Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (24)

17

Неси Ройбал искаше едно от момичетата. И не се беше отказала от идеята да махне пипалата и на двете. Беше подновила агитацията си сред събирачите. През по-голямата част от времето пипалата приличат не на червеи, ами направо на плужеци, казваше тя. Престъпно е да оставим момичетата да бъдат измъчвани от тези неща. Момичета, които един ден вероятно ще са майките на новата човешка раса, трябва да приличат на хора, трябва да виждат човешки черти, когато погледнат в огледалото…

— Те не са оанкали — чу я Акин да разправя на Абира една нощ. — Това, което се случи с мъжа, когото познаваха Тейт и Гейб, може да се случи само с оанкали.

— Неси — каза й Абира, — ако се приближиш до тези деца с нож в ръка и те не те довършат, аз ще го направя.

Други бяха по-отворени за идеята. Двойка събирачи с фамилия Сен бързо възприеха гледната точка на Неси. Акин прекара повечето от третата нощ в лагера на събирачите легнал в хамака на Абира и заслушан в чуващите се от съседната къща опити на Неси и Гилбърт и Ан Сен да убедят Йори Шинизу и Сабина Добровски. Йори, лекарката, явно бе човекът, който се надяваха, че ще премахне пипалата на момичетата.

— Не само заради начина, по който изглеждат пипалата — каза Гил с тихия си глас. Всички го наричаха Гил. Говореше нежно като оолои. — Да, грозни са, но важното е това, което те представляват. Те са извънземни. Нечовешки. Как момиченцата ще се превърнат в човешки жени, когато самите им сетивни органи ги издават?

— Ами момчето? — попита Йори. — Той има същите извънземни сетива, но те са по езика му. Няма как да го махнем.

— Да — каза Ан, която говореше меко като мъжа си.

Изглеждаше и звучеше достатъчно много като него, че да му бъде сестра, но хората не се женеха за роднините си, а тези двамата имаха брак отпреди войната. Бяха от място, наречено Швейцария, но войната ги заварила по време на посещение в друго място — Кения. Били отишли там, за да гледат огромни прекрасни животни, които сега са изчезнали. В свободното си време Ан рисуваше картини на животните върху плат, хартия или дърво. Жирафи, така ги наричаше, лъвове, слонове, гепарди… Вече беше показала на Акин някои от картините си. Изглежда, го харесваше.

— Не — отново заговори тя. — Но момчето трябва да бъде научено както всяко друго дете. Не е редно да бъде оставяно да слага всичко в устата си. Не е редно да бъде оставяно да яде трева и листа като крава. Или да лиже хората. Тейт казва, че то го нарича вкусване. Но е отвратително.

— Тя му позволява да се отдава на всеки нечовешки импулс — каза Неси. — Не е имала деца преди. Чух, че в семейството й се предавало някакво заболяване и затова не посмяла да роди. Не знае как да се грижи за тях.

— Момчето я обича — каза Йори.

— Защото го глези — отвърна Неси. — Но той е малък. Може да се научи да обича и други хора.

— Теб ли? — попита Гил.

— Защо не! Имах две деца преди войната. Знам как да ги отглеждам.

— И ние имахме две — каза Ан. — Две момиченца. — Тя се изсмя тихо. — Шкахт и Амма изобщо не приличат на тях, но бих дала всичко едната да ми стане дъщеря.

— Със или без пипалата? — попита Сабина.

— Ако Йори се съгласи, бих предпочела да ги махнат.

— Не знам дали бих го направила — каза Йори. — Не вярвам, че Тейт лъже за това, което е видяла.

— Но това, което е видяла, е било между човек и възрастен оанкали — каза Ан. — Тези са деца. Почти бебета. И почти хора.

— Изглеждат почти човешки — уточни Сабина. — Не знаем какви са всъщност.

— Деца — каза Ан. — Деца са.

Мълчание.

— Трябва да го направим — каза Неси. — Всеки знае, че трябва. Още не знаем как да го направим, но, Йори, ти си тази, която трябва да открие. Ти трябва да ги изследваш. Ти дойде тук с нас, за да се грижиш за здравето им. Това не значи ли, че трябва и да прекарваш повече време с тях, за да ги опознаеш?

— Това няма да помогне — отвърна Йори. — Вече знам, че са отровни. Може и да успея да се предпазя, а може и да не успея. Но… това е козметична хирургия, Неси. Не е необходима. А и аз не съм хирург. Нужно ли е да рискуваме здравето на момичетата и моя живот само защото по телата им има образувания, които не са нищо повече от грозни родилни петна? Освен това Тейт каза, че пипалата порастват отново. — Тя пое дълбоко въздух. — Не, няма да го направя. Преди не бях сигурна, но вече съм. Няма да го направя.

Мълчание. Звуци от движение, от нечии стъпки: малките леки стъпки на Йори. Звук от отваряне на врата.

— Лека нощ — каза Йори.

Никой не й пожела лека нощ.

— Не е толкова сложно — каза Неси няколко мига по-късно. — Особено при Амма. Тя има съвсем малко пипала — осем или десет — и са много дребни. Всеки би могъл да го направи — с предпазни ръкавици.

— Аз не бих могла — каза Ан. — Не бих могла да използвам нож срещу когото и да било.

— Аз бих — каза Гил. — Но… само момичетата да не бяха толкова малки.

— Има ли алкохол някъде тук? — попита Неси. — И отвратителното нещо от маниока, което пият скитниците, ще свърши работа.

— Тук правим и от царевичното уиски — каза Гил. — Винаги има много. Твърде много даже.

— Значи, даваме от него на момичетата и след това го правим.

— Не знам — каза Сабина. — Толкова са малки. И ако се разболеят…

— Йори ще се погрижи за тях, ако се разболеят. Тя ще се грижи за тях, независимо че не одобрява това, което сме замислили. А то ще бъде извършено, както си трябва.

— Но…

— Трябва да бъде направено! Ние трябва да отгледаме човешки деца, а не извънземни, които дори не разбират нашата гледна точка.

Мълчание.

— Утре, Гил? Можем ли да го свършим утре?

— Ами… не знам…

— Можем да вземем децата, когато са излезли, за да ядат растения. За известно време никой няма да забележи, че ги няма. Сабина, ти ще вземеш алкохола, нали?

— Аз…

— Тук имате ли много остри ножове? Трябва да го направим бързо и чисто. Ще ни трябват и чисти парчета плат за превързване, ръкавици за всички, за всеки случай, и от антисептика на Йори. Аз ще го взема него. Едва ли ще има инфекция, но няма да рискуваме.

Тя спря рязко, след което изрече още една дума, непреклонно:

— Утре!

Мълчание.

Акин се изправи, успя да се измъкне от хамака. Абира се разбуди, но само измърмори нещо и заспа отново. Акин тръгна към съседната стая, където Амма и Шкахт спяха заедно в един хамак. Срещнаха го, когато излизаше от стаята си. Тримата се свързаха моментално и заговориха без думи.

— Трябва да тръгваме — каза тъжно Шкахт.

— Не — възрази Акин. — Те са малко на брой и не много силни. С нас са Тейт и Гейб, Йори, Абира, Мейси и Колина. Те ще ни помогнат!

— Те ще ни помогнат утре. Неси ще изчака, ще продължи да убеждава и ще пробва отново.

— Тейт може да говори със събирачите, както говори с лагера по пътя насам. Хората й вярват, когато говори.

— Неси не й вярваше.

— Напротив. Тя просто иска всичко да става по нейния начин — дори и да е грешен. А и не е много умна. Тя ме е виждала как вкусвам метал, плът и дърво, но мисли, че ръкавиците ще защитят ръцете й от вкусване или ужилване, когато започне да ви реже.

— Пластмасови ръкавици?

Акин се замисли за момент, изненадан.

— Може и да имат ръкавици, направени от някакъв вид пластмаса. Не съм виждал толкова мека пластмаса, но може и да съществува такава. Но веднъж разберете ли пластмасата, тя не може да ви нарани повече.

— Неси вероятно не разбира това. Ти каза, че не е умна. Това я прави по-опасна. Може би ако другите хора й попречат да ни оперира, тя ще се ядоса още повече. Ще иска да ни нарани само за да докаже, че може.

Миг по-късно Акин се съгласи с нея:

— Така е.

— Трябва да тръгваме.

— Искам да дойда с вас!

Мълчание.

Уплашен, Акин се свърза още по-дълбоко с тях:

— Не ме оставяйте тук сам!

Още мълчание. Двете едновременно го прегърнаха нежно и започнаха да го приспиват. Той осъзна какво правят и в началото им се опълчи гневно, но разбра, че са прави. Без него имаха шанс. Бяха по-силни, по-големи и можеха да пътуват по-бързо и по-далече без почивка. Комуникацията помежду им беше по-бърза и прецизна. Можеха да действат почти като подчинени на обща нервна система. Само събраните в двойка деца от едно семейство и зрелите партньори постигаха такава степен на взаимно опознаване. Акин щеше да им пречи, беше възможно да ги пленят отново заради него. Той знаеше това, а те усещаха противоречивите му чувства. Знаеха, че разбира. Затова и нямаше нужда от спор. Той просто трябваше да приеме реалността.

Накрая я прие и ги остави да го унесат в дълбок сън.