Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (8)

1

Дичаан изплува от най-дълбоката част на обширното езеро, премина от дишане под вода към дишане на суша и пое към брега.

Човеците го наричаха меандровото езеро, защото някога е било част от реката. Засега Дичаан беше успял да спре организма на Ло да го погълне, защото той би унищожил флората на дъното, което неизбежно би довело до унищожаването и на фауната. Дори и да получи помощ, нямаше как Ло да бъде научено да осигурява на животните необходимото им да оцелеят под такава форма, че те да го приемат, преди да умрат от глад. Единственото полезно нещо, което Ло би могло да осигури веднага, бе кислород. Но сега организмът се променяше, преминаваше към следващата фаза от развитието си. Вече можеше да се учи как да инкорпорира земна растителност, как да я поддържа и да извлича полза от нея. Оставено само, то би се учило бавно, убивайки твърде много в процеса, унищожавайки местната растителност, докато не остане само онази част от нея, която може да се адаптира към промените, направени от него.

Но ако се намира в симбиотична връзка със своите оанкалски обитатели, организмът би могъл да се променя по-бързо, да се адаптира и да приема приспособената флора, която Дичаан и останалите са подготвили предварително.

За да стигне до брега, Дичаан тръгна по един естествен коридор през избуяли дълги, дебели, вертикални подпорни корени, които щяха постепенно да се озоват под водата, щом започне дъждовният сезон и нивото се покачи.

Вече беше излязъл от тинята, а тялото му продължаваше да се наслаждава на вкуса на езерото — богато на флора и фауна, — когато чу вик.

Замръзна, ослушвайки се, само пипалата на главата и тялото му се извиваха във всички посоки, за да уловят точно посоката на звука. Разбра откъде идва и от кого идва и се втурна. Беше прекарал цяла сутрин под вода. Какво се беше случвало през това време на сушата?

Не спираше да тича, прескачайки паднали дървета, избягвайки висящи лиани, храсталаци и живи дървета. Допря телесните си пипала плътно до кожата си. По този начин чувствителните зони на пипалата оставаха защитени от тънките клонки, които го драскаха, докато минаваше през шубрака. Не можеше едновременно да избягва всяка от тях и да не забавя скорост.

Преджапа едно малко поточе, после изкатери един стръмен бряг.

Стигна до купчина цепеници и видя къде е било сечено дърво. На мястото се усещаше миризмата на Акин и на непознати мъже човеци. Усещаше се и миризмата на Тино — беше съвсем остра.

Тино отново извика, но този път едва-едва: викът беше просто сянка на онзи, който Дичаан бе чул край езерото. Звучеше почти нечовешки, макар че за Дичаан нямаше съмнение, че идва от Тино. Пипалата на главата му се заизвиваха, започнаха да търсят човека, намериха го. Той изтича до там, където мъжът лежеше, скрит зад огромните клиновидни опорни корени на едно дърво.

Косата му се беше сплъстила в твърди буци от кръв, пръст и шума. Тялото му потрепваше, а от устата му излизаха тихи звуци.

Дичаан се сгъна и седна на земята. Първо провери раните на Тино с няколко от пипалата на главата си, след това легна до него и проникна където можеше в тялото му с влакънцата на всичките си пипала.

Мъжът умираше… щеше да си отиде, ако Дичаан не успееше да го запази жив. Беше хубаво мъж от човеците да е част от семейството. Той бе балансът, открит след години на болезнено неравновесие, а никой не бе усещал това неравновесие по-силно от Дичаан. Той беше роден, за да работи с паралелен индивид от мъжки пол и от човешката раса, с чиято подкрепа да помага при отглеждането на децата. Но му се бе наложило да куцука по този път без присъствието на така значимия друг. Как щяха децата да се научат да разбират човешката си мъжка страна, която всички имаха, независимо от пола, който щяха да развият?

И ето, появи се Тино, без деца и опит с тях, но бързо свикващ и лесно приет.

И ето го Тино, почти убит от ръцете на собствения му вид.

Дичаан се свърза с нервната му система и започна да поддържа ритъма на сърцето му. Мъжът представляваше едно красиво и ужасно противоречие, както всеки друг човек. Той беше съблазън на два крака, но никога нямаше да го разбере. Не трябваше да го губят. Не можеше да бъде вторият Джоузеф.

Имаше мозъчни увреждания. Дичаан ги улавяше, но беше неспособен да ги излекува. Никанж трябваше да свърши това. Но Дичаан можеше да спре влошаването им. Спря загубата на кръв, която не беше толкова голяма, колкото изглеждаше, и се погрижи да осигури на живите мозъчни клетки незасегнати кръвоносни съдове, които да ги подхранват. Откри наранявания на черепа и установи, че засегнатата кост упражнява неестествено силен натиск върху мозъчната тъкан. С това не посмя да се заеме. Никанж ще се погрижи за него. Никанж щеше да го направи по-бързо и по-сигурно, отколкото някой мъжки или женски индивид.

Дичаан изчака Тино да се стабилизира, доколкото е възможно, и го остави за малко. Отиде в края на Ло при един от по-големите опорни корени на едно псевдодърво и удари по повърхността няколко пъти, използвайки кода от натискания, които използваше, когато искаше да обогати разменени сензорни образи. Натисканията обикновено се прилагаха в бърза и беззвучна последователност върху кожата на някой друг. Отнемаше малко време, за да се възприеме това барабанене като общуване. Но нямаше да остане незабелязано. Дори и да не го чуеше нито един оанкали или конструкт, Ло щеше да усети познатите групи вибрации. Щеше да сигнализира общността в момента, в който някой отвореше стена или издигнеше платформа.

Дичаан избарабани съобщението два пъти, върна се при Тино и легна до него, за да следи състоянието му и да чака.

Сега имаше време, за да мисли какво беше закъснял да предотврати.

Акин го нямаше — беше изчезнал от известно време. Беше отвлечен от мъже от човешкия вид: бунтовници. Бяха избягали в посока на реката. Без съмнение вече бяха тръгнали нагоре или надолу по нея към селото си… или я бяха пресекли и поели през сушата. И в двата случая миризмата им вероятно щеше да се изпари по протежение на реката. Той беше включил в съобщението си инструкции да започнат да ги търсят, но не възлагаше много на това. Ще претърсят всички села на съпротивата. Ще намерят Акин. Феникс щеше да бъде огледан внимателно, тъй като там беше домът на Тино. Но беше ли възможно хора от Феникс да мразят Тино толкова силно? Не изглеждаше като един от онези хора, които продължаваш да мразиш и след като ги опознаеш. Хората от Феникс, които са били свидетели на порастването му като единственото дете на селото, сигурно се чувстват като негови родители. По-вероятно би било да го отвлекат заедно с Акин.

Акин.

Не биха го наранили… не и нарочно. Не и веднага. Все още сучеше, но го правеше, защото беше свикнал, а не защото имаше нужда. Той имаше оанкалската способност да смила всяка дадена му храна и да извлича максималното от нея. Ако го хранеха с каквото ядяха и те, това щеше да задоволи нуждите на тялото му.

Дали знаеха колко е интелигентен? Дали знаеха, че може да говори? Ако не, как щяха да реагират, щом разберат? Човеците не реагираха добре на изненади. Той ще внимава, разбира се, но какво знаеше той за разярените, изплашени и разочаровани човеци? Никога не беше и доближавал някого, който може да го намрази, да нарани дори когато открие, че не е толкова човек, колкото изглежда.