Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (38)

8

Юношата оолои беше роднина на Тайшокат. Джадекиат беше собственото му име на този етап от живота му. Декиат. Живееше със семейството на Тайшокат и Тиикучак в очакване на своето завръщане при оолоито Акджай.

Младото оолои изглеждаше безполово, но не миришеше така. Щеше да развие сетивни ръце чак след втората си метаморфоза. Това правеше миризмата му още по-шокираща и обезпокоителна.

Миризмата на оолоите никога не бе възбуждала Акин досега. Харесваше ги, но само жените от съпротивата и жените конструкти го интересуваха в сексуално отношение. А и какво можеше да направи за него по този въпрос едно незряло оолои?

Акин направи крачка назад в момента, в който улови мириса на оолоито. Той погледна към Тиикучак, което беше с оолоито и което ги бе запознало с вълнение.

В стаята нямаше никой друг. Акин и Декиат се взираха един в друг.

— Не си това, което очаквах — прошепна то. — Ти ми разказа, показа ми… и въпреки това не успях да разбера.

— Какво не разбра? — попита Акин, докато отстъпваше с още една крачка.

Не искаше да се чувства така привлечен към някого, който е в очевидно добри отношения с Тиикучак.

— Че и ти си нещо като юноша — каза Декиат. — Фазата ти на растеж сега е повече като моята, отколкото като на Ти.

Това беше нещо, което никой досега не беше казвал. Почти отклони вниманието му от миризмата на оолоито.

— Никанж казва, че още не мога да се размножавам.

— Нито аз. Но при оолоите е толкова очевидно, че никой не може да сбърка.

За свое учудване, Акин се засмя. И също така внезапно стана сериозен.

— Не знам как става това.

Мълчание.

— Преди не исках да става. Но сега искам.

Той не погледна към Тиикучак. Не можеше да не гледа към оолоито, въпреки че се страхуваше, че то ще види ясно, че мотивацията му да успее има малко връзка с него или Тиикучак. Никога не се бе чувствал така оголен, както сега, пред това незряло оолои. Не знаеше какво да направи или каже.

Осъзна, че постъпва по същия начин, по който бе реагирал, когато за първи път жена от съпротивата се бе опитала да го съблазни.

Пое дълбоко дъх, усмихна се и поклати глава. Седна на една платформа.

— Реагирам много човешки на нещо нечовешко — каза той. — Твоята миризма. Иска ми се да я потиснеш, ако е възможно. Адски ме обърква.

Оолоито приглади телесните си пипала и се сгъна върху платформата.

— Не знаех, че конструктите говорят за ада.

— Казваме това, което сме чули като малки. Ти, как ти действа миризмата му?

— Харесва ми — каза Тиикучак. — Прави така, че да нямам нищо против присъствието ти в стаята.

Акин се опита да осмисли това на фона на разсейващата миризма.

— А аз едва забелязвам твоето.

— Виждаш ли?

— Но… То… Не искам да се чувствам по този начин през цялото време и да не мога да направя нищо.

— Ти си единственият тук, който може да направи нещо — каза Декиат.

Акин искаше да се върне при учителя си Акджай, при зрялото оолои, което никога не го бе карало да се чувства така. Нито едно възрастно оолои не го караше да се чувства така.

Декиат го докосна.

Не знаеше кога оолоито се беше приближило. Отскочи. Повече от всякога усещаше в себе си желание за задоволяване, което това оолои не можеше да осигури. Осъзнал това, той почти отблъсна Декиат от безсилие. Но Декиат беше оолои. Имаше тази невероятна миризма. Той не можеше да го отблъсне или удари. Вместо това се извърна. Беше го докоснало само с ръката си, но и това беше прекалено. Преди да се спре, той вече беше отишъл до една от външните стени на стаята. Оолоито го наблюдаваше с явно удивление.

— Нямаш представа какво причиняваш, нали? — каза му той.

Беше се задъхал леко.

— Мисля, че не — призна то. — И все още не мога да контролирам миризмата си. Може би няма да мога да ви помогна.

— Не! — каза рязко Тиикучак. — Възрастните казаха, че можеш… а и на мен ми помагаш.

— Но наранявам Акин. Не знам как да спра да го правя.

— Докосни го. Разбери го, както разбра мен. Тогава ще знаеш как.

Гласът на Тиикучак спря Акин от това, да подтиква оолоито да се махне. Тиикучак звучеше… не просто уплашено, но и отчаяно. То беше негова роднина и също толкова измъчвано от положението им, колкото и той. Освен това, беше и дете. Много повече дете от него: по-младо и истински ека.

— Добре — промълви той унило. — Докосни ме, Декиат. Няма да мърдам.

И Декиат не мърдаше, а го гледаше мълчаливо. Почти го беше наранил. Ако беше избягал от него съвсем малко по-бързо, щеше да му причини неизмерима болка. А то вероятно щеше да го ужили по рефлекс и да му причини неизмерима болка. То имаше нужда от нещо повече от думите на Акин, за да е сигурно, че той няма да постъпи отново така.

Той се насили да отиде при него. От миризмата му му се искаше да изтича при него и да го сграбчи. Незрелостта и връзката му с Тиикучак го караха да желае да се обърне и да избяга. Някак той успя да прекоси стаята и да отиде при него.

— Легни — каза му то. — Ще ти помогна да заспиш. Когато свърша, ще знам дали ще мога ви помогна по друг начин.

Акин легна на платформата, жаден за облекчението, което щеше да дойде със съня. Нежните докосвания на пипалата по главата на оолоито бяха почти непоносим стимулант, а сънят се бавеше повече от обикновено. Накрая той осъзна, че възбудата му прави съня невъзможен.

Оолоито, изглежда, разбра това в същия момент. Направи нещо толкова бързо, че Акин не го улови, и възбудата му внезапно изчезна. След това вече не беше буден.