Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (22)

15

Цели дни вървяха през гората и изкачваха обраслите хълмове. Но вече беше станало хладно и Акин и момичетата трябваше да отблъскват опитите на хората да ги облекат по-топло. Все още имаше достатъчно храна, а телата им бързо и лесно се приспособиха към промяната в температурата. Акин продължи да носи късите панталонки, които Пилар Леал бе ушила за него. Не бе имало достатъчно време, за да бъдат ушити дрехи и за момичетата, и затова те бяха облечени в дълги парчета плат, увити около кръста и завързани на гърдите. Това бяха единствените дрехи, които те не махаха и губеха нарочно.

Акин беше започнал да спи при тях на втората нощ от пътуването. Трябваше да научат английски възможно най-бързо. Неси правеше очакваното от Акин: непрекъснато казваше на различни хора по време на тихи, напрегнати разговори, че пипалата на момичетата трябва да бъдат махнати сега, докато децата са малки, за да приличат повече на хора и да се научат да разчитат само на човешките си сетива, и да възприемат света по човешки начин. Хората се смееха зад гърба й, но от време на време Акин ги чуваше да обсъждат пипалата: колко са грозни, колко по-хубави ще са момиченцата без тях…

— Ще ни режат ли? — попита го Амма, когато й разказа.

Всичките й пипала бяха прилепнали към кожата и станали невидими.

— Може да се опитат — каза Акин. — Трябва да им попречим да го направят.

— Как?

Шкахт го докосна с една от малките си сензитивни ръце.

— На кои човеци имаш доверие? — попита.

Макар че беше по-малката от двете, тя напредваше по-бързо в ученето.

— На жената, с която живея. Тейт. Но не и на съпруга. Само на нея. Смятам да й кажа истината.

— Може ли наистина да ни помогне?

— Да. А може и да не може. Тя прави… странни неща понякога. Тя… Най-лошото нещо, което може да направи сега, е да не направи нищо.

— Какво й има?

— Ами на всички останали? Не си ли забелязала?

— … да. Но не разбирам.

— Нито пък аз. Но това е начинът, по който трябва да живеят. Искат деца и затова ни купуват. Но това не ни прави техни деца. Те искат да имат свои собствени. Понякога ни мразят, защото не могат да имат. А понякога ни мразят, защото сме част от оанкалите, а оанкалите са тези, които не им позволяват да имат деца.

— Могат да имат много деца, ако престанат да живеят сами и се присъединят към нас.

— Искат да имат деца така, както е ставало преди войната. Без оанкалите.

— Защо?

— Такъв е техният начин.

Тримата се бяха скупчили един до друг, за да може сензорно петно да открие сензорно петно, за да могат момичетата да използват сетивните си пипала, а той — езика си. Почти не осъзнаваха, че вече не водят разговора си на глас. Акин вече бе научил, че човеците ги смятаха за заспали един върху друг, когато ги видеха да лежат така.

— Повече няма да има други като тях — каза той, опитвайки се да изпрати чувствата на самотност и страх, които смяташе, че хората преживяват. — Техният вид е всичко, което някога са познавали и виждали, и той ще престане да съществува. Опитват се да ни направят като себе си, но ние никога няма да бъдем като тях и те го знаят.

Момичетата потрепериха и нарушиха контакта бързо и за съвсем кратко. Когато го докоснаха отново, беше все едно общуват с него като една личност.

— Ние сме тях! Ние сме и оанкалите. Знаеш го. Ако можеха да усетят това, щяха да знаят!

— Ако можеха да го усетят, щяха да са като нас. А те не могат и не са. Ние сме най-доброто от тях и най-доброто от оанкалите. Но те няма да съществуват повече заради нас.

— Оанкали Динсо и Тоат няма да съществуват повече.

— Да. Но Акджай ще заминат оттук непроменени. Ако човешко-оанкалските конструкти не се справят тук или с оанкалите от Тоат, Акджай ще продължат.

— Само ако намерят други видове, с които да се слеят — усещаше се ясно, че думите са на Амма.

— Човеците са стигнали до края си — каза Шкахт. — Те бяха несъвършени и свръхспециализирани. Ако я нямаше войната им, щяха да намерят друг начин да се самоунищожат.

— Вероятно — съгласи се Акин. — Аз също съм учил за това. И виждам конфликта в гените им — младата интелигентност, принудена да служи на древни тенденции към йерархичност. Но… не е трябвало да се самоунищожават. И със сигурност не е нужно да го правят и сега.

— Способни ли са на друг? — попита Амма.

Всичко, което беше научила, всичко, което й бяха показали телата на човешките й родители, й казваше, че той говори безсмислици. Не бе живяла достатъчно дълго с човеци от съпротивата, за да започне да гледа на тях като на наистина друга група хора.

И все пак трябваше да се научи да разбира. Тя щеше да бъде женска. Един ден щеше да разказва на децата си за човеците. А сега не знаеше нищо. Самият той тепърва започваше да научава за тях.

Той заговори напрегнато и с пълна убеденост:

— Трябва да има човешка Акджай! Трябва да има човеци, които не са принудени да се променят или да измрат… човеци, които да продължат, ако съюзите Динсо и Тоат се окажат неуспешни.

Амма се раздвижи до него, притеснена: ту го докосваше, ту прекъсваше контакта, сякаш я болеше от това, че разбира какво казва той, но любопитството не й позволява да се отдръпне напълно. Шкахт не мърдаше, свързана с него посредством нежните пипала на главата й, и се опитваше да осъзнае за какво говори той.

— Ти си тук за това — каза тихичко с думи.

Гласът й го стресна, но той не помръдна. Беше го изрекла на оанкали и комуникацията й, също като неговата, предаваше усещането за твърдост и истина.

Амма се свърза още по-дълбоко с двамата, предавайки им напрежението си. Тя не разбираше.

— Той е оставен тук — обясни тихо Шкахт. Тя успокои сестра си, изпращайки й собствената си увереност. — Те искат той да опознае човеците — каза. — Не биха го изпратили сами при тях, но тъй като той вече е тук и никой не го наранява, те искат от него да се научи, за да може по-късно да предаде на тях знанието.

— Ами ние?

— Не знам. Ако дойдат да ни вземат, няма да го оставят тук. А и сигурно не са знаели къде ще ни продадат… и дали изобщо ще ни продадат. Мисля, че ще ни оставят да стоим тук, докато не решат да си го вземат обратно… и докато сме в безопасност.

— Сега не сме в безопасност — прошепна Амма на глас.

— Не. Акин ще говори с Тейт. Ако Тейт не може да ни помогне, ще изчезнем в някоя от идните нощи.

— Ще избягаме ли?

— Да.

— Човеците ще ни хванат!

— Няма. Ще пътуваме само през нощта, ще се крием през деня, ще тръгнем по най-близката река, щом сме в безопасност.

— Можеш ли да дишаш под вода? — попита Акин Амма.

— Все още не — отговори тя, — но съм добър плувец. Винаги влизах заедно с Шкахт във водата. Когато ми станеше трудно, Шкахт помагаше: свързваше се с мен и започваше да диша и за мен.

Точно както сестрата на Акин щеше да може да му помага. Той се отдръпна, подсетен за самотата си от тяхното единение. Можеше да говори с тях, да общува с тях без глас, но никога нямаше да може да установи онази особена близост с тях, която те имаха помежду си. Скоро щеше да е твърде възрастен за нея… ако вече не беше. А и какво ли се случваше в този момент с неговата сестра?

— Не вярвам да са ме оставили нарочно с хората — каза той. — Родителите ми не биха постъпили така. Човешката ми майка би дошла сама, ако никой друг не иска.

И двете момичета на мига възстановиха контакта с него.

— Не! — каза Шкахт. — Когато бунтовниците попаднат на сами жени, те ги задържат. Станахме свидетели на това в едно от селата, в които похитителите ни се опитаха да ни продадат.

— Какво видяхте?

— Няколко мъже дойдоха в селото. Негови жители, които се връщат от дълго пътуване. С тях беше и една жена, ръцете й бяха вързани с въже, въже беше увито и около врата й. Мъжете казаха, че са я намерили и им принадлежи. Тя им крещеше нещо, но никой не говореше езика им. Задържаха я.

— Никой не може да стори това на майка ми — каза Акин. — Тя няма да го допусне. Пътува сама, когато си поиска.

— Но как ще те намери сама? Вероятно във всяко село от съпротивата, в което отиде, ще се опитат да я завържат и задържат. Може би ако не успеят да го направят, ще я наранят или убият с пушките си.

Може би да. Изглежда, се решаваха на подобни постъпки с лекота. Може би вече я бяха ранили или убили.

Между Амма и Шкахт протече общуване, което той не улови.

— Имаш трима оанкали родители — прошепна Шкахт на глас. — Те знаят повече за съпротивата от нас. Едва ли биха я пуснали сама, нали? Ако не могат да я спрат, ще тръгнат с нея, нали?

— Да — отговори Акин, без да чувства каквато и да е увереност.

Амма и Шкахт не познаваха Лилит, не знаеха, че понякога тя ставаше толкова плашеща, че всеки гледаше да стои настрана от нея. След това тя изчезваше за известно време. Кой знае какво може да й се случи, докато броди сама из горите?

Момичетата го бяха положили между тях. Със закъснение осъзна, че го унасят в собствения си покой, че го утешават, че го приспиват, докато приспиват и себе си.

 

 

Акин се събуди на следващия ден все така нещастен, притеснен за майка си и жаден за сестра си. Въпреки това отиде при Тейт и я помоли да го поноси малко, за да могат да си говорят. Тя го вдигна веднага и го занесе до един малък бързей, откъдето лагерът вземаше водата си.

— Измий се — каза тя, — и да поговорим тук. Не искам хората да ни гледат как си шушнем.

Той се изми и й разказа за усилията на Неси да махне пипалата на Амма и Шкахт.

— Те ще пораснат отново — каза той. — Но докато това стане, Шкахт няма да може да вижда изобщо и да диша добре. Ще бъде много зле. Възможно е и да умре. Амма сигурно няма да умре, но ще остане осакатена. Няма да може да използва което и да е от сетивата си пълноценно. Няма да е способна да различава дори и познатите й миризми и вкусове — ще е, като да може да докосне нещо, но не и да го хване — докато пипалата й не пораснат обратно. И ще я боли много, ако ги отрежат — може би също толкова, колкото теб, ако ти извадят очите.

Тейт седна на едно повалено дърво, без да обръща внимание на гъбите и насекомите по него.

— Неси някак успява да убеди хората — каза тя.

— Знам — отвърна той. — Затова дойдох при теб.

— Гейб ми спомена нещо за лека операция на момичетата. Сигурен ли си, че идеята е на Неси?

— Чух я да я обсъжда още първата нощ, след като тръгнахме от Феникс.

— Боже — въздъхна Тейт. — Явно няма да се откаже. Никога не се отказва. Ако момичетата бяха по-големи, щях с удоволствие да й дам нож и да й кажа да се пробва. — Тя се вторачи в Акин. — И понеже нито една от тях не е оолои, предполагам, че всичко ще има фатален край. Нали, Акин?

— … да.

— Ами ако момичетата са в безсъзнание?

— Няма значение. Дори и да… Дори и да са наскоро умрели, пипалата им ще продължат да жилят всеки, който се опита да ги отреже или откъсне.

— Защо не ми каза това, вместо да ми разказваш колко много ще ги боли момичетата?

— Не исках да те уплаша. Ние не искаме да плашим никого.

— Така ли? Да ти кажа, понякога е добре да плашиш хората. Понякога страхът е единственото, което им пречи да постъпват глупаво.

— Ще им кажеш ли?

— В известен смисъл. Ще им разкажа една история. Веднъж с Гейб видяхме какво се случва на човек, ранен от пипала на оанкали. Бяхме още на кораба. Във Феникс има и други хора, които си спомнят случая, но никой от тях не е с нас сега. И майка ти беше с нас тогава, Акин, макар че не смятам да я споменавам.

Акин извърна очи от нея, загледа се в ручея и се замисли дали майка му е още жива.

— Ей — каза Тейт. — Какво има?

— Трябваше да ме отведеш вкъщи — каза той с огорчение. — Казваш, че познаваш майка ми. Трябваше да ме върнеш при нея.

Мълчание.

— Шкахт казва, че мъжете в селата на съпротивата връзват жените, когато ги хванат, и ги държат в плен. Майка ми сигурно знае за това, но то няма да я спре да ме потърси. Тя няма да им позволи да я пленят, но може да я застрелят или наръгат.

Още мълчание.

— Трябваше да ме върнеш вкъщи.

Той вече плачеше.

— Знам — прошепна тя. — И съжалявам. Но не мога да те върна вкъщи. Значиш твърде много за моите хора.

Беше скръстила ръцете си, а пръстите на всяка от тях се бяха вкопчили в лактите й. Ръцете й оформяха греда, подобна на дървените греди, с които залостваше вратите в дома си. Той пристъпи към нея и постави ръце върху нейните.

— Няма да ви оставят да ме държите още много — каза й. — А дори и да го направят… Дори и да израсна във Феникс, заедно с Амма и Шкахт, пак ще имате нужда от оолои. А оолои конструкти не съществуват.

— Не знаеш от какво имаме нужда!

Това го изненада. Как може да й хрумне, че той не знае? Може да й се иска той да не знае, но това не променяше факта.

— Знам от момента, в който докоснах сестра си — каза той. — Не можех да го изрека тогава, но знаех, че с нея представляваме две трети от един репродуктивен съюз. Знам какво означава това. Знам какво е усещането. Не знам как се чувстват трима възрастни, когато се съберат за размножаване. Но знам, че са нужни трима и че един от тях трябва да е оолои. Тялото ми знае това.

Тя му повярва. Лицето й го казваше.

— Хайде да се връщаме — каза.

— Ще ми помогнеш ли да се върна вкъщи?

— Не.

— Но защо?

Мълчание.

— Защо?

Той напразно се опитваше да разтвори заключените й ръце.

— Защото… — Тя изчака, докато той се сети да обърне лице нагоре, за да срещне погледа й. — Защото това са моите хора. Лилит направи своя избор, а аз — моя. Това е нещо, което ти може би никога няма да разбереш. Ти и момичетата сте надежда за тези хора, а надеждата е нещо, което те не са имали толкова време, че чак ме е страх да си помисля.

— Но тя не е реална. Ние не можем да направим това, което те искат.

— Ще ти дам един съвет. Това не им го казвай.

Сега не му трябваше да си напомня да гледа към нея с очите си.

— Твоите хора ще дойдат за теб, Акин. Знам, както и ти. Харесвам те, но не ме бива в самозаблуждаването. Остави хората ми да се надяват, докато могат. Мълчи. — Тя пое дълбоко въздух. — Ще ме послушаш, нали?

— Вие ме лишихте от сестра ми — каза той. — Пречите ми да имам това, което имат Амма и Шкахт, и нито го разбирате, нито ви пука за него. Майка ми може да умре, защото ме държите тук. Ти я познаваш, но не те е грижа за нея. И ако на теб не ти пука за моите хора, защо аз да мисля за твоите?

Тя погледна надолу, след това се взря в течащата вода. Изражението й му напомняше на изписаното на лицето на майката на Тино, когато попита дали синът й е мъртъв.

— Няма причина да го правиш — каза накрая. — Ако бях на твое място, щях да ни мразя и в червата. — Тя отключи ръцете си и го вдигна и постави на скута си. — Но ние сме всичко, което имаш сега, хлапе. Не е редно, но е така.

Тя се изправи с него, прегръщайки го по-силно от нужното, обърна се и видя Гейб, който идваше към тях.

— Какво има? — попита той.

Малко след това Акин си помисли, че мъжът изглежда леко изплашен. Беше несигурен, след това облекчен, макар и още някак стресиран: все едно още можеше да се случи нещо лошо.

— Имаше да ми казва нещо — каза Тейт. — И имаме малко работа.

— Каква работа?

Той взе Акин от нея, докато се връщаха към лагера, и в жеста му имаше нещо повече от това, просто да я облекчи от товара й. Акин и преди бе усещал това странно напрежение у Гейб, но никога не го бе разбирал.

— Трябва да се погрижим малките ни момиченца да бъдат принудени да убият някого — отговори Тейт.