Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (45)

44.

— Прекрасна вечеря, Теса, приготвила си всичко, което обичам — мило каза Лорн, като погледна близначката си през масата. — Особено ми харесаха горските ягоди, които навсякъде се намират толкова трудно.

Теса го погледна на свой ред с топлота:

— Наистина трябваше да обикалям за тези малки ценни горски ягодки. Един господ знае защо се намират толкова трудно. Радвам се, че ти хареса вечерята.

— Също да сме заедно, скъпа, и да си поговорим. Не се случва често напоследък да сме заедно, нали?

— Така е. Толкова се радвам, че реши да дойдеш и да ни гостуваш за няколко дни. Винаги имам да ти казвам толкова много неща. Или да те питам, което ми напомня, че исках да поговорим за Саймън Барън. Какво става между него и Лини?

— Нещо сериозно. И аз съм страшно щастлив от всичко това, Тес. Тя беше много самотна, а знаеш колко е инатлива и независима. Когато съм я канил да излезем, тя е все някъде по работа или отива в Пенистоун Роял. Обикновено работи.

Тес се разсмя и поклати глава удивена.

— Само си помисли, че и аз бях същата. Работохоличка, постоянно бях в магазина, с глава, забита в бюрото, или заета да препускам по коридорите или нагоре-надолу по етажите. Трябва да съм била доста ужасна.

— Не беше ужасна — възрази Лорн, — просто свръхамбициозна и решена да бъдеш Дофина, престолонаследница. А беше и много властна, понякога строга и трудносмилаема. Като гаден, стар чепик.

— Толкова ли бях зле? — засмя се тя и завъртя очи към тавана.

— Да. И добре че те запознах с моя скъп приятел Жан-Клод Делион. Той май успя да те хване натясно?

Тя се усмихна кокетно.

— Да, и плени сърцето ми само за минута пред цял Париж, когато раздаваше автографи на книгата си. И все още го владее. Винаги ще бъде негово, Лорн. Той е любовта на живота ми.

— Толкова съм щастлив заради теб. Имаш най-прекрасния брак на света. На мен, изглежда, много не ми върви напоследък — с жените, искам да кажа.

— Не е зле да побързаш, момко, иначе като нищо ще се превърнеш в свадлив стар ерген.

— Аз? — провикна се той и я зяпна с престорен ужас, после се изкиска. — Още нямам четирийсет, така че скоро няма да стана свадлив. Всъщност, нямаш ли някоя приятелка да ме запознаеш?

— Де да можех. Отклонихме се от темата, Лорн. Кажи за Лини и Саймън.

— Всичко е наред. Според мен това е най-хубавото нещо, което й се е случвало. Прекалено дълго тъгува по Джулиан. А със Саймън са сродни души. Винаги съм го харесвал. Свестен човек е. Ако използвам един от любимите изрази на Лини, самата доброта.

— Има красотата на гръцки бог. Голям хубавец, бих казала.

— Вярно е, освен това е много интелигентен и мъжествен. Нашата малка сестра ще бъде в добри ръце. И да не забравяме, че е израсъл под крилото на Джак.

— Как реагираха другите?

— Не мисля, че го правят. Приемат го за даденост. Джак го приема между другото, радва се за тях, същото е и с мама и татко. Дори долавям облекчение, особено в Пенистоун Роял.

— Прекрасно, щастлива съм заради нея; заслужава да има свой живот извън магазина. Този толкова изискващ магазин.

— Каза щастливата жена, отказалата се Дофина — измърмори под носа си Лорн, бутна стола си назад и стана да целуне сестра си. — Хайде да пием кафе в библиотеката.

— Ти върви, аз ще ти го донеса — нареди Теса и се изправи. Тя му направи жест да напусне трапезарията и добави:

— Аз ще го пия с коняк. Моля те, окажи ми честта, скъпи.

— Ще го направя — поклони се театрално той и тръгна към библиотеката. Винаги бе харесвал Кло-Фльори, прелестната къща на Жан-Клод от осемнайсети век, разположена в малък частен парк на края на гората Фонтебло. Бе идвал тук много преди да запознае близначката си с известния писател.

Лорн се приближи до френската врата, погледна към градината и си помисли колко е красива нощта: небето — черно кадифе, обсипано с искрящи звезди и една кръгла ярка луна. Романтична нощ за онези, които имат някого до себе си. Лорн Феърли се чувстваше самотен напоследък и завиждаше на сестрите си и техните любими.

Изведнъж в съзнанието му изплува Порша Вон. Беше красива жена и винаги успяваше да му завърти главата с вида и таланта си, но никога не бе проявявала интерес към него. Досега. Дали наистина беше интерес? Просто беше казала на майка си Пандора, че ще дойде на вечерята с Ем и Лари, ако и той е там. Е, може да е някакво начало. Той я харесваше, винаги я беше харесвал.

Теса се появи, понесла табла, и той отиде да я поеме, а после я постави на малката масичка от ковано желязо и дърво пред камината.

Теса попита:

— Искаш ли да запаля огъня? Трябва ми само кибрит. Трябваше да го направя по-рано, в къщата е толкова студено вечер, дори през лятото. — Тя потръпна. — Кой носи такива рокли от шифон в хладните пролетни вечери? Само аз, естествено. Да видим дали кафето ще ме стопли.

Тя го наля, добави сметана и подсладител и подаде една чаша на брат си:

— Какво става с коняка, сладурче? — подкачи го тя и му се усмихна.

— Веднага пристига, красавице. Кога се прибира Жан-Клод? — поинтересува се Лорн, като отиде до старата дървена количка, използвана за питиетата, взе една бутилка „Наполеон“ и сипа в две тумбести чаши.

— Около единайсет и половина или полунощ, мисля — отговори Теса. — Има прием в Елисейския дворец и после вечеря. Трудно е да се измъкне от тези ангажименти. Но Хаким ще го докара и ще има възможност да се отпусне по пътя насам. А и по това време няма движение — тя погледна часовника си. — Боже, вече е единайсет. Как лети времето.

След кафето и няколко глътки коняк Теса продължаваше да трепери: изправи се, отиде до бюрото на Жан-Клод и взе кутия кибрит.

Лорн отстъпи настрани и Теса се наведе, за да запали купчината хартии и съчки върху решетката. Огънят веднага пламна, запращя, разгоря се и пламъците лумнаха към комина.

Внезапно последва силна експлозия в комина, решетката и дървата се разлетяха из стаята. Огнеупорните тухли започнаха да се срутват надолу.

Теса и Лорн не разбраха какво се случи пометени от взрива. Лорн удари главата си в ръба на масичката, а Теса се стовари върху дебелите крака на една дървена маса. Двамата загубиха съзнание сред горящите дървета, разпилени от експлодиралата решетка.

Огънят бързо обхвана килима. Пламъците веднага се разпростряха по дългите завеси, после по летните калъфи на столовете. За минути стаята се превърна в пещ.

Пръв дойде на себе си Лорн. Побърза да се изправи на крака и осъзна, че якето му гори. Веднага го съблече, хвърли го на пода и се спусна към Теса. Видя, че шифонената й рокля гори. Без да мисли за ръцете си, той я разкъса, колкото успя, после хвана сестра си за краката и я извлече в коридора. Затвори вратата на библиотеката, за да ограничи пътя на огъня.

Въпреки че не му се искаше, се наложи да остави Теса и се втурна по коридора към кухнята. Наоколо нямаше никого, но той закрещя: „Пожар! Пожар!“ Напълни един съд с вода, тичешком се върна при сестра си и я плисна върху лицето, косата и раменете й, после отново се спусна към кухнята за още вода.

Пълнеше два съда, когато икономът Жерар се появи с уплашен вид, набързо навлякъл някаква риза.

— Пожар! — изкрещя му Лорн и излетя от кухнята. — Изведи всички навън. Първо донеси този съд с вода — сети се да му каже, докато тичаше към Теса.

Изсипа още вода върху нея, за да задуши тлеещата рокля. Тогава чу писъците на Адел:

— Мамо! Мамо! Какво става? — деветгодишното момиче трополеше надолу по стълбите, следвана от Кристабел, гувернантката на по-малките деца.

— Чичо Лорн, какво се е случило с мама? — плачеше Адел и се разпищя, когато видя безжизненото тяло на майка си и изгорялата шифонена рокля.

— Спри! Спокойно, Адел! — викна Лорн. — Ще се оправи. Качвай се горе и взимай малките. Давай! Върви! Ти също, Кристабел, не зяпай.

Двете се втурнаха, Жерар се появи, крещейки:

— Обадих се в полицията. И на „Бърза помощ“. Идват. Ето водата.

— Благодаря — каза Лорн и отново поля Теса. После коленичи и огледа сестра си, преглъщайки тежко. Косата и една част от лицето й бяха силно обгорени. Взе ръката й, сложи пръсти на китката и напипа пулс. Беше слаб, но стабилен. Изведнъж Теса простена, клепачите й се помръднаха. После застина. Той овладя страха си.

Погледна Жерар и нареди:

— Моля те, качи се горе и провери дали Адел извежда близнаците и Франсоа. — Тъкмо довършваше изречението, когато ги видя всичките да тичат надолу по стълбите, водени от Кристабел; зад тях идваше Адел, бяла като платно, ужасена.

Лорн стана да ги посрещне и ги изведе през входната врата в опит да ги предпази:

— Вървете и чакайте татко — каза им той и подбутна Кристабел. Не искаше да виждат обгорелите дрехи и коса на майка им, да не говорим за лицето й. Осъзна, че и краката й са силно пострадали.

Адел се колебаеше и той промълви по-мило:

— Трябва да си смела, скъпа. Заради мама. Ти си най-голямата, така че моля те, иди и се погрижи за сестричките си, наглеждай Клое и Констанс.

— Да, чичо Лорн, но…

— Без но. Върви, прави каквото ти казвам, скъпа.

Една от тригодишните близначки се отскубна от Кристабел и дотича до него. Той видя, че е Клое, макар че понякога бе трудно да ги различи.

— О, мамо, мамичко! — плачеше Клое и преди да успее да я задържи, тя вече пълзеше до Теса и нежно галеше ръката й. Лорн я грабна в прегръдките си и я изнесе навън.

— Сега ще чакаме татко — опита се да говори спокойно той, после я подаде на Адел и се върна в къщата.

Междувременно съпругата на Жерар, Соланж, се бе появила с два пожарогасителя. Тя и Жерар внимателно открехнаха вратата на малката библиотека и започнаха заедно да обливат стаята. Жерар предупреди Соланж да внимава и да не навлиза навътре и изтича в кухнята.

Върна се след секунди с две големи кофи с вода, хвърлиха ги върху огъня и успяха да загасят част от пламъците. Двамата побягнаха отново да напълнят кофите и успяха да удържат огъня. Бяха решени да не допуснат да се разпростре из къщата.

Когато видя усилията им, Лорн извика:

— Справяте се чудесно! Продължавайте, аз трябва да се погрижа за сестра си.

 

 

Коленичил на пода до Теса, той я оглеждаше, за да разбере лошо ли е обгорена. Не можеше да прецени точно, освен че краката й бяха най-зле. Роклята й беше дълга до глезените и точно там бе пламнала. За миг стисна очи и рязко ги отвори, като дочу стенание. Очите й все още бяха затворени, а тя не помръдваше. Нищо не можеше да направи, освен да чака. Не трябваше да я мести. Това можеше да застраши живота й.

Изведнъж му стана студено. Започна да го тресе, а ръцете го заболяха. Погледна ги и чак тогава разбра колко са пострадали. Но бе извадил късмет.

Отвън настъпи оживление и Лорн се помъчи да се изправи. Леко му се зави свят и му прималя, докато отиваше към вратата. Отпред тъкмо спираха две линейки, две пожарни и три полицейски коли. Зад тях се виждаше старият ягуар на Жан-Клод. Пожарникарите и парамедиците веднага се впуснаха в действие.

Като вдиша няколко пъти дълбоко, за да дойде на себе си, Лорн слезе по стълбите, за да разкаже на Жан–Клод какво се беше случило. Чак тогава осъзна защо бе накарал всички да напуснат къщата. В дъното на съзнанието му изплува името Джонатан Ейнзли. Не искаше никой да остава в Кло-Фльори, защото се страхуваше, че може да има и други експлозиви. Трябваше незабавно да информира Жан-Клод, да му обясни какво подозира.

Лорн започна да се олюлява точно като стигна до Жан-Клод и преди да успее да каже каквото и да било, припадна. Медиците от линейката се втурнаха с носилка към него.

 

 

Жерар разказа на Жан-Клод Делион какво се бе случило, но тъй като не подозираше нищо за човек, наречен Джонатан Ейнзли, не спомена името му. Въпреки това Жан-Клод веднага се сети за него и му прималя. Сигурно онзи маниак бе отговорен за експлозията. Помисли си, че къщата трябва да бъде претърсена от полицията за още експлозиви. Но първо трябваше да се погрижи за ранената си съпруга и децата.

Докато тичаше към старинната къща, сърцето му биеше лудо и крайниците му изтръпнаха от страх. Той видя близнаците Клое и Констанс заедно с четиригодишния му син Франсоа и им махна. Продължи да тича напред. Бързаше към скъпата си Теса, светлината на живота му. Молеше се на Господ да е жива.

Жерар, който се бе върнал в къщата, го чакаше в коридора заедно със Соланж. Парамедиците бяха влезли току–що, но се отдръпнаха, като го разпознаха.

Жан-Клод коленичи до нея, повтаряйки името й, хвана ръката й и накрая Теса отвори очи. Опита се да каже името му, но не успя и отново затвори очи.

Жан-Клод, потресен и треперещ, погледна към един от парамедиците с молещи очи. Устата му беше толкова пресъхнала, че едва успя да промълви:

— Тя ще…

Парамедикът го прекъсна.

— Трябва незабавно да я откараме до отделението по изгаряния в американската болница в Париж — каза мъжът и леко усмихнат, кимна на Жан-Клод. Това му даде някаква надежда, че Теса щеше да се справи.

 

 

Жан-Клод настоя всички да се върнат в Париж, включително Жерар и съпругата му Соланж. Искаше Кло-Фльори да бъде проверена за бомби. Хаким откара семейството, а Жерар и Соланж ги последваха с неговото рено. Жан-Клод знаеше, че трябва да телефонира на родителите на Теса, но искаше първо да се увери, че е настанена в болницата. Докато седеше до Теса в линейката, мълчаливо се молеше с цялото си сърце съпругата му да оживее. Молеше се и за брат й Лорн.

 

 

Саймън и Джак Фиг се качиха на борда на частния самолет, собственост на „О’Нийл Хотелс Интернешънъл“, който ги чакаше на летище „Станстед“.

Щом се настаниха на местата си и фалконът се издигна във въздуха, Шейн им каза за втори път:

— Теса ще се оправи. Искам всички да сте наясно с това. Жан-Клод ми се обади няколко пъти и лекарите в американската болница дават оптимистични прогнози. Добри са новините и за Лорн. Той е много по-добре. Има сътресение на мозъка и ръцете му са обгорени, също и глезените. Но Теса и Лорн ще оживеят и ще получат най-доброто лечение за изгарянията си.

— Ами лицето на Теса? — попита Дезмънд, загледан в баща си. — Ти каза, че е сериозно пострадала. — Двайсет и една годишният младеж, който бе много привързан към полусестра си, погледна баща си, явно притеснен.

— Ще бъде красива както винаги, Дез, повярвай ми. Не бих те лъгал. Жан-Клод ме увери, че вече правят чудеса в пластичната хирургия.

Ем се намеси с тих глас:

— Това е дело на онова копеле Джонатан Ейнзли. — Тя се обърна към майка си, която седеше напрегната с пребледняло лице, и после към Джак. — Не сте ли съгласни?

Пола само кимна.

Джак отсече:

— Аз съм съгласен, разбира се. Това без съмнение е неговият почерк. Ще се погрижим за него, Ем. Обещавам ти. — Той се усмихна окуражително на Пола. Тя му кимна в израз на пълно доверие към него.

— Само искам да стигнем до болницата — въздъхна Линет и се пресегна, за да хване Пола за ръката. Като видя колко притеснена и нервна е майка й, додаде: — Татко е прав, мамо. Теса ще се оправи, ще видиш. Тя е боец.

— Тя е една от Харт! — заяви Ем. — Няма да позволим на никого да ни победи, най-малко на този…

— Мръсник — довърши майка й.

Шейн втренчи очи в Ем:

— Надявам се, че си се отказала от онази яхта и плаването, Ем. Нали си го направила?

— Оставих съобщение на автоматичния им секретар, татко, като обясних, че ще трябва да го отложим за септември. Още не бяха започнали работа, когато тръгнах тази сутрин. Ще звънна в агенцията, след като видим Тес в болницата. Оставила съм депозит, така че съм сигурна, че не се безпокоят.

— Добро момиче — Шейн се усмихна окуражително на дъщеря си. — Не бива да се излагаш на никакви опасности. Няма да ти позволя.

Дезмънд попита Ем:

— Мога ли да дойда с теб, когато те пуснат при Теса?

— Разбира се, Дез. Не се безпокой, тя ще се оправи.

— Ами лицето й — повтори той много тихо. — Нейното много, много красиво лице.

— Знам — промълви Ем и премигна, за да скрие сълзите си.

* * *

Далеч, в Санкт Петербург, Джонатан Ейнзли стоеше на горната палуба на „Янус“, загледан в морската шир, притиснал мобилния телефон към ухото си.

— Ало? — каза в слушалката, макар да знаеше добре кой се обажда. Този телефон беше определен само за главния му наемник. Никой друг нямаше този номер. Този беше запазен за Сам Хърбърт Самсън.

— Шефе? — рече Сам. — Аз съм. Обаждам се от веселия Париж.

— Имаш ли добри новини, Сам?

— Разбира се. Купонът стана, както го бяхме планирали. Онзи в библиотеката.

— Това е много добра новина. Добра работа.

Сам стисна по-здраво телефона, докато слушаше този интелигентен, аристократичен глас. Винаги бе усещал заплаха в него. Сега се чудеше как да съобщи следващата новина. Като си пое дълбоко въздух, накрая Сам се взе в ръце:

— Все пак трябва да проверя колко са останали, шефе. За съжаление трябваше да си тръгна от купона по-рано. Сега се връщам. Ще ти звънна по-късно днес.

— Много добре, Сам. Направи каквото е нужно. Имам ти безкрайно доверие. Въпреки всичко, знам, че си прецизен. Знам, че няма да станеш втори Барт и да се изложиш. На обичайното място ли ще отседнеш?

— Точно там, шефе — изхриптя Сам с пресъхнало от напрежение гърло.

— Радвам се да го чуя. Обади ми се веднага щом научиш крайния резултат от купона.

— Ще го направя, шефе. — Сам затвори. Шефът вече беше прекъснал без нито дума повече. Но това бе типично за него. Докато прибираше телефона в джоба си, не можеше да се отърси от обзелото го неприятно чувство заради споменаването на отдавна мъртвия Барт. Мразеше шефът да го споменава. Барт бе умрял при мистериозни обстоятелства.

 

 

Няколко дни по-късно, на петнайсети май, вторник, Ричи Ченг кацна на летище „Хийтроу“. Щом мина през митницата, забърза навън с ръчния си багаж. Веднага забеляза шофьора. Той носеше табела с надпис „Крее“. Той се усмихна. Джак беше изобретателен.

Щом се настани на задната седалка, Ричи каза на шофьора:

— Хотел „Гросвенър“, моля.

— Да, господине — отговори шофьорът така, сякаш вече го знаеше.

Отне му около час да пристигне до хотела и Ричи незабавно отиде на рецепцията и се регистрира под рожденото си име, което беше записано и в канадския му паспорт: Ричард Томас Сътън.

След секунди го заведоха до апартамента му, където разопакова чантата си и се освежи в банята. След като се върна в спалнята, направи оглед на стаята, извади двата си лаптопа от ръчния багаж и ги пъхна в платнената си чанта. Пусна ключовете в джоба си, излезе от стаята и слезе надолу с асансьора. Във фоайето Ричи се огледа, не забеляза познати лица и бързо излезе на двора на хотела.

С уверена крачка той се отправи към Маунт Стрийт и „Кардиган Интернешънъл“, наслаждавайки се на свежия въздух в тази слънчева пролетна утрин.

Там го очакваше Джак Фиг. Той представи Ричи на Джеймс Кардиган и тримата седнаха в частния му офис.

— Успя ли да свършиш всичко в Швейцария? — попита Джак, макар че знаеше какво ще чуе преди Ричи да отговори. Той се доверяваше безкрайно на този блестящ, находчив и отдаден на каузата младеж. На него можеше да се разчита, колкото и на дядо му Ченг Уен Ли.

— Успях, Джак. Всичко мина гладко. Освен това имам всички пароли, кодове и пин кода на Джонатан Ейнзли — неговия персонален идентификационен номер, кода за личния му компютър в банката.

— Обясни ми сега отново какво възнамеряваш точно да направиш, така че и Джеймс да го разбере.

— С тези кодове и информацията, която имам за онлайн попълване на платежни нареждания, мога да прехвърлям суми навсякъде по света.

— С други думи, ти вече имаш контрол върху парите на Ейнзли — поясни Джеймс.

— Точно така. А също и върху парите на дядо ми — сто милиона долара, които инвестира при Ейнзли. Той ми даде всичките си кодове. Освен това контролирам и инвестициите на Гриша Лебедев при Ейнзли в „Белведере-Макао Прайвит Банк“.

Джеймс го погледна стреснат и попита:

— Как, по дяволите, успя с това?

— Не аз. Джак знае, че работя с шестима хакери, най-способните в света, те хакнаха компютрите на Лебедев и се добраха до нужните пароли и кодове.

— Кои са те? — Джеймс погледна изпитателно Ричи и продължи да проучва: — Къде се намират?

— Не мога да ти кажа кои са. Това е поверително, а пък и не ти трябва да знаеш. Намират се из целия свят — единият е в Англия, другият в Макао, има един в Стокхолм, двама в Германия и още един в Исландия. Пръснати са.

— Е, какъв е последният план? — облегна се назад Джак.

— Да, мога да обясня, Джак, но само в общи линии, без да влизам в подробности, защото става много сложно. Освен това ти не си много наясно с компютрите, нали?

Джак се усмихна със съжаление:

— Не, не съм.

— Добре, слушайте — започна Ричи. — На срещата с дядо ми сте се разбрали, че най-добрият начин да спрете Ейнзли, е да се доберете до парите му. И тъкмо Уен Ли е дал идеята да ме ползвате за целта. И той я изпълни много ловко, като пусна въдицата на Ейнзли. Сто милиона щатски долара като инвестиция в банката на Ейнзли срещу работа за мен в „Белведере“, за да уча занаят. Преди да наследя банката ни от дядо.

— Спомням си всеки детайл — кимна Джак. После погледна към Джеймс и добави: — И Ейнзли клъвна. Според мен той гледаше на Ричи като на бъдещ партньор. Джонатан винаги търси изгодата.

— Явно не е имал избор. През последните няколко години, докато се е възстановявал в клиниката и е преминавал през много пластични операции, той е захванал някои опасни финансови игрички и в известен смисъл е станал уязвим — обясни Ричи.

— Как точно? — попита Джеймс, като се съсредоточи върху Ричи.

— Похарчил е доста пари за безумната си яхта, с която съперничи на Роман Абрамович. Засега не е пипал от парите на дядо ми, но е използвал част от инвестициите на Лебедев. Главната цел на плана ни е свързана с това, че Лебедев вече подозира нещо и скоро ще започне да задава въпроси. А и вече е много ядосан на Ейнзли и заради това, че заиграва с новата жена в живота му, Галина. Усещам, че скоро ще има сблъсък и поради това имам намерение да действам през следващите няколко дни.

— Знам, че имаш специални източници — Джак се усмихна на Ричи, — но би ли ми обяснил нещо? Откъде знаеш за отношението на Лебедев към Ейнзли?

— Имам човек във фирмата на Лебедев, надежден източник. Бяхме съученици.

— В Америка? — вдигна вежди Джак.

— Не, в Канада. В Торонто. Повярвай ми, Джак, може да се разчита на него, надежден е и е на наша страна.

— Вярвам ти, Ричи. Така че кажи ми накратко какво ще стане през следващите няколко дни?

— Ще започна да прехвърлям пари от личната сметка на Ейнзли в „Белведере-Макао“. Няма да го правя лично аз, а един от моите хакери. Парите ще насочи към временна сметка в законна банка. После, след двайсет и четири до четирийсет и осем часа, ще бъдат пренасочени към друга временна сметка в банка на друго място по света. Всяка от тези сметки ще бъде закривана след превода. Когато бъде прехвърлена три пъти от различни хакери, накрая ще се озове в една от трите сметки в Швейцария.

Джак поиска да си изясни:

— Редовни сметки, предполагам.

— Точно така — потвърди Ричи.

— И накрая парите на Ейнзли просто ще се изпарят — заключи Джеймс. — Прав ли съм?

— Да, Джеймс — ухили се Ричи. Обърна се Джак и продължи: — Вчера в Цюрих отворих трите редовни сметки. Използвах фалшиви канадски паспорти, купени на черно. Във всеки от тях е сложена моята снимка, но имената са различни. Не могат да ме проследят, сигурен съм.

Ричи бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик.

— Тук са имената на трите банки и номерата на сметките, Джак. Както сте се разбрали с дядо ми в Хонконг, парите на Ейнзли ще отидат за благотворителност в полза на децата по света. Двамата ще ги разпределите.

— Не бих могъл да го кажа по-добре, Ричи.

— Ще върна и инвестираното на Уен Ли. Той обеща да финансира наемането на хакерите — ухили се той на Джак. — Но те го правят главно заради удоволствието.

Джеймс се намеси:

— Любопитен съм за нещо, Ричи. Как пусна къртицата във фирмата на Лебедев, и то толкова бързо?

— Не съм пускал, Джеймс. Беше чист късмет, едно от тези странни съвпадения в живота. Спомних си, че един мой бивш съученик, много добър приятел, работи за някакъв руски олигарх. Когато проверих в компютъра си, просто така от интерес, открих, че работи за „Група Лебедев“, както се нарича. И още по-интересното е, че тази седмица напуска, защото му изтича договорът. Отива в Бали на почивка. Така че върху него не може да падне никакво съмнение.

Джеймс и Джак се засмяха.

— Е, пожелавам ти късмет, Ричи. Свършил си страхотна работа. Дядо ти ще бъде много горд с теб, сигурен съм — завърши Джак.

— Надявам се. Той ненавижда Ейнзли. Обвинява го за провала на баща ми и смъртта му. Но не става дума за отмъщение, Джак, нищо подобно.

— Вярно е. След дъжд качулка — процеди сухо Джак.

— О, Джак, още нещо! — напомни Ричи. — Само ти и дядо ми ще имате номерата на банковите сметки. И макар че не е нужно да откривам топлата вода, защото вие сигурно знаете това, но все пак да кажа, че трябва да посочите само номера на сметката, за да теглите парите. Не е необходимо да показвате никакви документи.

— Имах някаква представа за това — засмя се Джак. — Но благодаря, че ми напомни. Е, да вървим да обядваме. Между другото, Ричи, ти накъде поемаш оттук? Или ще започнеш операцията от Лондон?

— Не, няма да е оттук, Джак. Отивам в Истанбул. Там имам фантастичен хакер, който ме чака. Истанбул ми е много удобен. Оттам до Хонконг и до дядо ми са само четири часа и половина. Липсвам му, когато съм далеч, и искам бързо да се връщам.