Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (5)

5

Започна да вали, преди да стигнат до селото, и Акин се наслаждаваше на първите няколко капки, които успяваха да си проправят път през горската покривка. Малко по-късно вече бяха вътре, последвани от всички, които бяха видели как Лилит пристига с непознат.

— Ще искат да чуят историята на живота ти — каза му Лилит меко. — Ще искат да узнаят за селото ти, за пътешествията ти; всичко, което знаеш, може да се окаже ново за нас. Тук не идват много пътешественици. А по-късно, след като си се нахранил и наговорил, и какво ли не, те ще се опитат да те замъкнат в леглата си. Прави каквото искаш. Ако сега си твърде уморен за всичко това, просто кажи и ще оставим купона ти за утре.

— Не ми спомена, че ще трябва да ги забавлявам — каза той, гледайки към притока от човеци, конструкти и оанкали.

— Не трябва. Прави каквото искаш.

— Но…

Той се огледа безпомощно, отдръпна се от едно родено от оанкали, все още безполово дете конструкт, което го докосна с едно от растящите на главата му сетивни пипала.

— Не го плаши — каза му Акин от гърба на Лилит. Говореше на оанкали. — Там, откъдето той идва, няма такива като нас.

— От съпротивата ли е? — попита детето.

— Да. Но не мисля, че иска да ни навреди. Не се опита да нарани нас двамата.

— Какво иска хлапето? — попита Тино.

— Просто проявява любопитство към теб — каза му Лилит. — Искаш ли да си поговориш с хората, докато приготвям яденето?

— Предполагам. Макар че не съм добър разказвач.

Лилит се обърна към още нарастващата тълпа.

— Така — извиси глас. И когато те притихнаха: — Името му е Аугустино Леал. Идва от много далече и казва, че е в настроение да говори.

Хората се зарадваха.

— Ако някой иска да отиде до къщи за нещо за ядене или пиене, ще изчакаме.

Няколко човеци и конструкти тръгнаха, като й казаха да започват без тях. Едно оанкали взе Акин от гърба й. Дичаан. Акин щастливо се притисна към гърба му, споделяйки какво е научил от новия човек.

— Харесваш ли го? — попита го Дичаан посредством тактилни сигнали, оцветени със сензорни образи.

— Да. Малко е уплашен и опасен. Майка трябваше да му вземе оръжието. Но е повече любопитен. Толкова е любопитен, че го чувствам като един от нас.

Дичаан проектира удивление. Без да прекъсва сензорната си връзка с Акин, той започна да наблюдава как Лилит дава на Тино нещо за пиене. Мъжът го вкуси и се усмихна. Хората се бяха събрали около него, насядали на пода. Повечето от тях бяха деца и това, изглежда, го успокояваше, от една страна — вече не се страхуваше, — и вълнуваше, от друга. Очите му се спираха върху всяко дете, изучавайки широкото им разнообразие.

— Ще се опита ли да открадне някого? — попита Акин без думи.

— Ако се опита, Ека, това най-вероятно ще си ти.

Дичаан омекоти изказването с малко веселие, но под него остана сериозност, която Акин не пропусна. Мъжът най-вероятно не им мислеше злото, сигурно не беше крадец на деца. Но Акин трябваше да бъде внимателен, да не се оставя да се окаже насаме с Тино.

Хората донесоха храна, споделиха я един с друг и с Лилит, като приеха това, което тя им предложи. Както обикновено, започнаха да хранят и своите, и чуждите деца. Дете, което можеше да ходи, успяваше да получи хапки отвсякъде.

Лилит приготви за Тино и по-младите си деца порции с питки от маниока, покрити с пикантни скиджи и куат и гарнирани с лютив ароматен боб. За десерт имаше резени ананас и папая. Тя даде на Акин малки количества куат, смесен с маниока. Не му позволи да суче, докато не се настани до всички останали, за да говори с Тино и да го слуша.

— Бяха кръстили селото ни Феникс, преди родителите ми да стигнат до него — каза им Тино. — Ние не бяхме от първите заселници. Пристигнахме полумъртви от гората — бяхме яли нещо вредно, някакъв палмов плод. Ставаше за ядене като цяло, но само ако го сготвиш, а ние не бяхме. Както и да е, пристигнахме едва-едва и хората от Феникс се погрижиха за нас. Бях единственото дете, което имаха, единственото човешко дете, което бяха виждали от времето преди войната. Цялото село ме осинови, така да се каже, защото… — Той млъкна, хвърли поглед към групата оанкали. — Ами ясно ви е. Те искаха да намерят малко момиче. Мислеха, че може би малкото деца, които не са достигнали пубертет, преди да ги освободят, ще могат да имат свои деца, когато пораснат.

Той впери поглед в най-близкото оанкали, което се оказа Никанж.

— Истина ли е, или не? — попита.

— Не — каза Никанж нежно. — Ние им казахме, че грешат. Те избраха да не ни повярват.

Тино погледна Никанж, погледна го по начин, който Акин не разбра. В очите му не се четеше заплаха, но Никанж отдръпна пипалата на тялото си леко, формирайки ги в предударен жест при заплаха. Човеците го наричаха „да станеш на възли“ или „да станеш възлест“. Знаеха, че този жест говори за гняв или някакъв смут. Малко от тях осъзнаваха, че той е също така и рефлексивен, потенциално смъртоносен жест. Всяко сензорно пипало можеше да жили. Оолоите можеха да жилят и със сетивните си ръце. Но поне те можеха да жилят, без да убиват. Мъжките и женските оанкали, както и конструктите можеха само да убиват. Акин бе способен да убие с езика си. Това бе едно от първите неща, които Никанж го научи да не прави. Ако никой не му беше казал, той можеше да открие тази си способност случайно, като убие Лилит или друг човек. Първоначално тази мисъл го плашеше, но вече не се притесняваше от нея. Той никога не беше виждал някой да жили друг.

Дори и сега езикът на тялото на Никанж предаваше единствено леко смущение. Но защо Тино ще го смущава изобщо? Акин започна да наблюдава Никанж вместо Тино. Докато Тино говореше, всички дълги пипала от главата на Никанж се извиха и съсредоточиха в неговата посока. Интересът на Никанж към новодошлия беше интензивен. Момент по-късно то се изправи и дойде при Лилит. Взе Акин от ръцете й.

Акин беше престанал да суче и сега се притисна услужливо към Никанж, давайки му това, което знаеше, че Никанж желае: генетична информация за Тино. В замяна поиска да му бъдат разяснени чувствата, които Никанж бе демонстрирал чрез отдръпнатите си сетивни пипала.

Никанж му обясни посредством беззвучни ярки образи и сигнали.

— Този искаше да остане с нас, когато беше дете. Не постигнахме съгласие да го задържим, но се надявахме, че ще се върне, когато порасне.

— Познаваше ли го тогава?

— Аз се занимавах с обучението му. Тогава той говореше само испански. Испанският е един от човешките езици. Той беше само на осем и не се страхуваше от мен. Не исках да го оставям. Всеки знаеше, че родителите му ще избягат, щом ги пуснем. Че ще станат част от съпротивата и вероятно ще умрат в гората. Но не можахме да постигнем съгласие. Не сме толкова добри в отглеждането на човешки деца и затова никой не пожела да раздели семейството. И дори аз не исках да ги принуждавам да останат с нас и тримата. Имахме отпечатъци от тях. Ако се стигнеше до смъртта им или станеха част от съпротивата, можехме да изградим техни генетични копия, които да бъдат родени от участващи в обмена човеци. Нямаше да бъдат изгубени от генетичната база. Решихме, че това ще е достатъчно.

— Тино позна ли те?

— Да, но по един много човешки начин, мисля. Не вярвам, че осъзнава защо привлякох вниманието му. Той няма пълен достъп до паметта си.

— Това не го разбирам.

— То е нещо човешко. Повечето човеци губят достъп до стари спомени с натрупването на нови. Например те знаят как да говорят, но не си спомнят как са се научили. Запазват това, на което опитът ги е научил — най-често — но губят самия опит. Ние можем да го извлечем вместо тях, да им помогнем да си спомнят всичко, но за повечето от тях това само ще доведе до объркване. Те помнят толкова много, че спомените им ще им пречат да възприемат настоящето.

Акин получи образа на замаян човек, чието съзнание дотолкова преливаше от минало, че всяко ново събитие отключваше повторното преживяване на няколко стари, които на свой ред отключваха други.

— И аз ли ще стана такъв? — попита той уплашено.

— Разбира се, че не. Нито един конструкт не е такъв. Бяхме внимателни.

— Лилит не е такава, а тя помни всичко.

— Естествена способност плюс няколко промени, добавени от мен. Тя бе избрана много внимателно.

— Как Тино те откри отново? Доведе ли го тук, преди да го пуснеш? Спомнил ли си е?

— Това място не съществуваше, когато пуснахме неговото семейство и още няколко други. Сигурно е следвал реката. Имаше ли кану?

— Не мисля. Не знам.

— Ако вървиш по реката и държиш очите си отворени, ще откриеш села.

— Той откри майка ми и мен.

— Той е човек и е от съпротивата. Не би се решил просто да влезе в някое село. Първо би огледал. И е имал късмет, че е срещнал безобидни селяни, хора, които могат да го въведат в селото, без опасност за него, или да му обяснят защо трябва да избягва селото.

— Майка ми не е безобидна.

— Не, но за нея е удобно да изглежда така.

— Какви села трябва да избягва той?

— Други села на съпротивата вероятно. Селата на съпротивата, особено тези, които са разположени далече едно от друго, са опасни по различен начин. Някои от тях са опасни едно за друго. Няколко станаха опасни за нас и трябваше да ги разрушим. Човешкото разнообразие е впечатляващо и съблазнително, но ние не можем да го оставим да унищожи тях… или нас.

— Ще оставите ли Тино тук?

— Харесваш ли го?

— Да.

— Добре. Майка ти все още не го харесва, но може да си промени мнението. Вероятно и той ще иска да остане.

Изпълнен с любопитство към отношенията между възрастните, Акин използва всичките си сетива, за да възприеме случващото се между родителите му и Тино.

Първо Тино трябваше да завърши историята си.

— Не знам какво да ви кажа за нашето село — казваше той. — Пълно е със стари хора, които изглеждат млади — точно както тук, предполагам. Само дето тук имате деца. Работихме здраво, опитвайки се, доколкото е възможно, да възстановим нещата, както бяха преди. Това ни държеше. Идеята, че можем да използваме дългите си животи, за да върнем цивилизацията, да подготвим всичко за момента, в който щеше да се намери момиче за мен или пък те щяха да открият начин да имат собствени деца. Те вярваха, че това може да се случи. Аз вярвах. По дяволите, аз вярвах повече от всеки друг.

Събирахме вещи и камъни в планините. На мен ми беше забранено да ходя. Страхуваха се, че нещо може да ми се случи. Но помагах да построим къщи. Истински къщи, не колиби. Имахме дори стъкла за прозорците. Правехме стъкло и го търгувахме с други села от съпротивата. Жителите на едно от тях дори се присъединиха към нас, когато видяха колко добре се справяме. Станахме почти два пъти повече. Сред тях имаше момче с около три години по-малко от мен, но нито една млада жена.

Построихме град. Имахме дори няколко мелници за енергия. Това улесни строенето. Строяхме като луди. Когато си наистина зает, не можеш да мислиш, че може би това, което правиш, е напразно. Може би всичко, което правехме, беше да седим в хубавите си къщи и да се молим в красивата ни църква, и да гледаме как никой не остарява.

Тогава в рамките на седмица двама мъже и една жена се обесиха. Четирима други просто изчезнаха. Удари ни ей така, като болест, която някой е хванал и разпространил. Досега не бяхме имали самоубийство, убийство или изчезване. Все някой друг хващаше болестта. Накрая се разболях и аз.

— Къде отиват хората, когато изчезнат? На място като това ли?

Той се огледа, въздъхна, след това се намръщи. Внезапно смени тона:

— Вие тук имате всички предимства. Оанкалите могат да ви дадат всичко. Защо живеете по този начин?

— Така ни е добре — каза Айре, най-голямата сестра на Акин. — Начинът ни на живот не е ужасен.

— Примитивен е! Живеете като диваци! В смисъл… — Той започна да говори по-тихо: — Съжалявам. Не исках да кажа това. Просто… не знам какъв е възпитаният начин да попитам защо поне не построите нормални къщи и не разкарате тези съборетини. Трябва да видите нашите! И… По дяволите, та вие имате космически кораби. Как може да живеете така!

Лилит му заговори меко:

— Колко от тези истински ваши къщи бяха празни, когато напусна, Тино?

Той я погледна гневно.

— Моите хора не получиха никакъв шанс! Не те започнаха войната. Не те докараха оанкалите. И не те се стерилизираха! Но можеш да бъдеш сигурна, че всичко, което направиха, беше добро и работеше, защото го бяха направили от сърце. „Ами — мислех си, — щом ние сме направили градче, то… търговците… трябва да са издигнали цял град!“ И какво намирам? Село от колиби и примитивни градини. Това място дори не може да се нарече разчистено пространство! — Отново повиши тон. Огледа се наоколо с неодобрение. — Имате деца, за които да мислите и да се грижите, но вие ще ги оставите да се върнат към пещернячеството!

Една човешка жена, на име Лий, се обади:

— Децата ни ще са си наред — каза. — Но ми се иска да накараме повече от твоите хора да дойдат тук. Те са по-близо до безсмъртието от което и да е друго човешко същество, но всичко, което правят, е да издигат ненужни къщи и да се избиват един друг.

— Време е да предложим на човеците от съпротивата обратен път към нас — каза Ахажас. — Мисля, че тук сме се отпуснали твърде много.

Няколко оанкали изразиха съгласие с тихи жестове.

— Оставете ги на мира — каза Тино. — Причинихте им достатъчно неща! Няма да ви кажа къде са!

Никанж, който още държеше Акин, се изправи и тръгна сред насядалите хора, за да намери място за сядане, където между него и Тино да няма друг.

— Нито едно от селата на съпротивата не е скрито от нас — каза то нежно. — Не бихме те попитали къде е Феникс. И нямаме намерение да обръщаме специално внимание на Феникс. Време е да се обърнем към всички села на бунтовниците и да ги поканим да се присъединят към нас. Само за да им напомним, че не е нужно да водят стерилен, безсмислен живот. Няма да ги принуждаваме да дойдат при нас, но ще им покажем, че все още са добре дошли. В началото ги пуснахме, защото не желаехме да държим затворници.

Тино се засмя горчиво.

— Значи, всеки тук е тук по собствена воля, а?

— Всеки тук е свободен да си тръгне.

Тино хвърли още един невъзможен за разчитане поглед към Никанж и нарочно се обърна така, че да е с лице само към Лилит.

— Колко мъже има тук? — попита.

Лилит се огледа, откри Рей Ордуей, който държеше малката къща за гости пълна с храна и други провизии. Това беше мястото, в което отсядаха новодошлите мъже, докато не станат партньори с някоя от жените в селото. Беше единствената къща в селото, построена от отсечени дървета и с покрив от палмови листа. Тино би могъл да спи там тази вечер. Рей поддържаше къщата за гости, защото беше избрал да не скита. Беше станал партньор на Лий и тя, изглежда, така и не му беше омръзнала. Двамата имаха девет родени от човек дъщери и единайсет родени от оанкали деца със своите трима оанкали партньори.

— Колко са мъжете ни сега, Рей? — попита Лилит.

— Пет — каза той. — Но нито един не е в къщата за гости. Тино може да я има на свое разположение, ако иска.

— Петима мъже. — Тино поклати глава. — Нищо чудно, че не сте построили нищо.

— Строим себе си — каза Рей. — Изграждаме нов начин на живот тук. Ти не знаеш нищо за нас. Защо не задаваш въпроси, вместо да нападаш с думите си?

— Какво да питам? Като изключим градината, която почти не прилича на градина, не отглеждате нищо. С изключение на колибите, не сте построили нищо! А що се отнася до самоизграждането ви, то е дело на оанкалите. Вие сте тяхната глина, нищо повече!

— Те ни променят и ние променяме тях — каза Лилит. — Цялото следващо поколение е съставено от генетично модифицирани хора, Тино — конструкти, независимо дали майките им са оанкали, или човеци. — Тя въздъхна. — Не ми харесва това, което правят, и никога не съм пазела това в тайна. Но и те преминават през него с нас. Когато корабите си тръгнат, те ще останат тук. И тъй като собствената им биология им го налага, те не могат да не се смесят с нас. Но нещо от това, което ни прави човеци, ще оцелее, така както ще оцелее частица от онова, което прави тях оанкали. — Тя млъкна, огледа просторната стая. — Виж децата тук, Тино. Виж зрелите конструкти. Не можеш да кажеш кой от кого е роден. Но пък можеш да видиш човешки черти във всички тях. А колкото до начина ни на живот… ами не сме толкова примитивни, колкото си мислиш… и не сме толкова напреднали, колкото бихме могли да бъдем. Всичко беше въпрос на това, колко подобни на кораба искахме да са домовете ни. Оанкалите ни накараха да се научим да живеем тук без тях, за да можем, в случай че изберем съпротивата, да оцелеем. За да могат хора като твоите родители да имат избор.

— Да ти имам избора — измърмори Тино.

— По-добре е от това, да си затворник или роб — каза тя. — Те е трябвало да бъдат подготвени за гората. Изненадана съм, че са изяли палмовия плод, от който им е станало лошо.

— Ние бяхме градски жители и бяхме гладни. Баща ми не вярваше, че нещо може да е отровно сурово, но да става за ядене сготвено.

Лилит поклати глава.

— И аз бях от града, но имаше неща, за които не исках да научавам от опит.

Тя се върна към първоначалната тема.

— Както и да е, след като се бяхме научили да живеем сами в гората, оанкалите ни казаха, че не е нужно да го правим. Те възнамеряваха да живеят в домове, уютни като онези в кораба, и ние можехме да направим същото. Приехме предложението им. Повярвай ми, намирам толкова очарование, колкото и ти, в плетенето на листа и стягането на дънери с лиани. А съм правила и двете достатъчно.

— Това място е с плетен покрив — възрази Тино. — Даже изглежда прясно изплетен.

— Защото листата са зелени ли? Ами зелени са, защото са живи. Не сме построили тази къща, Тино, отгледахме я. Никанж осигури семето; ние разчистихме пространството, а всички, които щяха да живеят в нея, обучиха стените и ги запознаха с нас.

Тино се намръщи.

— Как така „запознаха“? Нали ми каза, че е от растения.

— Това е оанкалски конструкт. Всъщност тази къща е версия на кораба в ларва. Неотенична ларва. Може да се размножава, без да съзрява. Може и да стане много по-голяма, без да достига полова зрялост. На тази ще й се наложи да прави точно това за известно време. Нямаме нужда от друга.

— Но вие имате повече от една. Имате…

— Само една в това село. И голяма част от нея е под земята. Това, което виждаш, изглежда като къщи, треви, храсти, разположени наблизо дървета и донякъде речен бряг. Допуска известна ерозия, улавя определено количество новопоявила се тиня. Нагласата й обаче е да се превърне в затворена система. Кораб. Не можем да й позволим да го направи тук. На нас самите ни предстои още да растем.

Тино поклати глава. Огледа голямата стая, огледа и хората, които го наблюдаваха, хранеха се, хранеха децата си, видя няколко малки деца, заспали с глави, отпуснати в скутовете на възрастните.

— Погледни нагоре, Тино.

Тино подскочи от идващия съвсем отблизо звук от нежния глас на Никанж. Изглеждаше на ръба да се отмести, да се свие. Вероятно от дете не се беше озовавал толкова близко до оанкали. Някак успя да запази спокойствие.

— Погледни нагоре — повтори Никанж.

Тино се взря в мекото жълто сияние на тавана.

— Не се ли зачуди поне малко откъде идва светлината? — попита Никанж. — Това прилича ли ти на таван в примитивна постройка?

— Не изглеждаше така, когато влязох — каза Тино.

— Да. Нямаше толкова много нужда от него, когато ти влезе. Отвън идваше достатъчно светлина. Погледни гладките стени. Погледни пода. Почувствай го. Не мисля, че под от мъртво дърво ще излъчва такъв уют. Ще имаш възможност да сравниш, ако избереш да останеш в къщата за гости. Тя наистина е постройка от грубо дърво и тръстика, за каквато помисли тази тук. И трябва да е такава. Непознатите няма да могат да контролират страните на истинските къщи тук.

— Ника, ако този мъж спи в къщата за гости тази нощ, ще изгубя всякаква вяра в теб — каза Рей Ордуей внимателно.

Тялото на Никанж стана изцяло гладко и всички се засмяха. Акин знаеше, че гладката като стъкло кожа след слягането на пипалата на главата и тялото обикновено сигнализираше хумор или удоволствие, но това, което Никанж чувстваше в момента, не беше нито една от двете емоции. Приличаше повече на едва контролиран огромен и всепоглъщащ глад. Ако Никанж беше човек, сега щеше да трепери. След малко то успя да възвърне нормалния си вид. Насочи към Лилит няколко оформени в конус пипала от главата си, умолявайки я. Тя не се беше засмяла, но се усмихваше.

— Не сте много мили — каза, запазвайки усмивката си. — Засрамете се. Отивайте си вкъщи. Хайде, всички. Пожелавам ви интересни сънища.