Барбара Тейлър Брадфорд
Непозволени игри (35)

34.

Филип Тремон гледаше смаян Жан-Луи и се чудеше дали брат му не беше дал отпуск на чувствата си. Покашля се, поизправи се на стола и го изгледа неразбиращо:

— Но защо, за бога, би си помислил, че Рафи е отговорен за саботажа? Мили Боже, това е абсурдно, Жан-Луи! Той дори не би могъл да намери средствата да направи такова нещо.

— Би могъл, би могъл. Много неща не знаеш за нашия братовчед. Както казваше майка ни, той е „дълбока вода“.

— Добре де, може би наистина има нещо тъмно у него. Но моля те, обясни ми. Защо ще иска да саботира твоето благотворително ревю? И как би могъл да проникне в забранената зона, за да повреди скелето, и то съвсем сам?

— Може да не е бил сам. Може да е участвал в терористична група и…

— Сега вече наистина преувеличаваш! — повиши глас Филип. Той дочу някакъв шум, стана, прекоси стаята, отвори вратата и погледна в стаята на секретарката. Столът на Луиз беше празен, нямаше никого. Никой не подслушваше. Затвори вратата и като се върна на мястото си, Филип заяви:

— Рафи не е терорист. Преувеличаваш, защото постоянно те е яд на него.

Жан–Луи се облегна назад в стола си зад бюрото, допрял върховете на пръстите на двете си ръце и погледна брат си над тях.

— Може да не е член на терористична организация, но е луда глава. Винаги е бил. Но да не забравяме, че макар да носи фамилията Тремон заради чичо ни, майка му е алжирка. — Жан-Луи направи гримаса и поклати глава: — И проститутка.

Филип въздъхна.

— Не е проститутка. Знам, че вярваш в това. Така и не успях да те убедя в обратното. Отговори ми — защо ще му трябва да ти вреди?

— Защото скоро го помолих да започне да ми връща дълга, и не мисля, че това много го зарадва — въздъхна Жан-Луи. — Защо съм решил да го подсетя ли? Той няма пари, просяк е.

— Добре, може би това е отмъщение. Все пак, кажи ми нещо. Как е влязъл в заключеното помещение? И как може сам да свали крепежните елементи?

— Казах ти, може да не е бил сам. Очевидно някой му е помагал. И не мога да ти обясня как е влязъл в голямата зала, за да свърши мръсното си дело. Освен ако е бил в екипа, който е изграждал конструкцията. Може би е успял някак да се скрие и по-късно е отключил на съучастниците си.

— Всичко е възможно — съгласи се Филип. — Все пак мисля, че изкара нашия братовчед прекалено интелигентен. Самият аз винаги съм го смятал за глуповат.

— Но не и жена му. Тя ръководи парада — и Жан-Луи погледна многозначително Филип, като се чудеше как брат му не проумява схемата.

— Значи всъщност искаш да кажеш, че полицията греши и че вчерашната трагедия не е терористичен акт — заключи Филип и впи поглед в брат си.

— Точно така. В този смисъл тероризъм е Рафи срещу мен.

— Не мисля, че френските сили за охрана и звеното за борба с тероризма ще са съгласни с теб, братко — усмихна се Филип. — Момчетата от Рю Нелатон, явно имат други идеи, доколкото разбирам от вестниците.

— Може би. А аз вярвам, че тайните служби имат блестящи хора. Но в този случай съм стигнал до някои мои си изводи, и то съвсем основателно.

— И все пак няма какво да направим.

— О, разбира се, че има. Ще се срещна с Рафи.

— Не, няма да го направиш — грубо го прекъсна Филип. — Няма да ти позволя да обикаляш из Белвил, опасно е. Ако необходимо, лично аз ще отида да говоря с него.

— Може би така ще е по-добре, Филип, много ти благодаря. Аз може да си изпусна нервите — иронично се усмихна Жан-Луи.

Фили настоя:

— Аз ще отида. Този следобед. След срещата с адвокатите и директора на застрахователната агенция. Сега, mon cher frère^[1], да вървим да обядваме.

Белвил се намираше в другия край на Париж и Филип знаеше, че ще му отнеме около четирийсет минути да стигне дотам. Щом приключи срещата с адвокатите и застрахователите, той бързо се прибра в апартамента си на авеню „Монтен“, преоблече се в по-обикновени дрехи и даде на шофьора си адреса.

Късно следобед движението беше натоварено и той ругаеше под носа си, че не бе тръгнал в час, когато няма такава тъпканица.

Но вече беше късно. Искаше да приключи с тази среща. Обмислил бе и варианта да звънне на братовчед си Рафаел и да обсъдят проблема по телефона, но веднага бе отхвърлил идеята. Нито пък искаше да предизвестява отиването си. По-добре да пристигне, когато не го очакваха.

Макар да не споделяше притесненията на брат си, все пак Филип знаеше, че братовчед им има лоша репутация, необуздан нрав и общуваше с измамници и престъпници, утайката на обществото сякаш го привличаше непрекъснато. Рафаел Тремон бе имал много възможности като малък, но бе отхвърлил всички и предизвикваше нещастия едно след друго през целия си живот. Беше разбойник по душа, замисли се Филип, брат му беше прав. Пълен пройдоха.

Филип погледна през прозореца на колата. Бяха пристигнали в Белвил. Този район на Париж беше запуснат и грозен — никак не отговаряше на името си. А сега, привечер, изглеждаше още по-неприятен. Дори в настъпващия мрак се виждаше, че улиците са мръсни и потискащи. Той винаги бе възприемал тази част на града като място с лоша слава, доста странна, някак различна от всичко останало. Наричаха го арабския квартал, защото тук живееха имигранти от Африка. Добре знаеше, че много от тях бяха почтени, трудолюбиви хора, но въпреки това районът си бе спечелил съмнителна репутация през последните няколко години.

Колата се отклони от булевард „Белвил“ и Филип посочи на шофьора малката улица, на която живееше братовчед му заедно със съпругата и сина си.

Колата спря пред входната врата на неугледна, зле поддържана кооперация, Филип помоли шофьора да го почака и добави на излизане:

— Ако се наложи да се преместиш, направи го, Марсел. Ако не те заваря, като изляза, ще ти звънна по мобилния.

— Да, господине — кимна шофьорът и скочи да му отвори вратата.

Филип натисна звънеца с име „Тремон“. Никакъв отговор. След малко обаче излезе един младеж, Филип задържа вратата и се вмъкна в сградата.

Взимаше по две стъпала наведнъж, докато стигна до третия етаж, където живееше братовчед му. Натисна звънеца и тъй като пак никой не отговори, заудря с юмруци по вратата. Накрая отвътре се обади груб глас:

— Кой е? Кой чука?

— Рафи, отвори вратата! Аз съм Филип. Братовчед ти Филип.

— Разкарай се! Не искам да те виждам!

— Имам нещо за теб — рече Филип. — Пари. Знам, че се нуждаеш от тях.

— Пъхни ги под вратата.

— Не, не. Невъзможно. Трябва да те видя, да говоря с теб.

За голямо учудване на Филип вратата се отвори веднага. Той се вторачи в Рафаел, като едва го позна.

— Боже мили, какво е станало с лицето ти? Изглеждаш, сякаш те е блъснал челно камион с пълна газ.

— С две копелета с пълна газ — изръмжа Рафи, отвори вратата и махна на Филип да влезе.

— Били са те, така ли?

— Да, няколко лайнари.

— Кога се случи това? Раните са скорошни.

— Преди няколко дни. Попаднах в побой. За пари. — Опита се да се ухили, но очевидно лицето го болеше толкова много, че едва успя да изфъфли: — Добре, Филип, къде е парата?

— Трябва ми малко информация първо.

Братовчед му го изгледа подозрително:

— Информация за кого? Или за какво?

— Първо кажи ми къде беше преди две вечери? По-точно на двайсет и първи март.

— Днес е петък, значи говорим за сряда, така ли?

Филип кимна.

— Това е нощта, в която ми разказаха играта. Бях в бара. Малко по-надолу по улицата. Защо?

— На следващия ден следобед — вчера, стана страшен инцидент в хотел „Черният лебед“. Модният подиум на ревюто се срути и много хора бяха ранени.

— Видях по новините. Вашето ревю, ревюто на Жан-Луи Тремон. — Той хвърли на Филип кисел поглед и добави: — Предай на брат си моите съжаления.

— Не беше инцидент, Рафи. Беше преднамерен акт, саботаж. Имаш ли нещо общо с това?

— Аз? Защо аз? Какво става бе? Айде стига вече! Казах ти какво ми се случи. Опитваш се да ми навлечеш проблеми, нали? — Той отстъпи назад. — Разкарай се, изчезвай. Не искам да дойдат ченгетата.

— Знаеш ли, че има предположение, че това е дело на терористи. Да не си член на някоя крайна политическа или радикална религиозна група?

— Ти си луд!

— Беше много войнствен и фанатичен по въпроси на алжирската политика.

— Като дете, много, много отдавна. Сега нямам време за тези глупости. Трябва да си изкарвам прехраната.

— Работиш ли, Рафи?

— Не. Не и тази седмица. Не мога да отида на работа с това лице.

Филип беше напълно сигурен, че Рафи имаше толкова общо със саботажа, колкото самият той. Брат му напълно грешеше за братовчед им, поне в този случай. Той бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и ги подаде на Рафи.

— Надявам се това да помогне — въздъхна той. — А как е Шантел?

— Както винаги. Работи много, управлява фирмата си за филми, отвори и фирма за кетъринг. Нямам никаква файда от нея, не виждам нито су.

— Пази се, Рафи — каза Филип и си тръгна.

Като излезе на стълбите, отново почувства вълна от тъга и състрадание. Това се случваше всеки път, когато посещаваше братовчед си. Не можеше да понася мисълта за това прахосничество.

Техният братовчед Рафаел Тремон, някога такъв хубавец, блестящ, талантлив музикант, се бе превърнал в тази развалина, смазан от бой, живеещ от подаяния… изгубена душа.

 

 

Рафи седеше, загледан във вратата с горчиво изражение. Подаяния. Само това бе получавал винаги от братовчед си. Поне Филип беше почтен човек, докато Жан-Луи бе един себелюбив негодник. Рафи въздъхна тихо и пъхна парите в джоба си. По-късно щеше да отиде в бара и да удави тегобите си в червено вино. Евтиното божоле беше неговата утеха напоследък, каквато не получаваше от жена си. Когато се ожени за Шантел Валбон преди няколко години, бе имал големи очаквания. Блаженството на брачния живот. Е, това така и не го получи. Напоследък тя беше прекалено заета с фирмата си за кетъринг, общуваше с филмови звезди и изпълняваше заповедите на онази странна личност, чиито партита обслужваше. Беше състоятелен и й плащаше добре, но Рафи често се чудеше точно какво вършеше тя за този тип със странен английски акцент. Никога нямаше да разбере. Тя рядко му се доверяваше. Но все още беше красива жена, макар и поостаряла, и поддържаше покрива над главите им. Кой беше той, че да се оплаква?