Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (11)

4

Акин спа при червенокосия мъж до сутринта. Просто го изчака да нагласи постелката си под новоиздигнатия заслон и да легне. След това Акин отиде до постелката, лазейки, и легна до него. Мъжът повдигна глава, намръщи му се и каза:

— Добре, хлапе, но само ако слушаш.

На следващата сутрин, докато червенокосият мъж споделяше оскъдната си закуска с Акин, похитителят му започна да повръща кръв и припадна.

Акин го наблюдаваше изплашено зад червенокосия мъж. Това не би трябвало да се случва. Не би трябвало да се случва! Акин се сви, дишаше тежко и трепереше. Мъжът изпитваше болка, кървеше, беше зле, а всичко, което приятелите му можеха да направят, бе да му помогнат да легне по гръб и да обърне главата си настрани, за да гълта обратно кръвта си.

Защо просто не намерят някое оолои? Как може ей така да оставят приятеля си да кърви? Може да изгуби твърде много кръв и да умре. Акин беше чувал, че при човеците това се случваше. Не можеха да спрат кръвоизливите си без чужда помощ. Акин знаеше как го прави със собственото си тяло, но нямаше идея как да научи един човек на това умение. Може би не можеше да бъде научено. А той не можеше да го прави за друг както оолоито.

Единият от мъжете отиде до реката, за да вземе вода. Друг седеше с болния и бършеше кръвта… макар че той продължаваше да кърви.

— Господи — каза червенокосият, — досега не е бил толкова зле.

Той погледна надолу към Акин, намръщи се, след това вдигна Акин и тръгна към реката. Срещнаха онзи, отишлия за вода, който се връщаше с пълна кратуна.

— Добре ли е? — попита мъжът, спирайки така внезапно, че разля малко от водата.

— Още повръща кръв. Исках да махна детето от там.

Другият се втурна пак, разливайки още от водата.

Червенокосият седна на едно паднало дърво и постави Акин до себе си.

— Мамка му! — измърмори.

Качи крак върху дънера и обърна гръб на Акин. Акин седеше, разкъсван от колебания. Искаше да говори, но не смееше. Кървящият мъж почти бе разболял и него. Не беше редно такова страдание да бъде допуснато, беше абсолютно нередно да се изхвърля един живот, който е така незавършен, небалансиран, несподелен.

Червенокосият го вдигна и го гушна, взирайки се в лицето му с притеснение:

— Не се разболяваш, нали? — попита. — Моля те, Господи, недей.

— Не — изхлипа Акин.

Мъжът го изгледа остро.

— Значи, можеш да говориш. Тилдън каза, че би трябвало да знаеш няколко думи. Като се има предвид какво си, май знаеш доста повече, а?

— Да.

Чак след това Акин осъзна, че мъжът не беше очаквал отговор. Човешките същества говореха на дървета, реки, лодки и насекоми по същия начин, по който говореха на бебетата. Говореха, за да говорят, но вярваха, че го правят пред неразбиращи неща. Когато нещо, което се очакваше да бъде нямо, им отговореше интелигентно, те започваха да се притесняват и страхуват. Акин осъзна всичко това по-късно. В момента можеше да мисли единствено за мъжа, който повръщаше кръв и вероятно умираше така незавършен. А червенокосият беше мил. Може би щеше да го послуша.

— Той ще умре — прошепна Акин и се почувства така, все едно е изрекъл някаква срамна обида.

Червенокосият го пусна долу и го изгледа невярващо.

— Оолои би могло да спре кървенето и болката — каза Акин. — Няма да го задържи или да му направи нещо друго. Само ще го излекува.

Мъжът тръсна глава, устата му зейна.

— Какво, по дяволите, си ти?

Гласът му вече не звучеше мило или дружелюбно. Акин осъзна, че е направил грешка. Как можеше да я компенсира? С мълчание? Не, мълчанието вече щеше да изглежда като инатливост и вероятно щеше да бъде наказано като такова.

— Защо трябва приятелят ти да умира? — попита с цялото силно убеждение, което чувстваше.

— Той е на шейсет и пет — каза мъжът и се отдръпна от Акин. — Поне толкова години е бил буден. Това е достатъчно време за едно човешко същество.

— Но той е болен, боли го.

— Просто язва. Имал е такава и преди войната. Червеите я оправиха, но тя се върна след няколко години.

— Може да бъде излекувана отново.

— Мисля, че ще си пререже гърлото, преди да позволи на някоя от онези твари да го докосне отново. Аз със сигурност бих.

Акин погледна мъжа, опита се да разбере новото изражение на отвращение и омраза върху лицето му. Дали изпитваше същите чувства, които изпитваше към оанкалите, и към Акин? Той гледаше към Акин.

— Какво, по дяволите, си ти? — попита.

Акин не знаеше какво да каже. Мъжът знаеше какво е.

— На колко си в действителност?

— На седемнайсет месеца.

— Майната му! Исусе, какво правят тези червеи с нас? Каква майка те е родила?

— Роден съм от майка човек.

Това всъщност искаше да разбере. Не искаше да чуе как Акин има двама родители от женски пол, както и двама от мъжки. Знаеше го, макар че вероятно не го разбираше. Тино бе проявил силно любопитство по темата, беше задавал въпроси на Акин, които се срамуваше да зададе на новите си партньори. Този мъж беше също любопитен, но неговото любопитство беше от типа, който кара някои човеци да обръщат гниещи дънери: за да се насладят на отвращението от това, което живее отдолу.

— Този от Феникс баща ти ли беше?

Акин не се въздържа и заплака. Беше мислил много пъти за Тино, но не му се беше налагало да говори за него.

— Как може да го мразите толкова и въпреки това да искате мен? Той беше човек като вас, а аз не съм, но един от вас го уби.

— Той беше предател на собствения си вид. По своя воля.

— Никога не е наранявал други човеци. Дори и когато го убихте, не беше тръгнал да наранява когото и да било. Той просто се страхуваше за мен.

Мълчание.

— Щом аз имам някаква стойност, как може направеното от него да е нередно?

Мъжът го изгледа с дълбоко отвращение.

— Може и да нямаш стойност.

Акин избърса лицето си и погледна с изпълнени с неприязън очи мъжа, който оправдаваше убийството на Тино, който не му беше направил нищо.

— Ще ви бъда полезен — каза. — Всичко, което трябва да направя, е да мълча. След това вие ще се отървете от мен, а аз — от вас.

Мъжът стана и си тръгна.

Акин остана, където беше. Мъжете нямаше да го забравят. Щяха да минат оттук, когато тръгнат към реката. Беше уплашен и отчаян и се тресеше от гняв. Никога не беше изпитвал подобна смес от емоции. А и откъде бяха дошли последните му думи? Напомняха му за Лилит, когато е гневна. Яростта й винаги го беше плашела, а сега я откриваше в себе си. Това, което беше изрекъл, беше истина, но той не беше Лилит, не беше висок и силен. За него би било по-добре да не споделя на глас чувствата си.

И все пак по лицето на червенокосия се четеше и страх, преди онзи да си тръгне.

„Човешките същества се страхуват от различието — беше му казала веднъж Лилит. — Оанкалите желаят различието. Човеците преследват различните сред своите и в същото време се нуждаят от тях, за да могат да се самоопределят и намерят мястото си. Оанкалите издирват различието и го събират. Нуждаят се от него, за да се предпазят от застой и свръхспециализация. Ако не разбираш сега, един ден ще можеш. Вероятно ще откриеш проявления и на двете тенденции в поведението си. — Тогава беше поставила ръка на главата му. — Когато почувстваш конфликт в себе си, опитай се да постъпиш като оанкали. Приеми различието.“

Акин не беше разбрал, но тя бе добавила: „Не се притеснявай. Просто помни“. И разбира се, той бе запомнил всяка дума. Беше един от малкото случаи, в които тя го бе насърчила да изразява оанкалските си черти. Но сега…

Как би могъл да приеме хора, които в различието си не само че го отхвърляха, ами и го караха да иска да е достатъчно силен, за да ги нарани?

Слезе от дънера и намери гъби и опадали плодове за ядене. На земята се намираха и паднали ядки, но той ги остави, защото не можеше да счупи черупките им. От време на време чуваше как мъжете си говорят, но не и какво си казват. Беше прекалено изплашен, за да се опита отново да избяга. Този път можеха да го набият, когато го хванат. Ако Червенокоско им кажеше колко добре говори и разбира, сигурно щеше да им се прииска да го наранят.

Когато се засити, започна да наблюдава няколко мравки, всяка голяма колкото човешки показалец. Не бяха смъртоносни, но ужилването им причиняваше силна болка на възрастните човеци и ги омаломощаваше. Акин събираше смелост да опита една от тях, за да изследва базисната й структура, когато мъжете пристигнаха, грабнаха го и се запрепъваха и захлъзгаха по пътеката към реката. Трима мъже носеха лодката. Един носеше Акин. От петия нямаше и следа.

Сложиха Акин сам на петата седалка в центъра на лодката. Метнаха принадлежностите си в лодката, избутаха я към по-дълбокото и скочиха в нея, и никой не му проговори или обърна каквото и да било внимание.

Мъжете гребяха мълчаливо. По лицето на единия течаха сълзи. Сълзи за човек, който мразеше всички останали и който явно беше умрял, защото никога не би потърсил помощ от оолои.

Какво бяха направили с тялото му? Бяха ли го погребали? Бяха оставили Акин сам за дълго време — достатъчно дълго, че дори да може да избяга, ако се беше осмелил. Тръгваха твърде късно, при все че знаеха, че ги преследват. Щяха да могат да отделят време да заровят едно тяло.

Сега бяха опасни. Бяха като димящо дърво, което може във всеки един момент или да лумне в пламъци, или да изгасне и да стане по-малко смъртоносно. Акин мълчеше и почти не помръдваше. Не трябваше да подклажда лумването.