Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (17)

10

Пазаренето продължи до късно през нощта. Хората ядяха, пиеха, разказваха истории и всеки се опитваше да се изкара повече търговец от другия. Тейт даде на Акин нещо, което определи като сносно вегетарианско ястие, а той не й каза, че беше далече от сносно. Съдържанието на протеини беше далече от необходимото му. Изяде го, след което се измъкна през една задна врата и си набави нужното с грах и семена от градината. Точно ги ядеше, когато вътре започнаха да се стрелят.

Първият изстрел го стресна толкова много, че падна на земята. Докато се изправяше, чу още изстрели. Направи няколко крачки към къщата и спря. Ако влезеше вътре, някой можеше да го застреля или настъпи, или пък ритне. Щеше да влезе, когато стрелбата свърши. Или ако Ириарте или Тейт го викнеха.

Чу се шум от трошене на мебели, от падане на тежки тела, от викащи и псуващи хора. Сякаш тези вътре бяха решили да унищожат както къщата, така и себе си. Нахлуха и други хора и звуците от боя се увеличиха, след което престанаха.

Акин изчака да минат няколко мига тишина и изкачи стъпалата към къщата бавно, но не и безшумно. Нарочно шумеше леко с надеждата, че ще го чуят, видят и разпознаят като някой, който е безопасен.

Първо видя счупени чинии. Подът на чистата, подредена стая, в която Тейт му беше дала ананас и си бе говорила с него, сега беше покрит с парчета стъкла и мебели. Наложи му се да се движи съвсем внимателно, за да не пореже краката си. Тялото му се възстановяваше по-бързо от телата на човеците, но всяко нараняване бе толкова болезнено за него, колкото и за тях.

Кръв.

Миризмата й беше достатъчно силна, че да го изплаши. При толкова много пролята кръв, някой сигурно беше мъртъв.

В хола имаше налягали по пода хора и други, които се грижеха за раните им. В единия ъгъл лежеше Ириарте, сам.

Акин се затича към мъжа. Някой го хвана, преди да го е достигнал, и го вдигна, въпреки съпротивата и рева му.

Риналди.

Акин извика, извъртя се и ухапа пръста на мъжа.

Риналди го изпусна и започна да крещи, че е отровен — което не беше истина, — а Акин изтича до Ириарте.

Но Ириарте беше мъртъв.

Някой го беше ударил няколко пъти по тялото, вероятно с мачете. Имаше зеещи, ужасяващи рани, през някои от които се виждаха вътрешностите му.

Акин изкрещя от шок, безсилие и тъга. Щом опознаеше някой човек, той веднага умираше. Човешкият му баща беше мъртъв, а Акин го познаваше единствено посредством Никанж. Тино беше мъртъв. Сега и Ириарте. Годините му бяха съсечени, неизминали. Човешките му деца бяха загинали във войната, а децата му конструкти, създадени от материала, който оолоите бяха събрали преди много време, никога нямаше да могат да го опознаят, вкусят и да открият себе си в него.

Защо?

Акин огледа стаята. Йори и няколко други правеха каквото могат за ранените, но повечето хора в стаята просто зяпаха или Акин, или Риналди.

— Не е отровен! — каза Акин с отвращение. — Вие сте тези, които убивате, не аз!

— Добре ли е? — попита Тейт.

Стоеше до съпруга си и изглеждаше уплашена.

— Да.

Акин я изгледа, след това отново извърна очи към Ириарте. Огледа се и видя, че Галт също изглежда мъртъв, съсечен в главата и раменете. Йори се грижеше за Дамек. Каква ирония щеше да е, ако Дамек оживееше, а Ириарте бе умрял заради убийството, извършено от Дамек.

Със сигурност убийството на Тино бе причината за всичко това.

На пода, близо до Дамек, лежеше бащата на Тино. Беше ранен в лявото бедро, лявата ръка и дясното рамо. Жена му ридаеше над него, но той не беше мъртъв. Един мъж използваше нещо различно от вода, за да прочисти раната на рамото. Друг придържаше бащата на Тино.

Из стаята имаше още ранени и мъртви. Акин видя мъртвия Калик зад една дълга дървена пейка, покрита с възглавници. Имаше само една рана, силно кървяща, но малка. Беше на гърдите и сигурно бе засегнала и сърцето.

Акин седна до него, докато останалите в къщата помагаха на ранените и изнасяха мъртвите. Докато седеше там, никой не дойде при Калик. Някой започна да крещи зад него. Акин извърна глава и видя Дамек. Акин се опита да не чувства мъката, която го заливаше по рефлекс всеки път, когато видеше страдащо човешко същество. Част от съзнанието му крещеше, че оолои трябва да спаси този незаменим човек, този човек, от когото някое оолои вече бе взело отпечатъци, но когото нито един конструкт или оанкали наистина не познаваха.

Друга част от създанието му се надяваше, че Дамек ще умре. Нека страда. Нека крещи. Тино не бе имал време дори и да извика.

Бащата на Тино не крещеше. Той ръмжеше. От плътта му изрязваха парченца метал, а той стискаше парче сгънат плат между зъбите си и сумтеше.

Акин напусна ъгъла си, за да огледа едно от металните парченца: сиво топче, покрито с кръвта на бащата на Тино.

Тейт дойде при него и го вдигна. За своя изненада, той се притисна към нея. Сложи глава на рамото й, не искаше да го оставя долу.

— Не смей да ме хапеш — каза тя. — Ако искаш да те пусна, ми кажи. Ако ме ухапеш, ще те метна към някоя стена.

Той въздъхна. Чувстваше се самотен дори в нейните ръце. Тя не беше утехата, от която се нуждаеше.

— Сложи ме долу — каза.

Тя го вдигна пред лицето си и го изгледа.

— Наистина ли?

Той отвърна на погледа й, изненадан.

— Мислех, че не искаш да ме държиш.

— Ако не исках, нямаше да те взема. Искам просто да се разбираме. Става ли?

— Да.

И тя го прегърна отново и отговори на въпросите му, разказа му за куршумите и как пушките ги изстрелват, за това, как Матео, бащата на Тино, бил дошъл с приятелите си, за да търси отмъщение, въпреки оръжията на похитителите. Във Феникс нямало оръжия, преди да дойдат похитителите.

— Гласувахме да няма — каза тя. — Имаме достатъчно неща, с които можем да се нараним. Сега… ами, сега се сдобихме с първите четири. Ако имам възможност, ще заровя проклетите неща.

Тя го понесе над натрошените чинии и го остави на плота. Той я наблюдаваше как пали лампа. Лампата внезапно и болезнено го накара да се сети за къщата за гости в Ло.

— Искаш ли нещо друго за ядене? — попита тя.

— Не.

— Не, какво?

— Не… какво?

— Лилит трябва да се засрами. „Не, благодаря“, мъник. Или „Да, моля“. Разбираш ли?

— Не знаех, че хората от съпротивата говорят така.

— В моя дом го правят.

— Ти ли каза на Матео кой е убил Тино?

— За бога, не. Опасявах се, че ти си му казал. Забравих да ти кажа да не го споделяш с никого.

— Казах му, че убиецът на Тино е мъртъв. Един от похитителите наистина умря. Беше болен. Мислех, че ако Матео повярва, че е бил той, никой няма да пострада.

Тя кимна.

— Това е трябвало да свърши работа. Ти си по-умен, отколкото те мислех. А Матео е по-луд, отколкото си мислех. — Тя въздъхна. — Господи, не знам. Никога не съм имала деца. Не знам как бих реагирала, ако имах дете и някой го беше убил.

— Нямаше да кажеш нищо на родителите на Тино, докато всички похитители не си тръгнат — каза тихо Акин.

Тя го погледна, след това отвърна очи.

— Знам. Всичко, което казах, бе, че ти си познавал Тино, а той е бил убит. Разбира се, те поискаха да разберат още, но им казах да изчакат, докато свикнеш тук… че в края на краищата си просто едно бебе. — Тя го погледна отново, мръщейки се, клатейки глава. — Чудя се какво, по дяволите, си в действителност.

— Бебе — каза той. — Човешко-оанкалски конструкт. Иска ми се да бях нещо повече, защото оанкали частта от мен плаши хората, но не ми помага, когато те се опитат да ме наранят.

— Аз няма да те нараня.

Акин отвърна на погледа й, след това огледа стаята, в която лежеше мъртвият Ириарте.

Тейт веднага се захвана с почистването на счупените чинии и стъкла.