Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (5)

4.

Не можеше да заспи. Лежеше будна в тъмнината, сгушена като мишка и заслушана в шумовете на къщата.

Беше израснала в стари къщи и добре ги познаваше. Приемаше ги като живи същества; те дишаха, въздишаха, пъшкаха и стенеха, особено през зимата. Често раздвижваха старите си кокали и току пристъпяха на измъчените си крака. Някога дядо й, й бе казал, че основите на къщата са като чифт крака и тя запомни това завинаги. Споменът за него я накара да се усмихне. Попей, както го наричаше, й бе доверил, че това е просто дървото, използвано за конструкцията на къщата, което се разширява и свива, и че не бива да се страхува от звуците. „Една къща е спасителен пристан, бе й казал един ден. Райско кътче.“

Ем добре съзнаваше, че не проскърцването на къщата я държи будна, а тревожните й мисли. По-рано вечерта си беше изкарала акъла, като дочу шумове на първия етаж и разбра, че има някого. Колко необмислено и направо глупаво бе да се прокрадваш по тази начин в собствения си дом. И то заради един мъж. Заради Дакс.

Ем се обърна по гръб, загледа се в тавана и потъна в мисли за къщата, където бе израснала, където бе живяла съвсем доскоро с родителите си. Бяха ги научили винаги да пускат алармата, особено нощем. Това им бяха повтаряли с такова постоянство и натрапчиво упорство, че се бе запечатило в главата й завинаги.

Тази вечер, преди да си легне, бе повдигнала въпроса за алармата. Чак когато предложи да си разделят разходите, Джо неохотно бе приела да я включат.

Това решение донякъде успокои Ем и тя реши да я проверява. Разбира се, нямаше намерение да остави тази работа на Джо, която започнеше ли да рисува, забравяше за света и всички тривиални грижи.

Ем бе наследила прагматичността на майка си, винаги стъпила здраво на земята, упорита, дисциплинирана, трудолюбива и пъргава. Обичаше родителите си. Те бяха специални хора и ужасно й липсваха. Но дори и да беше в Лондон, пак щеше да се чувства така. Преди шест месеца бяха заминали за Австралия на гости на баба й по майчина линия. В Лондон бе останала една от сестрите й. Другите живееха и работеха в чужбина.

Бяха възпитани в духа на протестантската етика, набита в главите им от двама неукротими фанатици — техните родители, които вярваха, че спасението е в работа до скъсване.

Тя и сестрите й знаеха, че ако не работят, няма да получат закуска, обяд, вечеря и въобще нищо. „Държите се като герои на Дикенс!“, ядосваше се Ем, а те само се засмиваха и й показваха V, знака на победата, в стил Уинстън Чърчил. После се разнежваха, прегръщаха я, глезеха я, хвалеха я и казваха, че крушата не пада по-далеч от дървото и че напълно си е заслужила наградата. После я водеха на някое специално място или й купуваха нещо хубаво.

А ето я сега в Манхатън, мързелува и скучае. Дакс щеше да замине за Лос Анджелис, не се съмняваше в това. А утре тя щеше да направи усилие да си намери временна работа като сервитьорка. Или продавачка. Не, сервитьорка. Изглеждаше й по-лесно. Търсеха хора в кафене „Ол американ чийзкейк“, недалеч от Западна двайсет и втора улица. Това щеше да я държи ангажирана и щеше да изкара някой лев. Да, утре щеше да отиде. Ще говори с управителя. Той я харесваше. Винаги й се усмихваше широко.

Ем неспокойно се завъртя в леглото си, като внезапно се сети за плановете си да стане модел. Щеше да стане, знаеше го. Нали беше дошла тук, за да се преобрази, да стане друг човек.

Стремеше се към дискретност и анонимност и това я накара да се изсмее високо. Направо ставаше смешна. Искаше да остане незабелязана, а в същото време се гласеше да върви по модния подиум. Или щеше да застане пред камерата, за да се появи на корицата на някое модно списание. Да не би да имаше противоречие? Разбира се.

От друга страна, тя наистина вече беше друг човек, различна от младата жена, пристигнала преди два месеца в Ню Йорк. Ами нали преобразяването се състоеше тъкмо в това — да стане нов човек. А колко просто беше. Като начало ново име, първото дошло й наум, но да е близо до истинското, за да отговаря незабавно, без колебание. Нова автобиография, също възможно най-близка до реалността, така че да не се оплита.

После идваше преобразяването, добавянето на нови факти към най-доброто от предишния живот. Тъкмо това бе направила. Дори бе успяла да заличи лошите моменти и специално Лошото нещо в Бад. Не мислеше за това, беше го погребала дълбоко, наистина много дълбоко в себе си. Никога не би го разказала, никой не знаеше. Това бе нейната голяма тайна. Интимна, много лична и заради това verboten^[1]. Никой никога нямаше да узнае. Беше заличено, зачеркнато. Никога не се бе случвало. Ем отрони дълбока въздишка, обърна се на една страна и затвори очи.

Внезапните, неочаквани събития, които се случваха изневиделица, все така я тревожеха. Но още от дете си беше смела. Нищо не можеше да я разколебае нито тогава, нито като по-голяма. Братята й признаваха, че е безстрашна и уверена, а те не бяха по комплиментите. Бе загубила куража си за известно време, но си го възвърна в Манхатън. За своя изненада се чувстваше невероятно защитена в този огромен мегаполис. В този лъскав град плуваше в свои води. Тук не беше трудно да се преобразиш.

Никой не се интересуваше къде си учил, с какво се занимават родителите ти, нито от произхода ти, дали имаш благородническо потекло или колко си богат. Беше истинско безкласово общество, тъкмо затова й харесваше. Всъщност беше общество на постиженията. Точно с това Манхатън я впечатляваше и привличаше най-силно. Тук й беше добре.

Докато лежеше и градеше бъдещите си планове, Ем изведнъж си припомни собствените си правила: да бъде смела, вярна на себе си и тогава осъзна, че нарушаваше третото, най-важното — НЕ СПИРАЙ ДА РАБОТИШ. Ненадейно си даде сметка колко време беше загубила с Дакс по кафенета, кина, да слуша хвалбите за живота му, да гледат заедно телевизионни програми, да му прави компания. Защото бил самотен. Тя също беше самотна, в интерес на истината.

Семейството й бе голямо, бе отраснала сред много хора, които понякога я бяха дразнили, един път ще я похвалят, друг път ще й се подиграват или пък ще й крещят, но винаги я обичаха. Никога не се бе чувствала самотна.

Ще си намеря работа, обеща си тя. Беше дошла в Ню Йорк с достатъчно средства, които щяха да й стигнат за година напред, ако внимаваше. Беше си открила банкова сметка и харчеше много пестеливо — за наем, за храна и транспорт, макар че предпочиташе да ходи пеша. В куфара под леглото си пазеше пътническите чекове, които сестра й насила й бе дала на тръгване от Лондон. Бе отказала да ги приеме, но добре знаеше, че не може да спори с милата Бърди, определила ги като „дълбока резерва“. Трябваше да ги пази само за специални обстоятелства.

От утре щеше да си търси почасова работа, за да може да обикаля модните агенции, и се надяваше, че Джо ще спази обещанието си да я свърже с онези фотографи.

Дано, въздъхна Ем и потъна в безпаметен сън.