Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (10)

3

Мъжете бързо осъзнаха, че е изчезнал.

Може би се бяха свестили от болката от огъня и лудешките удари, срутването на заслона и внезапния порой. Разпръснаха се да го търсят.

Акин беше малко уплашено животинче, неспособно да се придвижва бързо или да координира добре движенията си. Чуваше ги, а от време на време ги и виждаше, но не можеше да се отдалечи от тях достатъчно бързо. Нито пък да бъде толкова тих, колкото му се искаше. За щастие, дъждът прикри непохватността му.

Отправи се в посока, обратна на реката: към дълбоката гора, към мрака, в който той можеше да вижда, а хората — не. Топлината на телата им излъчваше сияние, за което те бяха слепи. Акин също сияеше и използва това, заедно с топлинната светлина на растенията, като ориентир. За първи път в живота си се радваше, че човеците не притежават тази способност.

А те го откриха и без нея.

Той бягаше колкото бързо можеше. Дъждът спря и вече единствено звуците на насекоми и жаби прикриваха грешките му. Явно те не бяха достатъчни. Един от мъжете го чу. Той видя как мъжът се върти, за да чуе по-добре. Замръзна, надявайки се, че ще остане незабелязан, както беше полускрит от листата на няколко ниски растения.

— Ето го! — викна мъжът. — Намерих го!

Акин тръгна да лази към едно голямо дърво с надеждата, че мъжът ще се спъне във висящите лиани или в някой голям корен. Но от другата страна на дървото друг мъж се движеше слепешката по посока на вика. Почти със сигурност този не видя Акин. Май не виждаше и дървото. Спъна се в Акин, залитна към дървото, завъртя се, разпери ръце и ги размаха почти като плувец. Акин беше твърде бавен, за да избяга от опипващите ръце.

Хванаха го, провериха го целия за наранявания грубо, вдигнаха го и го отнесоха.

— Държа го — извика мъжът. — Добре е. Само е мокър и студен на пипане.

Акин не беше студен. Нормалната му телесна температура беше малко по-ниска от тази на мъжа обаче и затова кожата му за хората винаги беше хладна на допир.

Акин се отпусна уморено в ръцете на мъжа. Нямаше изход. Дори и през нощта, когато зрителните му способности му даваха преднина. Нямаше как да избяга от възрастни мъже, решени да го задържат.

Как да постъпи тогава? Как да се предпази от непредвидимото им насилие? Как да оцелее поне докато го продадат?

Облегна глава на рамото на мъжа и затвори очи. Може би нямаше как да се спаси. Може би не му оставаше нищо друго, освен да чака да го убият.

Мъжът, който го носеше, започна да разтрива гърба му със свободната си ръка.

— Горкото дете. Трепериш адски силно. Дано тези глупаци не са те разболели. Какво ли разбираме и ние от гледането на болно дете… или на здраво дори.

Той си мърмореше на себе си, но поне не обвиняваше Акин за случилото се. А и не го беше вдигнал за ръката или крака. Това беше приятна промяна. На Акин му се искаше да се осмели да помоли мъжа да не го гали. Галенето по гърба беше равно на това, да търкат очите ти, а те да не могат да се предпазят чрез затваряне.

Но все пак това беше проява на нежност от страна на мъжа.

Акин го погледна с любопитство. Имаше най-късите и най-светли коса и брада в групата. И двете бяха медни на цвят и впечатляващи. Той не беше онзи, който бе ударил Тино. Спеше, когато приятелите му се опитаха да отровят Акин. В лодката седеше зад Акин и само гребеше, почиваше си или изгребваше вода. С изключение на проявата на краткотрайно любопитство, не беше обръщал особено внимание на Акин. Сега обаче го беше хванал удобно, подкрепяше тялото му и го оставяше да се държи сам, вместо да го стиска до задушаване. Вече беше престанал и да го разтрива и Акин се чувстваше добре. Ако мъжът му позволеше, щеше да се придържа към него. Може би с негова помощ щеше да оцелее до продажбата си.