Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (29)

22

Гейб го откъсна за малко от вкусването и почистването — заведе го нависоко в хълмовете, откъдето огромните планини в далечината се виждаха по-ясно. Една от тях изхвърляше дим и пара в синьото небе и това някак я правеше още по-красива: пътека към недрата на Земята. Дишащо място. Нещо като пресечка, в която се срещаха необятни сегменти от земната кора. Наблюдавайки исполинския вулкан, Акин започваше да разбира малко по-добре как функционира Земята… как ще работи, до момента, в който заминаващите си Динсо групи не я разбият на парчета и не ги разпределят помежду си.

Акин подбра онези ядливи растения, които смяташе, че ще се харесат най-много на Гейб, и му ги показа. В замяна Гейб му разказа за място, наречено Ню Йорк, и какво е да израснеш в него. Гейб говори повече от всякога: разказа му и за актьорското майсторство, което Акин изобщо не разбра в началото.

Гейб е бил актьор. Хората му давали пари и стоки, за да се преструва на някой друг и за да участва в разиграването на история, измислена от някого.

— Майка ти не ти ли е разказвала истории? — той попита Акин.

— Разказвала ми е — каза Акин. — Но всички са били истина.

— Никога ли не ти е разказвала за трите мечки?

— Какво е мечка?

Гейб го погледна първо ядосано, след това примирено.

— Още забравям понякога — каза. — Мечката е просто още едно по-голямо и изчезнало животно. Забрави.

Онази нощ, в един малък, полуразрушен каменен заслон и пред лагерния огън, Гейб се превърна в друг човек за Акин. Стана стар мъж. Акин никога не бе виждал старец. Повечето от преживелите войната стари хора живееха на кораба. Най-възрастните от тях сигурно вече бяха мъртви. Оанкалите не бяха успели да удължат живота им с повече от няколко години, но се опитваха да поддържат телата им здрави и лишени от болка, колкото е възможно по-дълго.

Гейб се превърна в старец. Гласът му натежа и стана по-плътен. Тялото му също изглеждаше по-тежко и болезнено изтощено, превито, но и някак невъзможно да бъде прекършено. Той беше мъж, чиито дъщери го бяха предали. Беше с всичкия си, а след малко — оглупял. Беше ужасяващ. Изцяло друг човек. На Акин му се прииска да избяга в мрака.

Но седеше неподвижно, омагьосан. Не можеше да разбере много от това, което Гейб казваше, макар че звучеше като нещо на английски. Но по някакъв начин усети това, което Гейб, изглежда, искаше да го накара да почувства. Изненада, гняв, предателство, пълно объркване, отчаяние, лудост…

Представлението приключи и Гейб отново беше Гейб. Извърна лице нагоре и се засмя силно.

— Исусе — каза. — „Крал Лир“ пред едно тригодишно. По дяволите. Но беше страхотно. Толкова време е минало. Нямах идея, че помня всичко това.

— Не го ли правиш пред хората във Феникс? — попита Акин плахо.

— Не. Никога не съм. Не ме питай защо. Не знам. Сега се занимавам със земеделие или събирам метал. Изравям боклуци от миналото и ги превръщам в неща, които хората от настоящето могат да използват. Това правя.

— Хареса ми играта. Отначало ме изплаши и не можех да разбера почти нищо, но… То е като това, което правим ние… конструктите и оанкалите. Същото е, както когато се докосваме и разговаряме чрез емоции и натиск. Понякога ти се налага да си припомниш някое чувство, което не си изпитвал от отдавна, и да го събудиш отново, за да го предадеш на някой друг, или пък да използваш емоцията ти спрямо нещо, за да помогнеш на другия да разбере нещо друго.

— Това ли правите?

— Да. Не можем да го прилагаме много добре с човеци. Оолоите могат, но мъжките и женските индивиди — не.

Той въздъхна и се излегна по гръб.

Бяха разчистили част от растителността и отломъците от каменния под на заслона и можеха да легнат удобно и да се завият в одеялата си.

— Какво е било това място? — попита Акин, загледан в звездите над постройката без покрив.

Единствено надвисналата част на хълма можеше да им осигури защита, ако започнеше да вали през нощта.

— Не знам — каза Гейб. — Може да е било селска къща. Но предполагам, че е още по-старо. Мисля, че е старо индианско жилище. Вероятно на инките или на някой близък до тях народ.

— Кои са били те?

— Ниски кафяви хора. Сигурно са изглеждали малко като родителите на Тино. Малко като теб може би. Живели са тук в продължение на хиляди години, след това дошли хората, които изглеждат като мен и Тейт.

— Ти и Тейт не си приличате.

— Не. Но и двамата произхождаме от европейците. Индианците произхождат от азиатците. Инките са тези, за които всеки се сеща, когато си мисли за тази част от света, но е имало много различни групи индианци. Да ти кажа, май не сме чак толкова нависоко в планината, че да попадаме на останки от инките. Но това място си е страшно старо. — Той разтегли устните си в усмивка. — Старо и човешко.

Вървяха много дни, изследвайки, откривайки други обиталища в руини, описвайки огромен кръг обратно до лагера на събирачите. Акин нито веднъж не попита защо Гейб го взе на дългото пътешествие. Гейб никога не се впусна в обяснения. Изглеждаше доволен, че Акин настоява да ходи през повечето време и рядко изостава. С готовност опитваше на вкус растенията, които Акин му препоръчваше, и някои от тях му харесваха достатъчно много, че да си събере стръкчета, семена, стъбла или грудки за лагера. Акин го насочваше и в това.

— Какво мога да взема, което ще вирее? — питаше го Гейб.

Не можеше и да си представи колко много това радваше Акин. Това, което той и Гейб правеха, беше нещо, което оанкалите вършеха постоянно: събираха живот, пътуваха и присъединяваха нов живот към корабите си, към вече огромната си колекция от живи същества, към себе си.

Той изучаваше всяко растение внимателно и казваше на Гейб какво трябва да направи, за да го съхрани живо. Автоматично оставяше в себе си спомен за генетичния модел или няколко латентни клетки от всяка проба. Оолоите можеха да създадат копия на живия организъм от тях. Оолоите обичаха да имат клетки или спомени от няколко различни индивида от един вид. Що се отнася до човеците, Акин видя, че Гейб взема семена, когато имаше такива. Семената можеше да бъдат пренасяни в листо или в парче плат, вързано с трева. И щяха да поникнат. Акин щеше да се погрижи за това. Дори и без помощта на оолои, той можеше да вкуси едно растение и да разчете потребностите му. Когато нуждите му бъдеха задоволени, то щеше да избуи.

— Май не съм те виждал по-щастлив — отбеляза Гейб, докато приближаваха събираческия лагер.

Акин се ухили, но не каза нищо. На Гейб не би му харесало да узнае, че Акин събира информация за Никанж. Беше достатъчно да му се покаже, че е зарадвал Акин страшно много. Гейб не отвърна на усмивката, но само защото положи явни усилия да не го направи.

Когато няколко дни по-късно стигнаха лагера, Гейб срещна Тейт без следа от особената тревожност, която често демонстрираше, когато не я беше виждал дълго време.