Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (48)

7

Когато се събуди, къщата беше в пламъци.

Първо си помисли, че звукът, който чува, е от дъжда навън. Миризмата на дим му каза ясно, че става дума за пожар. Беше сам. В стаята беше тъмно, а в главата му беше само споменът за Мейси Уилтън, който седи до него, сложил къса и дебела пушка в скута си. Двуцевна пушка от модел, който Акин виждаше за първи път. Мъжът беше станал и излязъл да провери какви са странните шумове, идващи точно отпред къщата. Акин върна обратно спомените си за звуците. Дори и заспал, той беше чул това, което Мейси вероятно бе изпуснал.

Шепнещи хора.

— Не го изливай там. Хвърли го по стената, там ще има ефект. И на верандата.

— Млъкни. Да не мислиш, че вътре са глухи?!

Странно неравномерни стъпки.

— Разлей малко под прозореца на мелеза, Бейб.

Стъпки, които се приближават към прозореца на Акин… които стигат до него почти със залитане. И някой, който пада. Това беше шумът, който Мейси бе доловил: изсумтяване от болка и тяло, което пада тежко.

В момента, в който се събуди напълно, Акин вече знаеше всичко това. Както и че хората отвън са се напили. Сред тях беше и мъжът, на когото Гейб бе попречил да влезе и да види Акин.

Другият човек беше Неси. Беше скочила от опит за осакатяване направо на опит за убийство.

А какво се беше случило с Мейси? Къде бяха Тейт и Гейб? Как беше възможно пожарът да вдига толкова много шум и да пръска такава светлина, без да разбуди никого? Пламъците бяха плъзнали нагоре към външната страна на един от прозорците. А прозорците се намираха нависоко от земята. Огънят, който той виждаше, сигурно вече си проправяше път през стената и пода.

Той започна да вика името на Тейт, на Гейб. Можеше да се движи леко, но не достатъчно, за да му помогне.

Никой не дойде.

Пламъците проядоха стените и плъзнаха в стаята. Навсякъде се стелеше задушаващ дим и Акин установи, че диша по-лесно, когато не го прави през устата. Вече на гърлото му имаше саир отвор, ограден от големи и силни сетивни пипала. Те се задвижиха автоматично, за да пречистят въздуха, който той вдишваше, от дима.

И все още никой не беше дошъл да му помогне. Щеше да изгори. Нямаше никаква защита от огън.

Ще умре. Неси и приятелят й ще унищожат шанса на човечеството за нов свят, защото бяха пияни и обезумели.

Това ще е краят му.

Провикна се и се задави, защото все още не разбираше напълно как да използва познатия си отвор за говорене, а непознатия нов — за дишане.

Защо го оставяха да изгори? Хората го чуваха. Би трябвало да са го чули и сега! И той ги чуваше: тичаха, крещяха, звуците им потъваха в пукането и бученето на огъня.

Успя да падне от леглото.

Изпита съвсем лек шок при приземяването. Сетивните му пипала автоматично се защитиха, като прилепнаха плътно към тялото му. Щом докосна пода, започна да се опитва да се претърколи към вратата.

Спря, за да разбере какво точно му казват сетивата му. Вибрации. Някой идва.

Някой тича към стаята, в която е той. Стъпките на Гейб.

Извика, с надеждата, че така ще успее да насочи мъжа през дима. Видя как вратата се отваря, усети чужди ръце по себе си.

С почти болезнени усилия, Акин успя да спре сетивните си пипала да се забият в плътта на мъжа. Допирът му беше като покана да бъде изследван с подсилените зрели сетива. Но моментът не беше подходящ за това. Трябваше да направи всичко възможно да не пречи на Гейб.

Остави се да се превърне в предмет — в чувал със зеленчуци, който да бъде метнат на нечие рамо. В този момент се радваше, че е дребен.

Гейб падна веднъж, закашля се, сломен от горещината. Изпусна Акин, вдигна го отново и пак го метна на рамо.

Огромни пламъци бяха блокирали външната врата. След момент излизането и от задната щеше да е невъзможно. Гейб я отвори с ритник и изтича надолу по стълбите; за кратко бе изцяло заобиколен от пламъци. Косата му се подпали и Акин му закрещя да я изгаси.

Гейб спря в момента, в който беше на сигурно място далече от къщата, хвърли Акин на земята и се свлече, удряйки се и кашляйки.

Дървото, под което бяха спрели, се беше подпалило от къщата. Трябваше отново да се преместят, и то бързо, за да избягат от горящите клони. Гейб вдигна Акин веднага след като потуши огъня по себе си, и се заклатушка към гората.

— Къде отиваш? — попита го Акин.

Не му отговори. Изглежда, в момента бе способен само да диша и да се движи.

Пламъците погълнаха цялата къща зад гърба им. Никой не можеше да оцелее в нея вече.

— Тейт! — каза Акин внезапно.

Къде беше тя? Гейб никога не би тръгнал да спасява него, докато Тейт изгаря в пламъците.

— Напред — изхриптя Гейб.

Значи, тя беше добре.

Гейб падна отново, този път наполовина върху Акин. От болката и по рефлекс Акин се впи в него безпомощно. Мигновено парализира мъжа, като прекъсна пътя на важни сигнали за движение между мозъка и останалата част от тялото.

— Лежи и не мърдай — каза, надявайки се, че така дава на Гейб поне илюзия за избор. — Просто лежи и ме остави да ти помогна.

— Сам на себе си не можеш да помогнеш — прошепна Гейб.

Бореше се да диша, да се движи.

— Мога да си помогна, като те излекувам! Ако паднеш още веднъж върху мен, може да те ужиля. Сега млъкни и престани да се опитваш да се движиш. Белите ти дробове са пострадали и имаш изгаряния.

Проблемът с белите дробове беше голям и можеше да го убие. Изгарянията бяха просто много болезнени. Но Гейб не млъкваше.

— Градът… Могат ли да ни видят?

— Не. Между нас и Феникс има царевична нива. Но огънят още се вижда. И се разпространява.

Гореше още поне една къща. Вероятно подпалена от пламналото дърво.

— Ако не завали, може да изгори половината град. Глупаци.

— Няма да завали. Сега млъкни, Гейб.

— Ако ни хванат, сигурно ще ни убият!

— Моля? Кой?

— Хората от града. Не всичките. Само тези, които създават проблемите.

— Ще бъдат твърде заети с потушаването на огъня. Не е валяло от дни. Избрали са грешния сезон за това. Само не говори и ме остави да ти помогна. Няма да те приспивам, така че може да усетиш нещо. Но няма да те боли.

— Вече толкова ме боли, че едва ли ще усетя, ако ме заболи от теб.

Акин прекъсна сигналите за болка, които нервите на Гейб изпращаха към мозъка му, и накара мозъка му да започне да отделя специфични ендорфини.

— Исусе Христе! — каза мъжът, докато се задъхваше и кашляше.

За него болката бе спряла изведнъж. Не чувстваше нищо. Така всичко беше по-малко объркващо. Но за Акин това означаваше внезапна, ужасна болка, последвана от бавно облекчение. Никаква еуфория. Не искаше Гейб да се опияни от собствените си ендорфини. Но можеше да направи така, че да се чувства добре и нащрек. Беше като композирането на музика: балансирането на ендорфините, заглушаването на болката, поддържането на трезвостта. Музиката, която той правеше, беше проста. Оолоите постигаха величествени съзвучия, като вплитаха хора един в друг и споделяха удоволствието им. Оолоите също така добавяха по малко от себе си в това единение. Акин щеше да усети това скоро, когато Декиат се променеше. Засега удоволствието идваше само от лечението.

Гейб започна да диша по-леко, когато състоянието на дробовете му се подобри. Не забеляза, че плътта му беше започнала да зараства. Акин остави ненужната изгоряла кожа да се отлющи. Скоро Гейб щеше да има нужда от вода и храна. Акин смяташе да приключи, като стимулира чувството за глад и жажда в мъжа, за да е готов да поеме всичко, което Акин намери. Най-важното беше да изпие нещо скоро.

— Идва някой — прошепна Гейб.

— Гилбърт Сен — каза Акин в ухото му. — Търси ни от известно време. Ако не мърдаме, може и да не ни намери.

— Откъде знаеш, че е…

— По стъпките. Той звучи по същия начин, по който звучеше, когато живеех тук. Сам е.

Акин тихо приключи с работата си и изтегли влакънцата на сетивните си пипала от Гейб.

— Може да се движиш вече — прошепна му. — Но недей.

Акин също можеше да се движи, вече малко по-свободно, но се съмняваше, че ще може да върви.

Внезапно Гилбърт Сен ги откри — почти се препъна в тях на светлината от луната и пламъците. Отскочи назад и насочи пушката си към тях.

Гейб се повдигна и седна. Акин се подпря на него, за да се изправи, и успя да се задържи на крака, когато го пусна. Можеше да ускори телесните процеси на всеки, но не и своите собствени. Гилбърт Сен погледна към него, след което предпазливо отмести поглед. Наведе пушката си.

— Добре ли си, Гейб? — попита.

— Добре съм.

— Имаш изгаряния.

— Имах.

Гейб хвърли поглед към Акин.

Гилбърт Сен внимаваше да не гледа към него.

— Ясно. — Обърна се към огъня. — Иска ми се това да не се беше случвало. Никога не бихме подпалили дома ти.

— Така като гледам, точно това направихте — измърмори Гейб.

— Неси го направи — каза Акин бързо. — Тя и мъжът, който искаше да влезе в къщата, за да ме види. Чух ги.

Пушката се повдигна отново, този път насочена само към Акин.

— Ти мълчи — каза той.

— Ако умре той, умираме всички — каза Гейб приглушено.

— И без това всички ще умрем. Някои от нас избират да умрат свободни!

— На Марс ще има свобода, Гил.

Ъгълчетата на устата на Гилбърт Сен увиснаха. Гейб поклати глава. Обърна се към Акин:

— Убеден е, че идеята ти за Марс е измама. Трик, с който лесно да се съберат всички бунтовници, за да бъдат използвани на кораба или в оанкалските селища на Земята. Доста хора мислят така.

— Това е моят свят — каза Гилбърт Сен. — Тук съм роден и тук ще умра. И ако не мога да имам човешки деца — изцяло човешки деца — то тогава не искам да имам никакви.

Този мъж беше готов да помогне при отрязването на сетивните пипала на Амма и Шкахт. Тогава не искаше да причинява подобно нещо на деца, на момичета, но искрено вярваше, че това е правилната постъпка.

— Марс не е за теб — каза му Акин.

Пушката трепна.

— Моля?

— Марс не е за онези, които не го искат. Там ще има много работа, риск и предизвикателства. Един ден планетата ще е човешки свят. Но никога няма да бъде Земята. Ти имаш нужда от Земята.

— Мислиш, че детинската ти психоанализа ще ми повлияе по някакъв начин?

— Не — каза Акин.

— Не искам да слушам такива неща нито от теб, нито от Йори.

— Ако сега ме убиеш, нито един човек няма да отиде на Марс.

— И без да го правя, никой няма да отиде.

— От това, което направиш сега, зависи дали човечеството ще живее, или умре.

— Не!

Мъжът искаше да застреля Акин. Може би никога не бе искал нещо толкова силно. Вероятно бе тръгнал из нивата с надеждата да открие и застреля Акин. И сега не можеше да го направи, защото Акин сигурно говореше истината.

След един дълъг момент Гилбърт Сен се обърна и тръгна към пожара.

Миг по-късно Гейб се изправи и се изтръска.

— Ако това беше психоанализа, беше страхотно — каза.

— Нищо освен чистата истина — отвърна му Акин.

— Опасявах се, че може да е. Гил за малко да стреля по теб.

— Помислих, че ще го направи.

— Щеше ли да те убие?

— С достатъчно патрони и упорство, да. Или щеше да ме принуди да го убия.

Той се наведе, за да вземе Акин.

— Станал си твърде ценен, за да поема такива рискове. Познавам мъже, които не биха се поколебали. — Той се изтръска отново и така разтърси и Акин. — Боже, с какво си ме изцапал? Някаква гнусна слуз!

Акин не отговори.

— Какво е? — настоя Гейб. — Смърди.

— Изпечена плът.

Гейб потрепери и не каза нищо.