицето му, лице, което носеше в сърцето си от малко момиченце. — Просто Ем е добре.

— На колко сте години?

— Достатъчно голяма — отсече тя и повдигна вежди. — Това беше доста груб въпрос.

— Да, сигурно така го приемате, особено с вашето възпитание — той й се усмихна лукаво.

Тя пренебрегна изказването му и продължи:

— Аз обаче знам вие на колко години сте, на трийсет и пет, така че сте дванайсет години по-възрастен. Но за мен цифрите нямат значение.

— Нито за мен.

— Всъщност знам доста неща за вас.

— Не съвсем всичко, искрено се надявам — възкликна той и я погледна с престорено отчаяние.

— Достатъчно.

— И как така знаете толкова много за мен? — той повдигна въпросително едната си вежда.

— Гледах ви в „Хамлет“ и веднага си паднах по вас. Трябваше да науча всичко.

— Много се радвам! — той я огледа преценяващо.

— Когато бях на десет — уточни бързо тя, после се наведе към него и добави: — Копнеех за вас.

— А сега?

— Не, разбира се! Вече съм голяма жена.

— Колко жалко.

— Остарях — произнесе бавно Ем и му се усмихна загадъчно.

— Придружава ли ви някой?

— Не. Е, не е съвсем вярно. Дойдох с приятелката си Джо. Някъде тук е. А, ето я там, до камината.

Той проследи погледа й и прошепна:

— Красивата блондинка ли?

Ем кимна.

— А защо сте тук? Познавате ли Айрис? — поинтересува се той.

— Не. Приятели сме с Дакс, почетния гост.

— А, да, новото протеже на Айрис. Говори се, че е добър актьор. Вярно ли е?

— Не знам. Това има ли значение в наши дни?

Той долови горчивата нотка в тона й и се засмя:

— А вие, госпожице Ем? Актриса ли сте?

— Не, аз съм модел.

Той леко се отдръпна от нея, гледаше я вторачено, безмълвно.

Тя на свой ред го погледна дръзко.

Изведнъж думите загубиха значение. Стояха погълнати един от друг. От всички страни долитаха разговори, хората се движеха наоколо, а те стояха загубили усещане за света. Той продължаваше да стиска ръката й и я притисна до гърдите си.

Накрая наруши мълчанието с много нежен глас:

— Ти си жената… Жената, с която искам да избягам… Хайде да го направим.

— Сега?

— Да, разбира се, сега. Ако не сега, кога? Да отидем на пустинен остров и да заживеем сами, далече от всички.

Тя отново забеляза игриво пламъче в погледа му, долови смях в мелодичния му глас.

— Не мога да оставя тук Джо — запротестира тя.

— Не можем да я вземем с нас! — усмихна се той. — Нали знаете двама са малко, трима са много. Хайде да излезем в коридора, там е по-спокойно, и да решим какво да правим.

Той я поведе през стаята и щом се озоваха в коридора, облегна се на стената и я придърпа плътно към себе си.

Ем се разтрепери, не й достигаше въздух. Беше толкова близо до човека, пленил я още като дете. Той си бе останал неин идеал и винаги бе сравнявала останалите мъже с него.

Той нежно я попита:

— Добре ли си?

— Добре съм — гласът й прозвуча глухо.

— Не искам да оставаме тук. Пренаселено е. Искам да съм само с теб. Ти не искаш ли това?

— Да — прошепна тя.

— Значи се разбрахме. Ще те заведа на някое тихо местенце да вечеряме. Имам нещо предвид.

— Добре — започна Ем и после замълча. — Джо идва насам с Джеймс Кардиган.

— Ще ги отпратя, не се притеснявай — увери я той.

В продължение на десетина минути Джо бе наблюдавала Ем, очарована от поведението й, от начина, по който разговаряше с Лорънс Вон. Беше забелязала, че известната филмова звезда се устреми към Ем още в мига на пристигането си и двамата се бяха разговорили като стари приятели. Може би наистина са, реши Джо. Все пак и двамата са англичани. Когато с Джеймс се приближиха към тях, Джо попита:

— Познаваш ли го, Джеймс?

— Само от синия екран. И по име — отвърна Джеймс, — но трябва да призная, че съм му истински почитател. Той е един от най-великите актьори в наши дни. Никой не е играл Хамлет по-добре от него, освен може би Кристофър Плъмър. Красив кучи син. Нищо чудно, че жените се прехласват по него.

Включително Ем, помисли си Джо и пристъпи напред усмихната.

— Сигурно сте стари приятели, както се унесохте в приказки.

— Всъщност се оказахме много стари приятели — заяви той и дари Джо с една от най-пленителните си усмивки.

Ем бързо се окопити и се обърна към тях:

— Джо, Джеймс, да ви запозная с Лорънс Вон.

След като тримата си стиснаха ръцете, Лари продължи уверено:

— Опитвам се да уговоря Ем да дойде с мен на вечеря, но не й се иска да ви остави сама, Джо.

— О, моля те, не се притеснявай за това, Ем — побърза да се намеси Джеймс. — Аз ще се погрижа за нея. Ще го правя винаги. Нещо против, Джо?

— Не, разбира се, Джеймс.

 

 

Взеха такси до ресторанта в Ейтис, наблизо до Лексингтън. В колата той се почувства напълно завладян от нея, тръпнеше да я вземе в прегръдките си, да я притисне силно, да я целува страстно.

Успя да устои на импулса и вместо това бе стиснал ръката й, както в апартамента на Айрис Ингерсол.

Лари не искаше да я изплаши, макар да беше забелязал, че тя не е от младите жени, които лесно се плашат. Изглеждаше му самоуверена, независима и смела. Да, това беше: нейното безстрашие го интригуваше и му харесваше, привличаше го.

Сега, седнал срещу нея на ъгловата маса в „Льо Рефюж“, негово любимо убежище, Лари се усмихна на себе си, като се сети за закачката им отпреди малко. Тя се владееше добре, бързо включваше и беше дръзка. Точно това му харесваше най-много, правеше я различна, неповторима, отличаваше я от другите жени, които познаваше.

Изведнъж си помисли, че е извадил голям късмет тази вечер. Почти се беше отказал от купона на Айрис. Чувстваше се изтощен и депресиран и цял ден се бе чудил дали да дойде. В последния момент реши, че трябва да се появи заради Айрис — това бе най-малкото, което можеше да направи. Обръсна се, взе си душ, преоблече се и отиде. Още с влизането си бе съзрял Ем.

Веднага, неустоимо привлечен, се бе насочил към нея с намерение да я грабне за себе си. Усещането беше толкова завладяващо, че го стресна и той осъзна, че не е изпитвал нищо подобно досега.

Странно явление е привличането. Винаги започва с мощното плътско желание, с очарованието от нечия физика, извивката на челото, очертанията на скулите, устните, маниерите, всичко това кара сърцето да трепти.

За съжаление рядко характерът съответстваше на физическото съвършенство, а безхарактерните жени бързо му омръзваха. Той обожаваше красиви жени; от друга страна, красотата никога не му бе достатъчна. В крайна сметка беше скучна. Тъкмо затова винаги бе отминавал нататък, така и не се бе женил за жените в живота си.

— Гледаш през мен, Лари — въздъхна Ем и остави менюто.

Той побърза да отговори:

— Съжалявам, скъпа. Просто си мислех колко съм щастлив, че си тук тази вечер и че те открих.

— Наистина ли? — попита тя, докато го оглеждаше с голям интерес, леко склонила глава настрани.

— Разбира се. Не бих го казал, ако не го мислех. Сигурно и ти се чувстваш така?

Тя само кимна с прикован в него поглед. На меката светлина в бистрото очите му изглеждаха още по-наситеносини и пленителни. Какъвто беше самият той. Още като дете образът му я беше омагьосвал от сцената или от екрана.

— Тази вечер се срещнахме за първи път — сподели Лари, — а имам странното чувство, че те познавам, Ем.

— Може би, защото съм половин Одри.

— Какво, за бога, означава това? — учуди се той.

— Според някои приличам на Одри Хепбърн. Но само отчасти.

— Като се замисля, има прилика. Но не е това. Виждал съм те някъде.

— Може да сме се срещали в някой друг живот — подхвърли тя със закачлив тон.

— Може би. — Той отклони поглед, загледа се в пространството и после отново я погледна със събрани вежди.

— Не сме се срещали преди, Лари — настоя тя.

— Ако се е случвало, нямаше да се отървеш, можеш да си сигурна.

Ем поклати глава и се засмя, а очите й блеснаха от щастие.

— Звучи необмислено.

— В какъв смисъл.

— Току-виж съм се хванала за думите ти — едва чуто отговори тя.

— На това се надявам. — Лари я погледна замислено и се пресегна да хване ръката й, която бе отпуснала на масата. — Надявам се това да е начало… на нещо специално, Ем, наистина. Тази вечер чу от мен някои неща, които сигурно са ти прозвучали странно, но те уверявам, че досега не съм ги казвал на друга жена. Повярвай ми.

Тя стисна здраво ръката му и промълви с приглушен глас:

— Вярвам ти и не само за нещата, които ми каза — лекичко му се усмихна и продължи: — Бих ти поверила живота си, Лорънс Вон. Казвам го сериозно.

— Винаги ще се грижа за теб. Обещавам.

Ем се наведе през масата и внимателно се взря в него — знаеше, че може да му вярва. С поверителен тон му призна: — Когато бях десетгодишна, те сънувах, Лари. Всяка вечер.

— А сега? — засмя се той.

— Сега не, разбира се! Това беше много отдавна, когато ти играеше моя зашеметяващ Хамлет. Толкова те харесвах, че ми се виеше свят.

— И как точно ме сънуваше? — подкачи я той, като се наслаждаваше на ведрото й настроение и свежо излъчване.

— Е, нали ги знаеш какво сънуват влюбените момиченца, разни сополиви истории.

— Дали някой ден ще се появя в сънищата и на порасналото момиче?

— Кой знае — отвърна му тя кокетно. — Надявам се.

— Можем да се обзаложим, че аз също се надявам.

Лари пусна ръката й, облегна се назад и каза:

— Имам чувството, че всеки, който те срещне, намира, че си специална.

— О, не ми се вярва… — не довърши тя, отпи глътка вино и измърмори: — Та аз съм обикновено момиче.

— Как не! — възкликна Лари и взе менюто. — Мисля, че е време да поръчаме. Реши ли какво искаш, Ем?

— Да. Ще взема писия на скара.

— Риба? Да не си отраснала на остров?

— Да. В Северно море. Също като теб — тя му намигна.

Очарован, той наведе глава и повика сервитьора, поръча писия на скара за двамата и бутилка „Монраше“. Щом останаха сами, Лари небрежно смени темата:

— Откога живееш в Ню Йорк?

— От няколко месеца. Опитах се да си намеря работа като модел, но без особен успех. Джо ми уреди среща с модния фотограф Франк Фарантино. Получи се добре. Направихме снимки. Именно той реши, че приличам на Одри Хепбърн, и каза, че това трябва да се използва. Неговата стилистка ме понагласи.

— Ти нямаш нужда от това! Никаква! Както и да е, той помогна ли ти с нещо?

— Франки замина за Мароко да снима модна фотосесия за някакво списание, но щом се върне, ще се заеме с кариерата ми — обясни Ем, после му разказа колко е талантлив Франки, при това надежден човек.

Лари се облегна назад, заслушан внимателно в приятния й, успокояващ глас. Искрено се наслаждаваше на компанията й. Тази млада жена му въздействаше по невероятен начин, в много отношения. С напредването на вечерта той усети, че присъствието й го прави истински щастлив, караше го да се чувства сякаш дълго е отсъствал от живота. Чудеше се как да я задържи при себе си завинаги.