Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (28)

27.

Булката не беше облечена в бял вълнен костюм с бяла кожа, както беше замислено. Нито пък държеше букетче от бели зимни рози. Дори не валеше сняг. Денят беше студен, но слънчев, небето — нежносиньо като палтото на Тремон и малката кръгла шапка.

Женихът изглеждаше елегантен в тъмносиния си костюм и бледосиня копринена вратовръзка, която подхождаше на цвета на палтото й, и тъмен балтон, което се връзваше с очилата му.

Те бяха най-красивата двойка, която чакаше ред пред кметството. Няколко души ги оглеждаха с любопитство, но те не им обръщаха внимание, просто си стояха кротко, хванати за ръце и чакаха. Когато дойде редът им, бяха помолени да попълнят някакви документи, да поставят дата и подпис. Когато върнаха готовите документи на чиновника, им беше казано, че вече са женени.

Продължаваха да се държат за ръце, като напуснаха кметството и забързаха към колата, спряла наблизо. Заливаха се от смях и Лари отбеляза:

— Това беше по-лесно и от подновяване на шофьорската ми книжка. Не бих го нарекъл церемония.

— О, кого го е грижа! — възкликна Ем и му хвърли закачлива усмивка. — Боже, вече съм госпожа Лорънс Вон!

— Точно така и да не си си помислила, че някога ще бъде нечия друга. Никога. Не и в този живот.

— Разчитай на това — изстреля Ем и стисна ръката му.

Щом влязоха в колата и шофьорът потегли, Лари извади сватбената халка. Хвана лявата й ръка, свали сапфирения пръстен, надяна обикновената златна халка, сложи пак годежния пръстен и я целуна по бузата.

— Ето! Всичко е законно и по правилата, сложих ти пръстени на ръката и вече сме женени, момичето ми. Прекрасното ми момиче.

Тя обви ръце около него и силно го притисна.

— Аз съм твоето момиче, ти си моето момче. — Лари, никога не съм била толкова щастлива, никога. Днес започваме нов живот, нашия съвместен живот. Това е чудесно.

— И аз така мисля. А сега отиваме да обядваме в „Ла Гренуй“, ще празнуваме.

— Прекрасна изненада, не си ми казал — Ем широко му се усмихна и тихо попита: — Само двамата ли ще бъдем? Нали не си поканил някой друг?

— Не, разбира се — той я прегърна през рамо и я притисна към себе си. Искаше единствено нея. Завинаги. Тя беше смисълът на живота му, най-голямата му благословия и това го правеше най-щастливия човек на земята.

На път за ресторанта Ем потъна в мислите си. Мислеше за майка си и баща си и трябваше да признае, че с този таен брак в известен смисъл ги бе измамила. Майка й винаги бе мечтала да й направят голяма сватба, а сега това нямаше да се случи.

Нито тя, нито Лари искаха пищна сватба. Но може би по-нататък, през следващата година, можеха да направят малка церемония в дома на родителите й за двете семейства и прием.

Изведнъж й се прииска майка й и сестрите й да са с нея на този ден, поради сантиментални причини от детството й, заради английските традиции, които спазваха в семейството й. Те споделяха и правеха всичко заедно, това им харесваше, помежду им цареше приятелство и любов. Няма значение, помисли си тя и погледна надолу към лявата си ръка с усмивка.

Беше омъжена за Лорънс Вон, героя от детството й. Кой би си помислил? Най-малко самата тя. Струваше й се невероятно. Но пък всичко беше такова през последните няколко седмици.

След първите тревожни месеци на очакване, надежди, обикаляне по агенции, работа в кафене, накрая бе получила първия си голям ангажимент. Като на шега. Случайност ли бе, съдба ли? Не знаеше. Но беше факт благодарение на Джо, Франки и Люк Хендрикс, който бе продължил работата. Тъкмо неговото представяне на снимките й бе довело до сключването на сделката с френския дизайнер. И ето тя беше на път да стане супермодел. Освен това беше и омъжена жена — госпожа Лорънс Вон. От време на време се налагаше да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Това бе животът й.

Неочаквано се замисли за по-големия си брат, който постоянно й бе повтарял, че късметът има съществена роля по пътя към успеха за всеки човек. И беше прав. Струваше й се, че напоследък той беше на нейна страна.

Бе пристигнала в Ню Йорк с известно притеснение и се чудеше какво би станало, ако бе срещнал друг тип човек вместо Лари. Нищо не би се получило. Сигурна беше. Както беше травмирана, щеше бъде нащрек, да се затвори и нямаше да може да постигне никаква близост. Но тя познаваше Лорънс Вон, мъжа, когото бе приемала за свой идол през целия си живот. Затова не се страхуваше от него. С Лари се чувстваше в безопасност от първия миг. И щеше да бъде така завинаги.

 

 

— Искам да стоиш съвсем неподвижна, Ем — каза Люк Хендрикс и погледна Карес, която се въртеше близо до вратата на студиото.

— Карес, моля те, ела да ми помогнеш. Изтичай и оправи края на роклята, там долу — посочи той и додаде: — Краят се е подгънал. Искам го опънат, да докосва пода. Едва-едва.

— Веднага! — и Карес незабавно се захвана да го направи, после остана на колене на земята и огледа роклята от всички страни.

Кейт Морел се присъедини към нея, бавно обиколи Ем и доволно поклати глава:

— Изглеждаш невероятно, Ем, и роклята ти стои изключително.

— Благодаря — отговори й Ем с лека усмивка. — Кога ще ми сложите воала?

— След няколко минути. Най-напред Люк ще направи няколко кадъра без него. Очакваме екипа от магазина.

— Добре — кимна Ем и дръпна назад лакти, за да изправи раменете си, без да помръдва.

Кейт си мислеше, че това е една от най-красивите булчински рокли, които някога Жан-Луи Тремон бе измислял. Приличаше на бална, с широка, разперена долна част и горнище по тялото без презрамки. От талията надолу красиво се спускаше бяла копринена тафта. Обемът на полата беше постигнат чрез фусти от бял тюл. Горнището беше декорирано отпред с тънки преплетени ленти тафта във формата на ветрило.

Роклята стоеше много добре на високата и стройна фигура на Ем. Като започна да снима, Люк повтори:

— Стой съвършено неподвижна, скъпа! Аз ще се движа около теб. Хей, харесвам тази усмивка, Ем, задръж! Леко завърти рамена, само една идея, да, точно така, момиче. Страхотно. Завърти се от кръста към мен. Супер!

След петнайсет минути Люк спря да снима, остави апарата и каза:

— Ако си се схванала или имаш спазми в мускулите, можеш да се раздвижиш, както ти показах. Само не прави много стъпки, ясно?

— Добре съм, наистина, Люк. Все пак благодаря.

Карес, която бе излязла от студиото, се върна с модната редакторка на „Харпърс Базар“ и асистентката й. Щом двете млади жени зърнаха Ем, те се спогледаха, усмихнаха се и плеснаха ръце. Ем им помаха и отвърна на усмивката им.

Кейт отиде да ги поздрави и се заговориха. След малко жените пресякоха студиото, за да поздравят Ем и Люк и после се оттеглиха в задната част на помещението.

Снимките продължиха още половин час и тогава Люк помоли Кейт да донесе дългия дантелен воал. Двете жени й помогнаха да го сложи на главата на Ем. Косата й бе прибрана в изящен кок от Агнес. Отпред беше пригладена нагоре в сплескана букла, зад която прикрепиха венчето, към което бе закачен воалът.

Отне им няколко минути да подредят дългия воал върху раменете на Ем, за да се надипли надолу чак до пода. Най-накрая го подредиха съвършено и те седнаха обратно.

От време на време Карес отваряше вратата, надникваше и се усмихваше с лека тъга при гледката на подскачащия около Ем Люк. Напомняше й за Франки и неговия абсолютен перфекционизъм. Винаги бе настоявал моделите да стоят като замръзнали. „Движението и подскачането са за мен“, обичаше да казва той. „На теб оставям усмивките и позирането“. Карес затвори вратата и се върна в приемната, за да чака Хауард Дарт и клиента му, който бе настоял да се срещне с нея, макар че тя се бе опитала да го разубеди.

По настояване на Кейт и списанието Люк направи цветни и черно-бели снимки. След три часа той се доближи до Ем и тихичко й каза:

— Благодаря ти, сладурче, беше фантастична. Снимките ще станат супер. Ще извикам Маргарит да ти напудри лицето. Агнес не ни е нужна, защото всеки косъм от прическата ти си е на място.

Ем го погледна закачливо:

— Нищо чудно, като стоя като вдървена.

Той се разсмя.

— Когато Маргарит е готова, ще направя последни кадри. Само да презаредя апарата и ще ти кажа, когато съм готов. Чак тогава ще ти позволя да се раздвижиш. Искам те с високо вдигната глава по твоя си елегантен начин, гърбът ти да е по-изправен от обичайно. Просто тръгвай напред, без да мислиш за роклята, и ще се получи.

Щом Маргарит мина по лицето й с четчица и поднови червилото, Кейт откачи воала и го прибра.

Когато Люк се приготви, вдигна апарата и нареди:

— Добре, Ем, тръгвай, много бавно, с малки стъпки, идвай към мен. Не гледай надолу към роклята! Тя си е добре, красиво се спуска до земята. Хайде, усмихни се, Ем. Искам от онези твои лъчезарни усмивки. Сега бавно се обърни. Боже, чудесно е! Това е, Ем, получи се. Пак се обърни, бавно. Сега се завърти. Уверявам те, че роклята ще се движи заедно с теб.

В четири часа снимките приключиха. Кейт, Агнес и Маргарит помогнаха на Ем да свали роклята и след няколко минути тя вече седеше и си почиваше в удобните си черни панталони и пуловер. Вдишваше дълбоко и отпиваше вода на малки глътки, после погледна към Кейт и я попита:

— Мислиш ли, че мина добре? Справих ли се?

Кейт я загледа по-дълго от очакваното и на лицето й грейна широка усмивка.

— Не просто добре, а съвършено, Ем, сякаш не си от тази земя. Един Господ знае как успя да стоиш неподвижна толкова дълго.

— Дисциплина — обади се Агнес. — Ем е най-дисциплинираният модел, с когото някога съм работила.

— О, Агнес, толкова мило от твоя страна да кажеш това, но не съм точно такава — отвърна Ем през смях и стана. — Връщам се след малко. Искам да дам нещо на Карес, преди да съм забравила.

Докато бързаше към вратата на студиото, Ем дочу мъжки глас и за миг се поколеба. Тогава разпозна, че беше на адвоката Хауард Дарт и притеснена за Карес, Ем отвори и влезе в приемната.

Хауард Дарт и мъжът, който го придружаваше, тъкмо се канеха да си тръгнат, вече бяха облекли палтата си. Без да им обръща внимание, Ем се приближи до бюрото на Карес и постави пред нея един плик.

— Мисля, че ти трябваше това — рече тя и се усмихна на Карес, като повдигна веждите си въпросително с неизказана тревога.

Карес й се усмихна уверено, в опит да я успокои и погледна към двамата мъже.

— Благодаря, че се отбихте, но, както ви казах по телефона, Хауард, Алекс и аз ще задържим студиото. Обясних ви също, че Люк става наш партньор. Сега тримата го управляваме — тя сви рамена. — Това е.

— Добре, щом така си решила, Карес, но мисля, че правиш грешка. Ако промениш решението си, обади ми се — подхвърли Хауард.

— Ние сме на разположение — добави отсечено другият мъж.

Ем се обърна да ги погледне.

Двамата я гледаха красноречиво. Хауард килна глава настрани и последва клиента си през вратата.

Ем попита:

— Кой е другият мъж? Клиентът на Хауард?

— Точно така. Казва се С. Хърбърт Самсън. Строителен предприемач. Но офертата им беше подигравка, а този тип е агресивен. Също като противния Хауард Дарт. Какво има в плика, Ем?

— Адресът ми в Париж и разни телефонни номера, които искам да имаш.

— Нали ще обядваме утре.

— Да, ще празнуваме. Днес приключвам с ангажиментите си и се отдавам на забавления, докато започна работа при Жан-Луи в Париж.

Карес кимна и усети, че се просълзява. Бързо обърна глава и премигна, за да не я забележи Ем. Сърцето й се сви, като си помисли, че няма да я вижда доста дълго. Карес се беше привързала към нея и ценеше приятелството им. Щеше много да й липсва.

 

 

С. Хърбърт Самсън успя да се отърве от Хауард Дарт по най-бързия начин.

— Имам да проведа няколко разговора с Европа, преди да стане прекалено късно — обясни той. — Ще взема такси, Хауи. Ще се чуем.

— Съжалявам, че сделката се провали, Ес Ейч — смотолеви Хауард. — Ще продължа да търся някой интересен имот и съм сигурен, че нещо ще изскочи, имай ми доверие.

— Страхотно, продължавай, Хауи — процеди Ес Ейч и скочи в жълтото такси, което като с магия се бе появило до него. След като каза адреса на офиса си на Медисън авеню, той се настани на седалката и се замисли за момента, в който чернокосата жена влезе в приемната на студио „Фарантино“. Дъхът му беше спрял. Концентрира се, обмисли всичко и накрая разбра, че беше стигнал до правилните изводи. Освен това знаеше точно какво трябва да направи.

Щом плати на шофьора, той се втурна през фоайето на сградата, взе асансьора до петия етаж, където беше наел офис, повече от достатъчен за нуждите му. Нямаше служители, защото не му бяха необходими. Имаше лаптоп, който ползваше с голяма вещина. Гордееше се, че нямаше нито едно късче хартия в офиса си. Всички шкафове бяха празни. Всичко беше в лаптопа или в главата му.

Влезе в офиса и заключи вратата. Седна зад бюрото, извади мобилния си телефон и тъкмо се канеше да се обади, когато се сети колко опасни бяха тези устройства. Толкова информация се предаваше по джиесемите в наши дни и цялата тази информация се прихващаше от какви ли не организации — ФБР, ЦРУ, МИ-5, МИ-6 и други правителствени агенции в Америка и Великобритания, да не говорим за КГБ. Пусна мобилния обратно в джоба си и придърпа стационарния телефон. Той беше малко по-безопасен. Щеше да говори с недомлъвки, както предпочиташе шефът.

След като набра номера, се облегна назад в стола и търпеливо зачака.

— Ало?

Гласът едва се чуваше, но той беше абсолютно сигурен, че това е човекът, когото търсеше.

— Аз съм, шефе.

— Ес Ейч, предполагам.

— Точно — отговори той и го завладя облекчение, като разпозна изискания глас.

— Тук е доста късно. Явно е нещо важно — каза гласът.

— Така е. Намерих я.

Последва мълчание.

— Коя си намерил?

— Знаете коя. Жената, която избяга.

— Аха! Ти да не си умникът! Как успя?

— Знаете ли, търсих я с месеци без никакъв късмет. Но това се промени. Намерих я днес следобед, шефе. Какво искате да направя?

— Не знам. Подскажи ми. Какво е правила? Къде се е крила? И точно къде я намери, ако може да се каже така?

— Попаднах случайно на нея във фотографско студио „Фарантино“. Признавам, шефе, не беше заради моя находчивост. Станала е модел. Не знам много подробности, но утре мога да получа още информация. Когато бях там преди няколко седмици, дочух телефонен разговор на жената, която управлява студиото. Казваше, че някой си фотограф Люк Хендрикс бил ангажиран с голяма поръчка за Жан-Луи Тремон, френския дизайнер, и че новият модел, който са открили, заминава за Париж с него. Сигурен съм, че това е момичето… заминава за Париж, ще става супермодел.

Последва мълчание, а после тихо хихикане.

— Супермодел, а? Ех, славата е тръпка. Значи нашето момиченце ще става известна. Добре, добре, добре. Това е необичайно развитие.

— Шефе, какво искате да направя? — осведоми се Ес Ейч. — Да я посетя ли? Да приключа с това?

— Ех, Ес Ейч! Защо така? Прекалено рано е да хвърляш печелившата си карта. Дай да почакаме. Като стане известна, ако това наистина се случи, можем да се позабавляваме с нея, преди да приключим с мисията. Или поне ти би могъл.

— Да остана ли в Ню Йорк, шефе?

Дочу се дълга въздишка.

— Научи колкото можеш повече за нея през следващите няколко дни и после се премести в Европа. За постоянно.

— Добре — отговори той. — Как е Барт?

— Оправя се. Предпочитам да не говорим за Барт. Страхувам се, че той проигра шанса си. Ти внимавай, Сам. Не ми се иска да го последваш. Това ще е катастрофа.

— Как може да си помислите такова нещо? По-умен съм от него.

Силен кикот долетя по линията отвъд Атлантика:

— Лека нощ, Сам — каза мъжът и като продължи да се киска, затвори.