Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (9)

2

Нагоре по реката.

Човеците имаха дълго, гладко и тясно кану, леко и лесно за гребане. Двете двойки мъже се редуваха на греблата и лодката пореше бързо водата. Течението не беше силно. Заради тези смени не губеха време за почивка.

Акин беше крещял колкото силно можеше и докато имаше някакъв шанс да бъде чут. Но никой не беше дошъл. Сега мълчеше, изтощен и нещастен. Мъжът, който го беше хванал и го държеше все още, грабна крака му и го провеси над водата, заплашвайки, че ще го хвърли в реката, ако не млъкне. Само намесата на останалите му попречи да изпълни заканата си. Мъжът ужасяваше Акин. Изглежда, искрено не разбираше защо Акин може да се разстрои от убийството и отвличането или да престане да изпълнява заповеди.

Акин се загледа в широкото, брадато, червено лице на мъжа, вдиша киселия му дъх. Беше озлобеното гневно лице на някой, който може да го нарани, задето се държи като бебе, но и да го убие, ако се държи като нещо различно. Мъжът го държеше със същото отвращение, което Акин беше видял веднъж на лицето на човек, хванал змия. Дали за тези хора той беше толкова чужд, колкото и змията?

Злобният мъж погледна надолу, улови погледа на Акин.

— Какво зяпаш, по дяволите? — попита.

Акин престана да гледа мъжа с очите си, но продължи да го наблюдава с другите чувствителни към светлината част на тялото си. Мъжът смърдеше на пот и още нещо. Имаше нещо нередно в тялото му: някаква болест. Трябваше му оолои. А той дори не би се доближил до такова.

Акин лежеше неподвижно в ръцете му и накрая някак заспа.

Събуди се, оставен между два чифта крака върху парче подгизнал парцал на дъното на лодката. Беше го събудила плискаща го вода.

Изправи се предпазливо, като още преди да е помръднал, знаеше, че течението тук е по-силно и че вали. Валеше силно. Мъжът, който беше държал Акин в ръцете си, започна да изгребва водата от лодката с една голяма кратуна. Ако дъждът продължеше или се усилеше, със сигурност щяха да спрат.

Акин погледна към сушата и видя, че бреговете са високи и силно ерозирали — стръмни скали с пълзяща надолу растителност. Никога не беше виждал такива неща. Беше по-далече от къщи от всякога, а продължаваше да пътува. Къде щяха да го отведат?… до хълмовете?… в планините?

Мъжете се отказаха и започнаха да гребат към брега. Водата беше сиво-кафява и буйна, а дъждът се изливаше още по-силно. Кануто потъна малко преди да достигнат брега. Мъжете започнаха да псуват и скочиха от лодката, за да я изтеглят до един по-голям тинест нанос, а Акин остана на място, почти плувайки. Стовариха лодката, наклониха я, изляха водата заедно с него и започнаха да се смеят, когато той се хлъзна по калта.

Един от тях го сграбчи за крака и се опита да го подаде на мъжа, който го беше хванал. Но той не искаше да го вземе.

— Ти ще си гледачката за малко — каза мъжът. — Нека опикава теб.

Акин едва успя да се спре да не проговори от възмущение. От месеци не беше пишкал върху никого — не и откакто семейството му бе успяло да го накара да разбере, че не трябва, че трябва да ги предупреждава, когато има нужда да прави това или да изпразни червата си. Не би уринирал дори и върху тези мъже.

— Не, благодаря — каза мъжът, който държеше Акин за крака. — Гребах в продължение на бог знае колко мили, докато ти си седеше и се любуваше на гледката. Сега ще можеш да се насладиш и на хлапето.

Остави Акин на наноса и се обърна, за да помогне на останалите да занесат лодката до място, откъдето ще могат да продължат нагоре по брега. В тинестия нанос нямаше нищо изненадващо: отрязък от събрала се малко над водата мека и влажна утайка. Не беше нито сигурно, нито удобно място под този порой. А и нощта идваше. Беше време да се намери място за лагер.

„Детегледачката“ на Акин го изгледа със студена неприязън. Разтри корема си и само за момент изглеждаше така, все едно болка е изместила цялостното му неразположение. Вероятно стомахът го болеше. Колко глупаво беше да си болен, да знаеш къде могат да те излекуват и да решиш да останеш болен.

Изведнъж мъжът грабна Акин, вдигна го с една ръка, сложи го под една от мощните си мишници и тръгна след другите нагоре по стръмната кална пътека.

Акин затвори очи по време на изкачването. Похитителят му не беше много стабилен. Непрекъснато падаше, макар че нито веднъж не падна върху Акин и не го изпусна. Обаче го беше стиснал толкова здраво, че пръстите му му причиняваха болка и израняваха кожата му. Акин хленчеше, а понякога и изреваваше, но се стремеше да бъде тих през повечето време. Страхуваше се от този мъж, както от никой друг досега. От този човек, който с лекота го беше захвърлил във вода, в която можеше да има хищници, който го беше сграбчил и разтресъл, и заплашил да го удари, защото плаче, който очевидно предпочиташе да търпи болка, отколкото да отиде при някого, който ще го излекува, без да иска нищо в замяна… този мъж можеше да го убие, преди някой да реагира и да го спре.

Когато изкачиха скалата, похитителят на Акин го хвърли на земята.

— Можеш да вървиш — измърмори.

Акин остана неподвижен, където беше паднал, чудейки се дали човешките бебета ги хвърлят също по този начин — и ако да, как успяваха да оцелеят? После тръгна след мъжете колкото бързо можеше. Ако беше зрял, щеше да избяга. Щеше да се върне при реката и да я остави да го отнесе вкъщи. Ако беше зрял, щеше да може да диша под вода и да отблъсква хищници с обикновено химическо средство: еквивалентът на лоша миризма.

Но ако беше зрял, тези от съпротивата нямаше да го искат. Те искаха беззащитно дете… и почти го бяха получили. Той можеше да мисли, но тялото му беше толкова малко и слабо, че беше неспособен да действа. Нямаше да умре от глад в гората, но нещо можеше да го отрови след внезапно ухапване или ужилване. А близо до реката можеше да бъде изяден от някоя анаконда или кайман.

Освен това досега не беше ходил в гората сам.

Колкото повече изоставаше от мъжете, толкова по-уплашен ставаше. Падна няколко пъти, но не си позволи да заплаче отново. Най-накрая спря, изтощен. Ако имаха намерение да го изоставят, той не можеше да ги спре. Дали отвличаха децата конструкти само за да ги изоставят в гората?

Пишка направо върху земята, след което откри един храст с ядливи, хранителни листа. Беше прекалено малък, за да достигне възможно най-добрите източници на храна — източници, които мъжете щяха да могат да стигнат, но едва ли да разпознаят. Тино знаеше много, но не знаеше почти нищо за горските растения. Ядеше очевидни неща — банани, смокини, ядки, палмови плодове — все диви роднини на растенията, отглеждани от хората във Феникс. Ако нещо му беше непознато на вид и вкус, не посягаше към него. Акин се хранеше с всичко, което не можеше да го отрови и което го поддържаше жив. Когато чу единия от мъжете да се връща за него, ядеше от една особено хранителна сива гъба.

Преглътна бързо, нарочно изцапа едната си ръка с кал и я размаза по цялото си лице. Ако беше просто мръсен, мъжете нямаше да му обърнат внимание. Но ако само устата му беше мръсна, можеше да решат да го накарат да повърне.

Мъжът го видя, изпсува, грабна го и го занесе под мишница при другите, които вече строяха заслон.

Бяха открили сравнително сухо, добре защитено от горската растителност място и бяха разчистили шумата. Бяха опънали облицована с каучук покривка между две дървета и земята. Покривка, която явно е стояла в лодката, незабелязана от Акин. В момента отсичаха малки клони и фиданки, за да направят под. Поне не възнамеряваха да спят в калта. Не запалиха огън. Нахраниха се със суха храна — смес от ядки, семена и сушени плодове, — и пиха нещо, което не беше вода. Дадоха и на Акин малко от напитката и това, че той не пожела да пие повече, след като я вкуси, ги развесели.

— Обаче не го притесни много — каза един от тях. — А е силна. Дай му и малко храна. Може с нея пък да се справи. Има зъби, нали?

— Да.

Той се беше родил със зъби. Дадоха му малко от храната си и той яде бавно, хапка след малка хапка.

— Значи, този от Феникс, когото го убихме, лъжеше — каза похитителят на Акин. — Така и предположих.

— Чудя се дали наистина е негово дете.

— Сигурно. Прилича на него.

— Исусе. Какво ли е трябвало да направи, за да го получи? В смисъл, едва ли просто е изчукал някоя жена.

— Знаеш какво е направил. Ако не знаеше, отдавна щеше да си умрял от старост или болест.

Мълчание.

— Какво мислите, че могат да ни дадат срещу детето? — попита нов глас.

— Каквото поискаме. Момче, и то почти идеално? Каквото имат. Толкова е ценен, че се чудя дали да не го задържим.

— Метални инструменти, стъкло, здрав плат, една-две жени… А това дете може и да умре, преди да порасне. Или може да порасне и да му поникнат пипала навсякъде. Какво като изглежда добре сега? Това не значи нищо.

— И още нещо — обади се похитителят на Акин. — Шансовете ни, нашите или на който и да е човек, да видим как това дете пораства са равни на нула. Червеите ще го намерят, рано или късно, живо или мъртво. А селото, в което го намерят, може да се счита за преебано.

Някой изрази съгласие:

— Единственият начин е да се отървем от него бързо и да се разкараме от тази област. Нека някой друг се чуди как да го задържи, без да завърши в гроба или на още по-кофти място.

Акин излезе от заслона, намери място, където да се изходи, и друго място — голо пространство, където едно от по-големите дървета бе паднало наскоро, — на което дъждът валеше достатъчно силно, за да може да се измие и да улови достатъчно вода, за да утоли жаждата си.

Мъжете не го спряха, но един от тях не свали очи от него. Когато се върна под заслона, мокър и лъщящ, понесъл широки, гладки листа от див банан, върху които да спи, всички мъже зяпнаха.

— Каквото и да е това нещо — каза един от тях, — то не е толкова човек, за колкото го мислехме. Кой знае на какво е способно! С радост ще се отърва от него.

— Точно такова е, за каквото го мислехме — каза похитителят на Акин. — Бебе мелез. Обзалагам се, че може много повече от това, което видяхме.

— Бас държа, че ако си тръгнем и го оставим тук, ще оцелее и ще си иде вкъщи — каза мъжът, който беше убил Тино. — И се кълна, че ако го отровим, няма да умре.

Около последното твърдение се заформи спор, докато мъжете си подаваха алкохолната напитка и слушаха дъжда, който спря и започна отново.

Акин започна да се страхува още повече от тях, но дори страхът му не успя да го задържи дълго буден. Изпита облекчение, когато разбра, че смятат да го изтъргуват с други хора — най-вероятно от Феникс. Можеше да открие родителите на Тино. Може би те също щяха да си въобразят, че прилича на Тино. Може би щяха да го оставят да живее с тях. Искаше да е сред хора, които не го сграбчват болезнено за крака или ръката и които няма да го носят, все едно е не по-чувствителен от изсъхнал клон. Искаше да е сред хора, които му говореха и се грижеха за него, вместо такива, които или го игнорираха, или се отдръпваха от него, все едно е отровно насекомо. Или пък му се подиграваха. Тези мъже не само го плашеха, те го караха да се чувства болезнено самотен.

По някое време, след като се беше стъмнило, Акин се събуди от това, че някой го беше хванал, а друг се опитваше да сложи нещо в устата му.

Веднага разбра, че всичките мъже бяха пили твърде много от алкохолната си напитка. Миришеха на нея. А говорът им беше завален и труден за разбиране.

Някак бяха запалили малък огън и на светлината му Акин видя, че двама от тях са се проснали на земята и спят. Другите двама бяха заети с него, опитваха се да го нахранят с бобени зърна, които бяха намачкали на пюре.

И без да ги докосва с език, той знаеше, че намачканите бобени зърна са смъртоносни. Не ставаха изобщо за ядене. А така намачкани, можеха да го обезсилят, преди да ги е изхвърлил от организма си. След това щяха със сигурност да го убият.

Започна да се съпротивлява и да вика доколкото може, без да отваря устата си. Единствената му надежда, помисли си, беше да събуди спящите, за да могат да видят как другите двама унищожават стоката им.

Но спящите мъже продължаваха да спят. Тези, които се опитваха да го нахранят, само се разсмяха. Един от тях стисна носа му и отвори с пръсти устата му.

Акин повърна от отчаяние върху ръката на насилника.

Мъжът отскочи, проклинайки го. Препъна се в един от спящите и падна в огъня.

Настъпи ужасна суматоха от крясъци и псувни, а заслонът замириса на повърнато, пот и алкохол. Мъжете се боричкаха, без да осъзнават какво правят. Акин се измъкна точно преди да срутят заслона.

Изплашен, объркан, почти болен от самота, Акин избяга в гората. По-добре да се опита да стигне до къщи. По-добре да рискува да попадне на гладни зверове и отровни насекоми, отколкото да остане с тези мъже, които бяха способни на всичко, на всяка неразумна постъпка. По-добре да е напълно сам, отколкото самотен сред опасни същества, които не разбираше.

Но това, което в действителност го плашеше, беше самотата. Кайманите и анакондите вероятно можеше да бъдат избегнати. Повечето жилещи и хапещи насекоми не бяха смъртоносни.

Но да си сам в гората…

Той жадуваше за Лилит, за прегръдката й и за сладката й кърма.