Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (31)

1

— Момчето скита твърде много — каза Дичаан, докато се хранеха с Тино. — Прекалено рано е, за да започва скитническата фаза от живота му.

Дичаан ядеше с пръсти обилната салата от плодове и зеленчуци, която беше приготвил. Единствено той знаеше най-добре какво му се яде в момента и какви точно са настоящите му хранителни нужди.

Тино ядеше ястие от царевица и боб, а до чинията му имаше парчета пъпеш със сладка оранжева сърцевина, пържени плантейни^[1] и печени ядки. „Обръща повече внимание на храната си, отколкото на това, което казвам“, помисли си Дичаан.

— Тино, чуй ме!

— Чувам те. — Мъжът преглътна и облиза устните си. — Той е на двайсет, Чаан. Ако не даваше знаци за някакъв стремеж към независимост, аз щях да се тревожа сега, не ти.

— Не. — Пипалата на Дичаан зашумоляха. — Човешкият му външен вид те подвежда. Неговите двайсет години са като… като дванайсет човешки. В някои отношения и по-малко. Той не може да се размножава сега. Няма да може, докато не завърши метаморфозата му.

— След още четири или пет години?

— Вероятно. Къде ходи, Тино?

— Няма да ти кажа. Той ме помоли да не го правя.

Дичаан рязко съсредоточи пипалата си върху него.

— Не съм искал да го следя.

— Тогава недей. Нищо лошо не прави.

— Аз съм единственият му родител от неговия пол. Би трябвало да го разбирам най-добре. А не го разбирам, защото човешкото, което е наследил, го кара да върши неочаквани неща.

— Какво би правил в този период един двайсетгодишен оанкали?

— Би започнал да формира сходство с някой от половете. Да осъзнава в какво ще се превърне.

— Той знае това. Не знае как ще изглежда, но знае, че ще бъде мъж.

— Да.

— Е, един двайсетгодишен човек от мъжки пол в място като това тук ще изследва и ловува, ще гони момичета и ще се перчи. Ще направи всичко възможно да не останат хора, които не са разбрали, че вече е мъж, а не дете. Това правех аз.

— Акин е все още дете, както каза.

— Не изглежда като такова, нищо че е малък на ръст. И вероятно не се чувства така. И независимо от това, дали може да се размножава, или не, момичетата си го вълнуват доста силно. А и самите те, изглежда, нямат против това.

— Никанж каза, че ще премине през фаза на псевдочовешка сексуалност.

Тино се засмя.

— Значи, вече е в нея.

— След това ще иска оолои.

— Да. И това го разбирам.

Дичаан се поколеба. Беше стигнал до въпроса, който най-силно искаше да зададе, и знаеше, че Тино няма да е доволен.

— Ходи ли при бунтовниците, Тино? Те ли са причината да се скита?

Тино изглеждаше изненадан, после видимо се ядоса.

— Като знаеш, защо питаш?

— Не знаех. Предположих. Той трябва да престане!

— Не.

— Може да го убият, Тино! Убиват се един друг с такава лекота!

— Те го познават. Грижат се за него. А и той не се скита надалече.

— Искаш да кажеш, че го познават като мъж конструкт?

— Да. Научил е някои от езиците им. Но от никого не е крил идентичността си. Размерът му ги размеква. Мислят си, че никой толкова малък не може да бъде опасен. От друга страна, това не означава, че винаги му се е разминавало без бой. Някои мъже смятат, че щом е малък, значи, е слаб, а като е слаб, това го прави лесна плячка.

— Тино, той е твърде ценен, за да прави това. Той ни учи какво могат да бъдат родените от човек мъжки. Все още има толкова малко други като него, защото сме още прекалено несигурни, за да установим консенсус…

— Тогава се учете от него! Оставете го на мира и се учете!

— Да учим какво? Колко му е приятно в компанията на бунтовници? Колко обича да се бие?

— Той не обича да се бие. Трябваше да се научи да го прави за самозащита, това е. А що се отнася до бунтовниците, той казва, че трябва да ги опознае, за да ги разбере. Смята, че са част от него.

— Какво още има да учи от тях?

Тино изправи гръб и погледна Дичаан.

— Знае ли всичко за оанкалите?

— … Не. — Пипалата по главата и тялото на Дичаан увиснаха. — Съжалявам. Бунтовниците не изглеждат особено сложни… освен в биологическо отношение.

— И въпреки това се съпротивляват. Предпочитат да умрат, отколкото да дойдат тук и да водят лесен, безболезнен живот с вас.

Дичаан остави храната и съсредоточи в конус пипалата на главата си и го насочи към Тино.

— Твоят живот безболезнен ли е?

— Понякога… в биологическо отношение.

Не обичаше Дичаан да го пипа. На Дичаан му бе отнело време, за да осъзнае, че причината не е в това, че той е оанкали, а че е от мъжки пол. Тино хващаше ръцете на други човешки мъже, някои от тях прегръщаше през рамо, но мъжкото в Дичаан го притесняваше. Накрая бе отишъл при Лилит, за да му помогне да го разбере.

— Ти си един от партньорите му — беше му казала тя със сериозен тон. — Повярвай ми, Чаан, той никога не си е мислел, че ще има мъж за партньор. Дори с Никанж свикна трудно.

Дичаан не знаеше, че Тино е свикнал трудно с Никанж. Хората свикваха с Никанж много бързо. А по време на дългите, незабравими групови съвкупления Тино не изглеждаше като някой, който има проблем с когото и да е. Но беше вярно, че след тях Тино често отбягваше Дичаан. А Лилит не отбягваше Ахажас.

Дичаан стана от платформата си, остави салатата си и отиде при Тино. Мъжът тръгна да отстъпва, но Дичаан го хвана за ръцете.

— Позволи ми да те разбера, Чка. Толкова деца имаме с теб! Стой така.

Тино застана неподвижно и остави Дичаан да го докосне с дългите си тънки пипала на главата. Имаха шест деца. Три момчета от Ахажас и три момичета от Лилит. Старата формула.

— Ти избра да дойдеш тук — каза Дичаан. — И избра да останеш. Много се радвам, че си тук — че децата имат човешки баща, а групата ни — човек от мъжки пол, който да балансира съвкупленията. Партньор във всяко едно отношение. Защо оставането ти тук ти причинява болка?

— Как да не боли? — попита Тино тихо. — И как може да не знаеш? Аз съм предател за моите хора. Всичко, което правя тук, е предателство. Един ден моите хора няма да съществуват изобщо, а аз ще съм помогнал на унищожителите им. Предадох родителите си… всички.

Гласът му се беше стопил до нечуваемост още преди да е свършил да говори. Болеше го коремът, започваше да го боли и главата. Понякога главата го болеше страшно силно. И той не казваше на Никанж. Отделяше се някъде и страдаше. Ако някой го намереше, той започваше да кълне понякога, но никога не се съпротивляваше на опитите за помощ.

Дичаан се приближи до платформата, на която седеше Тино. Той проникна в плътта на платформата — на Ло — и го помоли да извика Никанж. Ло обичаше да прави такива неща. Никанж винаги му даваше удоволствие, след като бе предало подобно съобщение.

— И Лилит ли се чувства като теб? — попита той Тино.

— Наистина ли не знаеш отговора?

— Със сигурност в началото беше така. Но тя знае, че разполагаме с гените на бунтовниците, също както с гените на който и да е друг човек. Знае, че няма бунтовници, живи или мъртви, които да не са вече родители на деца конструкти. Разликата между тях и нея — и теб — е, че вие сте решили да постъпите като родители.

— Лилит наистина ли вярва на това?

— Да. Ти не вярваш ли?

Тино извърна очи, главата му пулсираше.

— Предполагам, че вярвам. Но няма значение. Бунтовниците не са предали себе си или човешкото в тях. Не са ви помогнали да направите това, което правите. Може и да са неспособни да ви спрат, но не са ви съдействали.

— Ако всички човеци бяха като тях, децата ни конструкти щяха да са много по-малко човеци, независимо от външния им вид. Щяха да знаят за човеците само това, на което ги научим ние. Тогава по-добре ли ще е?

— Казвам си, че няма да е — каза Тино. — Повтарям си, че има някакво оправдание за това, което правя. През повечето време мисля, че лъжа. Исках деца. Исках… начинът, по който Никанж ме кара да се чувствам. И за да получа това, което искам, предадох всичко, което бях.

Дичаан махна храната на Тино от платформата и му каза да легне. Тино само го изгледа. Дичаан неловко раздвижи пипалата по тялото си.

— Никанж казва, че предпочиташ да изтърпиш болката си. То казва, че имаш нужда да се накараш да страдаш, за да мислиш, че хората ти са отмъстени и си платил дълга си към тях.

— Това са глупости!

Никанж влезе отвън през една от стените. Погледна и двамата и изстреля неприятна миризма към тях.

— Той настоява да се самонаранява — каза Дичаан. — Чудя се дали не е убедил и Акин да започне да го прави.

— Акин прави каквото поиска! — каза Тино. — Той разбира какво чувствам по-добре отколкото вие бихте могли, но не се чувства по същия начин. Има си свои виждания.

— Ти не си част от тялото му — каза Никанж, бутайки го назад, за да го накара да легне. Този път той легна. — Но си част от мислите му. Направил си много повече, отколкото Лилит би си позволила, за да го накараш да си мисли, че бунтовниците са онеправдани и предадени.

— Но бунтовниците са онеправдани и предадени — каза Тино. — Обаче никога не съм твърдял това пред Акин. Не ми се е налагало. Той сам се е убедил в това.

— Развиваш нова язва — каза Никанж.

— И какво от това?

— Искаш да умреш. Но искаш и да живееш. Обичаш децата и родителите си и си в ужасен конфликт. Обичаш дори нас… но не мислиш, че е редно.

То се качи на платформата и легна до Тино. Дичаан докосна платформата с пипалата на главата си, подкани я да се разрасне, да се разшири и да осигури място и за него. Нямаше нужда от него, но той искаше да разбере от първа ръка какво се е случило с Тино.

— Помня как Акин ми разказа за един човек, който умрял от кървящите си язви — каза той на Никанж. — Един от похитителите му.

— Да. Той ми предаде идентичността на мъжа. Открих оолоито, което го бе обучило, и разбрах, че е имал язви от юношеска възраст. Оолоито е опитало да го задържи за негово добро, но мъжът отказал.

— Как се е казвал? — попита Тино.

— Йозеф Тилден. Сега ще те приспя, Тино.

— Не ми пука — измърмори Тино.

След малко се унесе в сън.

— Какво му каза? — попита Никанж Дичаан.

— Попитах го за изчезванията на Акин.

— Ех. Трябваше да питаш Лилит.

— Мислех, че Тино ще знае.

— Той знае. И това го притеснява силно. Мисли, че Акин е по-лоялен на човечеството от него. Не разбира защо Акин е така обсебен от бунтовниците.

— Не осъзнавах, че е чак толкова обсебен — призна Дичаан. — А трябваше.

— Човеците са лишили Акин от близост с новото дете и са му дали в замяна компенсаторна страст. Той е наясно с това.

— Какво ще направи?

— Чка, той е и твое дете. Какво, мислиш, ще направи?

— Ще се опита да ги спаси — това, което е останало от тях — от празната им, ненужна смърт. Но как?

Никанж не отговори.

— Невъзможно е. Нищо не може да се направи.

— Може би е така, но въпросът ще го занимава до метаморфозата му. След това се надявам, че другите полове ще обсебят вниманието му.

— Но не може да е само това!

Пипалата по тялото на Никанж прилепнаха към кожата му от удивление.

— Всичко, което засяга хората, изглежда, включва някакви противоречия. — То направи пауза. — Разгледай Тино внимателно. В него има толкова много различни неща, които работят заедно, за да го поддържат жив. Вътре в клетките му митохондриите, една някога независима форма на живот, са намерили убежище и предоставят способността си да синтезират протеини и да обменят липиди срещу място за живеене и възпроизвеждане. Ние също сме в клетките му в момента, и те са ни приели. По един оанкалски организъм във всяка клетка, който я дели, удължава живота й, отблъсква от нея болестите. Даже и преди ние да се появим, във вътрешностите им са живеели бактерии и са ги защитавали от други бактерии, които биха ги наранили или убили. Не са могли да съществуват без симбиотични връзки с други същества. И въпреки това подобни връзки ги плашат.

— Ника… — Дичаан нарочно вплете пипалата на главата си в Никанжовите. — Ника, ние не сме като митохондриите или бактериите помощници, и те го знаят.

Мълчание.

— Не трябва да ги лъжеш. По-добре ще е да не казваш нищо.

— Няма да е. Когато мълчим, те си мислят, че го правим, защото истината е ужасяваща. Мисля, че сме точно толкова симбионти, колкото са били митохондриите в началото. Без митохондриите нямаше да са еволюирали до такава степен. Земята им щеше да е населена само с бактерии и водорасли и досега. Нямаше да е особено интересна.

— Ще се оправи ли Тино?

— Не. Но аз ще се погрижа за него.

— Не можеш ли да направиш нещо, за да го спреш да се наранява?

— Бих могъл да го накарам да забрави част от миналото си отново.

— Не!

— Знаеш, че не бих постъпил така. Не бих, дори и да не бях видял приятния, празен мъж, който представляваше, преди спомените му да се завърнат. Не бих го направил. Не ми харесва да се намесвам по този начин. Така губят твърде много от това, което ценя в тях.

— Тогава какво ще направиш? Просто ще го поправяш, докато накрая не ни напусне и не се самоубие?

— Той няма да ни напусне.

Което значеше, че то няма да го пусне, че то не можеше да го пусне. Оолоите понякога ставаха такива, когато откриеха човек, който ги привлича силно. Никанж със сигурност не би могло да остави Лилит да си тръгне, независимо от свободата, която й даваше в скитането.

— Всичко ли ще бъде наред с Акин?

— Не знам.

Дичаан се откъсна от Никанж, надигна се и седна върху сгънатите си крака.

— Ще го отделя от бунтовниците.

— Защо?

— Рано или късно, някой от тях ще го убие. Два пъти им отнемаме оръжията, откакто го откраднаха. Всеки път произвеждат още, а новите са винаги по-ефективни. С по-широк обхват, по-голяма точност, по-висока сигурност за човеците, които ги използват… Човеците са твърде опасни. А те са само част от него. Нека научи от какво друго е направен.

Разстроен, Никанж прибра пипалата си, но не каза нищо. Ако имаше любимци сред децата си, Акин беше един от тях. То нямаше деца от същия пол и това беше огромно лишение за него. Акин беше уникален и когато си беше вкъщи, прекарваше голяма част от времето си с Никанж. Но Дичаан си оставаше неговият родител от същия пол.

— Няма да е задълго, Чка — каза Дичаан нежно. — Няма да ви държа разделени дълго. А и той ще се върне при теб с всички промени, които намери в Чкахичдак.

— Винаги ми носи неща — прошепна Никанж. То, изглежда, се успокои и прие решението на Дичаан. — Прави специални усилия, за да намери необичайни неща, които да вкуси и донесе. Остава толкова малко време до метаморфозата му, след която ще започне да дава всичките си придобивки на партньорите си.

— Година — каза Дичаан. — Ще го върна само след година.

Той легна отново, за да утеши Никанж, и не се изненада, когато установи, че оолоито има нужда от утеха. Беше разстроено от начина, по който Тино непрестанно изкарваше безсилието и объркването си на тялото си. Сега му стана още по-мъчно. Предстоеше му да изгуби година от детството на Акин. В собствения си дом, заобиколено от голямото си семейство, то се чувстваше само и изтощено.

Дичаан се свърза с нервната система на оолоито. Усещаше как дълбоката семейна връзка, която имаше с оолоито, стимулира Никанж. Тези връзки се разширяваха и променяха с годините, но никога не отслабваха. И винаги привличаха най-силно любопитството на Никанж.

По-късно Дичаан щеше да каже на Ло да се свърже с кораба и да го накара да изпрати совалка. После щеше да каже на Акин, че е време да научи повече за оанкалското в кръвта си.