Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (7)

7

Акин направи първите си няколко стъпки, вървейки към протегнатите ръце на Тино. Научи се да взема храна от чинията на Тино и се качваше на гърба на Тино всеки път, когато мъжът се съгласяваше да го носи. Той не забрави за предупреждението на Дичаан да не остава сам с Тино, но и не го приемаше на сериозно. Доверието му в Тино се разви съвсем бързо. Накрая всеки имаше доверие в Тино.

Така се случи, че Акин беше сам с Тино, когато се появиха група нападатели, дошли да търсят деца за крадене.

Тино беше излязъл да сече дърва за къщата за гости. Все още не можеше да възприеме границите на Ло. Беше свикнал да взема Акин със себе си, за да му помага при разпознаването, след като беше счупил една взета назаем от Рей Ордуей брадва в дърво, което не беше дърво. Съществото Ло се развиваше според желанията на жителите си и разпространението на околната растителност. И все пак то беше ларвата на пътуващ в космоса организъм. Кожата и органите му бяха по-добре защитени от тези на което и да е живо същество от Земята. Нямаше брадва или мачете, които да могат да оставят следи по него. Докато не пораснеше, никакви местни растения не можеха да виреят в границите му. Това беше причината Лилит и още няколко души да поддържат градини далече от селото. Ло би могло да осигурява питателна храна от собствените си вещества: оанкалите можеха да стимулират производството на храна и след това да я отделят от самото Ло. Но повечето хора в селото не искаха да зависят изцяло от оанкалите. Затова и Ло имаше широка периферия от създадени от хората градини, някои от които се използваха, а други стояха незасети. Понякога на Акин му се налагаше да спира Тино да нагази право в тях, след което осъзнаваше, че е твърде късно и че мъжът вече си е проправил път с мачетето през реколтите и е унищожил нечий труд. Все едно изобщо не можеше да види. Акин не можеше да не разбере кога е прекрачил границите на Ло. Дори въздухът започваше да мирише различно. Растителността, която го докосваше, го караше да се отдръпва рязко, защото в началото я усещаше като внезапно чужда. След това, поради същата причина, започваше да го привлича, зовеше го със странността си. Той нарочно караше Тино да ходи по-далече от нужното, докато някое растение, невкусвано до този момент, не се отъркаше в лицето му.

— Ето — каза, късайки листа от фиданката, която го беше докоснала. — Недей да сечеш това дърво, но можеш да режеш от останалите.

Тино го свали на земята и му се ухили.

— Може ли? — попита.

— Това ми харесва — каза Акин. — Мисля, че ще можем да ядем от него, когато порасне.

— Да ядем какво?

— Не знам. Досега не съм виждал такива като него. Но дори и да не ражда плодове, листата стават за ядене. Тялото ми ги харесва.

Тино обърна очи към горския гъсталак и поклати глава.

— Всичко влиза в устата ти — каза той. — Изненадан съм, че още не си се натровил поне десет пъти.

Акин не обърна внимание на думите и започна да изследва кората на фиданката и да търси насекомите и гъбите, които я ядяха, както и нещата, които се хранеха с тях. На Тино му беше обяснено защо Акин слага неща в устата си. Той не разбра, но никога не се опита да попречи на Акин да вкусва всичко, както правеха други посетители. Можеше да приеме нещо, без да го разбира. Щом видеше, че нещо странно не е опасно, той преставаше да се страхува от него. Казваше, че езикът на Акин прилича на голям сив плужек, но някак това не го притесняваше. Позволяваше да бъде вкусван и изучаван, докато носеше Акин насам и натам. Лилит се притесняваше, че прикрива отвращението или презрението си, но толкова силни емоции нямаше как да бъдат скрити, дори от Акин. Със сигурност нямаше как да ги скрие от Никанж.

— По-адаптивен е от повечето човеци — каза Никанж на Акин. — Както и Лилит.

— Той ме нарича „сине“ — каза Акин.

— Чух.

— Няма да си тръгне, нали?

— Няма. Не е скитник. Той търсеше дом, в който може да има семейство, и го откри.

Тино започна да сече едно малко дърво. Известно време Акин го наблюдава, чудейки се защо мъжът харесваше тази дейност. Той наистина я харесваше. Беше предложил да я върши доброволно. Не обичаше градинарството. Не обичаше да пълни библиотеката на Ло, записвайки спомените си отпреди войната за следващите поколения. Молеха всички да го правят, дори тези, които оставаха съвсем малко в Ло. Конструктите също описваха живота си, а оанкалите, които не пишеха нищо, въпреки че можеха да го правят, разказваха историите си на писатели човеци. Тино не проявяваше никакъв интерес към това. Той сечеше дърва, работеше с хората, които бяха направили рибна ферма, и с конструктите, които отглеждаха изменени пчели, оси, торни червеи, бръмбари, мравки и други дребни твари, произвеждащи нови храни. Строеше канута и пътуваше с Ахажас, когато тя посещаваше други села. Тя пътуваше с лодка заради него, въпреки че повечето оанкали просто плуваха. Беше изненадана от това, колко лесно я беше приел, и разбираше колко очарован е от нейната бременност. И Ахажас, и Акин се опитаха да му обяснят какво е да докоснеш растящото дете и да усетиш неговите реакция, разпознаване, силно любопитство. Двамата бяха убедили Никанж да симулира усещането за него. Никанж се съпротивляваше на идеята само защото Тино не беше един от родителите на детето. Но когато Тино помоли, съпротивата на оолоито се изпари. То предаде усещането на Тино… и го задържа в прегръдката си повече от необходимото. Така е добре, помисли си Акин. Тино трябваше да бъде докосван повече. Той беше преживял изключително болезнено факта, че да бъде част от семейството, означава да не докосва Лилит. Това беше нещо, което Акин не разбираше. Човешките същества обичаха да се докосват едно друго, имаха нужда да го правят. Но в момента, в който някое от тях станеше партньор на оолои, вече не можеше да се свързва с останалите хора по човешкия начин: не можеха дори да се галят и прегръщат по човешкия начин. Акин не разбираше защо те се нуждаеха от това, но знаеше, че го искаха, знаеше, че се гневяха и огорчаваха, когато не можеха да го получат. Тино бе прекарал цели дни сам и вперил поглед в нищото, без да проговори или само крещейки на Никанж, на Лилит. Веднъж напусна селото за три дни, а Дичаан го проследи и върна, когато беше готов да се прибере. Можеше да се махне, докато въздействието от свързването с Никанж не напусне тялото му. Можеше да намери друго село и стерилна връзка единствено с човек. Беше имал няколко такива всъщност. Акин го беше чул да говори за тях в онези няколко тежки първи дни. Те не бяха това, което искаше. Но и това тук също не беше. Сега той беше като Лилит. Силно свързан със семейството и доволен от това през повечето време, и от време на време жлъчно негодуващ и огорчен. Но единствено Акин и останалите по-малки деца в къщата се притесняваха, че може да ги напусне завинаги. Възрастните, изглежда, бяха сигурни, че ще остане.

Той насече дървото, което беше отсякъл, на парчета и отряза лиани за връзване. След това дойде да вземе Акин. Спря внезапно и прошепна.

— Господи!

Акин опитваше вкуса на една голяма гъсеница. Беше я оставил да пълзи по ръката му. Всъщност тя беше голяма колкото ръката му. Беше яркочервена и покрита тук-там с нещо като снопове дълги, твърди черни косми. Акин знаеше, че сноповете са смъртоносни. Животното нямаше нужда да жили. Достатъчно беше един от сноповете му да бъде докоснат. Отровата беше достатъчно силна, за да убие голям човек. Явно и Тино знаеше това. Посегна с ръка към гъсеницата, но се спря.

Акин разцепи вниманието си. Наблюдаваше Тино, за да е сигурен, че няма да направи повече движения, и вкусваше гъсеницата нежно, внимателно с кожата си и с бръсване на езика си по бледата незащитена долна страна на тялото й. Отдолу беше безопасна. Не тровеше това, по което пълзеше. Хранеше се с други насекоми. Ядеше даже малки водни и крастави жаби. Някое оолои й беше дало характеристиките на друго пълзящо същество: малкия многокрак, подобен на червей перипатус. Сега и гъсеницата, и перипатусът можеха да изстрелват нещо като лепило, с което да улавят жертвата си и да я държат, докато не бъде изядена.

Самата гъсеница не ставаше за ядене. Беше твърде отровна. Оолоито, което я беше сглобило, не беше възнамерявало тя да става за храна за когото и каквото и да е, докато е жива, макар че можеше да бъде убита от мравки или оси, ако решеше да отиде на лов по някое от дърветата, които те защитаваха. Дървото, което тази си бе избрала, обаче беше безопасно. Нейният вид осигуряваше на дървото по-голям шанс да узрее и произведе храна. Акин сложи ръка на стъблото на дървото и внимателно насочи гъсеницата да продължи пълзенето си по него. В момента, в който тя се махна от ръката му, Тино го грабна и кресна:

— Никога не прави такова ненормално нещо пак! Никога! Тази гад можеше да те убие! Можеше да убие и мен!

Някой го сграбчи изотзад.

Някой друг изтръгна Акин от ръцете му.

Сега, вече прекалено късно, Акин видя, чу и помириса нападателите. Непознати. Човешки мъжки индивиди, без мирис на оанкали по тях. Хора от съпротивата. Разбойници. Крадци на деца!

Акин започна да крещи и да се извива в ръцете на крадеца си. Но във физическо отношение той все още беше като бебе. Беше допуснал вниманието му да бъде погълнато изцяло от Тино и гъсеницата, а сега беше пленен. Мъжът, който хвана Акин, беше едър и силен. Държеше го, без видимо да усеща борбата му.

Междувременно четирима мъже бяха заобиколили Тино. Някой беше ударил и порязал Тино и по лицето му имаше кръв. Единият от четиримата носеше парче блестящ метал около пръста си. Вероятно това нещо беше порязало Тино.

— Дръж го здраво! — каза един от хваналите Тино. — Този живееше във Феникс.

Мъжът се намръщи.

— Ти не си ли синът на Леал?

— Аз съм Аугустино Леал — каза Тино, държейки тялото си изправено. — Аз бях във Феникс. Живях там, преди вие дори да разберете за него!

Гласът му не трепна, но Акин можеше да види как тялото му се тресе съвсем леко. Погледна към брадвата си, която сега беше захвърлена на земята на няколко метра от него. Беше я подпрял на едно дърво, когато дойде да вземе Акин. Мачетето му обаче тогава още висеше от колана му. Сега го нямаше. Акин не можеше да види къде се е дянало.

Всички нападатели имаха дълги пръчки от метал и дърво, които сега бяха насочили към Тино. Мъжът, който държеше Тино, също имаше такава, но я носеше на гръб. Акин осъзна, че това бяха оръжия. Тояги… или може би пушки? Също така тези мъже познаваха Тино. Един от тях го познаваше. И Тино не го харесваше. Тино беше уплашен. Акин никога не го беше виждал по-уплашен.

Вратът на мъжа, който държеше Акин, беше в обсега на езика на Акин. Можеше да го ужили, да го убие. Но какво щеше да стане след това? Имаше още четирима.

Акин не направи нищо. Наблюдаваше Тино с надеждата, че мъжът знае какво трябва да се направи.

— Нямаше пушки във Феникс, когато напуснах — говореше Тино.

Значи, пръчките бяха пушки.

— Не, ама и ти не искаше да има, нали? — попита същият мъж.

Той счете за необходимо да сръга Тино с пушката.

Страхът на Тино намаля за сметка на гнева му.

— Ако си мислите, че с тези ще можете да убиете оанкалите, значи, сте по-глупави, отколкото си мислех.

Мъжът завъртя пушката си нагоре така, че краят й почти докосна носа на Тино.

— Хора ли смятате да убивате? — попита Тино внимателно. — Чак толкова много ли са останали? Толкова ли бързо се множим?

— Ти си минал на страната на предателите! — каза мъжът.

— За да имам семейство — каза Тино тихо. — За да имам деца. — Той погледна към Акин. — За да може поне частица от мен да продължи да съществува.

Мъжът, който държеше Акин, се обади:

— Това дете изглежда толкова човешки, колкото всяко преди войната. Не откривам нищо нередно в него.

— Няма ли пипала? — попита един от четиримата.

— Нито едно.

— Какво има между краката?

— Същото, което имаш и ти. Е, може би е малко по-малко.

Последва момент мълчание и Акин забеляза, че трима от мъжете се забавляват, а един — не.

Акин се страхуваше да говори, страхуваше се да покаже на нападателите нечовешките си черти: език, способност да говори, интелект. Щяха ли тези неща да ги накарат да го оставят на мира, или щяха да ги накарат да го убият? Въпреки месеците, прекарани с Тино, той не можеше да каже. Затова продължи да мълчи и започна да се опитва да чуе или подуши някой от Ло, който може да минава наблизо.

— Значи, вземаме детето — каза един от мъжете. — Какво правим с него?

Посочи рязко към Тино.

Преди някой да е отговорил, Тино извика:

— Не! Не можете да го вземете. Още го кърмят. Ще умре от глад, ако го вземете!

Мъжете се спогледаха, объркани. Този, който държеше Акин, внезапно обърна Акин с лице към себе си и стисна бузите му с пръсти. Опитваше се да отвори устата на Акин. Защо?

Нямаше значение. Щеше да отвори устата на Акин и да се шокира. Той беше човек, непознат и опасен, при това. Кой знае колко ирационална щеше да е реакцията му. Трябваше да му се покаже нещо познато заедно с непознатото. Акин започна да се върти и да хлипа в ръцете на мъжа. Досега не беше плакал. Това беше грешка. Човеците винаги се учудваха от това, колко малко плачат бебетата конструкти. Очевидно едно човешко бебе на негово място би плакало много повече.

Акин отвори уста и зарева.

— Мамка му! — измърмори този, който го държеше.

Огледа се набързо, все едно се страхуваше, че звукът може да привлече някого. Акин, който не се беше сетил за това, зарева още по-силно. Слухът на оанкалите бе много по-чувствителен, отколкото хората си мислеха.

— Млъкни! — изкрещя мъжът и го раздруса. — Господи, това е най-грозният сив език на света! Млъквай бе!

— Той е просто бебе — каза Тино. — Не можеш да накараш бебе да млъкне, като го плашиш. Дай ми го.

Беше започнал да пристъпва към Акин с протегнати ръце, за да го вземе.

Акин се протегна към него, мислейки си, че е по-малко вероятно мъжете от съпротивата да ги наранят, когато са заедно. Може би щеше да може да защити Тино до някаква степен. В ръцете на Тино ще бъде тих и отзивчив. Те ще видят, че Тино може да им бъде от полза.

Мъжът, който първо бе разпознал Тино, пристъпи зад него и го удари в тила с дървения край на пушката си.

Тино се свлече на земята, без да издаде звук, а нападателят му го удари отново, забивайки дървената част на пушката в главата му, все едно убиваше отровна змия.

Акин закрещи от ужас и мъка. Познаваше човешката анатомия достатъчно добре, за да знае, че дори Тино да не беше мъртъв още, щеше да умре скоро, ако някое оанкали не му помогнеше.

А наоколо нямаше никакви оанкали.

Бунтовниците оставиха Тино, където беше паднал, и се отправиха към гората, понесли Акин, който продължаваше да крещи и да се съпротивлява.