Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (16)

9

Феникс.

Четиримата от съпротивата казаха, че нарочно са го отбягвали, защото знаят, че това е родното село на Тино. Оанкалите ще проверят първо него и вероятно ще останат най-дълго там. Но Феникс беше и най-богатото село, за което знаеха. В него имаше хора, които събираха метал от останали опреди войната места из хълмовете и които можеха да го обработват. В него имаше повече жени, отколкото във всяко друго село, защото ги разменяха срещу метал. Жителите му отглеждаха памук и произвеждаха меки и удобни дрехи. Не само отглеждаха и източваха през нарези каучукови дървета, но и такива, които отделяха един вид масло, което можеше да гори в лампите, без рафиниране. В селото имаше и хубави, големи къщи, църква, магазин, обширни ферми…

Прилича, казваха похитителите, повече на град отпреди войната и по-малко на група хора, които са се отказали и единственото, на което се надяват, е да убият няколко оанкали, преди да умрат.

— За малко да остана за постоянно там — каза Дамек, след като бяха скрили канутата и тръгнали в индианска нишка към хълмовете и Феникс. Селото беше на много дни път южно от Хилман и разположено на различен ръкав на реката, но и то се намираше по-близо до планините от повечето други села, били те обменни или на бунтовниците. — Кълна се — продължи Дамек, — имат всичко без деца.

Ириарте, който носеше Акин, въздъхна тихо.

— Ще те купят, niño^[1] — каза. — И ако не ги плашиш, ще се погрижат за теб.

Акин се раздвижи в ръцете на мъжа, за да покаже, че слуша. Ириарте бе свикнал да му говори. И изглежда, прие раздвижването за достатъчен отговор.

— Говори им — прошепна Ириарте. — Ще им кажа, че можеш да говориш и разбираш като много по-голямо дете, а ти ще го направиш. Няма смисъл да се преструваш на нещо, което не си, и след това да ги изплашиш с това, което всъщност представляваш. Разбираш ли?

Акин се раздвижи отново.

— Кажи ми, niño. Говори ми. Не искам да се правя на глупак.

— Разбирам — каза тихичко Акин в ухото му.

Той вдигна Акин и го задържа за кратко пред лицето си. Накрая се усмихна, но усмивката му беше особена. Поклати глава и отново гушна Акин.

— Продължаваш да приличаш на едно от децата ми — каза му. — Не ми се иска да те давам.

Акин го вкуси. Направи го с много бързо движение, като нарочно допря устата си до врата на мъжа подобно на това, което човеците наричаха целуване. Ириарте щеше да почувства целувка и нищо повече. Така беше най-добре. Той си помисли, че ако човек се чувства като него, би изразил чувствата си с целувка. Неговата нужда бе да разбере Ириарте по-добре и да запази това разбиране. Искаше му се да може да се осмели да изучи мъжа така спокойно и цялостно, както бе изучил Тино. Това, с което разполагаше в момента, бе отпечатък от Ириарте. Би могъл да даде няколкото клетки, които бе събрал, на едно оолои и то да използва информацията, за да изгради нов Ириарте. Но едно беше да знаеш от какво е направен този мъж, и съвсем друго да разбереш как тези части работеха заедно: как всяко парченце намираше израз чрез функция, поведение и вид.

— По-добре внимавай с това дете — провикна се Галт от няколко стъпки зад тях. — Целувка от него може да е равна на целувка от бушмастер^[2].

— Този човек е имал три деца преди войната — прошепна Ириарте. — Харесваше те. Не трябваше да го плашиш.

Акин знаеше. Въздъхна. Как би могъл да избегне плашенето на хора? Никога не беше виждал човешко бебе. Как да се държи като такова? Щеше ли да е по-лесно да не плаши селяни, които вече знаят, че може да говори? Би трябвало. В крайна сметка Тино не се страхуваше. Беше любопитен, подозрителен, шокиран, когато едно неприличащо на човешко дете го бе докоснало, но не и уплашен. Не и опасен. А хората във Феникс бяха неговите хора.

Феникс беше по-голямо и красиво село от Хилман. Къщите бяха просторни и оцветени в бяло, синьо или сиво. Виждаха се стъклените прозорци, с които Тино се беше хвалил — прозорци, които блестяха и отразяваха светлината. Имаше обширни полета и складове, както и една украсена постройка, която сигурно беше църквата. Тино я бе описвал на Акин и се бе опитал да му обясни за какво служи. Акин все още не разбираше, но можеше да повтори обяснението на Тино, ако се наложеше. Можеше да повтори дори молитвите му. Тино го бе научил на тях, скандализиран, че не ги знае.

В полетата работеха човешки мъже. Засаждаха нещо. Човешки мъже наизлязоха и от къщите, за да посрещнат посетителите. В селото се усещаше леката миризма на оанкали. Беше на много дни: оставена от търсачи, които са дошли тук, претърсили, почакали и продължили нататък. Сред тях не е имало нито един от членовете на семейството му.

Къде ли търсеха неговите родители?

И къде бяха човешките жени в това село?

Вътре. Можеше да ги усети в къщите им: подушваше вълнението им.

— Не казвай нищо, докато не ти дам знак — прошепна Ириарте.

Акин помръдна, за да покаже, че е чул, след това се извъртя в ръцете на Ириарте с лице към голямата, добре построена къща на ниски колове, към която вървяха, и високия слаб мъж, който ги очакваше в сянката на покрива й, застанал в нещо, което приличаше на частично затворена стая. Стените бяха високи едва до кръста на мъжа, а покривът се държеше на разположени на равно разстояние една от друга подпори. Полустаята напомняше на Акин за рисунката, която бе видял, от една от човешките жени в Ло, Кора: внушителни постройки, чиито покриви бяха легнали върху огромни, богато украсени колони.

— Значи, това е детето — каза високият мъж.

Усмихна се. Имаше къса, добре поддържана черна брада и къса коса, също много черна. Беше облечен в бяла риза и къси панталонки, които разкриваха изумително космати ръце и крака.

От къщата излезе дребна руса жена и застана до него.

— Господи — каза, — какво хубаво дете. Нищо ли му няма?

Ириарте направи няколко крачки и сложи Акин в ръцете на жената.

— Красив е — каза й тихо. — Но има език, с който ще трябва да свикнете… не само буквално. И е много, много интелигентен.

— И се продава — каза високият мъж, гледайки Ириарте. — Заповядайте, господа. Казвам се Габриел Риналди. Това е съпругата ми, Тейт.

В къщата беше прохладно, сумрачно и миришеше сладко. Ухаеше на билки и цветя. Русата жена занесе Акин в друга стая и му даде парче ананас, за да яде, докато тя сипва нещо за пиене за гостите.

— Надявам се, че няма да намокриш пода — каза тя, хвърляйки му бърз поглед.

— Няма — отговори й импулсивно.

Нещо го караше да иска да говори с тази жена. Бе искал да проговори пред жените от Сивату, но тогава бе твърде уплашен. А и нито веднъж не бе останал насаме с някоя от тях. Беше се страхувал от реакцията, която цялата им група може да има към неговата нечовешка страна.

Жената го погледна с широко отворени очи. След това се усмихна само с лявата страна на устата си.

— Значи, това имаше предвид похитителят, когато говореше за езика ти. — Тя го вдигна и постави на кухненския плот, за да може да говори с него, без да се навежда или прегърбва. — Как се казваш?

— Акин.

Никой друг не го беше питал това по време на пленничеството му. Дори и Ириарте.

— А-кин — произнесе тя. — Така ли?

— Да.

— Колко голям си?

— На седемнайсет месеца. — Акин се замисли за малко. — Не, вече на осемнайсет.

— Много, много интелигентен. — Тейт повтори думите на Ириарте. — Да те купим ли, Акин?

— Да, но…

— Но?

— Те искат жена.

Тейт се засмя.

— Разбира се, че това искат. Може и да можем да им осигурим. Мъжете не са единствените, на които им се иска да пътуват. Но цели четирима мъже. Господи! Ще трябва да й се иска и нещо друго.

— Какво?

— Нищо, мъник. Защо искаш да те купим?

Акин се поколеба и накрая каза:

— Ириарте ме харесва, както и Калик. Но Галт ме мрази, защото изглеждам повече човешки, отколкото съм. А Дамек уби Тино.

Той погледна русата й коса, знаейки, че тя не е роднина на Тино. Но може би го познаваше и харесваше.

— Тино е живял тук. Пълното му име е Аугустино Леал. Познаваш ли го?

— О, да. — Беше замръзнала и съсредоточила цялото си внимание върху Акин. Ако беше оанкали, всичките пипала на глава й щяха да са протегнати към него във формата на конус от жива плът. — Родителите му са тук — каза. — Той… не би могъл да ти е баща. Макар че приличаш на него.

— Човешкият ми баща е мъртъв. Тино зае мястото му. Дамек го нарече предател и го уби.

Тя затвори очи, извърна лице от Акин.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Беше жив, когато ме отнесоха, но костите на главата му бяха натрошени от дървената част на пушката на Дамек. Нямаше никой наблизо, за да помогне. Сигурно е умрял.

Тя го взе от плота и го гушна.

— Ти харесваше ли го, Акин?

— Да.

— Тук много го обичахме. Беше синът, който повечето от нас никога не са имали. Знаех, че един ден ще си тръгне обаче. Какво можеше да му предложи място като това тук? Дадох му пакет с храна и го упътих към Ло. Дали е успял да го стигне?

— Да.

Тя отново се усмихна с половин уста.

— Значи, си от Ло. Коя е майка ти?

— Лилит Аяпо.

Акин не мислеше, че на жената ще й хареса да чуе дългото оанкалско име на Лилит.

— По дяволите! — прошепна Тейт. — Слушай, Акин, не казвай това име на никого. Може би вече няма значение, но просто не го казвай.

— Защо?

— Защото тук има хора, които не харесват майка ти. Някои тук биха те наранили само защото не могат да се доберат до нея. Разбираш ли?

Акин погледна потъмнялото й от слънцето лице. Имаше много сини очи — не като бледите очи на Рей Одрей, а дълбоко, наситено сини очи.

— Не разбирам — каза, — но ти вярвам.

— Добре. Ако не кажеш на никого, ще те купим. Аз ще се погрижа.

— Похитителите ми избягаха от Сивату, защото си мислеха, че мъжете там ще ме откраднат.

— Не се безпокой. Щом те оставя заедно с този поднос в хола, ще се погрижа да не ходят никъде, докато не си свършим работата с тях.

Тя занесе подноса с напитките и остави Акин да отиде сам при съпруга й и мъжете от съпротивата. След това ги остави.

Акин се качи в скута на Ириарте. Знаеше, че скоро ще изгуби мъжа, и той вече му липсваше.

— Ще трябва докторът ни да го прегледа — казваше Габриел Риналди. Направи кратка пауза. — Я да видя езика ти, дете.

Акин послушно отвори уста. Не изплези езика си напълно, но и не направи нищо, за да го прикрие.

Мъжът стана и го погледна, след което поклати глава.

— Грозен е. И вероятно отровен. Такива са конструктите обикновено.

— Видях го как убива агути с ухапване — включи се Галт.

— Но никога не се е опитвал да ухапе някого от нас — каза Ириарте, видимо раздразнен. — Правил е винаги каквото му се каже. Сам си ходеше до тоалетна. И знае по-добре от всеки от нас какво става за ядене и какво — не. Не се притеснявайте, ако го видите да взема разни неща от земята и да ги яде. Прави го, откакто го взехме — семена, ядки, цветя, листа, гъби… и нито веднъж не му стана зле. Не яде риба или месо. Не бих го насилвал да ги яде на ваше място. Оанкалите не ги ядат. Може би от тях ще му стане зле.

— Това, което искам да знам — каза Риналди, — е колко нечовешки е в… умствено отношение. Ела тук, дете.

Акин не искаше. Да си покаже езика, беше едно. Да отиде по своя воля в ръце, които може би бяха неприятелски — съвсем друго. Погледна нагоре към Ириарте с надеждата, че мъжът няма да го пусне. Вместо това Ириарте го сложи на земята и го побутна към Риналди. Той запристъпва неохотно към другия мъж.

Риналди го вдигна на ръце нетърпеливо. Седна, завъртя Акин в скута, оглеждайки го, после го вдигна пред лицето си.

— Добре. Казват, че можеш да говориш. Говори тогава.

Акин отново се обърна и погледна към Ириарте. Не искаше да започва да говори в стая, пълна с мъже, след като говоренето му вече бе накарало един от тези мъже да го намрази.

Ириарте кимна:

— Говори, niño. Прави каквото казва.

— Кажи ни името си — каза Риналди.

Акин усети, че се усмихва. За втори път го питаха за името му. На тези хора, изглежда, им пукаше кой е той, а не само какво представлява.

— Акин — каза тихичко.

— А-кин? — Риналди се намуси отгоре му. — Това човешко име ли е?

— Да.

— На какъв език?

— На йоруба.

— Йор… какво? От коя страна?

— Нигерия.

— Защо пък имаш нигерийско име? Да не би някой от родителите ти да е от Нигерия?

— Означава герой. Ако добавиш и едно с, става смело момче. Аз съм първото момче, родено от човешка жена на Земята след войната.

— Същото казаха и червеите, които дойдоха да те търсят — съгласи се Риналди. Отново се мръщеше. — Можеш ли да четеш?

— Да.

— Как така си имал време да се научиш да четеш?

Акин се подвоуми.

— Не забравям нищо — каза тихо.

Похитителите изглеждаха стъписани.

— Никога? — попита Дамек. — Нищо?

Риналди само кимна.

— Така са и оанкалите — каза. — Могат да събудят способността и у хората, ако поискат… и когато хората се съгласят да им вършат работа. Мислех си, че точно това ще е тайната на момчето.

Акин, който бе обмислял лъжата като възможност, беше доволен, че не бе излъгал. Винаги му се бе струвало лесно да каже истината и трудно да се накара да излъже. Би могъл обаче да лъже убедително, ако лъжата щеше да го остави жив и да му спести болката сред тези мъже. Но по-лесното беше да отклонява въпросите: както бе направил с въпроса за родителите му.

— Искаш ли да останеш тук, Акин? — попита Риналди.

— Ако ме купите, ще остана — каза Акин.

— А да те купим ли?

— Да.

— Защо?

Акин погледна към Ириарте.

— Те искат да ме продадат. Ако трябва да бъда продаден, предпочитам да остана тук.

— Защо?

— Вие не се страхувате от мен и не ме мразите. И аз не ви мразя.

Риналди се засмя. Акин беше доволен. Беше се надявал да разсмее мъжа. Още в Ло се бе научил, че ако накара някой човек да се засмее, той ще се чувства по-спокоен — макар че, естествено, в Ло той никога не бе влизал в досег с хора, които можеха да го наранят само защото не е човек.

Риналди го попита за възрастта му, за броя езици, които говори, и за смисъла от дългия му сив език. Акин не каза всичко единствено за езика.

— Душа и вкусвам с него — каза. — Мога да помириша нещо и с носа си, но езикът ми ми казва повече.

Всичко това беше истина, но Акин беше решил да не казва на никого какво още може езикът му. Идеята за това, как той вкусва клетките и гените им, можеше да ги разстрои твърде много.

Жена, наречена лекар, дойде при тях, взе Акин от Риналди и започна да го преглежда, мушка и проверява тялото му. Не му каза и дума, макар че Риналди й бе казал, че той говори.

— Има някакви петна с особена текстура по гърба, ръцете и корема — каза тя. — Предполагам, че това са местата, на които ще му поникнат пипала след няколко години.

— Така ли е? — попита го Риналди.

— Не знам — отвърна Акин. — Човек никога не знае какъв ще е след метаморфозата.

Лекарката се отдръпна от него, издавайки нечленоразделен звук.

— Казах ти, че говори, Йори.

Тя поклати глава.

— Мислех, че имаш предвид… по бебешки.

— Имах предвид като мен и теб. Задай му въпроси. Ще ти отговори.

— Какво можеш да ми кажеш за петната? — попита.

— Сетивни петна са. Мога да виждам и вкусвам с повечето от тях.

Също така можеше да създава сетивни връзки с всеки друг, който има сетивни пипала или петна. Но нямаше да разказва на човеците за това.

— Неприятно ли ти е, когато ги докосваме?

— Да. Свикнал съм, но още ми е неприятно.

В стаята влязоха две жени и извикаха Риналди.

Мъж и жена дойдоха, за да гледат Акин: просто за да стоят отстрани, да зяпат и да слушат как отговаря на въпросите на лекарката. Той се сети кои са, преди най-накрая да се обърнат към него.

— Наистина ли познаваше сина ни? — попита жената.

Беше много малка. Всички жени, които бе видял до този момент, бяха почти дребни. Ако застанеха до майка му и сестрите й, щяха да изглеждат като деца. И въпреки това бяха внимателни и знаеха как да го вземат на ръце, без да му причинят болка. И нито се страхуваха, нито бяха отвратени от него.

— Тино ваш син ли беше? — той попита жената.

Тя кимна, стискаше устни. Между очите й се появиха малки бръчки.

— Вярно ли е? — попита. — Че са го убили?

Акин прехапа устни, поразен от емоцията на жената.

— Така мисля. Нищо не можеше да го спаси, освен ако някой оанкали не го намереше бързо… а нито един оанкали не ме чу, когато виках за помощ.

Мъжът се приближи до Акин, а на лицето му имаше изражение, което Акин виждаше за първи път… но го разбираше.

— Кой от тях го уби? — настоя мъжът.

Каза го много тихо и само Акин и двете жени го чуха. Лекарката, застанала съвсем близо зад мъжа, поклати глава. Очите й бяха като тези на човешкия му баща, Джоузеф: повече тесни, отколкото кръгли. Акин чакаше момента да я попита дали е китайка. Сега обаче очите й бяха широко отворени от страх. Акин познаваше страха, когато го видеше.

— Един, който умря — излъга бързо. — Казваше се Тилден. Беше болен и това го караше да кърви и да наранява и мрази всички. Другите мъже я наричаха язва. Един ден той повърна толкова много кръв, че умря. Мисля, че останалите го погребаха. Един от тях ме отнесе, за да не гледам.

— И знаеш, че е мъртъв? Със сигурност?

— Да. Останалите бяха гневни и тъжни, и опасни доста време след това. Трябваше много да внимавам.

Мъжът го гледа дълго време, опитвайки се да открие това, което всеки оанкали щеше да узнае с едно докосване, а той никога нямаше да разбере. Този мъж бе обичал Тино. Как би могъл Акин, дори и без предупреждението на лекарката, да го остави да се изправи с голи ръце пред мъж, който имаше оръжие и трима въоръжени приятели?

Бащата на Тино се извърна от Акин и отиде в другия край на стаята, където двамата Риналди, двете жени, които бяха дошли, и четиримата похитители говореха, крещяха и ръкомахаха. Акин осъзна, че са започнали да обсъждат продажбата му. Бащата на Тино беше по-дребен от повечето мъже, но когато пристъпи сред тях, всички млъкнаха. Може би изражението на лицето му беше това, което накара Ириарте да сложи пръст на спусъка на пушката до себе си.

— Сред вас има ли мъж, на име Тилден? — попита бащата на Тино.

Гласът му беше спокоен и тих.

Похитителите не казаха нищо за момент. След това, иронично, Дамек се обади:

— Той умря, господине. Язвата го изяде накрая.

— Познавахте ли го? — попита Ириарте.

— Ще ми се да го бях срещнал — каза бащата на Тино.

И излезе от къщата. Тейт Риналди погледна към Акин, но никой друг не му обърна внимание. То се премести от бащата на Тино върху въпроса с продажбата. Майката на Тино заглади косата на Акин и го погледна в лицето.

— Какъв ти беше синът ми? — попита.

— Той зае мястото на мъртвия ми човешки баща.

Тя затвори очи за миг и по лицето й потекоха сълзи. Накрая го целуна по бузата и си тръгна.

— Акин — каза лекарката тихо, — истината ли им каза?

Акин я изгледа и реши да не отговаря. Искаше му се да не беше казвал истината на Тейт Риналди. Тя бе изпратила родителите на Тино при него. Щеше да е по-добре да ги види чак след като похитителите си бяха отишли. Не биваше да забравя, трябваше непрестанно да си напомня колко опасни бяха човешките същества.

— Никога не им казвай — прошепна Йори. Явно мълчанието му й беше казало достатъчно. — Няма нужда от повече убийства. Само умираме и умираме, а никой не се ражда.

Тя хвана лицето му в длани и го погледна, а изражението й премина от болка в омраза, в болка, в нещо напълно нечетливо. Внезапно го прегърна и той се уплаши, че може да го смаже или одраска с ноктите си, или пък да го хвърли и нарани. В нея имаше толкова много потиснати емоции, в тялото й тлееше толкова много смъртоносно напрежение.

Остави го. Размени няколко думи с Риналди и излезе от къщата.