Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (6)

6

Хората си тръгваха, а Тино ги гледаше в недоумение. Някои от тях все още се смееха — на шега, която Тино не разбра напълно, а и май не искаше да разбира. Някои се спряха да говорят с жената, която го беше довела в селото. Лилит беше името й. Лилит. Необичайно име, натоварено с лоши конотации. Трябвало е да си го смени. Почти всяко друго щеше да е по-добро.

Около нея се бяха струпали три оанкалита и няколко деца и говореха с тръгващите си гости. Голяма част от разговора беше на някакъв друг език — почти със сигурност оанкали, тъй като Лилит беше казала, че жителите на селото не говорят други човешки езици.

Тази група, семейство и гости, е менажерия, помисли си Тино. Човеци; почти човеци с по няколко видими сетивни пипала; получовеци, сиви и със странно съединени крайници, и с няколко сетивни пипала; оанкали с човешки черти, които бяха в отвратителен контраст с тяхната извънземност; оанкали, които може би са отчасти човеци; и оанкали като онова оолои, което беше говорило с него и в което очевидно нямаше и следа от човешкото.

Лилит сред менажерията. Когато я беше забелязал в градината, тя му беше харесала. Беше истинска амазонка, висока и силна, но без да изглежда сурова. Хубава тъмна кожа. Стегнати гърди, въпреки всички деца, гърди, пълни с мляко. Никога досега не беше виждал жена да кърми дете. Трябваше почти да й обърне гръб, за да престане да гледа втренчено, докато Лилит хранеше Акин. Жената не беше красива. Широкото й гладко лице най-често изглеждаше сериозно, дори тъжно. Това й придаваше вид на — и Тино трепна при мисълта — на светец. Майка. Абсолютна майка. И още нещо. И очевидно си нямаше мъж. Беше казала, че бащата на Акин е мъртъв отдавна. Дали си търси някого? За това ли беше целият този смях? В крайна сметка, ако той останеше с Лилит, щеше да заживее и с нейното оанкалско семейство, както и с оолоито, чиято реакция беше предизвикала толкова много смях. Най-вече с оолоито. И какво би означавало това?

Той го наблюдаваше, когато мъжът, когото Лилит беше нарекла Рей, се приближи.

— Аз съм Рей Ордуей — каза той. — Живея тук постоянно. Намини някой път, когато можеш. Всеки тук може да те упъти към къщата ми.

Беше дребен рус мъж, с почти безцветни очи, които уловиха вниманието на Тино. Възможно ли е някой наистина да вижда с такива очи?

— Познаваш ли Никанж? — попита мъжът.

— Кого? — попита Тино, макар че подозираше, че знае.

— Оолоито, което говори с теб. Това, което гледаш сега.

Тино го погледна, мъжът вече започваше да му е неприятен.

— Мисля, че то те позна — каза Рей. — То е интересно същество. Лилит има много високо мнение за него.

— Партньор ли й е?

Разбира се, че беше.

— То е един от партньорите й. При нея отдавна не е оставал мъж обаче.

Този Никанж ли беше партньорът, който й бе наложил бременността? То беше грозно създание с прекалено много пипала на главата и почти нищо друго, което би могло да се нарече лице. И все пак в него имаше нещо неустоимо. Може би го беше виждал и преди. Може би то беше последното оолои, което беше видял, преди той и родителите му да бъдат спуснати на Земята и освободени. Това оолои…?

Една съвсем човешки изглеждаща млада жена мина бързо покрай Тино, докато излизаше. Привлече вниманието му и той я изгледа как се отдалечава. Видя я да отива при друга, много подобна на нея млада жена. И двете се обърнаха към него и му се усмихнаха. Бяха напълно еднакви, красиви, но толкова шокиращи в подобието си, че той престана да мисли за красотата им. Осъзна, че рови в паметта си за дума, която не бе имал повод да използва от детството си.

— Близнаци? — попита той Рей.

— Тези двете ли? Не. — Рей се усмихна. — Обаче се родиха с ден разлика. Едната от тях трябваше да е момче.

Тино се загледа в добре оформените млади жени.

— Никоя от тях не изглежда като момче.

— Харесват ли ти?

Тино го погледна и се усмихна.

— Те са ми дъщери.

Тино се вцепени, след което неловко отмести поглед от момичетата.

— И двете ли? — попита след малко.

— Човешка майка, оанкалска майка. Повярвай ми, не бяха идентични, когато се родиха. Мисля, че сега са такива, защото Техкорахс искаше да ми докаже нещо: че деветте деца, които направихме с Лий, са истински роднини на децата на нашите оанкали партньори.

— Девет деца? — прошепна Тино. — Девет?

Още от детството си беше живял сред хора, които почти биха дали живота си, за да имат и едно дете.

— Девет — потвърди Рей. — И слушай. — Той млъкна, изчака очите на Тино да се спрат върху него. — Слушай, не искам да си правиш грешни изводи. Тези момичета носят повече дрехи от останалите конструкти, защото разликите им може да бъдат прикрити. Нито една от тях не е толкова човек, колкото изглежда. Забрави ги, ако не можеш да приемеш това.

Тино се взря в бледите, подобни на слепи очи.

— Ами ако мога да го приема?

Рей погледна към двете момичета, изражението му се смекчи.

— Това си е между теб и тях.

Момичетата говореха с Никанж. При тях дойде още едно оолои и докато разговорът продължаваше, то уви около всяко от момичетата по една от силовите си ръце.

— Това е Техкорахс — каза Рей, — моят оолои партньор. Сега Техкорахс се държи покровителствено, мисля. А Никанж… е нетърпеливо, ако някой изобщо би се хванал на това.

Тино наблюдаваше двете оолои и двете момичета с интерес. Не изглеждаше да спорят. Всъщност те бяха престанали да разговарят… или поне на глас. Тино предполагаше, че продължават да комуникират някак. Открай време се носеше слух, че оанкалите могат да четат мисли. Той никога не беше вярвал на това, но в момента очевидно се случваше нещо.

— Още нещо — каза Рей тихо. — Слушай.

Тино се обърна към него в недоумение.

— Можеш да правиш каквото поискаш тук. Ако не нараняваш никого, можеш да останеш или да си тръгнеш, когато поискаш; можеш да си избереш приятели, любовници. Никой не е в правото си да изисква от теб нещо, което не желаеш да дадеш.

Той се обърна и си тръгна, преди Тино да успее да го попита какво означаваше това по отношение на оанкалите.

Рей се присъедини към дъщерите си и Техкорахс и ги изведе от къщата. Тино се улови как гледа ханшовете на младите жени. Чак когато бяха излезли, той осъзна, че Никанж и Лилит бяха дошли до него.

— Бихме искали да останеш с нас — каза Лилит меко. — Поне за тази нощ.

Той огледа лицето й без бръчки, гъстата й черна коса, гърдите й, сега скрити под семпла сива риза. Беше успял само да ги зърне, докато тя се приготвяше да кърми Акин. Тя пое ръката му и той си спомни как бе сграбчил нейната, за да я огледа. Тя имаше големи, силни, загрубели ръце, топли и човешки. Той обърна гръб на Никанж почти несъзнателно. Какво искаше то? Или по-скоро, как получаваше това, което иска? Какво точно правеха оолоите на хората? Защо то го искаше? И той наистина ли желаеше Лилит достатъчно силно, за да разбере?

Но за какво беше напуснал Феникс, ако не за това?

И все пак толкова скоро? Сега?

— Седни с нас — каза Лилит. — Да поговорим малко.

Тя го поведе към една стена — към мястото, на което седяха, когато той разказваше на хората. Седнаха със скръстени крака — по-точно двамата човеци скръстиха краката си — и телата им оформиха триъгълник. Тино наблюдаваше другите двама оанкали, докато извеждаха децата. Акин и малкото сиво дете, което сега го държеше, очевидно искаха да останат. Беше ясно за Тино, макар че нито едно от децата не говореше английски. По-голямото от двете оанкали вдигна децата с лекота и започна да ги занимава с нещо друго. И тримата изчезнаха с останалите през врата, която се затвори зад тях, сякаш израствайки — точно както се затваряха вратите преди много време на кораба. Стаята беше запечатана и празна, с изключение на Тино, Лилит и Никанж.

Тино се насили да погледне към Никанж. То беше сгънало краката си под себе си по типичния за оанкалите начин. Много от пипалата на главата му бяха насочени към мъжа и изглеждаха все едно се стремят да го достигнат. Той потисна едно потръпване… което не беше реакция на страх или отвращение. Тези чувства не биха го изненадали. Усещаше… Не знаеше какво чувства към това оолои.

— Ти беше, нали? — попита внезапно.

— Да — призна Никанж. — Ти си необикновен. За първи път виждам човек, който си спомня.

— Който си спомня обучението ли?

Мълчание.

— Който си спомня обучителя — каза Тино, кимайки. — Не мисля, че някой може да забрави това обучение. Но… не знам как те познах. Срещнах те толкова отдавна и… не искам да те засегна, но все още не мога да ви различавам един от друг.

— Можеш. Просто още не го осъзнаваш. И това е необичайно. Някои човеци никога не се научават да ни различават един от друг.

— Какво ми направи тогава? — поиска да знае той. — Никога… нито преди, нито след това не съм чувствал подобно нещо.

— И тогава ти казах. Прегледах те за болести и наранявания, засилих защитата ти срещу инфекции, премахнах проблемите, които открих, програмирах тялото ти да забави процеса си на стареене след определен момент и направих каквото още можех, за да подобря шансовете ти да оцелееш след завръщането ти на Земята. Това са нещата, които правят всички обучители. Всички ние взехме и отпечатъци от вас — прочетохме всичко, което телата ви можаха да ни кажат за себе си, и създадохме нещо като образец. Мога да създам твое копие, дори и да не беше оцелял.

— Бебе?

— Да, евентуално. Но предпочитаме теб самия пред което и да е копие. За добър обмен ни е нужно както генетично, така и културно разнообразие.

— Обмен! — каза Тино с презрение. — Не знам как бих нарекъл това, което ни причинявате, но не е обмен. Обмен имаш, когато двама души са съгласни на размяната.

— Да.

— Не включва принуда.

— Ние имаме нещо, което ви трябва. Вие имате нещо, което ни трябва.

— Нищо не ни трябваше, преди да дойдете тук!

— Вие умирахте.

За момент Тино не каза нищо. Отвърна поглед. Войната беше лудост, която така и не беше разбрал, а и никой във Феникс не беше успял да му я обясни. Най-малкото, никой не беше успял да му каже защо хора, които са имали несъмнени основания да вярват, че ще се самоунищожат, ако направят определена стъпка, са избирали да направят тази стъпка въпреки това. Той смяташе, че разбира гнева, омразата, унижението, дори желанието да убиеш човек. Беше чувствал всичките. Но да убиеш всеки… почти да убиеш Земята… Понякога се чудеше дали оанкалите не бяха причинили войната за свои цели. Как беше възможно здравомислещи хора, като онези, които беше оставил във Феникс, да направят подобно нещо — или как беше възможно да позволят на ненормални хора да получат контрол върху устройства, които могат да нанесат такива щети? Ако знаеш, че някой е полудял, се опитваш да го усмириш. А не да го дариш с власт.

— Не знам за войната — призна Тино. — Никога не съм я разбирал. Но… може би е трябвало да ни оставите. Може би някои от нас щяха да оцелеят.

— Нищо нямаше да оцелее, освен бактериите, няколко вида малки растения и животни и някои морски обитатели. Голяма част от живота, който виждаш наоколо, посадихме наново от отпечатъци, от събрани екземпляри от наши творения, както и от изменени остатъци от организми, които бяха претърпели доброкачествени промени, преди да ги открием. Войната нанесе щети на озоновия ви слой. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Той предпазваше живота на Земята от ултравиолетовите лъчи на слънцето. Надземният живот на Земята би бил невъзможен без неговата защита. Ако ви бяхме оставили на Земята, щяхте да ослепеете. Щяхте да изгорите — в случай че не сте били убити преди това от други разрастващи се ефекти на войната — и да бъдете покосени от ужасна смърт. Повечето животни измряха, както и повечето растения, и някои от нас. Не сме лесни за убиване, но твоите хора бяха превърнали света си в абсолютен враг на живота. Ако не му бяхме помогнали, нямаше да успее да се възроди толкова бързо. А щом възстановяването завърши, осъзнахме, че няма да можем да извършваме нормален обмен. Не можехме да ви оставим да се размножавате заедно с нас и да идвате при нас само когато разберете каква е стойността на това, което предлагаме. За стабилизирането на такъв обмен са необходими твърде много поколения. Трябваше да ви освободим, поне най-малко опасните от вас. Но не можехме да допуснем броят ви да нараства. Не можехме да допуснем да започнете да се превръщате в това, което бяхте преди.

— Мислиш ли, че щяхме да започнем нова война?

— Щяхте да започнете много нови: един срещу друг, срещу нас. Някои от южните групи от съпротивата вече правят оръжия.

Тино осмисли това в мълчание. Той знаеше за оръжията на южняците и беше предположил, че се готвят да ги използват срещу оанкалите. Не вярваше, че хората от звездите могат да бъдат спрени от няколко недодялани пушки, даже беше споделил опасенията си, губейки подкрепа сред онези от неговите хора, които искаха да вярват, имаха нужда да вярват. Няколко от тях даже бяха напуснали Феникс, за да се присъединят към южняците.

— Какво ще направите по отношение на оръжията? — попита той.

— Нищо, с изключение на тези, които наистина се опитат да ни застрелят. Те ще бъдат изпратени на кораба за постоянно. Те губят Земята. Това сме им го казали. Засега никой от тях не е стрелял по нас. Някои обаче са стреляли по други човеци.

Лилит изглеждаше шокирана.

— И вие им позволявате да го правят?

Никанж насочи конус от пипала към нея.

— Бихме ли могли наистина да ги спрем, Лилит?

— Преди се опитвахте!

— На борда на кораба, тук, в Ло, и в останалите обменни села. Никъде другаде. Можем да контролираме бунтовниците само ако ги затворим в клетка, дрогираме и оставим да обитават нереален свят, изграден от стимулирани от наркотици представи. Постъпихме по този начин с няколко буйни човеци. Да продължаваме ли да го правим?

Лилит само се взираше в него с невъзможно за разчитане изражение.

— Няма ли да продължите? — попита Тино.

— Няма. Имаме отпечатъци от всички вас. Ще съжаляваме, ако ви изгубим, но поне ще имаме нещо. Ще продължим да каним твоите хора при нас. Ако някои от тях са ранени или осакатени, или даже болни, въпреки усилията ни, ще им предложим помощта си. Те са свободни да приемат нашата помощ и все пак да останат в селата си. Или да дойдат при нас. — То насочи остър конус от пипала от главата си към Тино. — Ти знаеше още от момента, в който те изпратих обратно при родителите ти преди години, че можеш да избереш да дойдеш при нас.

Тино поклати глава и заговори тихо.

— Спомням си, че не исках да се върна при родителите ми. Помолих да остана с теб. До ден-днешен не знам защо.

— Аз исках да те задържа. Ако беше малко по-възрастен… Но ни бе казано и показано, че не се справяме добре с отглеждането на изцяло човешки деца. — За момент то превключи вниманието си към Лилит, но тя отвърна очи. — Ти трябваше да бъдеш оставен с родителите си, за да пораснеш. Мислех, че няма да те видя повече.

Тино осъзна, че се взира в дългите сиви сетивни ръце на оолоито. И двете изглеждаха отпуснати по протежение на тялото на оолоито, краищата им бяха навити и оформяха спирали, насочени нагоре, за да не докосват пода.

— Все ми приличат на слонски хоботи — каза Лилит.

Тино я погледна и видя, че тя се усмихва: тъжна усмивка, която някак й отиваше. За момент тя беше красива. Той не знаеше какво иска от оолоито, ако изобщо искаше нещо. Но знаеше какво иска от жената. Желаеше оолоито да не е там. И в момента, в който си помисли това, той го отхвърли. По някакъв начин Лилит и Никанж бяха двойка. Без Никанж Лилит нямаше да е така привлекателна. Това беше нещо, което той не разбираше, но го приемаше.

Трябваше те да му покажат какво предстои. Той нямаше да пита. Те бяха показали ясно, че искат нещо от него. Нека те попитат.

— Мислех си — каза Тино, говорейки за сетивните ръце, — че не знам какво представляват.

Телесните пипала на Никанж сякаш потрепнаха, след което се втвърдиха в обезцветени буци. Спихнаха се, както понякога правеха меките тела на плужеците, когато спрат да се движат.

Тино се отдръпна леко с отвращение. Господи, колко грозни създания бяха оанкалите. Как така хората бяха започнали толкова лесно да ги понасят, да ги докосват, да им позволяват да…

Лилит взе дясната сензорна ръка на оолоито в своите две и не я пусна дори когато Никанж изглеждаше все едно иска да се откъсне от нея. Тя се взря в него и Тино разбра, че помежду им протича някаква комуникация. Да не би оанкалите да споделяха телепатичните си способности с човешките си домашни любимци? И беше ли това тяхното четене на мисли изобщо? Лилит заговори на глас.

— По-бавно — прошепна тя. — Дай му малко време. Дай малко време и на мен. Недей да саботираш сам себе си, като бързаш.

За момент бучките по Никанж придобиха още по-ужасен вид: наподобяваха някаква гротескна болест. След това отново се превърнаха в тънки сиви телесни пипала, не по-гротескни от обикновено. Никанж дръпна сензорната си ръка от ръцете на Лилит, изправи се и отиде в един от далечните ъгли на стаята. Там то седна на земята и сякаш се самоизключи. Вкамени се и заприлича на нещо, изваяно от сив мрамор. Дори пипалата по главата и тялото му престанаха да мърдат.

— Какво беше това? — попита Тино.

Лилит се усмихна широко.

— За първи път в живота ми се наложи да му кажа да има търпение. Ако беше човек, щях да кажа, че е увлечено по теб.

— Шегуваш се!

— Прав си — каза тя. — По-зле е от увлечение. Радвам се, че и ти изпитваш чувства към него, нищо че още не знаеш какви точно.

— Защо отиде и седна в онзи ъгъл?

— Защото не може да се накара да напусне стаята, макар че знае, че трябва — за да ни остави да бъдем просто хора за малко. Както и да е, не мисля, че наистина искаш то да излезе от тук.

— То може ли да чете мисли? А ти?

Тя не се засмя. Поне не се засмя.

— Не съм срещала някого, оанкали или човек, който да може да чете мисли. То може да стимулира усещания и да разпраща мислите ти във всички посоки, но не може да чете тези мисли. Единствено новите усещания, които те създават, могат да бъдат споделени с него. То има силата да ти даде най-реалистичните и пълни с удоволствие сънища, които някога си имал. Нищо от миналия ти опит не може да се сравни с това — освен може би обучението ти. И в него трябва да търсиш обяснението защо си тук, защо си бил обречен, рано или късно, да тръгнеш в търсене на обменно село. Никанж те е докоснало, когато си бил твърде млад, за да имаш каквито и да е защити. И даденото ти от него е нещо, което никога няма да забравиш напълно — или да си спомниш напълно, освен ако не го изпиташ отново. Ти го желаеш отново. Така е, нали.

Не беше въпрос. Тино преглътна и не си направи труда да даде отговор.

— Помня наркотиците — каза той, взирайки се в нищото. — Никога не съм вземал. Бях прекалено малък преди войната. Помня, че други хора ги употребяваха и май полудяваха за кратко, или просто се надрусваха. Помня, че се пристрастяваха, че понякога се нараняваха или ги убиваха…

— Това не е просто наркотик.

— А какво е тогава?

— Пряка стимулация на мозъка и нервната система. — Тя вдигна ръка, за да го накара да мълчи. — Няма болка. Те мразят болката повече от нас, защото са по-чувствителни към нея. Ако ни наранят, нараняват и себе си. И няма вредни странични ефекти. Точно обратното. Те автоматично оправят всички проблеми, които забележат. Получават истинско удоволствие от това, да лекуват или регенерират, и споделят това удоволствие с нас. Не са били толкова добри в поправянето, преди да ни открият. Регенерирането, на което са били способни, се е изчерпвало с лекуване на рани. Сега те могат да направят така, че да ти израсне нов крак, ако загубиш своя. Способни са да възстановят дори мозък и нервна тъкан. Ако щеш вярвай, но това са го научили от нас. Ние имаме тази способност, а те знаят как да я използват. И представяш ли си — научили са се, изследвайки случаите на рак при нас. Човечеството им се е сторило толкова ценен партньор за обмен заради рака.

Тино поклати глава, отказвайки да повярва.

— Видях как ракът убива и двамата ми дядовци. Това не е нищо повече от една гнусна болест.

Лилит докосна рамото му, остави ръката си да се плъзне в милувка надолу по ръката му.

— Ето защо. Затова толкова силно привличаш Никанж. Трима мои близки си отидоха от рак, включително майка ми. Казаха ми, че е щял да погуби и мен, ако оанкалите не бяха поработили върху мен. За нас е гнусно заболяване, но за оанкалите болестта е инструментът, който са търсили поколения наред.

— Какво нещо, свързано с рака, иска да прави то с мен?

— Нищо. Просто то те намира за много по-привлекателен от повечето човеци. Има ли нещо, което можеш да правиш с красива жена, което да не можеш с грозна? Не. Въпрос на предпочитания. Никанж и всяко друго оанкали вече разполагат с цялата информация, която им е нужна, за да използват наученото от нас. Дори и конструктите могат да я използват, когато съзреят достатъчно. Но хора като мен и теб продължават да ги привличат.

— Не го разбирам това.

— Не го мисли. Казват, че нашите деца ще ги разбират, но не и ние.

— Нашите деца ще са като тях.

— Приемаш ли това?

Отне му момент, за да осъзнае какво бе казал.

— Не! Не знам. Да, но… — Той затвори очите си. — Не знам.

Тя се премести по-близо до него, постави топли, загрубели ръце върху неговите. Той усещаше уханието й. На смачкани растения: точно както миришеха прясно окосените ливади. На храна, на лютиво и на сладко. Жена. Той посегна към нея, докосна големите й гърди. Беше по-силно от него. Искаше да ги докосне от първия път, в който ги беше видял. Тя легна настрани, притегляйки го надолу с лице към нея. Малко по-късно той осъзна, че Никанж е зад него. Че тя нарочно го беше накарала да заеме такава позиция, че Никанж да е зад него.

Той се изправи рязко, обърна се, за да види оолоито. То не беше помръднало. Дори не показваше признаци на живот.

— Полежи известно време с мен — каза тя.

— Но…

— След малко ще отидем при Никанж. Нали?

— Не знам. — Той легна отново, този път доволен, че е с гръб към съществото. — Все още не разбирам какво прави. Може да ми даде хубави сънища, хубаво. Но как? И какво още ще направи? Ще ме използва ли, за да те забремени?

— Не сега. Акин е твърде малък. То… може да събере известно количество сперма от теб. Няма да го усетиш. Когато имат възможност, те стимулират жената да овулира. Събират яйцеклетките, съхраняват ги, събират сперматозоиди, съхраняват ги. Могат да поддържат сперматозоидите и яйцеклетките жизнеспособни и без да са в контакт в телата си в продължение на десетилетия. Акин е дете от мъж, умрял преди близо трийсет години.

— Бях чул, че имало времево ограничение — че могат да поддържат сперматозоидите и яйцеклетките живи само няколко месеца.

— Прогрес. Преди да напусна кораба, някой откри нов метод на съхранение. Никанж беше един от първите, които го усвоиха.

Тино се взря в нея, огледа гладкото й широко лице.

— А ти на колко си? На петдесет и няколко?

— Петдесет и пет.

Той въздъхна, поклати глава над ръката, върху която я бе положил.

— Изглеждаш по-млада, отколкото аз. Аз поне имам няколко посивели косъма. Спомням си, че се притеснявах, че аз съм човекът, при когото оанкалите са се провалили, способен да оплодява и остаряващ нормално, и че всичко, което ще спечеля от това, е да стана стар.

— Никанж не би се провалил с теб.

Тя беше толкова близо до него, че той не можеше да спре да я докосва, прокарвайки пръсти по нежната кожа. Но когато тя спомена името на оолоито, той се отдръпна.

— Не може ли да се махне? — прошепна той. — Само за малко.

— То избира да не го прави — каза тя с нормален глас. — И не си прави труда да шептиш. То може да чуе и ударите на сърцето ти от там, където седи. Може да чуе и субвокализациите ти — нещата, които… казваш на себе си с думи, но не съвсем на глас. Може би затова си си помислил, че чете мисли. А то очевидно няма да се махне.

— А ние не можем ли?

— Не. — Тя се подвоуми. — То не е човек, Тино. Не е същото, като да има друг мъж или друга жена в стаята.

— По-зле е.

Тя се усмихна уморено, наведе се над него и го целуна. След това се изправи.

— Разбирам — каза тя. — И аз се чувствах така преди. Може би това е добре.

Тя обви ръце около себе си и го погледна почти гневно. Фрустрация? Кога й е било за последно? Е, проклетото оолои не можеше да присъства всеки път. Защо не се разкара и не изчака реда си? Тъй като то няма да го направи, защо пък той се срамуваше толкова от него? Присъствието му го смущаваше повече, отколкото би го притеснило присъствието на който и да е човек. Много повече.

— Ще се присъединим към Никанж, Тино, щом ти кажа още нещо — каза тя. — По-точно, ще се присъединим към него, ако решиш, че все още искаш нещо от мен.

— От теб ли? Не с теб имам проблем. Имам предвид…

— Знам. Това е нещо друго — нещо, което бих предпочела никога да не ти казвам. Но ако не ти кажа, някой друг ще го направи. — Тя пое дълбоко дъх. — Не се ли замисли коя съм? Или защо името ми е такова?

— Помислих си, че е трябвало да го смениш. Не е много популярно име.

— Знам. И сменянето му няма да е от голяма полза. Прекалено много хора ме познават. Аз не съм просто жена, случила на непопулярно име, Тино. Аз съм тази, която го направи непопулярно. Аз съм Лилит Аяпо.

Той се намръщи, понечи да поклати глава, след това се спря.

— Ти не си онази, която… която…

— Аз събудих първите три групи хора, които трябваше да бъдат изпратени обратно на Земята. Казах им в каква ситуация се намират, какви са опциите им, а те решиха, че всичко това е моя отговорност. Помогнах им да се научат да живеят в гората, а те решиха, че аз съм виновна за това, че е трябвало да се откажат от цивилизования начин на живот. Нещо като да ме обвинят за проклетата война! Както и да е, те решиха, че съм ги предала на оанкалите, и най-милото определение на някои от тях за мен беше Юда. И ти ли така си научен да мислиш за мен?

— Аз… Да.

Тя тръсна глава.

— Оанкалите ги привличаха или ужасяваха, или и двете едновременно. Аз, от друга страна, бях никой. Не им беше трудно да винят мен. И беше безопасно. Така че, когато от време на време през Ло мине някой напуснал съпротивата и чуе името ми, на мига си представя, че имам рога. Някои от по-младите са научени да ме винят за всичко — като че ли съм втори Сатана или пък жената на Сатаната, или някаква подобна тъпотия. От време на време някой от тях прави опит да ме убие. Това е една от причините да съм толкова чувствителна на тема оръжия тук.

Той я гледа известно време. Беше я наблюдавал внимателно, докато тя говореше, опитвайки се да открие вината в нея, дявола в нея. Хората във Феникс казваха подобни неща: че е обсебена от дявола, че е продала първо себе си, а после човечеството, че е първата, отишла по своя воля при оанкалите, за да стане тяхната курва и да съблазни останалите хора…

— Какво казват твоите хора за мен? — попита тя.

Той се поколеба, хвърли поглед към Никанж.

— Че си ни продала.

— Срещу какво?

Винаги бе имало спор по този въпрос.

— Срещу правото да останеш на кораба и срещу… способности. Казват, че си родена човек, но оанкалите са те направили като конструкт.

От устата й излезе звук, който може би беше тръгнал като смях.

— Молех се да отида на Земята с първата група, която събудих. Трябваше така да стане. Но когато моментът настъпи, Ника не ме пусна. Каза ми, че хората ще ме убият, щом ме отделят от оанкалите. Навярно така и щеше да стане. И щяха да се почувстват добродетелни и овъзмездени.

— Но… ти си различна. Ти си много силна, бърза…

— Да. Това не беше начинът на оанкалите да ми платят. Това беше техният начин да ми осигурят някаква защита. Ако не ме бяха променили малко, някой в първата група щеше да ме убие още докато будех останалите. По отношение на способностите ми съм нещо между човек и конструкт. По-силна и бърза съм от повечето хора, но съм по-слаба и бавна от повечето конструкти. Раните ми зарастват по-бързо от твоите и мога да се възстановя от такива, каквито биха те убили. И разбира се, мога да контролирам стените и да издигам платформи тук, в Ло. Всички хора, които се установят тук, получават тази способност. Това е. Никанж ме промени, за да спаси живота ми, и успя. Вместо да убие мен, първата група, която събудих, уби бащата на Акин, мъжа, който беше станал мой партньор… с когото можех още да съм. Един от тях го уби. Другите го гледаха и продължиха, следвайки него.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Тино каза:

— Може би са се страхували.

— Това ли ти разказват?

— Не. Тази част не я знаех изобщо. Дори съм чувал… че… ти може би не харесваш мъжете въобще.

Тя отметна глава назад и се засмя изненадващо, ужасяващо.

— О, боже. Кой от първата ми група е във Феникс?

— Един мъж, на име Риналди.

— Гейб? Гейб и Тейт. Те още ли са заедно?

— Да. Не знаех… Тейт никога не е казвала, че е била с него тогава. Мислех, че са се събрали на Земята.

— Аз събудих и двамата. Бяха най-добрите ми приятели за известно време. Тяхното оолои беше Кахгаят… ооан Никанж.

— Какво Никанж?

— Родителят оолои на Никанж. То остана на кораба с партньорите си и отгледа още три деца. Никанж му каза, че Гейб и Тейт няма да напуснат съпротивата скоро. Накрая то призна таланта на Никанж, но не можа да се насили да приеме други човеци.

Тино погледна към Никанж. След момент се изправи, отиде и седна срещу него.

— Какъв е талантът ти? — попита.

Никанж нито отговори, нито показа, че го забелязва.

— Говори ми! — настоя той. — Знам, че чуваш.

Оолоито бавно започна да се връща към живот.

— Чувам.

— Какъв е талантът ти?

То се наклони към него и пое ръцете му в силовите си ръце, като остави сетивните си навити. По някакъв странен начин този жест му напомни за Лилит: толкова много приличаше на това, което Лилит правеше. И някак приемаше, че сега твърди и сиви ръце държаха неговите.

— Имам талант за човеците — каза то с нежния си глас. — Отгледан съм да работя с вас, обучен съм да работя с вас и един от вас беше мой спътник по време на един от най-важните периоди в моето развитие. — То се обърна за момент към Лилит. — Познавам телата ви и понякога мога да предвидя мисленето ви. Знаех, че Гейб Риналди нямаше да приеме съюз с нас, когато Кахгаят го поиска. Тейт щеше, но тя нямаше да напусне Гейб за едно оолои — независимо колко силно го желаеше. А Кахгаят нямаше как просто да я остави при себе си, когато другите бяха изпратени на Земята. Това ме изненада. То винаги казваше, че няма смисъл да обръщаме внимание на това, което човеците казват. То знаеше, че Тейт най-накрая го е приела, но я послуша и я пусна. А и то не е било отгледано в контакт с човеци, както бях аз. Мисля, че вашият вид ни влияе по-силно, отколкото осъзнаваме.

— Мисля — каза тихо Лилит, — че ти може би разбираш по-добре нас, отколкото твоя вид.

То се съсредоточи върху нея, а телесните му пипала прилепнаха към кожата и станаха невидими. Това означаваше, че е доволно, спомни си Тино. Доволно или дори щастливо.

— И Ахажас казва същото — каза й. — Не смятам, че е вярно, но може и да греша.

Тино се обърна към Лилит, но заговори на Никанж.

— Против волята й ли я забремени?

— Против част от волята й, да — призна Никанж. — Тя искаше дете от Джоузеф, но той беше мъртъв. Тя беше… по-самотна, отколкото можеш да си представиш. Мислеше си, че не разбирам.

— Била е самотна по твоя вина!

— Вината беше споделена. — Пипалата по главата и тялото на Никанж се отпуснаха. — Вярвахме, че я използваме както трябва. Иначе щеше да се наложи да упояваме новосъбудените човеци много повече от полезното за тях, защото трябваше да ги учим ние самите. Правихме и това по-късно, защото видяхме… че увреждаме Лилит и останалите, които се опитвахме да използваме.

— С първите деца дадох на Лилит това, което желае, но не може да поиска. Оставих я да вини мен, вместо себе си. За известно време се превърнах в това за нея, което беше тя за човеците, обучавани и водени от нея. Предател. Унищожител на скъпи неща. Тиранин. Тя имаше нужда да ме мрази известно време, за да може да престане да мрази себе си. А и имаше нужда от децата, които смесих за нея.

Тино погледна оолоито; трябваше да го погледне, за да не забравя, че чува думите на едно абсолютно нечовешко създание. Накрая обърна очи към Лилит.

Тя отвърна на погледа му с горчива, безрадостна усмивка.

— Казах ти, че е талантливо — проговори тя.

— Колко от всичко това е истина? — попита той.

— Откъде да знам! — Тя преглътна. — Може би всичко. Никанж обикновено казва истината. От друга страна, причините и оправданията звучат убедително и когато са измислени по-късно. Първо се забавляваш, а след това измисляш някаква прекрасно звучаща причина защо си постъпил правилно.

Тино се изтръгна от оолоито и отиде при Лилит.

— Мразиш ли го? — попита.

Тя поклати глава.

— Трябва да го напусна, за да го мразя. Понякога се махам за известно време — проучвам, посещавам други села и го мразя. Но след време децата започват да ми липсват. И небесата са ми свидетели, то започва да ми липсва. Не се прибирам, докато бягството ми не започне да боли повече от мисълта за прибирането… вкъщи.

Помисли, че тя ще се разплаче. Майка му никога не би удържала толкова много страст в себе си без сълзи, никога не би се и опитала. Той хвана ръцете й, усети, че е стегната и се съпротивлява. Очите й отхвърляха утехата, преди той да може да й я предложи.

— Какво да направя? — попита я. — Какво искаш да направя?

Тя го прегърна внезапно, притисна го силно към себе си.

— Ще останеш ли? — попита в ухото му.

— Да остана ли?

— Да.

— Добре.

Тя не беше Лилит Аяпо. Тя беше едно тихо, изразително, широко лице. Беше тъмна, гладка кожа и топли, загрубели от труд ръце. Беше гърди, пълни с мляко. Той се чудеше как е могъл да й устои по-рано.

Ами Никанж? Той не погледна към него, но си въобрази, че усеща вниманието му върху себе си.

— Ако решиш да напуснеш — каза Лилит, — ще ти помогна.

Не можеше да си представи да иска да я напусне.

Нещо хладно, грубо и твърдо се закачи за горната част на ръката му. Той се вцепени; не беше нужно да поглежда, за да разбере, че това е една от сетивните ръце на оолоито.

То беше застанало до него, опряло едната си сензорна ръка в него, а другата в Лилит. Тези ръце наистина бяха като слонски хоботи. Усети как Лилит го пуска, усети как Никанж го дърпа към пода. Остави се да бъде придърпан само защото Лилит легна с тях двамата. Позволи на Никанж да намести тялото му по дължината на своето. Видя как Лилит се изправя от другата страна на Никанж и ги наблюдава със сериозно изражение.

Не разбираше защо само наблюдава, защо не се включва. Преди да успее да попита, оолоито плъзна сензорната си ръка около него и го натисна в тила така, че тялото му първо се разтресе, а след това се отпусна.

Не беше в безсъзнание. Знаеше, че оолоито се доближава още повече, че го държи по начин, който той не разбира.

Не се страхуваше.

Когато вълната от ледено-сладко удоволствие достигна до него, той й се отдаде напълно. Това беше полузабравеното чувство, заради което се беше върнал. Това беше начинът, по който то започваше.

Преди дългоочакваният поток от усещания да го погълне изцяло, той видя как Лилит ляга до оолоито, видя как втората сензорна ръка се увива около врата й. Той се опита да се пресегне над тялото на оолоито, за да я докосне, за да докосне топла човешка плът. Струваше му се, че протяга и протяга ръка, а тя е винаги отвъд допира му.

Мислеше, че крещи, когато усещането, сграбчвайки го, започна да се задълбочава. Сякаш тя внезапно се беше появила до него и притиснала тялото си в неговото. Мислеше, че казва и казва името й, но не можеше да чуе собствения си глас.