Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (15)

14.

Обядът в кухнята се получи блестящо, поне що се отнасяше до Лари. Топлина, уют и интимност — не би си и помислил да развали тази вълшебна атмосфера заради един филм. Искаше му се това да продължи, да научи повече за нея, да се сближат.

Той погледна Ем през масата и предложи:

— Слушай, защо не изгледаме един филм тук? Отзад имаме един малък киносалон, направен от баща ми. Нищо особено, но има голям екран и можем да избираме от купища филми.

— О, Лари, с голямо удоволствие! — възкликна Ем и грейна срещу него. — Можем да те гледаме в „Хамлет“. Би било страхотно. Харесвах те във филма, колкото на сцената.

— О, не — запротестира той, като клатеше яростно глава с кисела физиономия. — Нямам желание да гледам себе си. Всъщност го правя много рядко. Гледам само пробните копия, кадрите от снимачния ден. Все пак, ако настояваш, можеш да гледаш братята и сестрите ми, родителите ми, но не и мен. Слушай, имам по-добра идея. Кажи ми някое твое любимо заглавие — ако е хубав филм, без съмнение, го имаме.

— Ами, много са заглавията, които харесвам, така че трябва да помисля. О, сещам се за един, който е специален за мен. Имаш ли „Джулия“? Джейн Фонда играе ролята на Лилиан Хелман, а Ванеса Редгрейв е Джулия.

— Знам го много добре. Филм на Фред Цинеман и е един от любимите ми — поясни Лари.

— Веднъж четох нещо за Цинеман. Един журналист го попита какво е да режисираш Ванеса Редгрейв, а той отговори: „Като да караш ролс-ройс“. Не е ли страхотно?

Лари й се усмихна.

— Каза също и нещо много проницателно: „Камерата трябва да те обича“, и о, Господи, той… Давай, тогава да гледаме „Джулия“. Напълно сигурен съм, че я имаме. — Лари замълча, смръщил вежди, явно заслушан с леко наклонена глава и после неочаквано попита: — Имаш ли мобилен в чантата си? Чувам, че някъде звъни телефон, но не е моят.

— О, Боже, да! — Ем скочи, изтича до антрето, където бе оставила чантата си и плетения жакет на един стол. Зарови в нея, измъкна телефона и го доближи до ухото си:

— Ало?

Гласът отсреща звучеше слабо, далечно и тя едва чуваше думите:

— Ти ли си, Ем?

— Да. Кой се обажда?

— Карес.

— О, Карес, здравей! Научи ли кога се връща Франки? Затова ли ми звъниш?

В слушалката се дочу хлипане и накрая Карес изстена:

— О, Ем, ужасно е. Не знам какво ще правя…

Гласът заглъхна и Ем извика в слушалката:

— Карес, не те чувам!

— Франки умря!

— О, Господи, не! Мили Боже, какво се случи? — Гласът на Ем се прекърши, тя се тръшна на стола в антрето и направи усилие да се овладее. Очите й се наляха със сълзи. Не можеше да повярва.

— Загина в катастрофа. Във Франция. На нещо наричано „гран-корниш“. — Гласът на Карес заглъхна за миг–два и после захлипа. Почти веднага последва пращене.

— Карес, още ли си там? — викна Ем, като натискаше слушалката към ухото си.

— Да — отново дочу гласа й.

— Къде си, Карес? Кажи ми къде си.

— У Франки. В студиото.

— Стой там. Идвам веднага.

Лари беше дочул тревожния тон в гласа на Ем и бе дотичал от кухнята. Щом зърна отчаянието на лицето й, разбра, че нещо лошо се е случило, и застана, впил тревожен поглед в нея на вратата.

Като приключи разговора, той отиде при нея. Беше необичайно бледа, а очите й бяха пълни с ужас.

Ем стана от стола и каза:

— Беше Карес, секретарката на Франки Фарантино. Има лоши новини… — Гласът й поддаде. — Загинал е в пътен инцидент. Франки е мъртъв.

— О, Ем, какъв ужас — съчувствено прошепна Лари. — Толкова съжалявам. Кога се е случило?

— Той беше в Южна Франция. Карес каза, че е било на гран-корниш, но съм сигурна, че бърка произношението.

— Да, сигурно е искала да каже Гранд Корниш — съгласи се Лари.

— Познавам това шосе, пълно е с клопки, много е опасно за шофиране, особено ако не го познаваш добре.

Ем беше много разстроена и Лари я прегърна, за да я утеши.

Тя се вкопчи в него, но след няколко минути се отдръпна, погледна го и поклати глава:

— Съжалявам. Много съжалявам.

— Не ставай глупава, Ем. Разбирам колко си отчаяна и не те виня. Това е трагичен инцидент, ужасен шок. Чух те да казваш на Карес, че отиваш при нея. Мисля, че трябва да дойда с теб, може ли?

— Да, разбира се, Лари. Моля те.

* * *

Денят беше хубав и много коли се движеха към центъра. След около половин час Ем и Лари натиснаха звънеца в студиото на Франк Фарантино в Мийтпакинг Дистрикт.

Огромната, окована с пирони черна врата се отвори почти моментално. На прага стоеше висок, слаб младеж на около седемнайсет, може би осемнайсет години. Имаше кестенява чуплива коса, мрачно изражение и бадемови очи, които изглеждаха печални и насълзени.

Ем веднага забеляза силната прилика с Франки и като протегна ръка, каза:

— Здравей, аз съм Ем, а това е моят приятел Лорънс Вон. Карес ни очаква.

Младежът се здрависа с всеки от тях и се представи:

— Аз съм синът на Франки, Алекс. Моля, влезте, Карес ви чака.

— Много се разстроихме от новината за инцидента с баща ви, такава трагедия. — Ем леко докосна ръката на момчето и добави тихо, с нежен, загрижен глас: — Толкова съжалявам, Алекс. Така внезапно, така неочаквано, сигурно си смазан.

С печално изражение той запремигва и едва чуто промълви:

— Благодаря, много ви благодаря. Да, голям удар — той нервно прехапа устни. Беше ясно, че е напрегнат и притеснен.

Лари се намеси в разговора:

— Съжалявам, Алекс. Моите съболезнования. Сигурно се чувстваш ужасно и ако има нещо, което Ем или аз можем да направим, да ти помогнем по какъвто и да е начин, трябва да ни кажеш.

— Благодаря, господин Вон, благодаря.

— Наричай ме Лари, моля те.

Момчето кимна и ги поведе през приемната към главното студио. Те го следваха неотлъчно.

Ем се чувстваше леко замаяна, не можеше да повярва, че това се случва. В това студио Франки й направи снимките в деня, когато я бе обявил за близначка на Одри Хепбърн и бе обещал да даде старт на кариерата й като модел, щом се върне от модната сесия в Мароко. Но щеше да се върне в ковчег.

Налегна я печал. Франк Фарантино беше мъртъв. Нямаше да има старт на кариерата й като модел. Големият й дебют изведнъж се изпари като дим. Но това нямаше значение. Тя можеше да започне отново всичко отначало, да си намери някак пътя. Но Франки нямаше да се върне и това бе най-голямата трагедия. Светът бе загубил един наистина добър човек, изключително талантлив фотограф, брилянтен художник.

Докато следваше Алекс и Лари към студиото, я заля вълна от спомени. Спомни си за вълнението в онзи специален снимачен ден и не можеше да си представи, че няма да го види повече. Представяше си го как се движи бързо, дава й указания какво да прави, къде да застане, как да позира, как насочва камерата си върху нея, щрака снимките, поощрява я, хвали я…

Всички лампи светеха. На стол в средата на студиото седеше Карес. Беше се свила, обгърнала се с ръце, а червенокосата й глава лежеше отпусната на гърдите й.

Ем почувства, че гърлото й се стяга. Остана съвършено неподвижна. Виждаше, че Карес бе смазана от скръб, и усети, че между нея и Франки е имало нещо повече от служебни отношения.

Тя си пое дъх, приближи се към Карес, коленичи до стола й и я прегърна.

— Карес, толкова съжалявам, страшно съжалявам. Сигурно е ужасен удар за теб.

Карес не отговори, само издаде продължителен, сподавен стон, последван от няколко въздишки. След няколко секунди тя повдигна глава и погледна Ем. Очите и носът й бяха зачервени от плач, иначе беше изключително бледа. Сгуши се до Ем, хвана ръката й, но все още не можеше дума да каже, или може би не искаше, просто се опитваше да събере сили.

Най-сетне Карес проговори едва чуто:

— Сгодихме се в нощта преди заминаването. — Тя повдигна ръка и я показа на Ем. — Даде ми този пръстен. Със сапфир. — Сълзи се затъркаляха по лицето й, тя поклати глава в недоумение. — Защо? Защо трябваше да се случи на Франки? — изхлипа тя и погледна Ем в очите. — Кажи, защо?

Ем не намираше думи, не знаеше как да утеши тази смазана от скръб млада жена. След малко я попита:

— Кога се е случило? Как разбра за инцидента?

Карес въздъхна дълбоко няколко пъти:

— Тази сутрин ми се обади Люк. Бях тук случайно. Обикновено идвам през почивните дни да наглеждам студиото. След като Люк позвъни от Ница, съобщих на Алекс. Франки беше самотен родител, при това добър. После се обадих на теб, защото Франки беше толкова въодушевен, че те е открил. Бях сигурна, че той би искал да знаеш… — тя не довърши изречението, просто избухна в сълзи.

Алекс махна на Ем и тя стана и отиде при него.

Той стоеше с Лари близо до малката кухня.

— Мога да ти кажа повече подробности — той погледна първо нея, после Лари. — Инцидентът е станал около шест часа вечерта във Франция. По обед наше време. Днес. Люк Хендрикс се обадил на Карес веднага щом полицията се свързала с него в хотела в Ница, където били отседнали с баща ми… — Изведнъж млъкна, отклони поглед, преглътна и като се овладя, продължи: — Явно татко е карал към Монте Карло, за да вечеря с един френски фотограф, когото познава от години. Било е челен удар с камион, който се движел в другата посока. И двамата шофьори са загинали. — Алекс се прокашля, премигна отново и заяви: — Отивам да направя кафе. Искате ли?

— Да, чудесно, Алекс, благодаря — отговори Лари, после се обърна към Ем, прегърна я през рамо и предложи: — Да идем да седнем там. Сигурен съм, че Карес има нужда да остане сама с мъката си, както и Алекс. Не иска да плаче пред нас. Опитва се да се държи храбро.

 

 

След около час Ем и Лари напуснаха студиото. Вече бяха дошли няколко колеги на Франки и приятели на Карес, които щяха да се погрижат за нея.

Отвън Лари хвана Ем за ръка и тръгнаха. Тя първа наруши мълчанието:

— Може ли да дойда у вас, Лари? Не ми се прибира у дома, искам да съм с теб.

Стана му приятно, защото и той искаше да бъдат заедно.

— Тогава да тръгваме веднага. Изглежда ще вали, нали не искаме да се намокрим. — Той погледна нагоре към мрачното небе, където се струпваха тежки облаци, после махна на първото такси, което забеляза.

Ем мълча през целия път до Бийкман Плейс. Лари реши да я остави да събере мислите си и да не й се натрапва. Може би мислеше за бъдещето си, след като шокът от смъртта на Франки отшумяваше. Надеждите за голямото начало, за старта на кариерата й се бяха изпарили за секунди. Чудеше се как би могъл да й помогне и осъзна, че няма идеи. Проблемът беше, че той нямаше познати в модните среди. Ако тя искаше да стане актриса, би могъл да й бъде много полезен, да я представи където трябва. Той въздъхна и тогава тя хвана ръката му и го погледна:

— Какво има?

— Не, нищо. Добре съм. — Той продължи с деликатна усмивка:

— Просто се тревожа за теб, скъпа. Ще трябва да започваш пак отначало. Връщаш се на старта.

— Тъкмо това ще направя — заяви тя решително. — Няма да се предам, нито да се откажа от идеята да стана модел. Трябва да продължа да опитвам.

— Така трябва! Браво на теб — окуражи я той с възхищение.

Когато малко по-късно влязоха в апартамента на Лари, се чу гръм и светкавици озариха стаите към Ист Ривър.

Лари, който се бе приближил до един от прозорците на библиотеката, възкликна:

— Ем, погледни небето! Невероятно е, сякаш всеки момент ще се излее потоп.

Тя се приближи до него и погледна притъмнялото небе, натежало от черни градоносни облаци, които сякаш някой осветяваше отзад. Изведнъж сребристи лъчи пробиха тъмната пелена, като че струяха някъде отвъд хоризонта и създаваха драматичен, свръхестествен ефект. Обърна се към него и отрони:

— Тук е пипал майстор сценограф, не мислиш ли? Прилича на сцена от „Десетте божи заповеди“, когато Чарлтън Хестън отвори морето.

Лари кимна.

— Точно, любима, точно. Какво ще кажеш за чаша чай?

— Защо не — съгласи се тя и попита: — Да ти помогна ли?

— Ще се справя. Ти върви да седнеш, почивай си. Струва ми се, че е студено тук. Ако искаш, запали огъня. Всичко е готово, само трябва да драснеш кибрита. На малката масичка има една кутия.

Лари излезе от стаята и тя направи каквото й бе поръчал. Щом огънят се разгоря, тя седна на канапето, извади мобилния си телефон и набра номера на Джо. Тя веднага отговори.

— Ало?

— Джо, Ем е.

— Здрасти! Как беше обядът? — Без да дочака отговор, Джорджиана изстреля: — Джеймс е тук. Дойде да види картините ми и по-късно отиваме на вечеря. Ти с Лари ли ще бъдеш тази вечер?

— Да, и много се радвам, че Джеймс е дошъл, Джо.

— Аз също, и…

— Имам тъжни новини — прекъсна я Ем. — Предполагам, че не си чула?

— Не, не съм чула нищо за никого. За какво говориш?

Ем въздъхна тежко, пое дълбоко дъх и заразказва:

— Карес ми се обади точно след като бяхме приключили обяда. Станал е тежък инцидент. — Гласът й започна да се пречупва, емоциите я завладяха, но тя се овладя и успя да продължи: — Франки е загинал при катастрофа във Франция.

— О, мили Боже! Не! Какъв кошмар. Как се е случило? — Джо звучеше ужасена.

Ем й разказа всичко, което знаеше, обясни, че двамата с Лари са ходили до студиото, че Карес и Франки са се сгодили в нощта преди заминаването му за Мароко.

— Както можеш да си представиш, Карес е съкрушена от мъка. С нея е Алекс, синът на Франки, също и много други приятели.

— Мисля, че трябва да отида. Може да съм им полезна с нещо. Какво мислиш?

— Би било много хубаво от твоя страна. Откровено казано, двамата изглеждат разбити, а нали за това са приятелите — да помагат в тежки моменти.

— Права си. Джеймс ще дойде с мен, сигурна съм.

— Всичко наред ли е с него?

— Много. Да, много е наред.

— Толкова се радвам. Това са добри новини — отговори Ем. — Ако имаш нужда от мен, звънни ми на мобилния.