Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (43)

2

Феникс все още беше повече град, отколкото село, но вече изглеждаше съвсем занемарен. Акин не можеше да спре да го сравнява с онзи Феникс, който пазеше в спомените си.

По улиците имаше боклуци. Изсъхнали бурени, остатъци от храна, отпадъци от дърво, парцали, хартия. Някои от къщите бяха празни. Две от тях бяха частично разрушени. Други изглеждаха на ръба на срутването.

Акин влезе в града открито, както винаги, когато посещаваше селищата на бунтовниците. Само веднъж бяха стреляли по него. Не беше нищо повече от дребна болезнена неприятност. Ако беше човек, щеше да умре. Акин просто избяга и се самоизлекува. Лилит го беше предупредила, че не трябва да допуска бунтовниците да виждат как тялото му се лекува; че гледката на затваряща се пред очите им рана може да ги изплаши. А човеците бяха най-опасни и непредсказуеми, когато се страхуваха.

Докато минаваше по улиците на Феникс, към него имаше насочени пушки. Значи, Феникс вече беше въоръжен. Виждаше оръжия и хора на прозорците, въпреки че май хората се стремяха да останат незабелязани. Няколко души, които или работеха, или се мотаеха на улицата, вторачиха погледи в него. Най-малко двама от тях бяха твърде пияни, за да го забележат.

Прикрити оръжия и открито пиянство.

Феникс умираше. Един от пияниците беше Мейси Уилтън, който бе играл ролята на баща на Амма и Шкахт. Другият беше Стансио Ройбал, съпругът на Неси, жената, която бе искала да ампутира сетивните пипала на момичетата. А къде бяха Колина Уилтън и Неси? Как така бяха оставили партньорите си — съпрузите си — да лежат почти или напълно в безсъзнание в калта.

И къде беше Гейб?

Стигна до къщата, в която беше живял с Тейт и Гейб, и се спря пред стълбите, за кратко неспособен да събере смелост да се изкачи до верандата и да почука по вратата с кокалчетата на ръката си, както правеха човеците. Къщата беше заключена и изглеждаше добре поддържана, но… кой ли живееше в нея сега?

Мъж с пушка излезе на верандата и погледна надолу. Гейб.

— Говориш ли английски? — попита, насочил оръжието си към Акин.

— Винаги съм го правел, Гейб. — Направи пауза, за да има време мъжът да го огледа. — Аз съм Акин.

Мъжът продължи да се взира в него, огледа го от едната страна, след това се премести леко, за да го види и от другата. Все пак Акин се беше променил, беше пораснал. Гейб изглеждаше по същия начин.

— Притеснявах се, че може да си горе на хълмовете или в друго село — каза Акин. — Но никога не ми е минавало през ума да се тревожа, че може и да не ме познаеш. Върнах се, за да спазя едно обещание, което дадох на Тейт.

Гейб не каза нищо.

Акин въздъхна и се приготви да чака. Беше малко вероятно някой да стреля по него, докато стои неподвижен, с ръце на показ и нищо заплашително в позата му.

Около него се събраха мъже в очакване на някакъв знак от Гейб.

— Провери го — каза Гейб на един от тях.

Мъжът опипа тялото на Акин с груби ръце. Това беше Гилбърт Сен. Той и жена му Ан някога бяха взели страната на Неси, убедени, че сетивните пипала трябва да бъдат премахнати. Акин не му каза нищо. Само чакаше, забил поглед в Гейб. Човеците имаха нужда от непоклатимия, явен поглед с очите. Мъжките сред тях го уважаваха. Женските го считаха за сексуално интригуващ.

— Твърди, че е онова дете, което купихме преди около двайсет години — каза Гейб на мъжете. — Твърди, че е Акин.

Мъжете погледнаха Акин враждебно и с недоверие. Акин не показа с нищо, че е забелязал това.

— Няма червеи — каза единият. — Не би ли трябвало вече да са му поникнали?

Никой не отговори. Акин не го направи, защото не искаше да му казват да мълчи. Носеше само чифт къси панталонки, както когато живееше сред тези хора. Насекомите вече не го хапеха. Беше се научил да прави тялото си безвкусно за тях. Беше тъмен на цвят, даже кафяв, дребен, но очевидно силен. И със сигурност не беше изплашен.

— Възрастен ли си? — попита го Гейб.

— Не — отговори му приглушено.

— Защо?

— Още съм малък.

— Защо дойде?

— За да ви видя с Тейт. За известно време вие бяхте моите родители.

Пушката трепна леко.

— Приближи се.

Акин се подчини.

— Покажи ми езика си.

Акин се усмихна, след което показа езика си. И сега изглеждаше също толкова нечовешки, колкото когато Гейб го бе зърнал за първи път.

Гейб се отдръпна, пое дълбоко въздух. Отпусна пушката и тя вече сочеше към земята.

— Значи, си ти.

Акин протегна ръката си почти срамежливо. Човешките същества често се ръкуваха. Няколко от тях бяха отказвали да стиснат неговата.

Гейб хвана ръката и я стисна, после сграбчи Акин за рамената и го прегърна.

— Не мога да повярвам — не спираше да повтаря. — Не мога да повярвам, по дяволите.

— Всичко е наред — каза на другите мъже. — Наистина е той!

Те продължиха да ги гледат още малко и се разотидоха. Наблюдавайки ги, без да се обръща, Акин остана с впечатлението, че са разочаровани — че биха предпочели да го набият, вероятно и убият.

Гейб вкара Акин в къщата, където всичко беше както преди: прохладно, мрачно и чисто. Тейт лежеше на дълга пейка, допряна до стената. Обърна глава, за да го види, и той прочете болка в изражението й. Не го позна, разбира се.

— Падна — каза Гейб. В гласа му също имаше дълбока болка. — Йори се грижи за нея. Помниш Йори, нали?

— Помня я — каза Акин. — Йори беше казала някога, че ще напусне Феникс, ако хората тук започнат да правят оръжия.

Гейб го изгледа странно.

— Оръжията са необходими. Похитителите научиха всички ни на това.

— Кой…? — попита Тейт. И след това, с удивление: — Акин?

Той отиде и коленичи до нея, взе ръката й в своята. Не му хареса леко киселата й миризма, нито бръчките около очите й. Колко болка й бе причинена?

Колко помощ биха приели тя и Гейб?

— Акин — повтори той. — Как падна? Какво се случи?

— Същият си — каза тя и докосна лицето му. — Искам да кажа, още не си пораснал.

— Да. Но спазих обещанието си. Намерих… Може би намерих отговор за вашите хора. Но ми кажи как се нарани.

Не беше забравил нищо от нея. Бързият й ум, склонността й да се държи с него като с малък възрастен, усещането, което идваше от нея, че не може да й има пълно доверие: че е достатъчно непредсказуема, за да му носи леко безпокойство. И въпреки това я бе приел и харесал от първия момент, прекаран с нея. Това, че сега видът й беше толкова променен, го притесняваше повече, отколкото би могъл да си представи. Беше отслабнала и цветът на кожата й, също като миризмата й, се беше влошил. Изглеждаше прекалено бледа. Почти сива. И косата й бе започнала да посивява. Жълтото в нея беше много по-малко от преди. Беше прекалено слаба.

— Паднах — каза тя. Очите й бяха същите. Сега изучаваха лицето му, тялото му. Тя взе едната му ръка и я огледа. — Господи — прошепна.

— Изследвахме територията — каза Гейб. — Изгуби равновесие и падна по един наклон. Занесох я до Салвидж. — Той направи пауза. — Старият лагер сега е отделен град. Там живеят хора постоянно. Но си нямат собствен доктор. Някои от тях ми помогнаха да я донеса до Йори. Беше… Беше много зле. Но вече се оправя.

Не се оправяше. Умираше.

Акин докосна лицето й, за да я накара да отвори очи. Човеците изглеждаха напълно отсъстващи, когато бяха със затворени очи. Можеха да изключат цялото си визуално усещане и да се отделят от света между стените на собствената си плът.

— Кога се случи? — попита той.

— Боже. Ами преди два, близо три месеца.

Беше страдала толкова дълго. Гейб не бе потърсил оолои, за да й помогне. Всяко оолои би го направило, без да иска нищо в замяна от човеците. Дори някои мъжки и женски биха могли да помогнат. Той вярваше, че и самият той би могъл. Беше ясно, че тя ще умре, ако не се направи нещо.

Какъв беше етикетът при заявяване на желание да спасиш нечий живот по неприемлив начин? Ако Акин помолеше по грешния начин, Тейт щеше да умре.

Най-добре да не пита изобщо. Или все още не. А може би най-добре никога.

— Върнах се да ти кажа, че спазих обещанието си — каза той. — Не знам дали вие и останалите ще приемете предложението ми, но това ще означава да си върнете плодовитостта и… да получите свое собствено място за живот.

Сега очите й бяха широко отворени и вторачени в него.

— Какво място? — прошепна тя.

Гейб беше дошъл при тях и гледаше надолу.

— Къде? — настоя той.

— Не може да е тук — каза Акин. — Ще трябва да построите изцяло нови градове в нова среда, да възприемете нов начин на живот. Няма да е лесно. Но съм намерил хора — други конструкти, — които ще помогнат това да се случи.

— Къде, Акин? — прошепна тя.

— На Марс — каза простичко той. Те го изгледаха в мълчание. Нямаше представа какво точно знаят за Марс, затова побърза да ги успокои. — Можем да променим планетата, за да поддържа човешки живот. Ще започнем, щом достигна зрялост. Това ще е моята работа. Никой друг не смята, че е толкова наложително да се прави такова нещо.

— Марс? — попита Гейб. — И да оставим Земята на оанкалите? Цялата Земя?

— Да.

Акин отново застана с лице към Гейб. Мъжът трябваше да разбере възможно най-бързо, че Акин говори сериозно. Той трябваше да има основание да повери Тейт на Акин. А Тейт се нуждаеше от нещо, заради което да продължи да живее. На Акин му мина през ума, че е възможно тя да се е изморила от дългия си, безсмислен живот. Това, осъзна той, е нещо, което никога не би хрумнало на оанкалите. Те не биха го разбрали, дори и да им го кажеха в прав текст. Някои от тях биха го приели без разбиране. Повечето не биха.

Акин обърна лице към Тейт.

— Бил съм оставен с вас толкова време, за да можете да ми покажете дали това, което са ви причинили, е било правилното нещо. Не са могли да преценят сами. Били са толкова… притеснени от генетичната ви структура, че не са били способни да направят, или дори да си помислят да направят това, което ще направя аз.

— Марс? — изрече тя. — Марс?

— Мога да ви го дам. Другите ще ми помогнат. Но… вие с Гейб трябва да ми помогнете да убедя бунтовниците.

Тя погледна нагоре към Гейб.

— Марс — прошепна и някак успя да поклати глава.

— Проучих го — каза Акин. — И сега можете да оцелеете там, но ще ви е нужна защита или ще трябва да сте под земята или в някаква постройка. Има твърде много ултравиолетово лъчение, атмосфера от въглероден диоксид и никаква течна вода. И е студено. Винаги ще бъде по-студено от тук, но можем да направим мястото по-топло от сега.

— Как? — попита Гейб.

— С помощта на модифицирани растения и по-късно — животни. Оанкалите са ги използвали и преди, за да създават живи светове от мъртви планети.

— Оанкалски растения? — попита Гейб. — Не земни?

Акин въздъхна.

— Ако нещата, които оанкалите са променили, им принадлежат, значи, вие и всички хора тук също им принадлежите.

Мълчание.

— Изменените растения и животни работят по-бързо от който и да е организъм на Земята. Те са ни необходими, за да подготвим сравнително бързо пътя за вас. Оанкалите няма да ви позволят да си възстановите плодовитостта тук, на Земята. Сега сте по-стари, отколкото е било нормално за хората преди. Можете да живеете още дълго, но искам да заминете възможно най-скоро, за да можете да отгледате деца там, както майка ми тук, и да ги научите да познават себе си.

Очите на Тейт се бяха затворили отново. Тя сложи ръката си върху тях и Акин устоя на порива да я махне оттам. Плачеше ли?

— Вече сме изгубили почти всичко — каза Гейб. — А сега ще изгубим и света си, заедно с всичко на него.

— Не всичко. Ще можете да вземете каквото поискате. А и ще засадим земна флора, щом средата там стане годна да я поддържа. — Той се подвоуми. — Растенията, които растат тук… Малко от тях ще виреят там навън. Но пък много от планинските растения ще могат да растат там.

Гейб поклати глава.

— И всичко това ще се случи в рамките на нашия живот?

— Ако се пазите, ви предстоят още два пъти повече години живот от натрупаните досега. Ще доживеете да видите с очите си как земни растения виреят на открито на Марс.

Тейт махна ръка от лицето си и го погледна.

— Акин, сигурно ми остава около месец живот — каза. — До този момент, не исках да живея изобщо. Но сега… Можеш ли да извикаш някой да ми помогне?

— Не! — възрази Гейб. — Нямаш нужда от помощ. Ще се оправиш!

— Ще умра! — Тя събра сили да го изгледа гневно. — Вярваш ли на Акин? — попита го.

Той премести погледа си от нея към Акин, задържа го върху него, докато й отговаряше:

— Не знам.

— Какво, да не мислиш, че лъже?

— Нямам идея. Той е просто хлапе. Децата лъжат.

— Така е. Мъжете също лъжат. Но не си мисли, че след всичките тези години ще можеш да ме излъжеш. Ако има нещо, за което да живея, искам да живея! Да не би да казваш, че трябва да умра?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава ме остави да получа единствената възможна помощ. Йори се е отказала да ме спасява.

Гейб изглеждаше така, сякаш има какво още да възрази, но единственото, което направи, бе да я погледне. Момент по-късно се обърна към Акин:

— Доведи някого да й помогне — каза.

Акин си спомни, че го беше чувал да кълне със същия тон. Само човеците бяха способни на това: да казват „Доведи някого да й помогне“ с устните си и „Проклета да е!“ с гласовете и телата си.

— Аз мога да й помогна — каза Акин.

И внезапно осъзна, че двамата го гледат с подозрение, основанието за което той изобщо не разбираше.

— Помолих да ме обучат — каза им. — Защо ме гледате така?

— Ако не си оолои — каза Гейб, — как така можеш да лекуваш?

— Казах ви, помолих да ме научат. Учителят ми беше оолои. Не мога да правя всичко, което то може, но мога да помогна на тъканите и костите ви да заздравеят. Мога да накарам органите ви да се поправят сами, дори и онези, които не могат да се регенерират.

— Не бях чувал, че мъжките са способни на това — каза Гейб.

— Едно оолои ще се справи по-добре. Ще получите и наслада от това, което прави. Най-сигурното в моя случай ще е да ви приспя.

— Това би направил и ако си дете оолои, нали? — попита Тейт.

— Да. Но ще продължа да го правя и когато порасна. Оолоите се променят и добиват физическата способност да вършат повече неща.

— Не ми трябват повече неща — каза Тейт. — Искам да бъда излекувана… от всичко. Това е.

— Само това мога.

Гейб издаде кратък, нечленоразделен звук.

— Още можеш да жилиш, нали?

Акин потисна импулса да се изправи и застане лице в лице с Гейб. Тялото му беше дребно в сравнение с това на Гейб. Но дори и да беше по-едър, нямаше да има смисъл от физическа конфронтация. Той само изгледа мъжа.

След малко Гейб се приближи и се наведе над Тейт.

— Наистина ли искаш да му позволиш да го направи?

Тя въздъхна, затвори очи.

— Умирам. Естествено, че искам.

Той също въздъхна и погали леко косите й.

— Да. — Обърна се и изгледа Акин свирепо. — Добре, прави каквото там правиш.

Акин стоеше неподвижно и мълчеше. Продължаваше да наблюдава Гейб, отвратен от отношението на мъжа, сигурен, че страхът за Тейт не е единственият му източник.

— Е? — каза Гейб, като се изправи и погледна изотгоре.

Високите мъже правеха така. С това целяха да сплашат другия. Някои от тях искаха да се бият. Гейб просто желаеше да изтъкне нещо, което не беше в позицията да изтъква.

Акин чакаше.

Тейт каза:

— Излез, Гейб. Остави ни насаме за малко.

— Да те оставя с него?!

— Да. Веднага. Писна ми да се чувствам като настъпено лайно. Хайде.

Той тръгна. За него беше по-добре да ги остави, защото тя го иска от него, отколкото да го направи под натиска на Акин. Акин би предпочел да го остави да си тръгне тихо, но не посмя.

— Гейб — каза, докато мъжът излизаше навън.

Гейб спря, без да се обръща.

— Стой на вратата. И едно прекъсване би могло да я убие.

Гейб затвори след себе си, без да промълви. Тейт мигновено издиша с нещо като стенание. Погледна към вратата, после към Акин.

— Трябва ли да правя нещо?

— Не. Просто ме изтърпи до себе си на тази пейка.

Не изглеждаше притеснена от това.

— Достатъчно малък си — каза му. — Идвай.

Не беше по-дребен от нея.

Намести се между нея и стената съвсем внимателно.

— Все още разполагам само с езика си за работа — каза. — Това означава, че ще изглежда все едно те хапя по врата.

— И преди си го правил, когато ти давах.

— Знам. Но явно сега това изглежда по-страшно и подозрително.

Тя се опита да се засмее.

— Нали не мислиш, че ще влезе? Наистина може да умреш, ако някой се опита да ни раздели.

— Няма. Отдавна се е научил да не прави такива неща.

— Добре. Няма да заспиш толкова бързо, колкото ако бях оолои, защото не мога да те ужиля до безсъзнание. Ще трябва да убедя тялото ти да свърши цялата работа. Сега не мърдай.

Прегърна я с една ръка, за да може да я задържи в същата позиция, когато изпадне в безсъзнание, и допря устата си до врата й. От този момент нататък, единственото, което усещаше, бе нейното тяло: ранените му органи, лошо зарасналите счупвания… и събудилото се старо заболяване — хорея на Хънтингтън. Дали тя знаеше? Дали болестта беше причината за падането й? Възможно беше. А може и да беше паднала нарочно, надявайки се да избяга от болестта.

Сухожилията на гърба й бяха разтегнати и навехнати. Един от хрущялните дискове между прешлените на врата й беше изместен. Капачката на лявото й коляно беше натрошена. Бъбреците й бяха увредени. И двата. Как бе успяла да си причини това? От колко високо бе паднала?

Лявата й китка също беше счупена, но някой я беше наместил и вече бе почти заздравяла. Имаше и две ребрени фрактурки, и те почти излекувани.

Акин се изгуби в работата — в удоволствието — да открива наранявания и да стимулира способностите на тялото й за самолечение. Накара тялото й да произвежда ензим, който изключва гена на хореята на Хънтингтън. Генът щеше да стане активен отново в един по-нататъшен момент. На нея й трябваше оолои, което да реши проблема с болестта завинаги, преди да напусне Земята. Той не можеше да подмени смъртоносния ген или да излъже тялото й да използва гени, които не е използвало отпреди раждането й. Не можеше да й помогне да започне да произвежда чисти от болестния ген яйцеклетки. Повече от това не се осмели да направи.