Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (19)

12

Никой не дойде за него.

Никой не искаше да го отведе вкъщи или да го пусне.

Чувстваше се едновременно нежелан и неистово желан. Ако родителите му не можеха да дойдат заради раждането на новото дете, трябваше да пратят някой друг. Родителите му бяха правили това за чужди семейства в други села, чиито деца са били откраднати. Хората си помагаха взаимно в търсенето и намирането на децата.

И все пак жителите на Феникс се радваха на присъствието му. Дори тези, които бяха смутени от контраста между дребното му телце и несъмнената му зрялост, свикнаха с присъствието му в селото. Някои винаги имаха нещо за хапване за него. Други задаваха въпрос след въпрос за живота му, преди да го донесат при тях. Трети обичаха да го държат в ръце или да го оставят да седи в краката им, докато му разказват истории от живота преди войната. Това му харесваше най-много. Той се научи да не ги прекъсва с въпроси. Можеше да научи и след това какво представляват кенгурутата, лазерите, тигрите, киселинният дъжд и Ботсвана. И понеже запомняше всяка дума от историите им, лесно можеше да се върне и да добави обясненията, където е мястото им.

Най-малко обичаше да слуша истории, които очевидно не бяха истина: истории, населени със същества като вещици, елфи или богове. Митове, казваха му; приказки.

Той им разказваше истории от миналото на оанкалите — за минали партньорства, които са допринесли към това, което са оанкалите днес, или към онова, в което могат да се превърнат един ден. Той беше чул тези истории и от тримата си оанкали родители. Всички бяха абсолютната истина, но хората не вярваха на почти нито една от тях. Но въпреки това ги харесваха. Скупчваха се около него, за да го чуват. Понякога оставяха работата си, за да дойдат да слушат. Акин харесваше вниманието и затова прие техните приказки, както и недоверието им към неговите истории. Прие и чифта къси панталонки, които Пилар Леал му уши. Той не ги харесваше. Ограничаваха част от възприятията му и бяха по-трудни за чистене от кожата му, когато се изцапат. Но на него никога не му хрумна да помоли друг да ги изпере вместо него. Когато Тейт го видя да ги пере, тя му даде сапун и му показа как да го използва върху тях. След това се усмихна почти весело и го остави.

Хората му даваха да ги гледа как правят обувки, дрехи и хартия. Тейт убеди Гейб да го заведе при мелницата и работилницата — в първата се мелеше зърно, а във втората се изработваха дървени мебели, инструменти и други неща. Когато Акин отиде там, мъжът и жената вътре правеха голямо кану.

— Можем да построим и фабрика за текстил — каза му Гейб. — Но задвижваните с крака чекръци, шевни машини и станове са достатъчни. И без това произвеждаме повече от необходимото, а и хората имат нужда от това, да вършат някои неща по собствени скорост и кройка.

Акин помисли върху това и реши, че го разбира. Често бе наблюдавал как хората предат, плетат, шият, изработват неща, от които нямат нужда, с надеждата, че ще могат да ги предложат за размяна в села с малко или почти никакви машини. Но в това нямаше никаква неотложност. Можеха да спрат работата си по средата и да дойдат при него, за да слушат историите му. Вършеха повечето от работата си само за да са заети с нещо.

— Ами металите? — попита той.

Гейб погледна надолу към него.

— Искаш ли да видиш ковачницата?

— Да.

Гейб го взе и тръгнаха натам.

— Чудя се колко точно разбираш — измърмори.

— Обикновено разбирам — призна Акин. — Това, което не разбирам, запомням. И накрая пак го разбирам.

— Исусе! Какъв ли ще си, когато пораснеш.

— Не чак толкова голям, колкото си ти — каза Акин с тъга.

— Така ли? И знаеш със сигурност?

Акин кимна.

— Силен, но не много голям.

— Но пък умен.

— Ще е ужасно да съм малък и глупав.

Гейб се засмя.

— При някои се случва — каза. — При теб едва ли.

Акин го погледна и също се усмихна. Все още се радваше, когато успееше да накара Гейб да се засмее. Изглежда, мъжът започваше да го приема. Тейт беше предложила Гейб да го заведе на хълма и да му покаже работилниците. Караше ги да правят неща заедно, когато можеше, и Акин разбра, че тя искаше те да се харесват взаимно.

Но ако това станеше, какво щеше да се случи, когато неговите хора най-накрая дойдеха да го вземат. Щеше ли Гейб да се бие? Да убие някого? Да умре?

Акин гледаше как ковачът изработва острие за мачете: как нагрява, кове, оформя метала. В единия ъгъл имаше дървена щайга, пълна с остриета за мачете. Имаше също така и коси, сърпове, брадви, чукове, триони, пирони, куки, вериги, навита жица, кирки… И въпреки това не беше претрупано. За всяко нещо, било то инструмент или материал, имаше място.

— Понякога работя тук — каза Гейб. — Помагал съм доста и при събирането на сурови материали. — Той хвърли бърз поглед към Акин. — Някой път може да видиш и мястото, от което ги вземаме.

— В планините?

— Да.

— Кога?

— Когато тук стане твърде горещо.

На Акин му трябваха няколко секундни, за да осъзнае, че той не говори за времето. Щяха да го скрият на онова място, когато хората му дойдеха да го търсят.

— Намирали сме артефакти от стъкло, пластмаса, керамика и метал. Намирали сме и много пари. Знаеш ли какво са парите?

— Да. Никога не съм виждал, но са ми разказвали за тях.

Гейб бръкна в джоба си със свободната си ръка. Извади блестящо златно дискче от метал и го даде на Акин. Беше изненадващо тежко за размера си. От едната му страна беше написано нещо, което приличаше на голямата буква t, и думите „Той възкръсна. Ще възкръснем и ние“. От другата страна имаше рисунка на птица, която излита от огъня. Акин разгледа внимателно птицата и забеляза, че е от вид, който никога не беше виждал по рисунките.

— Парите на Феникс — каза Гейб. — А това е феникс, която се възражда от собствената си пепел. Феникс е птица от митологията. Разбираш ли?

— Лъжа — каза Акин безразсъдно.

Гейб взе дискчето от него, върна го в джоба си и сложи Акин на земята.

— Чакай! — извика Акин. — Извинявай. Така наричам митовете наум. Не исках да го изрека на глас.

Гейб погледна надолу.

— Ако ще бъдеш винаги малък, ще трябва да се научиш да внимаваш с използването на тази дума — каза.

— Но… аз не казах, че ти лъжеш.

— Не. Ти просто каза, че моята мечта, мечтата на всеки тук е лъжа. Дори не знаеш какво каза.

— Съжалявам.

Гейб го изгледа, въздъхна и го вдигна отново.

— Не знам — каза. — Може би би трябвало да съм облекчен.

— От какво?

— От това, че в някои отношения наистина си само едно дете.