Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (23)

16

Мястото, от което събираха материали и към което се бяха запътили, беше един погребан град.

— Разрушен и покрит от оанкалите — разказа Гейб на Акин. — Не са искали да живеем тук и да си спомняме какви сме били преди.

Акин огледа огромната яма, която събирачите бяха издълбали по време на дългогодишното им разкопаване на града. Оанкалите не го бяха разрушили безразсъдно, както вярваше Гейб. Мястото бе „ожънато“. Една от совалките го беше погълнала частично. Малките кораби се хранеха с каквото намерят. Нямаше по-бърз начин да унищожиш град от това, да приземиш някоя совалка на територията му и да я оставиш да се нахрани. Те можеха да обработят почти всичко, включително и самата почва. Това, което разкопаваха хората от Феникс, бяха остатъците. Очевидно те им бяха напълно достатъчни.

— Дори не знаем как се е наричало това място — каза с огорчение Гейб.

Наоколо имаше купчини метал, камъни и други материали. Събирачите връзваха някои от тях с въже от юта, за да може да бъдат носени. Всички обаче спряха работа, когато видяха групата новодошли. В началото ги наобиколиха с викове на имена и поздрави, но млъкнаха, щом зърнаха децата.

Мъже и жени, покрити с пот и мръсотия, се скупчиха около Акин и започнаха да издават бебешки звуци. Той не ги стресна, като започна да им говори, въпреки че и двете момичета изпробваха прясно усвоения си английски пред публиката.

Гейб коленичи, махна раницата си и след това грабна Акин.

— Не му гугукай — каза на една прашна жена събирачка, която вече протягаше ръце към него. — Той може да говори толкова добре, колкото и ти… както и да разбира всичко.

— Прекрасен е! — каза жената. — Наш ли е? Дали е…?

— Получихме го след размяна. Изглежда повече човешки от момичетата, но това вероятно не значи нищо. Той е конструкт. Но не е лошо дете.

Акин погледна към него, улавяйки комплимента: първият, който получаваше от Гейб. Но Гейб гледаше на другата страна и говореше с някого.

Събирачката взе Акин и го обърна така, че да гледа лицето му.

— Хайде — каза. — Ще ти покажа една страшно голяма дупка в земята. Защо не говориш като приятелките си? Да не се срамуваш?

— Не мисля — отговори Акин.

Жената изглеждаше изумена, след това се усмихна.

— Добре. Да отидем да разгледаме едно нещо, което май е било камион.

Събирачите бяха изсекли гъста дива растителност, за да изкопаят дупката си и да разчистят място за посевите си от двете й страни, но дивите растения избуяваха пак. Хора с мотики, лопати и мачете се опитваха да разчистят отново. Сега те разговаряха с новопристигналите човеци или се запознаваха с Амма и Шкахт. Трима души следваха жената, която носеше Акин, обсъждайки го и от време на време заговаряйки го.

— Няма пипала — каза едната от тях, докато галеше лицето му. — Толкова човешки. Толкова красив…

Акин не вярваше, че е красив. Тези хора го харесваха просто защото изглеждаше като тях. Не се чувстваше некомфортно сред тях обаче. Говореше си с тях с лекота, изяждаше парченцата храна, които не спираха да му дават, и приемаше милувките им, макар че не им се наслаждаваше повече отколкото друг път. Човеците имаха нужда да докосват хора, но не можеха да го правят по начин, който да носи удоволствие или смисъл. Радваше се на ръцете и защитата им само когато се чувстваше самотен или изплашен.

Минаха покрай широка бразда, чиито страни бяха обрасли с трева. В центъра й пълзеше чист поток. Без съмнение имаше дъждовни сезони, в които цялото речно корито се напълваше, дори преливаше. Влажните и сухите сезони тук вероятно бяха по-отчетливи, отколкото в гората около Ло. Там валеше често, независимо от сезона. Акин знаеше за тези работи, защото бе чувал възрастните да ги обсъждат. Гледката на стопената река не беше нещо необичайно. Но когато се загледа нагоре, докато го носеха към другия край на ямата, той видя за първи път извисяващите се над хълмовете снежни върхове на планините.

— Чакай! — извика Акин, докато събирачката — Сабина беше името й — го носеше към къщата от другата страна на дупката. — Чакай да видя.

Тя сякаш бе доволна, че спират за това.

— Вулканични са — каза. — Знаеш ли какво означава това?

— Счупено място в Земята, откъдето се излива гореща течна скала — каза Акин.

— Браво — каза тя. — Тези планини са изникнали и са се изградили вследствие на вулканична активност. Един от вулканите изригна миналата година. Не достатъчно близо, че да ни притесни, но беше вълнуващо. Все още дими от време на време, въпреки че е покрит със сняг. Харесва ли ти?

— Опасно е — каза той. — Земята тресе ли се?

— Да. Тук не много силно, но там сигурно е било страшно. Мисля, че в околността му не живеят хора.

— Това е добре. Бих искал да го видя обаче. Искам да отида там някой ден, за да го разбера.

— Гледай го оттук за най-сигурно.

Тя го понесе към късата линия от къщи, където явно живееха събирачите. Там имаше една смачкана правоъгълна рамка: вероятно „камионът“ на Сабина. Изглеждаше неизползваем. Акин нямаше представа какво са правели някога хората с него, но сега ставаше само за скрап или евентуално за направата на други неща от него. Беше огромен и от него сигурно щеше да излезе доста метал. Акин се чудеше как хранещата се совалка го е изпуснала.

— Бих искала да разбера как оанкалите са успели да го смачкат така — каза една друга жена. — Все едно го е настъпил огромен крак.

Акин не каза нищо. Знаеше, че хората всъщност не искат да им дава информация, освен ако не са го попитали директно… или са толкова отчаяни, че не ги интересува откъде идва тя. А информацията за оанкалите обикновено или ги плашеше, или ги разгневяваше, независимо от източника й.

Сабина го пусна долу и той разгледа метала от по-близо. Ако беше сам, щеше да го опита и на вкус. Вместо това влезе в къщата със събирачите. Постройката беше солидна, но напълно обикновена и небоядисана, а покривът беше от листове ламарина. Къщата за гости в Ло представляваше много по-интересна сграда.

Но вътре в тази имаше музей.

Имаше кули от чинии, парченца от бижута, стъкло, метал. Имаше кутии със стъклени прозорци. Зад прозорците се виждаше само непроницаема, плътна сивота. Имаше и масивни метални кутии с големи, номерирани колелца на вратите им. Кръстове като този върху монетата на Гейб — метални кръстове с метален мъж, увиснал на всеки от тях. Христос на кръста, спомни си Акин. Имаше и рисунки на Христос, който почуква с кокалчетата на ръката си по една дървена врата, как разтваря дрехите си, за да разкрие червена форма, в която се вижда факла. На една рисунка Христос седеше на маса с много други мъже. Някои от картините сякаш започваха да се движат, когато Акин ги погледнеше от различни ъгли.

Тейт, която бе стигнала до къщата преди него, взе една от движещите се картини — една малка, на която Христос седеше на някакъв хълм и говореше на хората — и я подаде на Акин. Той я разклати леко в ръката си и се загледа в очевидните движения на Христос, чиято уста се отваряше и затваряше, докато ръката му се мърдаше нагоре и надолу. Картината, макар и издраскана, беше твърда и плоска — бе направена от материал, който Акин не успя да разбере. Опита се да го вкуси и веднага го хвърли силно надалече, потресен и отвратен.

— Ей! — извика един от събирачите. — Това са ценни неща! — Мъжът вдигна картината, изгледа яростно първо Акин, след това Тейт. — Защо изобщо даваш нещо такова на бебе?

Тейт и Сабина бяха дошли веднага, за да видят какво се случва с Акин.

Акин отиде до вратата и се изплю няколко пъти: изхвърляше чиста болка, докато тялото му се бореше да се справи с нещото, което той така безразсъдно бе поел. Когато вече имаше силите да говори и разкаже какво се бе случило, видя, че всички са се вторачили в него. Не искаше вниманието им, но го бе получил.

— Съжалявам — каза той. — Счупи ли се картинката?

— Какво ти е? — попита Тейт с несъмнена загриженост.

— Сега нищо. Махнах го. Ако бях по-възрастен, щях да се справя с него по-добре… щях да го обезвредя.

— Картинката… пластмасата… тя ли ти навреди?

— Това, от което е направена. Пластмаса?

— Да.

— Беше така добре покрита с кал, че не усетих отровата, преди да я вкуся. Кажи на момичетата да не я опитват.

— Няма — казаха едновременно Амма и Шкахт, а Акин се стресна.

Не знаеше кога са дошли.

— После ще ви покажа — каза им на оанкалски.

Те кимнаха.

— Там имаше… повече отрова, събрана плътно на едно място, отколкото където и да е другаде. Човеците нарочно ли са я направили такава?

— Просто така е била произведена — каза Гейб. — Може би и точно заради това е още тук. Може би е толкова отровна — или толкова безполезна, че дори и микробите не биха я изяли. Не е биоразградима — с тази дума щяха да я определят преди войната.

Акин го изгледа остро. Совалката не беше изяла пластмасата. А тя можеше да изяде всичко. Може би пластмасата, също като камиона, бе просто пропусната. Или пък совалката я бе сметнала за безполезна, както бе казал Гейб.

— Пластмасата убиваше хора преди войната — каза една жена. — Използваше се в мебелите, облеклото, контейнерите, уредите, почти във всичко. В някои случаи отровите й проникваха в храната или водата и причиняваха рак, а в други, при пожар, горящата пластмаса задушаваше хора до смърт. Съпругът ми отпреди войната беше пожарникар. От него го знам.

— Това не си го спомням — обади се някой.

— А аз си го спомням — някой друг реагира. — Помня един пожар в къща от квартала, в който измря цялото семейство заради отровните изпарения от горящата пластмаса.

— Господи — каза Сабина, — дали изобщо да се опитваме да продаваме такива неща?

— Можем, да — каза Тейт. — Единственото място, където има толкова много пластмаса, че да представлява опасност, е това тук. Другите хора имат нужда от такива работи — картинки и статуйки от едно отминало време, нещо, което да им напомня какви сме били. Какви сме.

— Защо хората са я използвали толкова много, щом ги е убивала? — попита Акин.

— Повечето от тях не са знаели колко е опасна — каза Гейб. — А някои от тези, които са знаели, са изкарвали страшно много пари от продажбата й, за да се тревожат за пожари и замърсявания, които са могли да се случат или не. — Той издаде някакъв звук, който беше почти смях, макар че Акин не долови веселие в него. — Хората са и това, не забравяй. Хора, които се тровят един друг, след което бягат от отговорност. В известен смисъл така се стигна и до войната.

— Тогава… — Акин се поколеба. — Тогава защо не нарисувате нови рисунки и не направите статуйки от метал или дърво?

— Няма да е същото за тях — каза Шкахт на оанкалски. — Те наистина се нуждаят от тези стари неща. Нашият човешки баща си взе едно от малките кръстчета от пътуващ бунтовник. Носеше го непрекъснато на връзка около врата си.

— Пластмасово ли беше? — попита Акин.

— Метално. Но отпреди войната. Може би дори изровено от тук.

— Независими бунтовници носят от нашите неща във вашето село ли? — попита Тейт, когато Акин преведе.

— Някои от тях търгуват с нас — каза Акин. — Други остават за малко и създават деца. Има и такива, които идват само за да откраднат някое дете.

Мълчание. Хората се върнаха към събиране на стоки за размяна, разделиха се на групи и започнаха да си обменят новини.

Тейт показа на Акин къщата, в която щеше да спи: беше пълна с постелки и хамаци, отрупана с малки предмети, изровени от събирачите, и се отличаваше с една огромна, чугунена печка на дърва. Сравнена с нея, тази в кухнята на Тейт приличаше на детска играчка.

— Стой далече от нея — каза Тейт. — Дори и когато е студено. Даже нека ти стане навик да не се доближаваш, чу ли?

— Добре. Но никога не бих докоснал случайно нещо горещо. А и вече съм твърде голям, за да бъда отровен, така че…

— Току-що се натрови!

— Не. Бях невнимателен и се нараних, но нямаше да се разболея или умра. Като да си удариш пръста на крака или да се спънеш по пътеката. Не означава, че не можеш да вървиш. Просто, че не внимаваш достатъчно.

— Да. Това може би е добра аналогия, а може и да не е. Но ти стой далече от печката. Искаш ли нещо за ядене или вече останалите те натъпкаха?

— Ще трябва да отделя част от това, което изядох, за да мога да приема още малко протеин.

— С нас ли ще ядеш, или предпочиташ да излезеш и да хапнеш листа?

— Предпочитам листата.

Тя се намръщи за миг и след това се засмя.

— Отивай — каза му. — И да внимаваш.