Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (31)

30.

Сцената гъмжеше от движение. Но добре организирано, помисли си Ем. Тя седеше на един стол пред тоалетката и наблюдаваше ставащото наоколо с явен интерес, без да пропуска нито една подробност и с истинско възхищение.

Реквизитори тичаха напред-назад, проверяваха дрехите, комплектуваха обувки и аксесоари, плъзгаха закачалките по стойките, за да са сигурни, че всички са надписани правилно и отговарят на името на модела, отбелязан на голяма табела, прикрепена към всяка стойка. Фризьори и гримьори се провираха между групата асистенти от модна къща „Тремон“ с лекота и грация. Всички работеха, за да осигурят на момичетата съвършен вид — повече от съвършен, ако това изобщо беше възможно.

Цялата тази дейност се въртеше около група от най-красивите момичета, насядали наоколо в памучни халати като Ем, в очакване на вълшебния час, когато щяха да излязат на модния подиум и да си свършат работата. Ем забеляза няколко топмодели и други, непознати за нея. Всички бяха заети с нещо: говореха по мобилните си телефони, оглеждаха грима си, четяха вестници и списания, проверяваха си програмата, ровеха в несесерите си. Те не общуваха помежду си и това не я учудваше. В този момент всички тук бяха ангажирани със себе си и предстоящото си представяне.

Някои от тях изглеждаха отегчени до смърт, други потънали в мислите си, трети замечтани. Но въпреки това във въздуха витаеха напрежение и вълнение. Беше последният понеделник от януари 2007 — ден, за който Ем знаеше, че никога няма да забрави.

Както обикновено великият френски моден дизайнер показваше моделите от най-новата си колекция висша мода в „Гран Пале“ на авеню „Уинстън Чърчил“, предпочитаното от него място. Пак заради личните му предпочитания, ревюто щеше да започне в три следобед, защото така даваше възможност на пресата да работи. Цялото шоу продължаваше четирийсет минути и след четири следобед фотографите можеха да снимат на воля. Можеха да останат до среднощ, ако пожелаеха.

Ем се беше концентрирала, както обикновено когато наближаваше някое важно събитие в живота й. Специално в този ден тя искаше да се съсредоточи върху дрехите, върху онова, което трябваше да направи — да се появи за пръв път в живота си пред стотици хора. Много скоро за нея идваше часът на истината. Стомахът й се сви и нервите й се опънаха.

Беше доволна, че Кейт бе настояла за репетиция предишния ден. Беше минала по подиума тук в „Гран Пале“ в присъствието на Кейт и Жан–Луи, които й дадоха някои съвети. Бяха й показали някои пропуски, неща, които трябваше да избягва, и тя запомни всяка тяхна дума.

Някъде там Ем забеляза, че Кейт Морел разговаря с Питър Адисън, пиар на колекцията. Кейт я запозна с него предишната вечер и тя веднага го хареса. Малко й приличаше на разсеян професор. Имаше мил поглед, приятни обноски, но тя знаеше, че зад тази симпатична фасада се криеше твърд човек, един от най-взискателните пиар специалисти според Кейт. И блестящ в работата си.

Внезапно Кейт се запъти към нея с целеустремено изражение, което накара Ем да се поизправи на стола си и да вдиша дълбоко няколко пъти.

— Добре сме, нали, Ем? — попита Кейт и се спря до нея. — Имаш ли предстартова треска?

Ем се помъчи да се засмее:

— Само малко. Не го очаквах.

Кейт кимна.

— Щеше да е нечовешко, ако не беше малко притеснена, сладурче. Но ти си много самоуверена, а това е ключът към всичко. Забрави за дрехите, за красотата си, помни само едно: увереността. Казвай си така: мога да го направя. Аз съм най-добрата. Ще си свърша работата. Много красиви момичета, бъдещи звезди, са се провалили, защото увереността им е изчезнала, щом са стъпили там. Ясно ли е, сладурче?

— Ясно — отговори Ем и се изправи още повече, повдигна глава и си припомни коя е.

— И още нещо. Лари, Карес и другите ти приятели от Ню Йорк са там, точно отпред, уредих това. Послушай ме, аз съм стара пушка. Не ги търси, не ги поглеждай. Забрави, че присъстват. Не си тук заради тях. Тук си заради публиката, заради пресата, за да покажеш по блестящ начин моделите на Жан-Луи Тремон. Ти си новото лице на марката. Никога не забравяй това. Заповядвам ти. Не ти разрешавам да ме издъниш. Разбра ли?

— Разбрах, Кейт. И искам да ти благодаря за всичко, което си направила за мен. Беше много добра с мен. Ще бъда каквато искаш.

— И много повече от това. Ще бъдеш най-добрата. Нали?

— Абсолютно.

— Сега, дай да ти хвърля последен поглед. — Кейт отстъпи и заоглежда косата и грима на Ем. — Добра работа са свършили. Има намек за Одри, но само толкова, че да не засенчи истинската теб.

— Кейт кимна и погледна назад точно когато Люк се приближи към тях с апарата в ръка.

— Какво мислиш, Люк? — попита тя. — И гримът, и косата са добре.

— Съвършена е — заяви Люк. — Жан-Луи предпочита скромни прически, както добре знаеш. Добре, че се спряхме на семплото кокче — и Люк отстъпи крачка назад и насочи обектива към нея.

— Добре, усмивка, хлапе! Искам един приятен непринуден кадър, както си седнала тук, увита в памучното си халатче, преди да облечеш изисканите дрехи.

Ем се усмихна и му махна, докато я снимаше.

— Ела, сега застани до стойката с дрехите ти. — Направи й няколко снимки и подкани Кейт: — Сподели веселбата, Кейт! Хайде, застани и ти там, направи ми услуга, моля те, посочи с пръст към името й. — Той се ухили. — Само какво име. Толкова късо.

Тя направи каквото й поръча и отбеляза:

— От Питър научих, че има сериозно присъствие от пресата.

Люк я погледна странно:

— Защо се учудваш? Ако има човек, който да разбира от ревюта, това си ти, Кейт.

Преди да реши какво да му отговори, Кейт забеляза с крайчеца на окото си Жан-Луи и се обърна да го погледне широко усмихната.

— Ето те и теб. Тъкмо се чудех къде се изгуби.

Той елегантно наклони глава, усмихна й се и изрече кратко:

— Кейт. — После се обърна да погледне Ем. Взе ръката й и я целуна: — Госпожице. Изглеждате великолепно. Знам, че ще бъдете голям успех. Изобщо не се съмнявам. И аз ще ви аплодирам най-силно.

— Благодаря ви, господине, няма да ви изложа.

Той й се усмихна с възхищение, после се ръкува с Люк и му пожела:

— Bonne chance^[1] със снимките, Люк. Дължа госпожицата на вас. Merci beaucoup^[2]. — Той кимна и се отдалечи, спря се да поговори с другите момичета, любезен, както винаги. Неочаквано се завъртя и махна на Кейт.

— Извинете — каза тя и го последва.

Люк попита:

— Нали не си уплашена, Ем?

— Не, добре съм, наистина. Бях малко притеснена преди Кейт да ме посплаши. Не мога да си позволя никакви нерви.

— И никакъв страх — подчерта Люк и стисна рамото й. — Ето идва момичето за костюмите, Клод. Много я харесвам. Ще ти помогне много сръчно. — Той й се усмихна. — Ще се видим там, мила!

Питър Адисън изникна до Ем, щом Люк си тръгна, и подхвърли тихо:

— Няма да те задържам, Ем, знам, че трябва да се обличаш. Само искам да ти пожелая успех.

Тя му се усмихна широко.

— Много ти благодаря, Питър, много мило от твоя страна.

— Един съвет. Бъди готова за светкавиците. Най-добре е да държиш високо главата си, да гледаш към дъното залата, право напред. Така няма много да те заслепят. Исках да те предупредя, че има много фотографи, които са дошли да те видят за пръв път, приготви се.

— Ще се приготвя, благодаря за съвета, Питър.

След миг Кейт я хвана за ръката:

— Давай да те облечем в яркорозово, сладурче. Миналата вечер Жан–Луи каза, че иска да излезеш първа, но сега промени решението си. Мисли, че ще е по-добре публиката да бъде подгрята малко, за да предизвика нетърпението им. Така че ти излизаш след първите два модела. Отпусни се, Ем, не се тревожи, всичко ще мине добре.

Ем успя само да кимне. Устата й пресъхна, гърдите я стягаха.

Тя чакаше отстрани и наблюдаваше излизането на първите два модела. Изведнъж стомахът й се сви, пригади й се, но се изпъна и прогони неприятното усещане. Беше напрегната и знаеше, че това ще продължи до качването й на подиума. Нетърпението и потисканото вълнение ужасно я напрягаха. Но беше сигурна, че щом се появи там, горе, ще се почувства съвършено добре.

Кейт прошепна:

— Сега! Тръгвай! Убий ги!

Докато Ем излизаше иззад кулисите и тръгна към центъра на сцената, си помисли за майка си, по-голямата си сестра и Бърди. Трябваше да успее. Заради тях трите. Трябваше да ги накара да се гордеят с нея. После забрави за всичко, изчисти съзнанието си, фокусира се изцяло върху онова, което трябваше да направи.

Тръгна напред забързано, с уверени стъпки по подиума, без да чува музиката, нито номера на тоалета, който обявиха. Чуваше единствено аплодисментите. Бяха оглушителни.

Движеше се с типичната си грация, леко се забавяше на моменти, обръщаше се, завърташе се, пристъпяше от крак на крак, разкриваше съвършената кройка на яркорозовото вълнено палто и се стараеше да го размята зад гърба си за пълен ефект. През цялото време държеше главата си високо вдигната, загледана в пространството, избягвайки насочените към нея погледи. Блясъкът на светкавиците не спираше, но не я притесняваше. Тя изхлузи палтото и оголи рамената си, обърна се, направи бавно няколко крачки, после пак се обърна, свали палтото, хвана го с едната ръка и демонстрира пурпурната копринена рокля с плисирана пола. Поразителната комбинация от пурпурно и розово, заедно със съвършената кройка бяха внушителни. Както и самата тя. Публиката й го показваше чрез аплодисментите си, които не стихнаха, докато не слезе от подиума, влачейки палтото зад себе си, както Жан-Луи й бе показал предишната вечер.

Клод, усмихната до уши, я чакаше с бял копринен костюм и черно-бяла блуза на точки.

— Фантастично, Ем — посрещна я тя с възхищение в очите. — Справяш се страхотно.

Ем се преоблече и отново изскочи на подиума за много кратко време.

Така и продължи. Всички дневни костюми, палта и рокли, вечерни тоалети бяха демонстрирани под нестихващи аплодисменти. През цялото време в главата й се въртеше една мисъл: самоувереност. Това е ключът, напомняше си тя. Беше щастлива, че винаги успяваше да се владее, което дължеше на възпитанието си.

Времето летеше и Ем разбра, че закъсняват с програмата, но не по нейна вина. Имаше някакъв проблем с друг модел, но още можеха да наваксат.

Скоро дойде моментът да се появи в първата вечерна рокля и тълпата подивя, когато тя се понесе по подиума сред вълни от шифон в пастелни тонове — розово, лилаво, бяло, бледосиньо и жълто се преливаха във флорални мотиви. Ем приличаше на видение от сънищата в ефирната като облак шифонена пола, горнище без презрамки и бледорозови перли.

Дойде и финалът. Появяването на Ем на сцената накрая, преди да се понесе напред, предизвика вълна от аплодисменти. Беше облечена в изключителна бяла булчинска рокля от тафта, с която Люк я бе снимал в Ню Йорк за априлския брой на „Базар“. Воалът от тюл и дантела бе прикрепен върху смолисточерната й коса и падаше надиплен върху рамената й, като се спускаше чак до пода. Вървеше съвършено изправена, движеше се бавно, защото знаеше, че точно тази рокля сякаш имаше свой собствен живот.

С тържествените стъпки, изправения гръб и високо вдигнатата глава Ем беше неповторимо царствена.

В края на ревюто публиката я аплодира на крака. Жан–Луи Тремон се качи при нея на подиума, заедно с другите модели. Ревюто продължи цял час и двайсетина минути повече от очакваното, но никой не забелязваше. Всъщност всички се забавляваха.

А Жан–Луи знаеше, че успехът е в ръцете му, без съмнение. Дори бяха два успеха, ако броеше и колекцията от дрехи.

 

 

Лари продължаваше да седи на мястото си, омагьосан от „изпълнението“ на съпругата си. Защото така би го определил. Тя притежаваше всички качества за една звезда: красота, увереност, самочувствие и класа, която несъмнено имаше по рождение. Кейт Морел се бе подготвяла от месеци, но всичко се бе получило заради участието на Ем.

— Да бъде — каза той сам на себе си. Джо го чу и му отговори:

— Точно така Лари, тя ще стане звезда. При това за една нощ. Това имаше предвид, нали?

— Право в десетката, любов моя — довърши той. После погледна към Джеймс и каза тихо: — Имам чувството, че ще имаме нужда от някаква охрана, и то възможно най-скоро. Ако не бъркам, в пресата се завихря истерия. Ще трябва да й осигуря постоянна охрана, Джеймс, независимо каква е цената.

— Съгласен съм. Беше великолепна и журналистите вече са полудели по нея. Ще се заема с това веднага. Най-доброто решение е да имате собствена кола, а аз ще ви осигуря шофьор и помощник-шофьор. И двамата са служили в специалните части. Първо стрелят, после питат.

— Леле, Боже! — възкликна Лари и погледна ужасено Джеймс. — Сериозно ли говориш?

— Шегувам се. Но са като от стомана, точно от каквото имате нужда. Опитни охранители, тренирани и безстрашни, които долавят опасността още преди да се прояви.

 

 

Карес прегърна Ем и се вкопчи в ръката й.

— Беше като съновидение, а аз се пръснах от гордост, сякаш съм ти майка. Поздравления.

Ем я прегърна отново и се разсмя.

— Радвам се, че те карам да се гордееш, Карес. И аз се гордея с теб, с начина, по който управляваш студио „Фарантино“.

Поласкана от неочаквания комплимент, Карес се засмя.

— Люк също е доволен и донякъде изненадан. Каза, че не е имал представа колко съм добра в бизнеса.

— Добре, че осъзнава колко си ценна. Ще се справиш добре със студиото, Карес, а него Кейт го е ангажирала да направи всичките ми снимки за тази колекция и за прет–а–порте.

— Да, спомена ми. Ето я и Кейт, идва насам.

— Ето те, сладурче! — извика Кейт и се присъедини към тях. — Къде се криеш тук в ъгъла? Жан–Луи иска да дойдеш и да пийнеш шампанско, да хапнеш нещо. Също иска да те представи на някои хора.

— Разбира се, Кейт. О, ето ги и моите хора. Ей там — тя помаха на Лари, Джо и Джеймс, които се бяха скупчили до прозореца. — О, виж, не е ли сладур? Праща ми въздушни целувки. Толкова е мило. По-добре да тръгвам за истинските.

— Девет часът е, скъпа — разтревожи се Лари, след като тя го прегърна и го целуна. — Не си ли смазана от умора?

— Още не — усмихна се Ем и вплете ръката си в неговата. — Продължавам да летя във висините. Ти сигурно знаеш какво имам предвид, момчето ми. Не е ли същото след премиера?

— Така е наистина. Ти беше изключителна, скъпа моя. Истинска звезда.

— Не, не съм звезда. Звездата си ти и само ти, Лорънс Вон. Аз съм просто някакъв си модел.

Лари смени темата:

— Питър Адисън е приятен човек и явно умее да накара пресата да яде от ръката му…

— Но какво? — прекъсна го тя.

Той се разсмя.

— Вече ме познаваш прекалено добре, госпожо Вон. Канех се да кажа, че се надявам да не прекалява с ангажиментите ти. Снимаха те без прекъсване от четири и половина до осем и половина. Не си ли уморена?

— Не, добре съм. Наистина, скъпи. А пък и те трябва да получат нещо за всички тези пари.

— Какви пари?

— Парите, които ми плащат. Но сега не мога да навлизам в подробности. После ще ти обясня. Давай да спасяваме Джо от онзи пълничък тип, който всеки момент ще я схруска.