Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (47)

6

Акин спеше и само с периферията на сетивата си разбра, че Гейб дойде и седна до него. Мъжът говореше с него за първи път, но той не се събуди, за да отвърне.

— Съжалявам — каза Гейб, щом се увери, че Акин е заспал.

Не повтори думата, нито я обясни.

Гейб все още се навърташе наоколо, когато отвън се чу шум. Не беше силен или заплашителен, но Гейб излезе да провери какво става. Акин се събуди и заслуша.

Бяха спасили Рудра, но тя бе умряла. Похитителите й я бяха пребили и изнасилили така жестоко, че спасителите й не можаха да я върнат вкъщи жива. Не бяха успели дори да хванат или убият нито един от нападателите. Бяха изтощени и разгневени. Връщаха тялото на Рудра в селището, за да бъде погребано до това на мъжа й. Още двама изгубени. Мъжете проклинаха всички нападатели и се опитваха да разберат откъде е дошла групата. Къде трябваше да отидат за реванш?

Някой — не Гейб — повдигна въпроса за Марс.

Друг му каза да млъкне.

Трети попита как е Акин.

— Добре — отговори Гейб.

Имаше нещо особено в начина, по който го каза, но Акин не можеше да установи какво точно.

За известно време мъжете не казаха нищо.

— Дайте да го видим — обади се един от тях изведнъж.

— Не той отвлече Рудра и уби Мехтар — каза Гейб.

— Да съм казвал такова нещо? Просто искам да го видя.

— Прилича на оанкали сега. Точно като оанкали е. Йори твърди, че самият той не е особено очарован от това, но не може да направи нищо по въпроса.

— Чух, че можели да променят външния си вид след метаморфозата — каза някой. — Нещо като онези гущери хамелеони, които си променят цвета.

— Надяваха се, че ще могат да използват нещо, взето от нас, за да го правят — каза Гейб. — Май беше ракът. Но не съм виждал и знак, че са успели.

Не бяха. Нямаше дори да опитат, докато хората не свикнеха повече с конструкти като Акин — с човешко-родените мъжки — за които се смяташе, че са най-вероятен източник на проблеми. Нямаше да могат да го правят, докато не се появяха конструкти оолои.

— Да идем всички да го видим.

Отново същият глас. Същият мъж, който бе поискал и преди малко да види Акин. Кой беше? Акин се замисли, порови в спомените си. Не го познаваше.

— Чакайте — каза Гейб. — Това е моят дом. Не може просто така да влезете, когато си искате!

— Какво криеш там? И преди сме виждали проклетите пиявици.

— Значи, няма какво да гледате Акин.

— Поредният червей, дошъл да ни изсмуче.

— Той спаси живота на жена ми — каза Гейб. — Какво, по дяволите, си спасил ти?

— Ей, просто исках да го видя… да се уверя, че е добре.

— Хубаво. Ще имаш възможността да го направиш, когато той може да стане и да те види също.

Акин започна да се притеснява, че по някакъв начин този мъж ще успее да проникне в къщата. Явно човеците се чувстваха силно изкушени да правят неща, които са били предупредени да не правят. А Акин беше в най-уязвимия си период от ранното си детство насам. Можеха да го измъчват и от разстояние. Да стрелят по него. Ако нападателят беше достатъчно упорит, можеше и да убие Акин. И в този момент той беше сам. Без придружител. Без пазител.

Отново започна да се опитва да се движи. Напъваше се отчаяно, но единствено новите му сетивни пипала се размърдаха. Започнаха да се гърчат и свиват на възел безпомощно.

И тогава се появи Тейт. Спря, огледа множеството мърдащи сетивни пипала и се настани на освободения от Гейб стол. На скута й лежеше дълга, матовосива пушка.

— Чу тези тъпотии, нали? — каза.

— Да — прошепна той.

— Опасявах се, че ще ги чуеш. Спокойно. Тези хора ни познават. Няма да стъпят тук, освен ако не решат, че искат да загубят живота си. — Преди беше толкова против оръжията. А сега държеше пушката в скута си, все едно й е приятел. А той трябваше да е доволен, благодарен за защитата. Той мълчеше, объркан, а тя каза: — Добре ли си?

— Страхувам се, че някой ще бъде убит заради мен.

Тя не каза нищо за момент. Най-накрая го попита:

— Скоро ли ще можеш да вървиш?

— След няколко дни. Три или четири. Може би.

— Дано не се окаже късно. Ако си подвижен, няма да посмеят да те притесняват. Изглеждаш изцяло като оанкали.

— Ще си тръгна, щом започна да ходя.

— Ние ще дойдем с теб. Крайно време е да се махнем от това място.

Той я погледна и й се усмихна. Или поне си мислеше, че го е направил. Тя се засмя.

— Чудех се дали можеш да го правиш.

По внезапното притъпяване на усещанията си усети, че новите му сетивни пипала са прилепнали към тялото му, гладки като втора кожа, и приличат повече на нещо нарисувано, отколкото истинско. През целия си живот бе ставал свидетел на това при оанкалите и конструктите. Сега му се струваше напълно естествено да го прави и той.

Тя го докосна.

Видя я как протяга ръка към него, усети топлината на дланта й още преди да я е допряла до рамото му и да я е плъзнала по гладките пипала. Той успя да ги задържи спаднали само секунда. След това се увиха около ръката й. Женствеността й го измъчваше повече от всякога, но единственото, което той можеше да направи, бе да я опита и да се наслади на вкуса. Дори и тя да имаше сексуално влечение към него, той щеше да е безпомощен.

— Пусни ме — каза тя.

Не беше уплашена или ядосана. Просто го чакаше да я пусне. Не можеше да си представи колко трудно е за него да отдръпне сетивните си пипала, да прекъсне дълбокия отчайващ контакт.

— Какво беше това? — попита го тя, след като освободи ръката й.

Не беше достатъчно бърз, че да измисли безобиден отговор, преди тя да се засмее.

— Така си и помислих — каза му. — Определено трябва да те върнем у дома. Там чакат ли те партньори?

Той мълчеше огорчен.

— Извинявай. Не исках да те притесня. Отдавна мина времето, в което бях юноша.

— Човеците ме наричаха така, преди да се променя.

— Младеж тогава.

— Как можеш да се държиш снизходително с мен и да ме следваш в същото време?

Тя се усмихна.

— Не знам. Още не съм съвсем наясно с чувствата си към новото ти Аз.

Нещо в начина, по който го каза, беше лъжа. Нито една от думите не беше пряка лъжа, но нещо не беше наред.

— Ще заминеш ли за Марс, Тейт, или ще останеш на Земята? — попита я.

Тя сякаш се отдръпна от него, без да помръдне дори.

— Свободна си да направиш и едното, и другото.

Тя имаше оанкали партньори, които щяха да са повече от щастливи да остане тук. А ако не го направеше, можеше те никога да не се заселят на Земята.

— Край — каза Тейт тихичко.

Искаше му се тя да е оанкали, за да може да й покаже, че наистина мисли това, което казва. Думите му не бяха в отговор на нейното снизходително отношение, както тя очевидно вярваше. Той бе отвърнал на неискреността в начина й на говорене. Но комуникацията с човеците винаги беше непълна.

— Проклет да си — каза Тейт приглушено.

— Моля?

Тя извърна очи. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше застанала от едната страна, за не могат да я видят отвън. Но под този прозорец нямаше никого. Закрачи из стаята, неспокойна, унила.

— Мислех, че съм взела решението си — каза. — Смятах, че самото напускане на това място ще е достатъчно на този етап.

— То е — каза Акин. — Няма нужда да бързаш. Все още не се налага да вземаш други решения.

— Кой сега се държи снизходително? — попита тя с горчивина.

Пак го беше разбрала погрешно.

— Разбирай думите ми буквално — каза Акин. — Приеми, че имам предвид точно това, което казвам.

Тя го изгледа с изумление и недоверие.

— Можеш да решиш по-късно — настоя той.

След един кратък момент тя въздъхна.

— Не — каза, — не мога.

Тъй като не я разбра, той не каза нищо.

— Но това си е мой проблем — продължи тя. — Вече нямам избор. Трябва да замина.

— Не трябва.

Тя поклати глава.

— Отдавна направих избора си… както и Лилит своя. Избрах Гейб, Феникс и човечеството. Хората ми ме отвращават понякога, но това са моите хора. Трябва да замина с тях.

— Наистина ли?

— Да.

Тя седна отново, а миг след това остави пушката в скута си и затвори очи.

— Тейт? — обади се той, когато вече изглеждаше поуспокоена.

Тя отвори очи, но не каза нищо.

— Притеснява ли те начинът, по който изглеждам сега?

Стори му се, че въпросът я издразни. Но тя само вдигна рамене.

— Ако ме бяха попитали как бих се чувствала, ако се промениш напълно, щях да кажа, че това най-малкото би ме разстроило. Но не ме. Не мисля, че е проблем и за останалите. Всички гледахме как се променяш.

— Ами онези, които не са гледали?

— Мисля, че за тях ще си някой оанкали.

Той въздъхна.

— Заради мен имигрантите ще са по-малко.

— Заради нас — каза тя.

Заради Гейб — това имаше предвид.

— Помислил е, че съм умряла, Акин. Паникьосал се е.

— Знам.

— Говорила съм с него. Ще ти помогнем да събереш хора. Ще обиколим селата — сами, с теб или с други конструкти. Само ни кажи какво искаш да направим.

Удоволствието отново приглади сетивните му пипала.

— Ще ми позволиш ли да подобря възможностите ти да оцеляваш след наранявания и да се възстановяваш? — попита я. — Ще допуснеш ли някой да поправи генетично хореята на Хънтингтън, от която страдаш?

Тя се поколеба.

— Хореята?

— Не би искала да предадеш болестта на децата си, нали?

— Но генетичните промени… Те означават да прекарам време с оолои. Много време.

— Болестта се е активизирала, Тейт. Вече беше активна, когато те лекувах. Помислих си, че може би… си забелязала.

— Искаш да кажеш, че ще се разболея от нея? Ще полудея?

— Не. Аз оправих нещата отново. Но само временно. Деактивирах ген, който е трябвало да бъде сменен отдавна.

— Аз… не бих могла да преживея това.

— Болестта може би е била причината да паднеш.

— О, боже — прошепна тя. — Така беше и при майка ми. Непрекъснато падаше. И казваше, че… личността се променя. А аз четох, че болестта причинява мозъчни увреждания… които са необратими…

— Не и за оолои. А и състоянието ти все още не е сериозно.

— Всяко мозъчно увреждане е сериозно!

— Това може да бъде оправено.

Тя го изгледа. В очите й се четеше, че иска да му повярва.

— Не може да занесеш това нещо в колонията на Марс. Знаеш, че не можеш. Ще плъзне из населението за няколко поколения.

— Знам.

— Значи, ще позволиш да го поправим?

— Да.

Не беше толкова дума, колкото движение на устните й, но Акин го видя и й повярва. Унесе се в сън, облекчен и изненадващо изтощен. С нейната помощ и с тази на другите от Феникс той имаше шанс да направи колонията на Марс успешна.