Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (46)

5

Метаморфозата на Акин се проточи. Изкара цели месеци, без да се движи и говори, докато тялото му се трансформираше отвътре и отвън. Дочуваше и автоматично запомняше един след друг всякакви спорове относно мисията му, правото му да бъде във Феникс, правото на хората върху Земята. Нямаше решения. Имаше обиди, крясъци, заплахи, сбивания, но не и решения. И тогава, в деня, в който мълчанието му приключи, градът бе нападнат. Имаше престрелки. Един мъж загина. Откраднаха една жена.

Акин чуваше звуците, но не знаеше какво се случва. С него беше Пилар Леал. Остана, докато стрелбата не свърши. После го остави за малко, за да провери дали всичко с мъжа й е наред. Когато се върна при него, той отчаяно се опитваше да проговори.

Пилар изпищя в шок и той осъзна, че сигурно прави нещо, което тя можеше да види. Той я виждаше, чуваше, усещаше миризмата й, но беше някак отдалечен от себе си. Нямаше представа за себе си и не можеше да каже дали не кара някоя част от тялото си да се движи. Реакцията на Пилар му каза, че прави точно това.

Успя да издаде някакъв звук и разбра, че го е направил. Беше просто дрезгаво грачене, но го бе направил съзнателно.

Пилар се доближи предпазливо и се вторачи в него.

— Est despierto? — попита.

Дали е буден?

— Sí — каза и се задъха и закашля.

Нямаше никаква сила. Чуваше се как говори, но продължаваше да се чувства разделен от тялото си. Опита се да го изправи и не успя.

— Боли ли те? — попита тя.

— Не. Слабост. Слабост.

— Какво да направя? Какво да ти донеса?

Не можа да й отговори в продължение на няколко секунди.

— Престрелка — каза накрая. — Защо?

— Нападатели. Проклетите копелета! Отвлякоха Рудра. Убиха съпруга й. А ние убихме двама от тях.

На Акин му се прииска да потъне обратно в убежището на безсъзнанието. Не се избиваха заради решението за Марс, но все пак се унищожаваха един друг. Изглежда, човеците винаги можеха да намерят причина да отнемат живота на някого. Той ще им даде нов свят — суров свят, в който ще са им необходими сътрудничество и интелект. Без наличието на което и да е от двете, този свят ще ги убие със сигурност. Имаше ли шанс Марс да ги разсее от убийствата достатъчно дълго, че размножавайки се, да намерят път, който да ги изведе от Противоречието им?

Почувства се малко по-силен и отново се опита да говори с Пилар. Установи, че я няма. Сега с него беше Йори. Значи, е спал. Да, беше съхранил спомена за това, как Йори идва, как Пилар й съобщава, че е проговорил, и след това излиза. Как след това Йори му казва нещо, но разбира, че е заспал.

— Йори?

Това я стресна: тя също се бе унесла в сън.

— Значи, си буден — каза му.

Той пое дълбоко дъх.

— Още не е свършило. Не мога да се движа много.

— А трябва ли изобщо да опитваш?

Той се насили да се усмихне.

— Да. — И малко след това: — Върнаха ли Рудра?

Не познаваше жената, но си спомняше, че я е виждал по време на престоя си във Феникс. Беше дребна, тъмна жена с права черна коса, която щеше да се влачи по земята, ако не я носеше вързана. Тя и съпругът й бяха азиатци от място, наречено Южна Африка.

— Мъжете тръгнаха след тях. Но не мисля, че са се върнали.

— Много ли са нападенията?

— Прекалено много. И стават все повече.

— Защо?

— Защо ли? Ами защото сме дефектни. От твоите хора го знаем.

За първи път я чуваше да говори с такава горчивина.

— Преди нападенията не бяха чак толкова много.

— Хората тук таяха някаква надежда, когато беше малък. Бяхме по-трудна мишена. И… нашите мъже още не бяха започнали да нападат другите селища.

— Мъжете от Феникс правят това?

— Човечеството се самоунищожава от скука, безнадеждност, огорчение… Изненадана съм, че сме оцелели толкова дълго.

— Ти ще заминеш ли за Марс, Йори?

Тя го гледа в продължение на няколко секунди.

— Значи, е истина?

— Да. Трябва да разчистя пътя. След това човечеството ще си има свое място.

— И какво ще правим с това място?

— Ще се трудите здраво и няма да му позволявате да ви убие. Ще можете да живеете там, след като съм го подготвил, но няма да ви е лесно. Ако не внимавате и не работите заедно, ще измрете.

— Ще можем ли да имаме деца?

— Това не мога да уредя. Ще трябва да позволите на оолои да го направи.

— Но ще стане!

— Да.

Тя въздъхна.

— Тогава ще замина. — Отново го изгледа. — Кога?

— След години. Но някои от вас ще заминат по-рано. Някои от вас ще трябва да видят и разберат това, което правя там, за да знаете от самото начало как работи новият ви свят.

Тя го наблюдаваше безмълвно.

— Ще ми трябва и помощ за другите бунтовници — каза й.

Напрегна се за момент в опит да вдигне ръка, да разхлаби възела, в който се бе превърнало тялото му. Все едно беше забравил как да се движи. И все пак това не го притесни. Знаеше, че само се опитва да забърза неща, които нямаше как да бъдат пришпорени. Можеше да говори. И това беше достатъчно.

— Сигурно изглеждам много по-малко човешки отпреди — продължи. — Няма да мога да говоря с хората, които ме познават в предишния ми вид. Не искам да стрелят по мен или да трябва да ги заплашвам. Необходими са ми хора, които да говорят с останалите човеци и да ги съберат.

— Грешиш.

— Какво?

— За това ти трябват основно оанкали. Или възрастни конструкти.

— Но…

— Трябват ти такива, които няма да бъдат застреляни на място. Нормалните хора стрелят по оанкали само погрешка. Трябват ти хора, които никой няма да превърне в затворници, чиято дума не значи нищо. А човешките същества правят точно това тези дни. Застрелват мъжете. Отвличат жените. Ако се чудиш какво да правиш, нападни съседите.

— Толкова ли е зле?

— И повече.

Той въздъхна.

— Ще ми помогнеш ли, Йори?

— Какво искаш да направя?

— Да ме съветваш. Ще имам нужда от човеци, които да ме съветват.

— От това, което съм чувала за нея, майка ти трябва да е един от тях.

Той се опита да разчете замръзналото й лице.

— Не знаех, че знаеш коя е.

— Хората говорят разни работи.

— Значи, съм си избрал добър съветник.

— Не знам. Не мисля, че бих могла да напусна Феникс. Освен с групата, която ще замине за Марс. Обучила съм и други, но съм единственият доктор по образование тук. Шегувам се. Психиатър съм. Но поне имам формално образование.

— Какво е психиатър?

— Доктор, чиято специалност са психическите заболявания. — Тя се засмя горчиво. — Оанкалите твърдят, че тези като мен са се занимавали с разстройства, които са много по-органични, отколкото сме могли да установим.

Акин не каза нищо. Имаше нужда от някого като Йори, който познава бунтовниците и който видимо не се страхува от оанкалите. Но тя трябваше сама да убеди себе си. Трябваше да осъзнае, че да помогнеш на човечеството да се премести в новия си свят, е много по-важно от това, да наместваш счупени кости и да лекуваш рани от куршум. Вероятно вече го бе осъзнала, но имаше нужда от време, за да го приеме. Той смени темата.

— Как изглеждам, Йори? Колко съм се променил?

— Изцяло.

— Моля?

— Приличаш на оанкали. Не звучиш така, но ако не знаех кой си, щях да предположа, че си малък оанкали. Дете, най-вероятно.

— Мамка му!

— Ще се променяш ли още?

— Не. — Той затвори очи. — Сетивата ми не са толкова остри, колкото ще бъдат след време. Но външният ми вид в момента е този, в който ще остана винаги.

— Наистина ли не ти е приятно?

— Разбира се. Господи. Колко бунтовници ще ми се доверят сега? Колко от тях ще повярват, че съм конструкт?

— Няма значение. Колко от тях имат доверие един на друг? Въпреки че знаят, че са човеци.

— Не навсякъде е така. Близо до Ло има селища на съпротивата, които не воюват толкова.

— Може да ти се наложи да се обърнеш към тях и да се откажеш от някои от хората тук.

— Не знам дали бих могъл да направя това.

— Аз мога.

Той погледна към нея. Беше седнала така, че да я вижда с очите си, без да му се налага да се движи. Тя щеше да се върне с него в Ло. Щеше да го съветва и да проследи метаморфозата на Марс.

— Все още ли нямаш нужда от храна? — попита го тя.

Самата идея го отврати.

— Не. Скоро може би, но не сега.

— Трябва ли ти нещо?

— Не. Но ти благодаря, че се погрижи да не съм сам и за момент.

— Чувала съм, че е важно.

— Много. В близките няколко дни би трябвало да започна да се движа. Тогава пак ще трябва да има хора около мен.

— Някой конкретно?

— Ти ли подбра хората, които седяха с мен… с изключение на семейство Риналди, разбира се?

— Аз и Тейт.

— Справили сте се чудесно. Всички те ли ще емигрират на Марс?

— Не се водехме от това, като ги избирахме.

— Ще емигрират ли?

След миг забавяне, тя кимна.

— Да. Както и още няколко други.

— Прати ги тези други тук — ако смяташ, че няма да се изплашат от външния ми вид.

— Всеки от тях е виждал оанкали преди.

Той се зачуди дали не иска да го обиди с това. Каза го с толкова странен тон. Горчивина, смесена с нещо друго. Тя стана.

— Чакай — каза й.

Тя спря, но изражението й остана същото.

— Възприятията ми още не са обострени докрай. Не мога да преценя какво не е наред.

В очите й сега се четеше несъмнена враждебност.

— Мислех си за това, колко много хора страдаха и си отидоха — каза тя. — Колко много вече са… неспасяеми. И колко много предстои да изгубим. — Тя млъкна, пое дълбоко дъх. — Защо оанкалите ни причиниха това? Защо не ни предложиха Марс още преди години?

— Те никога не биха ви предложили Марс. Аз ви го предлагам.

— Защо?

— Защото аз съм част от вас. Защото смятам, че трябва да ви се даде още един шанс да се размножавате и така да избягате от клопката на генетичното ви Противоречие.

— А какво смятат оанкалите?

— Че не можете да надраснете този капан, неспособни сте да решите проблема си в полза на интелекта. Че йерархичното поведение винаги избира и се стреми към себе си, независимо дали трябва, или не. Че дори Марс няма да е достатъчно голямо предизвикателство, за да се промените. — Той спря. — Че да ви се даде нов свят и да ви бъде позволено да се размножавате отново… би било равносилно на това, да отглеждаш интелигентни същества с единствената цел те да се избият взаимно.

— Това не е целта ни — възрази тя.

Той се подвоуми, чудеше се какво да каже. Истината или нищо. Истината.

— Йори, целта на човечеството не е тази, която ти или аз казваме, че е. Тя е това, което биологията казва, че е… което казват гените ви.

— Вярваш ли в това?

— … да.

— Тогава защо…?

— Шансът съществува. Мутация. Неочаквани влияния на новата околна среда. Неща, които никой не е предвидил. Оанкалите може да грешат.

— А ние?

Той само я погледна.

— Защо оанкалите ти позволяват да вършиш това?

— Аз искам да го направя. Други конструкти смятат, че трябва да го направя. Някои от тях ще ми помогнат. Дори онези, които не са на това мнение, разбират защо го искам. Оанкалите го приемат. Постигнаха консенсус. Те няма да помагат, само ще преподават. Няма да стъпват на Марс от момента, в който започнем. Няма дори да ви транспортират до там. — Той се опитваше да открие начин да я накара да разбере. — За тях това, което правя, е ужасно. По-ужасно би било само ако ви убия всичките със собствените си ръце.

— Звучи нелогично — прошепна тя.

— Вие не можете да видите и прочетете генетичната структура, както тях. Не е като да четете думи по някоя страница. Те я усещат и знаят. Те… В английския няма дума за това, което правят. Ако кажа, че знаят, ще е напълно неадекватно обяснение. Аз съм създаден да мога да го възприемам, преди да съм готов за него. Сега го разбирам, както никога не съм могъл.

— И пак ще ни помогнеш.

— Пак ще ви помогна. Трябва.

Тя си тръгна. Враждебното изражение беше напуснало лицето й, когато се обърна, за да го погледне, преди да затвори дървената врата. Изглеждаше объркана, но обнадеждена.

— Ще пратя някого — каза и затвори вратата.